Серия
Колелото на времето (11)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Knife of Dreams, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 81 гласа)

Епилог
Спомни си старата поговорка

Помещението — с боядисани в червено стени и таван, изрисуван с птици и риби, плуващи сред облаци и вълни — гъмжеше от облечени в кафяво писари: щъкаха по пътеките между дългите маси. Като че ли никой не надаваше ухо — повечето изглеждаха слисани, и с право — но присъствието им дразнеше Сурот. Сто на сто бяха подслушали част от казаното, а повечето бяха лоши вести. Галган обаче беше настоял. Трябваше да се трудят, за да не се замислят за ужасните новини от отечеството, а всички до един бяха доверени мъже и жени. Беше настоял! Добре поне, че тази заран белокосият старец не се беше облякъл като войник. Торбестите му сини гащи и късото червено палто с висока яка, с няколкото реда златни копчета с личния му герб, бяха върхът на сеандарската мода, което значеше, че са върхът на имперската мода. Когато облечеше броня или само червената си униформа, я гледаше, все едно че е войник на негово подчинение!

Е, само Елбар да донесеше вестта, че Тюон е мъртва, можеше да се разпореди да убият Галган. Бузите му бяха нацапани с пепел като нейните. Корабът, обещан от Семирага, бе донесъл вестта за смъртта на Императрицата и че Империята е раздрана от бунтове. Вече нямаше Императрица, нито Щерка на Деветте луни. За простолюдието светът се разтърсваше на ръба на разрухата. За някои от Кръвта — също. Само да умреше Галган — и още неколцина, — никой нямаше да се противопостави Сурот Сабеле Мелдарат да се провъзгласи за Императрица. Постара се да не мисли за новото име, което щеше да приеме. Предварителното мислене за ново име носеше лош късмет.

Намръщен, Галган се взря в проснатата пред тях карта и постави лакирания си с червено нокът върху планините по източното крайбрежие на Арад Доман. Сурот не знаеше как се казват. Картата показваше цял Арад Доман и по нея се виждаха три маркера: един червен клин и два бели кръга, на север и юг.

— Ямада, Туран пресметна ли точно колко души са излезли от тези планини, за да се присъединят към Итуралд, когато навлезе в Арад Доман?

Ефраим Ямада също беше с пепел по бузите, защото беше от Кръвта, макар и от Низшата кръв, но косата му бе подстригана на паница вместо тесния гребен с обръснатия иначе череп. Само простосмъртните около масата, какъвто и да беше рангът им, бяха без прически. Побелял, снажен, с броня в синьо и златно, с широки рамене и стройни бедра, Ямада все още пазеше донякъде младежкия си чар.

— Докладва за поне сто хиляди, капитан-генерал. Може би сто и петдесет.

— А колко са се появили, след като Туран прекоси границата?

— Някъде към двеста хиляди, капитан-генерал.

Галган въздъхна и се изправи.

— Значи Туран има една армия пред себе си и друга — зад себе си, най-вероятно цялата сила на Арад Доман, заклещен е между тях и го превъзхождат числено. — Глупак! Да изтъква толкова очевидни неща.

— Туран трябваше да обере всеки меч и пика от Тарабон! — сопна се Сурот. — Ако преживее този разгром, ще му искам главата!

Галган я изгледа изпод белите си вежди.

— Не мисля, че Тарабон все още е толкова верен за такава подкрепа. Освен това той разполага с дамане и ракен. Те би трябвало да компенсират по-малката му численост. Като стана дума за дамане и ракен, подписах заповеди за повишаването на Тилий Кирган в лейтенант-генерал и в Низшата кръв, тъй като вие се колебаехте, и заповеди за връщането на повечето ракени в Амадиция и Алтара. Чайсен все още не е открил кой предизвика онази малка бъркотия на север, а никак не ми харесва мисълта, че въпросният „някой“ дебне да скочи, щом Чайсен се върне в Молвейнската клисура.

Сурот едва се сдържа да не изсъска. Нямаше да му позволи да я предизвика!

— Надвишавате правата си, Галган. Аз командвам Предтечите. Засега все още аз командвам Завръщането. Няма да подписвате заповеди без мое одобрение.

— Вие командвахте Предтечите, които се вляха в Завръщането — отвърна той хладнокръвно и Сурот усети горчивина в устата си. Вестите от Империята го бяха одързостили. След като Императрицата беше мъртва, Галган със сигурност се канеше да се провъзгласи за първия Император от деветстотин години. Явно трябваше да умре още тази нощ. — Колкото до вашето командване на Завръщането… — И изведнъж млъкна, чул тежкия тропот на ботуши в коридора.

Вратата рязко се отвори и нахлуха гвардейци от Смъртната стража, в пълно снаряжение и с ръце на дръжките на мечовете. Суровите им очи огледаха залата. Едва след като се увериха, че всичко е наред, отстъпиха встрани и се видя, че коридорът е пълен с още гвардейци, други бойци и огиери. Сурот едва ги забеляза — очите и се бяха приковали само в дребничката смугла жена в синьо, с обръсната глава и пепел по бузите. Вестта се беше разнесла из целия град. Не можеше да е стигнала до двореца, без да е чула за смъртта на майка си, за гибелта на цялото си семейство, но лицето й се беше стегнало в сурова маска. Коленете на Сурот рухнаха на пода от само себе си. Кръвта около нея коленичи, простосмъртните се проснаха по очи.

— Светлината да ви благослови с невредимото ви завръщане, ваше височество — занарежда тя в хор с всички от Кръвта. Значи и Елбар се беше провалил. Все едно. Тюон нямаше да приеме ново име, нито щеше да стане императрица, преди да е свършил траурът. Все още можеше да умре и да очисти пътя за нова императрица.

— Покажете им какво ми донесе капитан Мусенджи, флаг-генерал Карийд — каза Тюон.

Един висок мъж с три черни пискюла на шлема се наведе и грижливо изсипа от платнената торба някаква голяма буца, която се изтъркаля по зелените плочки на пода. Задушлива воня на гнила плът изпълни залата. Мъжът пусна торбата, направи три крачки напред и застана до Сурот.

Отне й минута, докато разпознае кривия като кука нос в гнилата кървава леш. Но щом го позна, се просна по лице и зацелува плочките. Не от отчаяние. Можеше да се измъкне от това. Стига да не бяха подложили Елбар на разпит.

— Очите ми са снишени, ваше височество, заради това, че един от моите хора ви е оскърбил толкова дълбоко, че сте му взели главата.

— Оскърби ме. — Тюон като че ли претегляше думите си. — Да, може да се каже, че ме оскърби. Опита се да ме убие.

Залата се изпълни с ахкания и преди Сурот да успее да отвори уста, флаг-генералът на Гвардията на Смъртната стража затисна задника й с ботуш, сграбчи гребена й в юмрука си и я дръпна нагоре. Тя не се възпротиви — това само щеше да усили позора й.

— Очите ми са дълбоко снишени от това, че един от моите се е оказал предател, ваше височество — заговори тя прегракнало. Искаше й се гласът й да прозвучи естествено, но проклетникът така й беше извил гърба, че беше цяло чудо, че изобщо можеше да говори. — Ако го бях заподозряла, лично щях да го подложа на разпит. Но ако се е опитал да ме оклевети, ваше височество, излъгал е, за да скрие истинския си господар. Имам някои подозрения по това, които бих искала да споделя с вас насаме, стига да благоволите. — С малко късмет щеше да хвърли вината на Галган. Това, че бе узурпирал властта й, щеше да помогне.

Тюон погледна над главата й. Гледаше Галган, Абалдар и Ямада, всички от Кръвта, но не и нея.

— Добре известно е, че Зайред Елбар беше изцяло човек на Сурот. Не е вършил нищо, без тя да му заповяда — каза Тюон. — Ето защо Сурот Мелдарат вече не съществува. Тази да’ковале ще служи на Гвардията на Смъртната стража както те пожелаят, докато косата й не порасте достатъчно, за да е прилична, щом я пратят на платформите за продан.

Сурот така и не помисли за ножа, с който се канеше да разреже вените си — той бе в покоите й, недостижим. Не можа да помисли за нищо. Запищя безмълвно още преди да започнат да дерат дрехите й.

 

Слънцето на Андор грееше топло. Певара смъкна наметалото си и почна да го връзва зад седлото, щом Порталът се затвори и горичката на огиерите в Тар Валон изчезна. Никоя не бе искала да ги видят, че тръгват. По същата причина щяха да се върнат в горичката, освен ако нещата не тръгнеха зле. Беше си мислила, че тази задача трябва да се изпълни от някоя, която съчетава най-високи дипломатически умения с лъвски кураж. Какво пък, на нея поне кураж не й липсваше. Поне това можеше да каже за себе си.

— Ти откъде научи сплита за обвързването на Стражник? — попита я стряскащо Джавиндра: и тя сгъваше наметалото.

— Сигурно помниш, че веднъж подхвърлих на Червените сестри, че ще е добре да си имаме Стражници. — Певара намести червените сй ръкавици, без да покаже ни най-малко притеснение от въпроса. Беше го очаквала. — Защо трябва да се изненадваш, че знам сплита? — Всъщност беше й се наложило да попита Юкури и много се беше затруднила със скриването на същинската причина да я попита. Но се съмняваше, че Юкури има някакви подозрения. Червена да обвърже Стражник беше все едно жена да полети. Само дето точно заради това беше дошла в Андор. Както и всички останали.

Само Джавиндра беше тук по заповед на Цутама, след като Певара и Тарна не можаха да предложат достатъчно имена, които да се харесат на тяхната Висша. Кльощавата Заседателка не си направи труда да прикрие недоволството си, не и от Певара, макар че го прикри много дълбоко от Цутама. Тарна също беше тук, разбира се, светлокоса и ледена; бе оставила шарфа си на Пазителка в Кулата. За Пазителката на Елайда щеше да е трудно да има Стражник, въпреки че мъжете щяха да ги настанят в града, далече от Кулата, но все пак идеята преди всичко беше нейна и дори да не можеше да се каже, че е чак нетърпелива, все пак беше решена да вземе участие в този опит. Освен това нуждата от бройки беше съществена, защото бяха намерили само три Сестри, готови да откликнат на идеята. Основната задача на Червените от толкова време — да намират мъже, способни да преливат, и да ги водят в Кулата, за да бъдат опитомени — привличаше жени, кисели към всички мъже, тъй че беше много трудно. Джезраил, тай-ренката с грубоватото лице, все още си пазеше статуйка на момчето, за което щеше да се е омъжила, ако не бе дошла в Кулата. Внучетата й вече щяха да са дядовци, но тя все още говореше с обич за него. Деса-ла, красивата каириенка с големи черни очи и несдържан нрав, акой паднеше възможност щеше цяла нощ да танцува с много мъже, докато не ги изтощи. А Мелейр, пълничка и много умна, много словоохотлива, пращаше пари в Андор за образованието на праправнуците на братята и сестрите си, както беше пращала и за тяхното, и на децата и внуците им.

След като й бе писнало да ги търси по възможно най-малки подат-ки, след като й беше омръзнало да проверява много деликатно дали го мислят сериозно, накрая Певара бе убедила Цутама, че шест ще са достатъчно за начало. А и по-голяма група можеше да предизвика неприятна реакция. В края на краищата, ако цялата Червена Аджа се появеше в така наречената Черна кула, че даже и половината, мъжете като нищо можеха да си помислят, че са подложени на атака. Това бе едно от нещата, за което се бяха споразумели зад гърба на Цутама. Нямаше да обвързват мъже, проявяващи признаци на лудост. В смисъл — ако изобщо им позволяха да обвържат някого.

Очите и ушите на Аджата в Кемлин бяха изпратили подробни донесения за Черната кула, а някои дори си бяха намерили работа в нея, тъй че не им беше трудно да намерят отъпкания черен път, водещ от града към величествения, увенчан със зъбери черен портал с двойна арка, висок близо петдесет стъпки и десет разтега широк. Двете черни кули отстрани се извисяваха на над петнайсет разтега. Нямаше същински порти, които да затварят отвора, а черната каменна стена, простираща се на изток и запад и накъсана на интервали от основите на бастиони и кули, никъде не беше по-висока от четири-пет стъпки. Тази недовършена стена, която като че ли завинаги щеше да си остане недовършена, придаваше на портата нелеп вид.

Но у тримата мъже, които излязоха през отвора, нямаше нищо нелепо. Бяха облечени с дълги черни палта и с мечове на кръста. Единият, висок мършав младеж със завити нагоре мустачки, носеше на високата си яка сребърна игла с формата на меч. Един от Вречени-те. Певара едва потисна инстинкта да мисли за него като за равен на Посветена, а за другите двама — като за новачки. Новачките и Посветените ги пазеха грижливо и под постоянен надзор, докато не изучат достатъчно Силата, за да станат Айез Седай. Според всички сведения Бойците и Вречените ги смятаха за готови за бой още щом се научеха да преливат. При това от първия ден ги принуждаваха да извличат толкова сайдин, колкото могат, караха ги почти непрекъснато да боравят с него. От това загиваха мъже, но те го наричаха „учебни загуби“, сякаш можеха да прикрият смъртта зад равнодушните думи. Стомахът на Певара се сви при мисълта, че новачки и Посветени могат да пострадат по този начин, но мъжете като че ли го приемаха за даденост.

— Добро да ви е утрото, Айез Седай — поздрави ги Вреченият, щом спря пред тях, и се поклони. Много малък поклон, без да откъсва очи от тях. Говорът му беше мурандийски. — Е, та какво желаят шест Сестри тук при Черната кула в това чудесно утро?

— Да видим М’хаил — отвърна Певара и едва успя да не се задави от думата. Означаваше „водач“ на Древната реч, но това, че бе възприета като единствена титла, й придаваше повече сила, все едно че този мъж водеше всички и всичко.

— А, да видите М’хаил, тъй ли? И от коя Аджа да предам?

— Червената — заяви Певара и го видя как примига. Много задоволително. Но едва ли много обнадеждаващо.

— Червената — повтори той равнодушно. Не се стъписа задълго. — Е, добре. Енказин, ал-Сийн, вие останете да пазите. Да видим какво иде каже М’хаил.

Той се обърна, пред него се появи сребриста вертикална резка и се ушири не повече от обикновена врата. Това ли беше най-многото, което му бе по силите? Имаше малък спор дали да обвържат възможно най-силните мъже, или най-слабите. Слабите сигурно по-лесно щяха да се държат под контрол, докато силните можеха — определено щяха — да са по-полезни. Не бяха стигнали до съгласие — всяка Сестра трябваше да реши сама за себе си. Мъжът се шмугна през Портала и веднага го затвори, преди да е успяла да зърне нещо повече от бяла каменна платформа със стъпала от едната страна — водеха нагоре, и ръбест блок от черен мрамор, който можеше да е от строителните блокове на сградата. Бе излъскан толкова, че светеше под слънцето.

Двамата други застанаха под двойната арка, все едно че се канеха да попречат на Сестрите, ако решат да влязат. Единият беше салдеец, мършав и с голям нос, почти на средна възраст, с нещо й напомняше за писар, поизгърбен, все едно дълги часове беше седял приведен над писалищната маса. Другият беше момче, още почти дете: отмахваше начесто с пръсти черния си перчем, но вятърът бързо го връщаше над очите му. Не изглеждаха ни най-малко притеснени, че стоят сами срещу шест Сестри. Стига да бяха сами. Дали горе на кулите нямаше други? Певара едва се сдържа да не погледне нагоре.

— Ей, момче — извика звънливо Десала. Звън на камбанки, примесен с яд. Най-сигурният начин да си избие яда за нея беше като си го изкара на някое дете. — Трябва да си вкъщи при майка си и да учиш буквите. Какво търсиш тука?

Момчето цялото почервеня и пак отметна перчема от очите си.

— Самл си е много добре, Айез Седай — рече салдеецът и го потупа по рамото. — Бързо се учи и няма нужда да му показваш два пъти едно и също, за да го научи. — Момчето изпъна рамене, засия от гордост и пъхна палци под колана за меча. Меч, на неговата възраст! Вярно, синът на благородник щеше да е практикувал меча вече няколко години на възрастта на Самл ал-Сийн, но нямаше да му разрешат да обикаля с това нещо на кръста!

— Певара, никакви деца — каза хладно Тарна. — Знаех, че тук държат и деца — но никакви деца.

— Светлина! — възкликна Мелейр. Бялата й кобила усети възбудата й и замята глава. — Разбира се, че никакви деца!

— Ще е отвратително — каза Джезраил.

— Никакви деца — бързо се съгласи Певара. — Мисля да изчакаме първо да се видим с господин… с този М’хаил.

Явиндра изсумтя.

— Никакви деца за какво, Айез Седай? — попита намръщено Енказин. И повтори, след като не му отвърнаха: — Никакви деца за какво?

Вече не приличаше на писар. В дръпнатите му очи се долавяше нещо… опасно. Дали държеше мъжката половина на Силата? Тръпки я побиха при тази мисъл, но Певара се въздържа да прегърне сайдар. Някои преливащи мъже можеха да усещат, когато жена държи Силата, а Енказин вече изглеждаше готов да избухне.

Зачакаха в тишина. Само някое конско копито изтропваше — и Явиндра мърмореше нещо под нос. Певара не можеше да различи думите, но можеше да познае недоволно мрънкане още щом го чуе. Тар-на и Джезраил си извадиха книги от дисагите и зачетоха. Добре. Да видят тези Аша’ман, че не са притеснени. Само че дори и момчето не се впечатли. Двамата със салдееца просто стояха под арките и ги гледаха, без да мигат.

След може би половин час се разтвори нов Портал, този път по-голям, и мурандиецът пристъпи през него.

— М’хаил ще ви приеме в палата, Айез Седай. Моля, минете. — И кимна към отвора.

— Вие ли ще ни заведете? — попита Певара, щом слезе. Порталът беше по-голям, но щеше да се наложи да се наведе, ако решеше да премине на коня.

— От другата страна ще ви чакат. — Мъжът се изсмя. — М’хаил не общува с такива като мен. — Певара задели това в ума си, да го премисли по-късно.

Щом премина и последната и се озоваха до бялата каменна платформа с лъскавия като огледало черен мраморен блок, Порталът примига и се затвори. Четирима мъже и две жени в груби вълнени дрехи поеха юздите на конете им, а един мургав широкоплещест мъж със сребърния меч и извита люспеста фигура от червено и златно — дракон — на високата черна яка ги удостои с много къс поклон.

— Последвайте ме — отсече той. Очите му бяха като свредели.

Палатът, за който бе споменал мурандиецът, се оказа точно това: два етажа от бял мрамор, увенчани с куполи и остри шпилове в сал-дейски стил, отделен с бялата платформа от широко и голо здраво отъпкано пространство. Не беше от големите палати, но повечето благородници живееха в далеч по-малки и по-скромни сгради. Широки каменни стъпала водеха към просторна площадка пред висока двукри-ла врата. На всяко крило беше изваян и покрит със златен варак грамаден юмрук в метална ръкавица, стиснал три мълнии. Крилата се разтвориха, преди тайренецът да посегне към тях, но не се видяха никакви слуги. Трябваше да е прелял. Отново я побиха ледени тръпки. Явиндра измърмори нещо под нос. Този път прозвуча като молитва.

Палатът можеше да е на някой благородник с вкус към гоблени с батални сцени, с червени и черни плочки по пода, само дето не се виждаха никакви слуги. Имаше си слуги, макар че за съжаление сред тях нямаше очи и уши на Червената Аджа. Но дали държеше да не му се мяркат пред очите, когато не му трябват, или им бе заповядал да не излизат по коридорите? Може би за да не види никой, че са пристигнали шест Айез Седай. Този ред на разсъждения се бореше с мисли, които Певара предпочиташе да потисне. Беше приела опасностите преди да напусне Бялата кула. Нямаше смисъл тепърва да се занимава с тях.

Помещението, в което ги въведе тайренецът, се оказа тронна зала, с кръг от черни колони с виещи се на спирали жлебове — крепяха купол, покрит със златен варак. Позлатени светилници висяха на позлатени вериги. Около извитите стени също се редяха светилници с огледала, на високи стойки. Стотина мъже в черни палта стояха от двете страни. Всеки, доколкото можеше да види, носеше на високата си яка меча и дракона. Мъже със сурови лица, мъже с ухилени лица, мъже с жестоки лица. Очите на всички се бяха приковали в нея и другите Сестри.

Тайренецът не ги представи. Отдръпна се, сля се с множеството Аша’ман и ги остави сами да продължат напред през залата. Тук плочките по пода също бяха червени и черни. Таим сигурно много си падаше по тези цветове. Самият той седеше небрежно отпуснат на нещо, което можеше да се нарече трон — масивен стол с пищна резба и позлата като всеки трон, който бе виждала, върху бял мраморен подиум. Певара съсредоточи погледа си върху него, и не само за да избегне всички тези очи на способни да преливат мъже, които я следяха. Маз-рим Таим наистина привличаше погледа. Беше висок, с извит нос, излъчваше физическа сила. Имаше и някакво мрачно излъчване също. Седеше кръстосал крака, едната му ръка бе небрежно отпусната на тежката облегалка — ала изглеждаше готов всеки миг да избухне в необуздана ярост. Интересно, макар черното му палто да беше извезано със синьо-златни дракони, извиващи се по ръкавите от лактите до маншетите, не носеше игли на яката си.

— Шест Сестри от Червената Аджа — заговори той, щом те спряха пред подиума. Очите му… А тя си беше помислила, че очите на тайре-неца са като свредели! — Явно не сте дошли, за да ни опитомите всички. — Из залата се разнесе мъжки кикот. — Та за какво искате да поговорите с мен?

— Аз съм Певара Тазановни, Заседателка за Червените. Това е Явиндра Дорейл, също Червена Заседателна. Другите са Тарна Фейр, Десала Неванче…

— Не ви питах за имената — прекъсна я хладно Таим. — Попитах защо сте дошли.

Това нямаше да тръгне на добре. Певара се сдържа да не вдиша дълбоко, макар много да й се дощя. Външно беше съвсем хладна и спокойна. Вътрешно се чудеше дали няма да свърши този ден насила обвързана. Или мъртва.

— Искаме да обсъдим обвързването на Аша’ман като Стражници. В края на краищата вие сте обвързали петдесет и една Сестри. Против волята им. — Все едно да му каже, че са го знаели от самото начало. — Ние обаче не предлагаме обвързването на който и да било от вас против волята му.

Един висок златокос мъж — стоеше близо до подиума — се подсмихна.

— Че защо ще позволим Айез Седай да вземат когото и да… — Нещо невидимо го удари по слепоочието толкова силно, че той рухна и от ноздрите му потече кръв.

Длъгнест мъж с оредяла сива коса и двуостра брада се наведе и го пипна с пръст по главата.

— Жив е — каза и се изправи. — Но черепът му е пукнат и челюстта е счупена. — Все едно че говореше за времето. Никой от мъжете не помръдна от мястото си, за да предложи Цяра. Нито един!

— Имам скромни умения с Цяра — каза Мелейр и понечи да тръгне към падналия. — Мисля, че ще са достатъчни. С ваше позволение.

Таим поклати глава.

— Нямате позволението ми. Ако Мишраил оживее до довечера ще бъде Изцерен. Може би болката ще го научи да си държи езика зад зъбите. Казвате, че вие искате да обвържете Стражници. Червените?

Последната дума беше изпълнена с презрение, но Певара предпочете да го пренебрегне. Очите на Тарна обаче и слънцето можеха да превърнат в ледунка и Певара я хвана за ръката, преди да е заговорила.

— Червените имаме опит с мъже, които могат да преливат. — Сред стотината Аша’ман се надигна ропот. Гневен ропот. Тя и това пренебрегна. — Не ни е страх от тях. Обичаят се променя трудно като закона, и по-трудно понякога, но решихме да променим своя. Оттук нататък Червените сестри могат да обвързват Стражници, но само мъже, можещи да преливат. Всяка Сестра може да обвърже толкова, колкото намери за добре. Ако вземем за пример Зелените, мисля, че едва ли ще са повече от трима-четирима.

— Добре.

Певара неволно примига.

— Добре?!

Сигурно не го беше разбрала. Невъзможно беше да се е убедил толкова лесно.

Очите на Таим се впиха в нейните. Той разпери ръце в подигравателен жест.

— Какво очаквахте да кажа? Да, така е честно? Нека да е поравно? Приемете това „Добре“ и попитайте кой ще позволи да го обвържете? Освен това си припомнете старата поговорка. „Нека царува Господарят на хаоса“.

Залата избухна от гръмък мъжки смях.

Певара никога не бе чувала такава поговорка. И цялата настръхна от този смях.

2832-karta-malden.jpg
2832-karta.jpg

 

 

 

КРАЙ на Единадесета книга от „Колелото на времето“

Край
Читателите на „Нож от блянове“ са прочели и: