Робърт Джордан
Нож от блянове (36)

Глава 35
Важността на Диелин

Ейлин възкликна невярващо: — Искат гаранции за сигурност? За да влязат в Кемлин? Зад прозорците блесна мълния и последва оглушителен гръм. Над Кемлин се сипеше пороен дъжд и барабанеше по стъклата. Слънцето трябваше да е високо над хоризонта, но заради сумрачната светлина светилниците на стойките бяха запалени.

Стройният младеж, застанал пред креслото й, се изчерви от смущение, но продължи да я гледа в очите. Всъщност беше почти момче, гладките му страни бяха обръснати не толкова защото имаха нужда от бръснач, а по-скоро заради етикета. Съвсем уместно Хансел Реншар, внукът на Арател, не носеше нито меч, нито броня, но по зеленото му палто си личаха следите от връзките на металния нагръдник, запечатали се от дългото носене. Голямото влажно петно на лявото му рамо показваше къде е подгизнало наметалото му. Странно какви неща може да забележи човек в такива моменти.

— Наредиха ми да ви помоля, милейди — отвърна твърдо младежът. Диелин изсумтя кисело. Още малко и щеше да се намръщи. Госпожа Харфор, както винаги достолепна с пурпурния си табард с безукорния Бял лъв на гърдите, подсмръкна шумно и Хансел отново се изчерви. Намираха се в по-малката дневна на Елейн, камините горяха, а маслото в светилниците насищаше въздуха с розов аромат. Жалко, че я нямаше Биргит. Ако можеше да се съди по умереното раздразнение, течащо по връзката, занимаваше се с донесенията. Ядът й не беше чак толкова голям, че да е нещо особено спешно.

Появата на Люан и другите под градските стени преди два дни, с техните шейсет хиляди ратници, бе предизвикала немалка възбуда, както и импровизирани празненства по улиците, след като се разбра, че няма да заемат лагерите, изоставени от Джарид Саранд. С него имаше хора от Домовете, които вече бяха преминали на страната на Елейн, макар че те може би все още не го знаеха. Светлината само знаеше какви неприятности можеше да причини този проклетник. Но посланието, донесено от Хансел, още повече усложняваше положението с огромния военен лагер, само на миля южно от Долен Кемлин. Ако Арател, Люан и другите научеха, че градът се снабдява от Тийр и Иллиан през Портали, а това вече със сигурност го знаеха всички в Андор, сигурно щяха да решат, че една обсада няма да постигне нищо. Намерението им сигурно беше да призоват Кемлин да капитулира, за да избегне масиран щурм. Прокламациите за подкрепа, разнасяни от Родственички, а не от конни вестоносци, бяха разлепени или скоро щяха да се разлепят от Арингил до миньорските селища в Мъгливите планини, но колкото Сумеко и останалите Родственички да хабяха силите си с Цяра, ратниците на Керен, Аншар и Барин изобщо не можеха да се доближат до шейсет хиляди. В града бяха започнали да се стичат малки отряди въоръжени мъже, щом се разнесе вестта, че е безопасно да се доближат до Кемлин, но все още не бяха достатъчно. Може би щеше да мине цяла неделя или повече, докато се появят по-големи части — бяха се задържали далече от града заради страха от армията на Аримила. Изходът от един мащабен щурм съвсем не беше решен — мъжете по стените разполагаха със значително предимство пред тези, които щяха да ги щурмуват — но всичко щеше да е на ръба, а нямаше надежда скоро да пристигне помощ. Диелин за пореден път беше посетила Данайн Кандред на запад, но тя все още се двоумеше. Елейн имаше на своя страна девет Дома при нужните десет, всичко висеше на кантар, а проклетата Данайн все още не можеше да реши дали да подкрепи Траканд, или не.

— Защо искат да разговарят с мен? — Успя да обуздае раздразнението на Биргит дотолкова, че гласът й да не го издаде. На Биргит, както и своето собствено.

Хансел за пореден път се изчерви. Огън да я изгори, наистина й бяха пратили момче!

— Не ме уведомиха, милейди. Казаха ми само да помоля за безопасен кордон. — Младежът се поколеба и добави: — Без него няма да влязат в Кемлин, милейди.

Елейн стана, отиде до писалището си, извади гладък бял лист хартия от кутията от палисандър и топна перото в кристалната мастилница със сребърно капаче. По листа се занизаха изрядно изписани букви, без обичайните завъртулки. Беше кратка и изрична:

Лорд Люан Норвелин, лейди Арател Реншар, лорд Пеливар Целан, лейди Емлин Каранд, лейди Елориен Тремейн и лорд Абеле Пендар могат да се чувстват в безопасност на влизане в Кемлин и да бъдат сигурни, че те и свитите им могат да напуснат града по всяко време, когато пожелаят. Ще ги посрещна неофициално днес следобед в Голямата зала, както подобава на сана им. Трябва да поговорим за Пограничниците.

Елейн Траканд

Щерка-наследница на Андор

Върховен трон на Дома Траканд

Постара се да запази спокойствие, но стоманеното перо все пак заора в хартията при последните думи. Гарантирана безопасност. Преля, за да запали восъчната свещ за печата, и ръката й затрепери, докато изливаше златистия восък върху страницата. Намекваха, че би могла да се опита да ги задържи със сила. Не само намекваха! Казваха го почти открито! Удари печата с разцъфналата линия във восъка, все едно че искаше да го забие дълбоко в масата.

— Ето. — И подаде листа на младия пратеник. Гласът й беше леден и тя не направи усилие да го стопли. — Ако и това не ги накара да се почувстват в безопасност, да се увият в пелени. — Поредната гръмотевица отвън натърти последната й дума.

Младежът отново се изчерви, този път явно от яд, но благоразумно се овладя и благодари, докато сгъваше листа. Госпожа Харфор го поведе навън. Щеше лично да го придружи до коня му. Пратеник на толкова високопоставени благородници като Люан заслужаваше известно уважение.

Изведнъж гневът на Елейн премина в тъга. Въпреки че не можеше да каже за какво е тъжна. Настроенията й като че ли често се сменяха без причина. Може би заради всички онези, които бяха загинали или предстоеше да загинат.

— Все пак сигурна ли си, че не искаш да бъдеш кралица, Диелин. Люан и всички с него на мига ще застанат на твоя страна, а ако и аз те подкрепя, ще те подкрепят всички, които подкрепят мен. Огън да ме изгори дано, сигурно и Данайн ще те подкрепи.

Диелин се намести в един от столовете, грижливо оправи сините си поли и отвърна:

— Абсолютно съм сигурна. Ръководенето на собствения ми Дом е достатъчно работа, за да добавям и цял Андор отгоре. Освен това не одобрявам тронът да сменя Домовете без основателна причина — например липса на Щерка-наследница или още по-лошо — някоя глупава и некадърна, жестока или алчна. А ти не си нито едно от тези неща. Приемствеността осигурява стабилност, а стабилността носи процъфтяване. — И кимна. Обичаше такива обрати на речта. — Не забравяй: ако беше умряла, преди да се върнеш в Кемлин и да заявиш претенцията си, аз щях да заявя своята, но простата истина е, че ти си поподходяща за владетелка от мен. По-добра за Андор. Отчасти и заради връзката ти с Преродения Дракон. — Вдигнатата вежда на Диелин сякаш подкани Елейн да обясни въпросната връзка. — Но като цяло — продължи тя, след като Елейн си замълча, — главно е заради тебе самата. Наблюдавах те, докато растеше, и когато стана на петнайсет, вече бях убедена, че от теб ще стане добра кралица, може би най-добрата, която Андор е имал.

Елейн се изчерви и очите й се напълниха със сълзи. Огън да ги гори мятащите й се настроения! Само дето знаеше, че този път не можеше да припише вината на бременността си. Похвала от устата на Диелин звучеше като похвала от майка й — дадена не с неохота, а само когато смята, че е заслужена.

Утрото й беше натоварено, а трябваше да се оправя само с Кемлин, не с цял Андор. Госпожа Харфор съобщи, че шпионите в двореца, за които бе потвърдено, че донасят на Аримила или съюзниците й, са се кротнали и спотаили като мишлета, уплашени, че котката може да ги следи.

— Поне вече е безопасно да ги изгоня, милейди — добави с голямо задоволство Рийни. Не й харесваше в Кралския дворец да има шпиони. Щерката-наследница можеше да живее в двореца, но от гледна точка на Първата слугиня, дворецът си беше неин. — Всички. — Други шпиони не бяха пипани, за да не заподозре никой, че Рийни знае.

— Задържаш ги всички и продължаваш да ги наблюдаваш — каза Елейн. — Най-вероятно ще започнат да взимат пари от други, а ние вече знаем кои са. — На разкрит шпионин можеше да се попречи да научи онова, което не трябва, и също така да му подхвърлиш точно това, което искаш да научи. Това беше в сила и за очите и ушите на Аджите, които госпожа Харфор беше разкрила. Аджите нямаха право да я шпионират и ако тя понякога успяваше да им подаде лъжичка по лъжичка лъжливи сведения, вината за провала им щеше да си е тях на. Разбира се, не можеше да го прави много често — щяха да се досетят, че е разкрила агентите им — но можеше при необходимост.

— Както кажете, милейди. Светът се е променил, нали?

— Боя се, че да, госпожо Харфор.

Едрата жена кимна тъжно, но бързо се върна към деловите неща.

— Един от прозорците в Голямата зала тече, милейди. Щях сама да се оправя с такава дреболия, без да ви притеснявам, но става дума за счупено стъкло, което ни връща на… — На дългия списък от проблеми, чието решение Елейн трябваше да одобри, и всичките купища документи, които трябваше да подпише.

Господин Нори докладва с хрипливия си глас за товари със зърно, боб и други стоки и с известна изненада съобщи, че броят на пожарите не е намалял. През нощта бяха изгорели седемнадесет сгради. Беше сигурен, че с пленяването на Аримила това ще спре, и сега съжаляваше, че е сбъркал. Поднесе й смъртните присъди за Рис а’Баламан и Алдред Гомайсен, за да ги подпише и подпечата. Наемници, изменили на договора си, не можеха да очакват друго, освен ако новите им господари не победят. Евард Кордвин беше загинал на портата, иначе и той щеше да отиде на бесилото. Хафийн Бакувун беше изпратил петиция за награда за действията си при портата за Фармадинг, но това можеше лесно да се отхвърли. Присъствието на доманския наемник и хората му като нищо можеше да се е оказало решително до идването на Диелин, но те просто си бяха изкарали заплатата, нищо повече.

— За съжаление пленниците все още мълчат — каза Нори, докато прибираше в папката си отказаната молба, сякаш се опасяваше, че ако не я прибере бързо, ще остави впечатлението, че изобщо не я оттегля. — Имам предвид Мраколюбките Айез Седай, милейди. И другите двама. В смисъл — не признават нищо и са… жлъчни. Мелар е най-тежкият случай: все крещи какво щял да направи на жените, които го задържаха. — Дени беше приела заповедите й буквално — гвардейките жестоко бяха пребили Мелар, насинили го бяха от глава до пети. — Но и Айез Седай понякога стават доста… хм… ругателни. Боя се, че ще се наложи да ги подложим на разпит, ако искаме да научим нещо полезно от тях.

— Не ги наричайте Айез Седай — сопна се Елейн. — Чуеше ли „Айез Седай“, съчетано с „Мраколюбки“, присвиваше я коремът. — Тези жени са се лишили от всякакво право да бъдат наричани Айез Седай. — Лично им беше отнела пръстените с Великата змия и бе заповядала да ги стопят. Това беше в правата на Егвийн и можеше да я накажат сурово, но не можа да се сдържи. — Помолете лейди Силвейз да използваме секретаря й. — Сред хората й нямаше разпитвачи, а според Авиенда един неопитен „разпитвач“ можеше да убие подложения на неуспешен разпит. Кога все пак щяха да позволят на Авиенда да я посети? Светлина, колко й липсваше. — Подозирам, че той не е такъв. — Поредната мълния блесна зад стъклата на малката дневна и стъклата се разтърсиха от последвалия гръм.

Нори, притиснал връхчетата на пръстите си пред оцапания си с мастило табард и кожената папка, се намръщи.

— Малцина имат частен разпитвач, милейди. Това намеква за… хм… пропуски във възпитанието. Но пък, доколкото разбирам, дядо й е гонил всеки мъж, проявил интерес към нея, докато мъжете не престанали да проявяват интерес, тъй че тя буквално е била пленничка, докато стигне до пълнолетието си. Такова отношение обикновено може да внуши мрачен мироглед у всекиго. Възможно е да се окаже не толкова… хм… благонадеждна, колкото ви се иска, милейди.

— Смяташ ли, че можеш да подкупиш някои от слугите й да станат мои очи и уши? — С каква лекота зададе този въпрос. Шпионите се бяха превърнали в част от живота й, също като зидарите и стъкларите.

— Струва ми се, че е възможно, милейди. Ще го знам със сигурност до ден-два. — Доскоро щеше да се ужаси от самата идея да има нещо общо с шпионирането. Явно обаче всички неща рано или късно се променяха. Отвори папката. — Трябва да ви кажа, че каналите в южната част на Новия град имат нужда от спешни грижи.

Елейн въздъхна. Не всичко се променяше. Огън да я изгори дано, щом наложеше властта си над цял Андор, сигурно и един час нямаше да й остава за лични неща. Какво все пак искаха Люан и останалите?

Рано преди обяд се появи Мелфейн Даулиш и накара Есанде и Нерис да я съблекат съвсем гола, за да я претегли на огромната везна, която нареди да донесат — поредният ежедневен ритуал. Добре поне, че месинговото блюдо беше постлано с одеяло, слава на Светлината! Нисичката набита жена преслуша сърцето й с помощта на куха дървена тръба, която опираше на гърдите и на гърба й, обърна клепачите й, за да огледа очите й, и помириса дъха й. Накара Елейн да се изпишка, а после вдигна стъклената кана на светлината на един от светилници-те, огледа я, помириса я — и дори топна пръст и го облиза! Поредният ежедневен ритуал. Елейн извърна очи и придърпа плътно около себе си извезания копринен халат, но потръпна. Този път Мелфейн го забеляза.

— Долавям някакво неразположение от промяната във вкуса, милейди. Все едно, има и по-лоши неща. Момчето ми, Джаем, онзи, дето донесе везната, първата му платена работа беше да изчисти торта от една конюшня. Твърдеше, че всичко, дето е ял, имало вкус на… — Кръглият й корем се разтресе от смях. — Е, можете да си представите милейди. — Елейн можеше и добре, че не й се догади. Но все пак потръпна. Есанде изглеждаше съвсем спокойна, бе скръстила ръце и гледаше одобрително племенницата си, но Нерис бе готова да повърне. — Жалко, че не може да научи моя занаят, но никой няма да купува билки от мъж. Или да вземе мъж за акушерка. — Нерис се измя гръмко. — Иска да чиракува за оръжейник, представете си. Големичък е вече за това, но — толкоз. А вие гледайте да четете на бебето си. — Ужасно се съмняваше в твърдението на Елейн, че ще си има момченце и момиченце. Нямаше да го приеме, докато не чуеше тупкането на сърчицата им, а до това все още имаше няколко недели. — И да свирят музиканти. Ще научи как ви звучи гласа. Ще се научи и на четене и музика също тъй. Това помага и за други неща. Прави детето по-умно.

— Това ми го казвате всеки път, госпожо Даулиш — отвърна раздразнено Елейн. — Мога да го запомня все пак. И го правя.

Мелфейн отново се разсмя и й смигна. Променливите й настроения ги приемаше, както приемаше дъжда и мълниите.

— Ще се изненадате колко жени не вярват, че бебето може да чува в утробата, но виждам разликата между тези, на които са им чели, и тези, на които не са. Имате ли нещо против да си кажем няколко думи с леля ми, преди да си ида, милейди? Донесох й пай и мехлем за ставите. — Есанде се изчерви. Е, след като лъжата й вече се разкри, щеше да приеме Цяра, иначе Елейн щеше да разбере защо се инати.

В края на обяда Елейн постави пред Биргит въпроса за намеренията на Люан и останалите. Обядът се оказа чудесен и тя го изяде с вълчи апетит. Мелфейн беше нахокала готвачките и прислужничките заради постната диета, на която я бяха държали. Днес имаше чудесно изпечена пъстърва, зелеви сарми, пълни с ронливо овче сирене, едър боб със зърна от пиния и вкусна ябълкова пита. Другата причина да е великолепен бе в това, че в нито едно от блюдата не се долавяше и най-малката миризма на развалено. За пиене им предложиха хубав черен чай с мента, което я накара да се стегне за миг, преди да съобрази, че е мента. Единственото, което Мелфейн бе забранила, беше вино, колкото и да е разредено. Самата Биргит дори се беше отказала да пие, колкото и да изглеждаше невъзможно това да повлияе на Елейн грез връзката. Елейн обаче се въздържа да го изтъкне. Биргит бездруго пиеше прекалено, за да затъпи болката си от загубата на Гайдал. Елейн я разбираше, макар и да не го одобряваше. Не можеше да си представи тя самата какво ще прави, ако Ранд загине.

— Не знам — отвърна Биргит, след като изгълта последното парче от ябълковата пита. — Мога само да предположа, че са дошли да те помолят да им помогнеш да се придвижат срещу Пограничниците. Единственото проклето нещо, което е сигурно, е, че не са дошли, за да ти предложат проклетата си подкрепа.

— И аз така предполагах. — Елейн обра с мокрия си пръст последните трошици сирене от чинията и ги лапна. Можеше да изяде два пъти повече от това, което й бяха сложили, но Мелфейн бе заявила изричното си намерение да ограничи наддаването й на тегло. Само толкова, колкото трябва, и нито грам повече. Сигурно една крава, ох-ранвана за пазара, се чувстваше точно така. — Освен ако не поискат Кемлин да им се предаде.

— Това си го има винаги — отвърна Биргит почти със смях. Връзката подсказа, че съвсем ней е до смях. — Но все пак имаме наблюдатели в кулите, а Джуланя и Керайле са се хванали на работа като перачки в лагера им, тъй че ще разберем, ако тръгнат срещу града, още преди да е поел първият войник.

Да можеше само да не въздиша толкова често. Огън да я гори, все пак държеше Аримила, Неан и Еления под стража и определено не им беше приятно да спят в едно легло — знаеше, че тази мисъл не бива да я изпълва със злорадство, но си беше така — и си беше спечелила още трима съюзници, макар и не най-стабилните. Все пак вече се бяха обвързали с нея безвъзвратно. Трябваше да се чувства като победителка.

Същия следобед Есанде и Сефани я облякоха в тъмнозелено, със смарагди по полите и сребро по гърдите и ръкавите. За накити си сложи пръстена със Великата змия и голяма сребърна игла в син емайл, освен очертанията на „Темела“ на Траканд. Иглата я натъжи. Вътре в Дома се говореше, че Траканд е темелът, държащ Андор да не се разпадне. Досега не се беше справила много добре с това.

Двете с Биргит се заредуваха да четат на бебчетата й. От исторически книги, разбира се; ако Мелфейн беше права, не искаше още отсега да ги насочва към фриволни писания. Суховато, но нямаше как. Един пълничък мъж в червено и бяло свиреше на флейта, а стройна жена в ливрея свиреше на цимбал и извличаше игриви, весели звуци. Е, от време на време трясъкът на мълниите отвън ги заглушаваше. Бардовете не растяха по дърветата, а Биргит много се колебаеше да пусне до Елейн човек извън двореца, но госпожа Харфор беше намери ла доста добри музиканти, подскочили от радост пред възможността да облекат ливреята. В двореца заплащането им бе доста по-добро, отколкото по гостилниците, а и облеклото и храната им бяха осигурени Елейн си помисли дали да не опита да наеме някой веселчун, но това само я наведе на мисълта за Том. Дали беше на сухо сега? Дали изобщо беше жив? Оставаше й само да се моли. Светлината дано да дадеше да е жив. Дано.

Госпожа Харфор се появи, за да съобщи за пристигането на Люан Арател и останалите, и Елейн си сложи коронката на Щерката-наследница — скромно златно кръгче, крепящо обкръжена от тръни златна роза над веждите й. Касейл и осем гвардейки тръгнаха по петите й, щом напусна покоите си с Биргит и Есанде, ботушите им затропаха в ритъм по плочките. Девет гвардейки бяха загинали, когато я спасиха от Мраколюбките, и това като че ли ги беше сплотило още по-здраво. Два пъти се изгубиха, докато намерят Великата зала, но никоя дори не промърмори. Какво там значеха някакви си изместващи се коридори, след като си стояла срещу изковани от Силата огън и мълнии? Големите крила на вратата на Великата зала, с резбованите лъвове от двете страни, бяха широко разтворени и Касейл задели гвардейките, които да застанат от двете им страни. Останалите пристъпиха вътре.

Високите прозорци по стените бяха притъмнели от дъжда, но всички светилници на стойки с огледала покрай стените и около белите колони, изпънати в редици от двете страни на залата, бяха запалени. В огромното пространство шумно отекваше монотонното пльокане на капки — капеха в едно ведро, поставено под един от витражите на тавана, на двайсет разтега височина, на който един от вдигналите се на задните си крака Бели лъвове беше лъснал от влагата по пукнатината, разсичаща бойни сцени и лицата на най-ранните кралици на Андор. Както винаги, щом влезеше в тази зала, Елейн имаше чувството, че тези жени я съдят, докато стъпва по червено-белите плочки по пода. Те бяха съградили Андор с остротата на умовете си и с кръвта на своите синове и съпрузи бяха започнали от един-единствен град, за да изковат силна държава от руините на империята на Артур Ястребовото крило. Подозираше, че ликовете им са поставени така, че всяка кралица да изпитва чувството, че делата й са подложени на съда на историята.

Самият трон стоеше върху бял мраморен подиум в другия край на залата, резбован, позлатен и с размери като за жена, ала все пак масивен. Краката му наподобяваха лъвски лапи. Белият лъв, изваян от лунни камъни сред поле от бляскави рубини на високия му гръб, се извисяваше над главата и на най-високата жена, седнала на трона. Диелин вече стоеше в подножието на стъпалата към подиума и наблюдаваше увлечената в разговор с Канйил и Каталин Силвейз, а Бранлет и Перивал слушаха съсредоточено. Перивал прокара пръсти през косата си и кимна. Дали Диелин се съмняваше и в Силвейз? Лир и Ка-райнд стояха встрани от останалите, при това — разделени един от друг. След като доскоро бяха съюзници срещу Елейн, явно не искаха тя да си помисли, че още са в съюз. Есанде се присъедини към слугите и слугините в ливреите на другите осем Дома, отрупани около маса с високи сребърни кани с вино и чай. Знак, че срещата е неформална. Всеки от тях щеше да е обслужван от свой слуга. При официална среща Елейн щеше да осигури всички слуги, а Великата зала щеше да е пълна с всички благородници от Кемлин и всички — от лагера под Кемлин.

— Елориен със сигурност ще е настроена провокативно — каза й Диелин може би за пети път, откакто чу за молбата им за безопасен конвой. Лицето й беше сдържано и спокойно, но й личеше, че е изнервена — ръцете й ненужно приглаждаха извезаните със златна нишка поли.

— Няма да й позволя да ме провокира — отвърна Елейн. — Нито на никой друг. Имам предвид теб, Конайл, и теб, Лир. — Конайл, облечен в извезано със злато синьо, се изчерви също толкова бързо като Хан-сел. Беше се въвлякъл в бой с един наемник, който според него се изказал непочтително за Елейн, и за малко не го беше убил. Добре, че онзи бе посегнал първи да извади меча си. Дори наемниците заслужаваха справедливост, а Андор не беше Тийр, където благородници можеха безнаказано да убиват простосмъртни. Е, поне преди Ранд да промени повечето им закони. Огън да го гори и него, той пък защо така подскачаше в ума й?

— На твоя страна съм, Елейн, а това значи, че винаги ще стоя на твоя страна — отвърна изискано Лир. Изглеждаше от глава до пети точно като самоуверен придворен в извезаната със сребро зелена коприна и със сребърния Крилат чук на Дома Барин на високата яка, но беше някак прекалено изискан. — Но ще си сдържам нервите, каквото и да каже Елориен. — По връзката забушува презрение. В усилието си да докаже колко е верен на Елейн Лир вече се беше сбил три пъти с наемници. За два дни. За да го постигне, сигурно нарочно си търсеше свади.

— Ако се опитва да ни ръчка, защо да си мълчим? — сърдито попита Каталин. Червената й рокля, извезана с широки златни ширити, не прилягаше на цвета на лицето й, особено когато пълничките й бузи се изчервяха от гняв. Беше вирнала брадичка. Сигурно носеше голямата емайлирана игла със Синия глиган на Хевин високо на яката си само за да държи брадичката й вирната, та да гледа всички изотго-ре. — Никога не съм позволявала някой да ме ръчка и да се отърве безнаказано.

— Волът реагира на остена и прави това, което иска воловарят — рече сухо Диелин. — И ти като него ще направиш каквото поиска Елориен, ако реагираш на остена й. — Червените петна си останаха по бузите на Каталин, този път — несъмнено от смущение.

На прага се появи Рийни Харфор.

— Почитаеми дами — високо обяви тя и гласът й отекна в полупразната зала. — Благородни господа.

Точно това бе неформалната среща — когато не се знае колко дълбоки са различията между двете страни, които се срещат. Госпожа Харфор представи пристигналите лордове и лейди в строг ред по значимост, макар че между събралите се тук Домове нямаше голяма разлика. Люан Норвелин, с кораво лице и с по-побеляла коса, отколкото беше последния път, когато Елейн го беше видяла, в синьо палто без украса освен Сребърната сьомга на Норвелин на високата му яка. Ара-тел Реншар, със сбръчкано лице и прошарена кафява коса, с червена рокля, отрупана пищно със злато и с голяма инкрустирана с рубини игла, изобразяваща трите Златни хрътки. Пеливар Целан, висок и мършав, с тъмна коса, дотолкова оредяла, че сякаш си беше обръснал челото като кайриенец, в извезано със сребро синьо палто с червени рози на яката, Розите на Целан. Емлин Каранд, пълничка, в сива коприна, с трите Златни стрели, виещи се по ръкавите и толкова нагъсто над гръдта й, че приличаха на издут колчан. Елориен Тремейн, не толкова пълна, колкото я помнеше Елейн, но все още чаровна в синята рокля на зелени ивици, извезана с бели елени със златни рога, Белия елен на Тремейн, по ръкавите. Абеле Пендар, със строгото му ъгловато лице под сивата коса, в тъмносиво и с трите Златни звезди на яката. Всички пристъпиха заедно във Великата зала, последвани от слугите си, но не в реда, както ги представиха. Елориен и Абеле крачеха с Люан, Пеливар и Емлин с Арател, две крачки разстояние имаше от едните до другите. Молеха за гаранции за сигурност като цяло, но не бяха цяло. Това правеше искането за капитулация като че ли по-малко вероятно. Дори открити врагове понякога можеха да действат в съгласие. Всички бяха мокри и едва ли щяха да са в най-доброто си настроение.

— Добре дошли — поздрави ги Елейн. — Ще желаете ли вино, или чай? Виното е греяно и с подправки. Доста хладно е днес като за пролет.

Люан отвори уста, но Елориен го изпревари:

— Добре поне, че не седиш на трона. — Лицето й все едно бе изсечено от мрамор, а гласът й беше също толкова корав и хладен. — Почти го очаквах.

Отвън изтрещя гръм.

Люан изглеждаше огорчен. Арател завъртя очи с досада, все едно е чула нещо, което й е омръзнало да слуша. Лир се размърда, но Елейн го прикова с поглед и той се поклони леко за извинение.

— Нямам право да сядам на трона, Елориен — спокойно отвърна тя. Светлина, дано само настроението й да не започнеше да подскача, поне сега! — Все още. — В това се прокрадна малко жлъч. Май не беше чак толкова спокойна, колкото й се искаше.

Елориен изсумтя.

— Ако чакаш Данайн де допълни десетимата ти, дълго ще има да чакаш. При последното Наследяване Данайн предпочете да посети име нията си. Никога не се е обявявала за никого.

Елейн се усмихна, въпреки че й беше трудно. „Наследяването“ беше, когато един Дом наследи друг на трона.

— За мен — чай.

Елориен примигна, но това подкани другите да заявят предпочитанията си. Чай си взеха само Елейн, Биргит, Бранлет и Пеливар. Всеки първо подуши чашата си, преди да отпие. Елейн не го прие като обида. Храната и виното можеха да са чудесни в кухнята и да се развалят само докато стигнат до масата. Никога не можеше да се предвиди кога ще ги засегне развалата. Чаят имаше лек аромат на джин-джифил, но не толкова, че да потисне вкуса на първокачествения черен чай от Тремалкинг.

— Виждам, че си събрала повечето си поддръжници между деца и останките на Аримила — подхвърли презрително Елориен.

Лицето на Каталин стана червено като роклята й, а Бранлет се размърда ядосано, но Пеливар сложи ръка на рамото му и поклати глава. Сдържано момче беше Пеливар. И доста умно за годините си. Лир този път успя да се сдържи, но Конайл понечи да каже нещо остро, преди твърдият поглед на Елейн да го принуди да си затвори устата. Карайнд само отвърна, без да мигне, на презрителния поглед на Елориен. Не беше особено умен, но все пак успя да я смути.

— Трябва да имате сериозна причина, за да поискате тази среща — заговори Елейн. — Ако е само за да си разменяме обиди… — Остави изречението недовършено. Самата тя имаше причини да желае тази среща. Ако бяха поискали тя да отиде при тях, щеше да го направи без гаранциите им за сигурност. Усети жилка на яд по връзката и успя да сдържи своя. Биргит гледаше Елориен навъсено, с очи, остри като ками. Ако почнеха да си подхранват яда… Не биваше да мисли точно сега за това.

Елориен отново отвори уста, но този път я прекъсна Люан.

— Дойдохме да поискаме примирие, Елейн. — Блясък на мълния освети северните прозорци и стъклата на тавана, но промеждутъкът до гърма подсказа, че е далечна.

— Примирие? Ние във война ли сме, Люан? Да не би някой да е заявил претенции за трона, а аз да не съм чула? — Шест чифта очи се извърнаха към Диелин, а тя изсумтя:

— Глупаци. Толкова пъти ви го казах, а вие не пожелахте да ми повярвате. Може би ще повярвате на това. Когато Силвейз, Карайнд и Лир изпратиха прокламациите си за подкрепа, аз изпратих своите. Таравин стои зад Траканд и цял Андор много скоро ще го научи.

Елориен се изчерви от яд. Емлин отпи дълго, замислена. Арател си позволи за миг на лицето й да се изпише разочарование, след което си надяна маска, твърда почти колкото на Елориен.

— Както и да е — продължи Люан. — Все пак искаме… ако не примирие, то временно споразумение. — Отпи от виното си и тъжно поклати глава. — Дори да съберем всичко, което можем, ще ни е доста трудно да надвием Пограничниците, но ако не действаме заедно, те ще плячкосат Андор, решат ли да настъпят. Честно казано, изненадан съм, че се забавиха толкова. Хората им сигурно са достатъчно отпочи-нали дори след похода от хиляда левги. — Този път мълнията освети ярко южните прозорци, а гърмът изтрещя толкова силно, че стъклата се разтърсиха. Виж, тази беше близо.

— Самата аз очаквах вече да са в Муранди — каза Елейн — вярвам, че основанието им да стоят на място е страхът да не разпаля война, ако се приближат прекалено до Кемлин. Изглежда, се опитва да стигнат до Муранди по селски пътища. Знаете в какво състояние с те по това време на годината. Те не искат война с нас. Когато им дадох разрешение да преминат през Андор, ми казаха, че са тръгнали да търсят Преродения Дракон.

Елориен ахна — още малко и парчета лед щяха да захвърчат от устата й.

— Когато си какво?! Преди малко дрънкаше, че нямаш право да сядаш на трона — все още, — а най-арогантно си си присвоила правото на…

— На Айез Седай, Елориен. — Елейн вдигна дясната си ръка, за да видят добре златната Велика змия, увита около средния й пръст. Въпреки всичките й усилия гласът й стана леден. — Не говорих като Щер-ка-наследница, нито дори като Върховен трон на Дома Траканд. Говорих като Елейн Седай от Зелената Аджа. Но и да не бях, те бездруго щяха да дойдат. Закъсали бяха много с храната и фуража. Ако се бях опитала да ги спра, ако който и да е се беше опитал да ги спре, тогава щеше да има война. Решени са с цената на всичко да намерят Преродения Дракон. Щеше да е война, в която Андор щеше да има нищожен шанс за победа. Казахте да действаме заедно, нали, Люан? Съберем ли цялата сила на Андор, почти ще се изравним с тях по брой, но животът на нашите мъже — на повечето поне — е минал зад ралото. А всеки от техните е войник с дълга служба и се е изправял срещу тролоци. Вместо война, която можеше да потопи Андор в кръв, имаме Пограничниците, които мирно преминават през страната. Следим ги. Плащат си за храната и фуража, които са им нужни, и плащат добре. — В друг момент, пред други слушатели, тези думи сигурно щяха да я разсмеят: андорските фермери щяха да се опитат да изтръгнат високи цени и от Тъмния. — Най-лошото, което са направили, е да напердашат с камшици няколко конекрадци, а ако е трябвало да бъдат предадени на местния съдия, не мога да виня Пограничниците за това. А сега ми кажи, Елориен. Какво щеше да направиш ти, и как?

Елориен примига, ледена и намръщена, после само изсумтя презрително.

— А какви са ти плановете относно онази Черна кула? — попита кротко Абеле. — Подозирам, че… и за тях имаш някакъв план. — Дали я подозираше и за другата причина, поради която бе позволила на Пограничниците да преминат през Андор? Все едно, стига да не го кажеше пред всички. Докато си мълчеше, мотивите й изглеждаха съобразени само и единствено с доброто за Андор. Лицемерно, спор няма, но и реалистично също така. Беше казала самата истина за другите си причини, но тази ако се изречеше на глас, щеше да й струва скъпо. Все още й беше нужен още един Дом и той като че ли щеше да се окаже Кандред, но Данайн нямаше да помръдне, ако си помислеше, че Елейн се опитва да я принуди.

— Нямам — отвърна тя. — Изпращам периодично гвардейци да обхождат терена на Черната кула и да им напомнят, че все пак се намират в Андор и са подвластни на законите на Андор, но като изключим това, не мога да направя повече, отколкото щях да мога дори цялата Бяла кула да се прехвърли по някакъв начин в Кемлин.

— Пендар подкрепя Траканд — изведнъж заяви Абеле и веднага след него Люан каза високо:

— Норвелин подкрепя Траканд.

В небесата изтрещя мълния и освети витражите по тавана.

Елейн едва се удържа да не залитне. Лицето на Биргит беше спокойно, но по връзката потече удивление. Беше свършило. Вече имаше единадесет гласа и тронът беше неин.

— Колкото повече стоят зад нея, толкова по-добре за Андор — каза и Диелин, но сякаш малко объркана. — Застанете с мен за Траканд.

Последва нова пауза — по-дълга и изпълнена със споглеждания, но после, един по един, Арател, Пеливар и Емлин заявиха, че Домовете им застават за Траканд. Заради Диелин обаче. Елейн трябваше да запомни това. Навярно след време щеше да си спечели верността им, но засега я подкрепяха само заради Диелин.

— Тя има трона — каза Елориен все така ледено. — Всичко друго са глупости.

Елейн се постара да придаде топлота на гласа си.

— Ще вечеряте ли с нас тази вечер, Елориен? Останете поне докато дъждът не поспре.

— Имам си готвачи — отвърна Елориен и се обърна към вратата. Слугинята й притича да вземе чашата й и да я сложи на масата. — Спре ли дъждът, веднага тръгвам за Шелдин. Дълго ме нямаше.

— Тармон Гай-дон наближава, Елориен. Дойде ли, няма да можеш да останеш в именията си.

Елориен спря и я погледна през рамо.

— Когато дойде Тармон Гай-дон, Тремейн ще яхнат за Последната битка и ще яздим зад Лъва на Андор. — Поредният гръм разтърси стъклата, докато тя излизаше от Голямата зала. Слугинята ситнеше по петите й.

— Ще ме придружите ли до покоите ми? — обърна се Елейн към останалите.

Зад Лъва на Андор, но нито дума за Елейн Траканд. Тъй или иначе, близо половината й подкрепа бе съмнителна, Джарид Саранд все още се вихреше на воля, с доста значителна сила, а и рано или късно щеше да си има неприятности с Елориен. В сказанията накрая всичко се оказваше подредено и спретнато. Истинският живот бе доста по-… объркан. Все пак най-сетне имаше трона. Все още предстоеше коронацията, но това вече бе формалност.

Поведе ги от Голямата зала, бъбреше си с Люан и Пеливар, гръмотевиците в небесата забиха като бойнибарабани, в боен марш за Тармон Гай-дон. Колко ли още оставаше, преди знамената на Андор да тръгнат в Последната битка?