Робърт Джордан
Нож от блянове (18)

Глава 17
Бронзова мечка

Щом освободи госпожа Харфор и господин Нори, Елейн нетърпеливо тръгна към Картната зала — без да пуска сайдар. Нетърпеливо, но не и забързано. Дени и три гвардейки крачеха пред нея и въртяха непрекъснато глави наляво и надясно за възможна заплаха, а другите четири тропаха отзад. Съмняваше се, че Диелин ще се бави много с измиването, каквито и вести да носеше. Светлината дано да дадеше да са добри. Биргит, стиснала ръце зад гърба си и намръщена, бе потънала в мълчание, макар да оглеждаше всички коридори, сякаш очакваше нападение. По връзката продължаваше да тече безпокойство. И умора. Челюстите на Елейн изпукаха от една прозявка, преди да успее да я спре.

Нежеланието да се предизвикат слухове не бе единствената причина да не се разбърза. Из коридорите вече се срещаха не само слуги. Етикетът изискваше от нея да предложи стаи в двореца за благородниците, успели да стигнат до града със своите ратници — като бяха разчитали твърде малко на ратниците: някои бяха добре обучени и носеха меча всеки ден, други бяха натискали ралото, преди да ги призоват да последват своя господар или господарка — и мнозина бяха приели. Главно онези, които нямаха жилище в Кемлин или, както подозираше тя, бяха притеснени с парите. Селяните и ратаите можеха да си мислят, че всички благородници са богати, и повечето наистина бяха, макар и само в съпоставка, но разходите, нужни за постовете и задълженията им, принуждаваха мнозина да броят монетите толкова грижливо, колкото всяка стопанка на ферма. Елейн вече не знаеше какво да прави с най-новите пристигнали. Някои благородници вече спяха по трима, че и по четирима в по-големите легла, а всички освен най-тесните можеха да поберат по двама, но и така ставаше. Много от родственичките трябваше да се настанят на постели на пода в слугинските стаи и слава на Светлината, че пролетта го позволяваше.

Струваше й се, че цялата гмеж от благородни гости е решила точно в този момент да излезе да се поразтъпче, и докато й поднасяха почитанията си, трябваше да се спира, за да каже поне по няколко учтиви думи. Сергейз Джилбеарн, мъничка и крехка, със зелена рокля и тъмна коса, леко прошарена с бяло, довела двайсет ратника, и старият, вечно кисел Келвин Джейнвор, жилав, с дискретно позакърпено синьо вълнено палто, довел десетима, имаха право на също толкова вежливост, колкото и дългучът Барел Лейдън и едрата Антел Шарплин, въпреки че те бяха Върховни тронове, макар и на дребни Домове. Всички бяха дошли, за да я подкрепят с всичко, което бяха успели да съберат, и никой не се беше отвърнал, след като бе научил какви са шансовете. Днес обаче мнозина изглеждаха неспокойни. Никой нищо не казваше за това — всички бяха преизпълнени с добри пожелания и с надежди за скорошна коронация и твърдяха колко висока е за тях честта да я следват, — но на лицата им се беше изписала тревога. Арилинд Бранс-тром, обикновено толкова жизнерадостна, сякаш вярваше, че само петдесетимата й ратници ще обърнат нещата в полза на Елейн, не беше единствената жена, която си хапеше устната. Лерид Треханд, як, спокоен и обикновено непоклатим като скала, също не беше единственият мъж, който се мръщеше. Дори вестта за Гайбон и помощта, която бе довел, предизвикваше само къси усмивки, набързо погълнати от тревогата.

— Смяташ ли, че са чули за самоувереността на Аримила? — попита тя в една от кратките паузи, в които не се налагаше да отвръща на поклони и реверанси. — Не, това едва ли щеше да притесни Арилинда или Лерид. — Двамата сигурно нямаше да се притеснят дори Аримила да влезеше в града с трийсет хиляди души.

— Едва ли — отвърна Биргит и се огледа да се увери, че освен гвардейките никой няма да я чуе. — Може би ги тревожи същото което тревожи и мен. Когато се върнахме, ти не се загуби. По-скоро… те загубиха.

Елейн спря да поговори с двама души, и двамата побелели, с въл-нени дрехи, които повече щяха да отиват на заможни фермери. Име-нието на Бранин и Елвейн Мартан си беше всъщност досущ селски чифлик, просторна къща, приютила няколко поколения. Една трета от ратниците им бяха техни синове, племенници и внуци. Само най-младите и най-старите бяха останали да се грижат за сеитбата. Надяваше се двамата усмихнати старци да не решат, че ги е зарязала набързо, щом тръгна отново.

— Какво искаш да кажеш с това, че са ме загубили?

— Дворецът се е… променил. — За миг по връзката протече объркване, а лицето на Биргит се изкриви в гримаса. — Знам, че звучи налудничаво, но като че ли цялото това нещо е построено по малко по-друг план. — Една от гвардейките отпред обърка крачка и едва се задържа да не падне. — Имам добра памет. — Биргит се поколеба, а връзката се изпълни с бъркотия от чувства — тя припряно ги обузда. Повечето й спомени за предишни животи се бяха стопили като лански сняг. Нищо не й беше останало отпреди основаването на Бялата кула, а паметта за четирите живота, които бе преживяла оттогава до края на Тролокските войни, започваше да се разкъсва. Като че ли малко неща можеха да я уплашат, но се боеше да не изгуби и останалото, особено спомените си за Гайдал Каин. — Мина ли отнякъде, не го забравям — продължи тя. — А тези коридори понякога сякаш не са такива, каквито бяха. Някои като че ли са се… отместили. Други вече ги няма, а има и нови. Доколкото забелязвам, никой не говори за това, но си мисля, че старите хора си мълчат, защото ги е страх, че си губят ума, а по-младите ги е страх да не си изгубят работата.

— Но това е… — Елейн млъкна. Явно не беше невъзможно. Биргит не страдаше от необуздана фантазия. Неохотата на Нарис да напусне покоите си изведнъж намери обяснение, а може би и по-раншното объркване на Рийни. Почти съжали, че объркването й наистина не идеше от бременността. Но как? — Не са Отстъпниците — твърдо каза тя. — Ако можеха да направят такова нещо, отдавна щяха да са го направили, че и по-лошо… Добър ден и на вас, лорд Аубрем.

Длъгнест и плешив, само с бяло кръгче коса около темето, Аубрем Пенсенор сега трябваше да си седи у дома и да си дундурка внученца-та, но гърбът му беше изправен, а очите — бистри. Беше един от първите, стигнал в Кемлин, с близо сто души и с първата вест, че тъкмо Аримила Марни е тръгнала на поход срещу столицата с поддръжката на Неан и Еления. Започна да си припомня как бил воювал на страната на майка й във Войната за наследството, докато Биргит не промърмори, че лейди Диелин ги чака.

— О, в такъв случай не бива да ви забавям, милейди — сърдечно каза старецът. — Моля, предайте поздравите ми на лейди Диелин. Тя е толкова заета напоследък, и две думи не сме си разменили, откакто дойдох в Кемлин. Най-сърдечни поздрави, ако благоволите. — Домът Пенсенор от незапомнени времена беше в съюз с Таравин на Диелин.

— Не са Отстъпниците — заговори Биргит веднага щом Аубрем се отдалечи достатъчно, за да не чуе. — Но какво го е причинило е само първият въпрос. Дали ще се случи отново? И ако да, дали промените винаги ще са нищожни? Или може да се събудиш и да се намериш в стая без врати и прозорци? Какво става, ако спиш в стая, която изчезне? Щом коридор може да изчезне, значи и стая може. А ако не е само дворецът? Трябва да разберем дали всички улици още водят натам, където са водели. Ами ако следващия път изчезнат част от крепостните стени?

— Мислиш все гадни неща — отвърна тъжно Елейн. Макар и да бе прегърнала Силата, изредените възможности бяха достатъчно, за да й се свие стомахът.

Биргит само опипа четирите златни пискюла на рамото на червената си куртка.

Странно, след като сподели тревогите си, безпокойството по връзката сякаш понамаля. Дано само да не си мислеше, че Елейн има отговори. Не, това наистина бе невъзможно. Твърде умна беше Биргит, за да го допусне.

— Дени, това плаши ли те? — попита тя. — Признавам, мен — да.

— Не повече, отколкото се налага, милейди — отвърна плещестата жена, без да спира да оглежда пътя напред. Докато другите крачеха с ръка на дръжките на мечовете, тя бе отпуснала своята на дългия кривак. Гласът й бе точно толкова спокоен и равнодушен, колкото и лицето й. — Веднъж един едър фургонджия, Елдрин Хакли, за малко щеше да ми счупи врата. Обикновено не беше кой знае какъв грубиян, но нея нощ се беше напил като свиня. Не можах да улуча ъгъла и кривакът ми отскочи от черепа му, без да го пукне. Това повече ме уплаши, защото знаех със сигурност, че ще умра. Това сегашното е само „може би“, пък и всеки ден, в който се събудиш, може да умреш.

Всеки ден, в който се събудиш, може да умреш. Сигурно имаше и по-лоши начини да гледаш на живота. Все пак Елейн потръпна. Самата тя беше в безопасност, поне докато не се родят децата й, но никои друг не беше.

Двамата стражи до широката двукрила врата с резбовани лъвове на Картната зала бяха опитни гвардейци, единият нисък и почти мършав, другият — толкова широк, че изглеждаше нисък, макар да беше среден на ръст. Нищо особено не ги отличаваше от останалите мъже в Гвардията, но само майстори с меча, благонадеждни мъже получаваха тази служба. Ниският се поклони на Дени и се стресна при неодобрителния поглед на Биргит. Дени му се усмихна свенливо — Дени! Свенливо! — докато две от гвардейките влизаха за неизбежния оглед. Биргит отвори уста, но Елейн сложи ръка на рамото й и тя я погледна, а после поклати глава и дебелата й златиста плитка бавно се полюшна.

— Не е добре, когато са на служба, Елейн. Трябва да си гледат задълженията, а не да се гледат един друг с влажни очи.

Не повиши глас, но на бузите на Дени изби червенина, усмивката й угасна и тя продължи да оглежда бдително коридора. Навярно така беше по-добре, но все пак беше жалко. Човек все пак трябва да изпита поне мъничко удоволствие в живота, нали така.

Картната зала бе втората по големина дворцова зала за балове, просторна, с четири камини от мрамор с червени жилки, в които под изваяните полици тлееше огън, с куполест таван, покрит със златен варак и крепен от колони на два разтега от белите мраморни стени, с достатъчно лампи, че да хвърлят в помещението светлина, все едно че беше с прозорци. По-голямата част от покрития с плочки под представляваше мозаечна карта на Кемлин, изработена преди повече от хиляда години, след като Новият град бил довършен, но преди да започне да расте Долен Кемлин. Много преди да възникне Андор, дори преди Артур Ястребовото крило. Оттогава беше преправяна няколко пъти, тъй като плочките се похабяваха, тъй че всички улици си бяха точни — точни поне до днес; Светлината дано да дадеше още да са — и въпреки че през годините много сгради бяха подменяни, дори някои от страничните улички си оставаха непроменени от това, което описваше огромната карта.

Но в предвидимо бъдеще в Картната зала нямаше да има танци. По дългите маси между колоните бяха разпънати други карти, някои толкова големи, че висяха от ръбовете, а рафтовете покрай стените бяха отрупани с донесения — поне с онези, които не бяха толкова секретни, че да трябва да се запаметят и изгорят. В отсрещния край на залата беше широката писалищна маса на Биргит, и тя отрупана с кошове, пълни с документи. Като капитан-генерал, Биргит си имаше кабинет, но веднага щом бе открила Картната зала, беше решила, че картата на пода е твърде добра, за да остане неизползвана.

Малък боядисан в червено дървен диск отбелязваше мястото на външната стена, където току-що бе отблъснат поредния щурм. Биргит го взе мимоходом и го хвърли в един от кръглите кошове, в който имаше поне още десетина такива. Елейн поклати глава. Ако нападенията продължаха така…

 

— Милейди Биргит, ето доклада за наличния фураж, който поискахте — каза една жена с прошарена коса и протегна лист хартия изписан ситно. Другите петима чиновници продължиха работата си перата им скърцаха по листовете. Бяха от най-доверените на господин Нори, а госпожа Харфор лично беше подбрала няколкото вестоносци в червено-бели ливреи, пъргави младежи — момчета всъщност, — които стояха покрай стената зад малките писалища на чиновниците. Един от тях, хубавичък младеж, понечи да се поклони, но спря и се изчерви. Биргит беше уредила с няколко кратки думи въпроса за почестите към нея, както и към други благородници. Първо работата, а на който благородник не му харесва, може да не влиза в Картната зала.

— Благодаря, госпожо Анфорд. Ще го прегледам по-късно. Ще благоволите ли с останалите да изчакате отвън?

Госпожа Анфорд набързо подбра вестоносците и другите писари — остави им време само да си запушат мастилниците. Никой не прояви ни най-малка изненада. Свикнали бяха да ги изкарват така навън. Елейн бе чувала да наричат Картната зала Стаята на тайните, въпреки че тук не се пазеше нищо тайно. Всичко тайно стоеше заключено в покоите й.

Докато чиновниците и вестоносците се изнизваха, Елейн отиде до една от дългите маси, на която имаше карта, изобразяваща Кемлин и околностите му на петдесет мили във всяка посока. Отбелязана беше дори Черната кула, квадрат, кацнал няма и на две левги южно от града. Тумор в тялото на Андор, и нямаше как да се премахне. Тя продължаваше да изпраща през Портали групи гвардейци за наблюдение, но теренът бе толкова обширен, че Аша’ман можеха да замислят какво ли не, без тя да го разбере. Карфици с емайлирани глави отбелязваха осемте лагера на Аримила около града, метални фигурки — различни други станове. Един сокол, изкусно изкован от злато и голям колкото кутрето й, показваше къде са Гошиен. Или къде се бяха намирали доскоро. Накъде ли бяха заминали? Тя пъхна фигурката на сокола в кесийката на колана си. Авиенда си беше същински сокол. От другата страна на масата Биргит повдигна въпросително вежда.

— Отидоха си, или си тръгват — обясни й Елейн. Щеше да й гостува. Авиенда не си беше заминала завинаги. — Ранд ги е пратил нанякъде и не знам къде, огън да го гори.

— Чудех се защо Авиенда не е с теб.

Елейн натисна с пръст бронзовата фигурка на конник, по-малка от шепата й, на няколко левги западно от града.

— Някой трябва да погледне лагера на Даврам Башийр. Да разбере дали салдейците си тръгват. И Легионът на Дракона. — Всъщност не беше толкова важно. Не се бяха намесили в събитията, слава на Светлината, а времето, когато страхът от намесата им сдържаше Аримила, отдавна бе свършило. Но не обичаше в Андор да стават неща без нейно знание. — Прати утре гвардейците и при Черната кула. Да преброят колко Аша’ман има там.

— Значи подготвя голяма битка. Поредната голяма битка. Срещу сеанчанците, предполагам. — Скръстила ръце под налетите си гърди, Биргит огледа намръщено картата. — Интересно къде и кога. Само че ние си имаме достатъчно други грижи.

Картата показваше ясно причините Аримила да бърза толкова. Първо, на северозапад от Кемлин, почти извън картата, стоеше бронзовата фигурка на спяща мечка, свита и с лапи на муцуната. Близо двеста хиляди души, почти толкова, колкото можеше да изкара на бойното поле цял Андор. Четирима владетели от Граничните земи, с цяла дузина Айез Седай, тръгнали да търсят Ранд по неясни причини. Доколкото знаеше Елейн, нямаха никакъв повод да се обърнат срещу Ранд — макар да си оставаше простичкият факт, че той не ги беше обвързал към себе си, както другите земи — но виж, Айез Седай бяха друга работа, особено след като не беше сигурно на чия страна са, а дванайсет вече ставаха опасен брой дори за него. Е, четиримата владетели бяха разгадали мотивите й да ги покани да влязат в Андор, но все пак бе успяла да ги подведе за местоположението на Ранд. За жалост Пограничниците бяха повярвали на всички приказки колко бързо ще могат да се придвижат на юг и сега стояха и чакаха, и се опитваха да измислят как да заобиколят по-отдалече обсадения град. Това беше разбираемо, даже похвално. Външни войски толкова близо до андорс-ки ратници, на андорска земя — положението можеше да стане деликатно. Винаги можеха да се намерят няколко луди глави. При тези обстоятелства кръвопролитията — и дори война — можеха да започнат много лесно. Все пак подминаването на Кемлин щеше да е трудно — тесните селски пътища се бяха превърнали в блата от пролетните дъждове и толкова голяма армия трудно щеше да мине по тях. Но Елейн би предпочела да се приближат на още двайсет-трийсет мили към Кемлин. Беше се надявала присъствието им да доведе до по-различен ефект. Е, все още можеше да стане.

По-важното, определено за Аримила и може би и за нея, бе, че на няколко мили под Черната кула стоеше малка сребърна фигурка на воин с вдигнат меч и друга сребърна — на воин с алебарда, явно направени от ръката на един и същи бижутер, едната западно от черния квадрат, а другата — източно. Люан, Елориен и Абеле, Емлин, Арател и Пеливар разполагаха в тези два лагера общо с шейсет хиляди души. Именията им и тези на васалните им благородници трябваше да са оголени почти до кокал. Тъкмо в тези два лагера беше ходила Диелин през последните три дни, за да се опита да разбере намеренията им.

Мършавият гвардеец отвори едното крило и го задържа, за да влезе престаряла слугиня със сребърен поднос с две високи златни кани за вино и чаши от синия порцелан на Морския народ. Рийни сигурно се бе колебала колко души ще присъстват. Крехката женица стъпваше бавно, за да не се килне тежкият поднос и да падне нещо. Елейн преля потоци Въздух да поеме подноса, но тутакси ги остави да се разсипят. Ако напомнеше на женицата, че не може да се справи с работата си, щеше само да я направи още по-уязвима. Така че й се усмихна и й благодари. Старицата също се усмихна, явно зарадвана, и се поклони, щом остави подноса.

Диелин се появи веднага след слугинята, енергична както винаги, отпъди я, направи кисела гримаса над съдържанието на една от каните — пак козе мляко, въздъхна Елейн — и си наля чаша от другата. Явно се беше задоволила само да си измие лицето и да се среши — тъмносивата й рокля за езда с голямата кръгла сребърна игла с „Бухала и дъба“ на Таравин на шията й все още бе с полузасъхнали петна кал по полите.

— Тук нещо ужасно не е наред — почна тя и разклати виното в чашата, без да отпива. Около очите й се сбраха бръчици. — Вече не помня колко пъти съм била в този дворец, а днес се загубих два пъти.

— Знаем — отвърна Елейн и набързо обясни какво бяха разгадали и какво смята да направи. С малко закъснение запреде преграда срещу подслушване и не се изненада, щом усети как сплитът се вряза в сайдар. Тази, която подслушваше, поне щеше да я жегне. Малко жег-ване, след като бе вложена толкова малко Сила, че не я беше усетила. Но сигурно имаше начин следващия път да ги жегне здраво тия подс-лушвачки.

— Може пак да се случи — рече Диелин. Тонът й бе спокоен, но тя облиза устни и отпи от виното, все едно че устата й изведнъж бе пресъхнала. — Хм. Е, добре. Като не знаеш какво го е причинило и не знаеш дали ще се случи пак, какво да правим?

Елейн я зяпна. Ето че за пореден път някой си мислеше, че има отговори, а тя нямаше. Но пък нали това означаваше да си кралица. Хората винаги очакват от теб да имаш отговор, да го намериш. Това означаваше да си Айез Седай.

— Не можем да го спрем, така че ще трябва да живеем с това, Диелин, и да се постараем хората да не се наплашат прекалено. Ще съобщя какво се е случило, това, което знаем, и ще накарам другите Сестри да направят същото. Така хората ще разберат, че Айез Седай са наясно, и това би трябвало донякъде да ги успокои. Малко. Пак ще са уплашени, разбира се, но не толкова, колкото ако не кажем нищо.

На самата нея й се струваше доста неубедително, но Диелин изненадващо се съгласи, без никакво колебание.

— И аз бих предложила да не се прави нищо друго. Повечето хора си въобразяват, че Айез Седай могат да се справят с всичко. Това би трябвало да е достатъчно при тези обстоятелства.

И кога разбраха, че Айез Седай не могат да се справят с всичко? Че тя не може? Е, добре. Река, която щеше да преброжда едва когато стигне до нея.

— Вестите добри ли са, или лоши?

Преди Диелин да успее да отговори, вратата отново се отвори.

— Чух, че лейди Диелин се е върнала. Трябваше да ни повикаш, Елейн. Все още не си кралица и не обичам да криеш тайни от мен. Къде е Авиенда? — Каталин Хевин, хладноока и неуправляема млада жена — момиче всъщност, все още на месеци от пълнолетието си, но настойникът й я беше оставил да се оправя сама — беше горда до ноктите на краката, вирнала високо пълната си брадичка. Разбира се, това можеше да се дължи на голямата емайлирана игла със Синия глиган на Хевин, красяща деколтето на синята й рокля. Беше започнала да се държи почтително към Диелин, макар и малко нащрек, скоро след като започна да дели общо легло с нея и Сергейз, но с Елейн държеше на всички привилегии на един Велик трон.

— Всички го чухме — каза от вратата Конайл Нортан. Слаб и висок, с червено копринено палто, с весели очи и нос като орлов клюн, той, виж, вече бе навършил пълнолетие — от няколко месеца беше на шестнайсет. Стъпваше с наперено нехайство и галеше твърде Нежно дръжката на меча си, но в това нямаше нищо лошо. Само момчешката му надутост бе малко неприятна черта у един Върховен трон. — Никой не можеше да чака да чуем кога Люан и другите ще се присъединят към нас. — Разроши косите на двете по-малки момчета с него, Перивал Мантеар и Бранлет Джилиард, а те го изгледаха сърдито и ги заоправяха с пръсти. Перивал се изчерви. Нисичък, но вече хубавец, той беше най-малкият, на дванайсет. Бранлет бе само с година по-голям.

Елейн въздъхна. Не можеше да им каже да напуснат. Можеше и деца да са повечето — може би всички, предвид поведението на Конайл — но все пак бяха Върховните тронове на своите Домове, наред с Диелин, най-важния й съюзник. Но жалко, че не можеше да разбере как са научили за целта на пътуването на Диелин. Трябваше уж да се пази в тайна, докато тя не разбере какви вести носи Диелин. Още една задача за Рийни. Витаещите слухове, неподходящите слухове можеше да са също толкова опасни като шпионите.

— Къде е Авиенда? — настоя Каталин. Странно, колко увлечена беше по Авиенда. Омаяна щеше да е по-точната дума. Дотам, че настойчиво се беше опитвала да накара Авиенда да я учи да борави с копие!

— Е, милейди, кога ще се присъединят към нас? — попита отново Конайл, щом спря до масата да си налее вино.

— Лошата новина е, че няма да се присъединят — отвърна спокойно Диелин. — Добрата е, че всеки от тях е отхвърлил поканата на Аримила. — И се окашля силно, щом Бранлет посегна към каната. Бузките му се изчервиха и той вдигна другата кана, все едно че през цялото време бе имал предвид точно нея. Може да беше Върховният трон на Дома Джилиард, но все пак бе още момче въпреки меча на бедрото си. Перивал също носеше меч — влачеше се по плочките на пода и изглеждаше твърде голям за него, — но вече си беше налял мляко. Каталин си наля вино и се ухили на малките, усмивка на превъзходство, която бързо се стопи, щом забеляза как я гледа Диелин.

— И тая репичка ти наричаш „добра новина“? — възкликна Бир-гит. — Огън да ме гори! Носиш ни проклета мършава катерица и я наричаш телешки бут.

— Язвителна, както винаги — сухо отвърна Диелин.

Двете се гледаха с гняв, Биргит — стиснала юмруци, а Диелин опипваше камата на колана си.

— Без караници — пресече ги с остър тон Елейн. Ядът по връзката помогна. Понякога се боеше, че двете може да стигнат до бой. — Няма да търпя караници точно днес.

— Къде е Авиенда?

— Замина, Каталин. Какво друго разбра, Диелин?

— Къде замина?

— Далече — отвърна кротко Елейн. Сайдар или не, искаше й се да й отпери един шамар. — Диелин?

Възрастната жена отпи от виното си, за да прикрие отстъплението си в мълчаливия двубой с Биргит. Пристъпи до Елейн, вдигна сребърната фигурка с меча, завъртя я в ръката си и я остави.

— Емлин, Арател и Пеливар се опитаха да ме убедят да заявя претенция за трона, но не бяха толкова настойчиви като в предишния ни разговор. Вярвам, че почти ги убедих, че няма да го направя.

— Почти? — Биргит вложи цял товар насмешка в тази едничка дума. Диелин подчертано я пренебрегна. Елейн се намръщи на Биргит и тя пристъпи неловко от крак на крак и почна да си налива вино. Хм, удовлетворително. Нещо се получаваше, и дано да продължеше да действа.

— Милейди — каза Перивал и с дълбок поклон поднесе на Елейн пълна чаша. Тя му се усмихна мило, преди да я вземе. Козе мляко! Светлина, започваше да го мрази!

— Люан и Абеле бяха… уклончиви — продължи Диелин, загледана навъсено в мъжа с алебардата. — Струва ми се, че клонят към теб. — Не изглеждаше много убедена обаче. — Напомних на Люан, че ми помогна да задържа Неан и Еления, още в началото, но едва ли свърши повече работа, отколкото с Пеливар.

— Значи може би всички изчакват Аримила да спечели — сърдито измърмори Биргит. — Ако оцелееш, ще се обявят на твоя страна срещу нея. Ако не, някоя от тях ще заяви претенцията си. Елориен е следващата по право след теб, нали?

Диелин свъси вежди, но не отрече.

— А Елориен? — попита тихо Елейн. Сигурна беше, че вече знае отговора. Майка й бе заповядала да набият Елориен с камшик. Под влиянието на Рахвин, но изглежда малцина го вярваха. Изглежда, малцина вярваха, че Гебрил всъщност е Рахвин.

Диелин се намръщи.

— Главата й все едно че е от камък! Би се обявила в моя полза, ако мислеше, че това ще помогне. Добре поне, че има достатъчно ум да разбере, че няма смисъл. — Елейн си отбеляза, че не спомена за претенции на самата Елориен. — Все едно, оставих Керайле Суртовни и Джуланя Фоти да ги наблюдават. Съмнявам се, че ще направят нещо, но ако опитат, ще разберем веднага. — Три Родственички, нужни за кръг за Пътуването, наблюдаваха Пограничниците по същата причина.

Тъй. Значи новините изобщо не бяха добри, каквито и да се опитваше да ги изкара Диелин. Елейн се беше надявала, че заплахата от Пограничниците ще тласне някои Домове да я подкрепят. „Една причина да им позволя да минат през Андор все още си е в сила“, каза си тя. Дори да не успееше да вземе трона, направила бе тази услуга на Андор. Освен ако онази, която го вземеше, не оплескаше нещата съвсем. Разбираше, че Аримила може да направи точно това. Какво пък Аримила нямаше да носи Короната на розата, и толкова. Все някак трябваше да бъде спряна.

— Значи шест на шест, на шест — каза намръщено Каталин и заопипва пръстена с родовия печат на лявата си ръка. Изглеждаше умислена — необичайно за нея. Обикновено говореше каквото й хрумне, без да мисли много. — Дори Кандред да се присъедини към нас, далече сме от десет.

Нима се чудеше дали не е обвързала Хевин към безнадеждна кауза? За жалост обвързването на Дома й не беше стегнато с толкова здрави възли, че да не може да се развържат.

— Бях сигурен, че Люан ще се присъедини към нас — промърмори Конайл. — И Абеле, и Пеливар. — Удари здрава глътка от виното. — Но щом надвием Аримила, ще дойдат. Помнете ми думата.

— Но какво си мислят? — попита възмутено Бранлет. — Тристранна война ли искат да започнат? — Гласът му премина от дискант в бас и лицето му почервеня. Той надигна чашата си, за да скрие изчервява-нето си, и се намръщи. Козето мляко явно не му харесваше повече, отколкото на Елейн.

— Заради Пограничниците е. — Гласът на Перивал беше писклив като на момченце, но прозвуча уверено. — Бавят се, защото който и да победи тука, тепърва ще трябва да се справя с Пограничниците. — Взе мечката и я поклати в ръката си, все едно че тежестта й щеше да му даде отговор. — Това, което не разбирам, е защо изобщо нахлуват тук. Ние сме много далече от Граничните земи. И защо не са тръгнали да нападнат Кемлин? Могат да пометат Аримила, а се съмнявам, че ще ги задържим толкова лесно като нея. Тъй че какво изобщо правят тук?

Конайл се усмихна и го потупа по рамото.

— Е, ще е страхотна битка, като се ступаме с Пограничниците. Орлите на Нортан и Наковалнята на Мантеар ще прославят Андор?

Перивал кимна, но перспективата май не го радваше особено. Конайл обаче определено беше щастлив.

Елейн се спогледа с Диелин и Биргит. И двете бяха изумени, Самата Елейн се беше стъписала. Двете знаеха, разбира се, но малкият Перивал почти се беше добрал до тайна, която трябваше да се опази. Други рано или късно щяха да се досетят, че Пограничниците трябваше да тласнат Домовете да я подкрепят, но това не можеше да се потвърди.

— Люан и другите са предложили на Аримила примирие, докато Пограничниците не бъдат отблъснати — каза след кратко мълчание Диелин. — Тя ги е помолила за време, да го обмисли. Доколкото можах да преценя, тъкмо тогава започна да усилва щурмовете си към стените. Убеждава ги, че все още го обмисля.

— Освен всичко друго това показва защо Аримила не заслужава трона — разгорещено заговори Каталин. — Тя поставя амбицията си над сигурността на Андор. Люан и другите са глупаци, ако не го разбират.

— Не са глупаци — отвърна Диелин. — Просто си въобразяват, че виждат бъдещето по-ясно, отколкото е.

А дали двете с Диелин не бяха тези, които не виждаха бъдещето достатъчно ясно, зачуди се Елейн. За да спаси Андор, трябваше да подкрепи Диелин. Не с радост, но трябваше да го направи, за да спести кръвта на Андор. Диелин щеше да има подкрепата на десет Дома. На повече от десет. Дори Данайн Кандред сигурно най-сетне щеше да се размърда в подкрепа на Диелин. Само че Диелин не искаше да става кралица. Беше убедена, че Елейн трябва да носи Короната на розата. Както и Елейн. Но ако грешаха? Не за първи път й хрумваше този въпрос, но сега, вторачена в картата с всичките лоши вести, които внушаваше, не можеше да се отърве от него…

След вечерята, паметна само с изненадата с десерта от ягодки, тя седеше в голямата дневна в покоите си и четеше. Опитваше се да чете, по-точно. Подвързаната с кожа книга бе история на Андор, като певе-чето книги, които четеше напоследък. Трябваше да изчете колкото може повече, за да се добере до истината, като съпостави едни сведения с други. Първо, всяка книга, издадена по време на управлението на която и да било владетелка, никога не споменаваше за нейните грешки, нито на предшественичките й, ако бяха от нейния Дом. Човек трябваше да прочете книги, писани по времето, когато тронът се държеше от Траканд, за да научи за грешките на Мантеар, и книги, написани при властта на Мантеар, за да научи за пропуските на Нор-велин. Чуждите грешки можеха да я научат как самата тя да не ги допуска. Майка й го бе превърнала едва ли не в първия й урок.

Четеше, ала не можеше да се съсредоточи. Често се улавяше, че се е вторачила в някоя страница, без да може и една дума да види: мислеше за сестра си или току понечеше да каже нещо на Авиенда, преди да се сети, че я няма. Чувстваше се много самотна, а това беше нелепо. Сефани стоеше в един ъгъл — в случай, че поиска нещо. Осем гвардей-ки стояха пред вратата на покоите й. Една от тях, Юрит Азери, беше чудесна събеседничка, образована, макар и да не говореше за миналото си. Но никоя не беше като Авиенда.

Когато Вандийн влезе, последвана от Кирстиан и Заря, изпита облекчение. Двете облечени в бяло жени се спряха на прага и загледаха хрисимо. Недокосната от Клетвената палка, светлоликата Кирстиан изглеждаше досущ на средна възраст, каквато си беше. Заря, малко по-млада от нея, държеше нещо, увито в бяла кърпа.

— Простете, ако ви прекъснах — почна Вандийн и се намръщи. Белокосото лице на Зелената създаваше някак впечатление за възраст въпреки айезседайските й черти. Можеше да е на двайсет или четиридесет, или всичко помежду им; като че ли се менеше с едно мигване. Навярно беше заради тъмните й очи, лъчисти, дълбоки и пълни с болка, видели толкова много. И някаква умора се долавяше у нея. Гърбът й беше изправен, но въпреки това изглеждаше уморена. — Не че ми е работа, разбира се — продължи тя деликатно, — но има ли някаква причина да държиш толкова много от Силата? Когато те усетих в коридора, си помислих, че сигурно запридаш нещо много сложно.

Елейн се сепна, осъзнала, че държи почти толкова сайдар, колкото можеше да побере, без да пострада. Как бе станало? Не помнеше да е извличала по-дълбоко. Припряно освободи Извора и съжали, щом Силата се изцеди и светът отново стана… обикновен. Настроението й мигом се развали.

— Нищо не прекъсваш — отвърна тя кисело и остави книгата на масата. Бездруго не беше прочела и три страници.

— Може ли да останем насаме тогава?

Елейн кимна вдървено — наистина не й беше работа колко от Силата държи; знаеше протоколите не по-зле от нея, ако не и по-добре — и каза на Сефани да изчака в преддверието, докато Вандийн заприда-ше преграда против подслушване.

Преграда или не, Вандийн изчака вратата да се затвори зад слугинята, преди да заговори.

— Реане Корли е мъртва, Елейн.

— О, Светлина, не! — Ядът й се стопи в хлипове и тя припряно измъкна поръбената с дантела кърпа от ръкава си да изтрие сълзите, потекли по страните й. Проклинаше ги тези капризно изменчиви настроения, но Реане все пак заслужаваше сълзи. Беше поискала да стане Зелена. — Как? — Огън да я гори, да можеше само да спре да циври!

На лицето на Вандийн нямаше сълзи. Сигурно отдавна бяха пресъхнали.

— Задушена е била със Силата. Онази, която я е приложила, се е престарала. Утайките от сайдар били полепнали по нея и из цялата стая, когато я намерили. Убийцата е държала всички да разберат как е умряла.

— Но това е безсмислено, Вандийн.

— Може би. Заря?

Салдейката остави на масата малкия вързоп, разви го и Елейн видя дървена кукла. Беше много стара, платът на рокличката се беше изтъркал до вътъка, боята на лицето беше олющена и едното око го нямаше, оскубала се беше и половината от дългата коса.

— Беше на Миране Ларинен — каза Заря. — Дерис Нермала я намери зад един долап.

— Не разбирам какво общо има куклата на Миране със смъртта на Реане — каза Елейн и избърса очите си. Миране беше една от избягалите Родственички.

— Само едно — отвърна Вандийн. — Когато Миране отишла в Кулата, скрила тази кукла, защото чула, че ще изгорят всичките й вещи. След като я отпъдили, си я прибрала и винаги я носела със себе си. Имала една чудатост обаче. Всеки път, щом спирала някъде за повече, си скривала куклата. Не ме питай защо. Но не би побягнала, без да си я вземе.

Елейн се отпусна в стола си и пак попи очите си. Плачът бе преминал в подсмърчане, но сълзите още бликаха.

— Значи Миране не е избягала. Била е убита и… премахната. — Прозвуча ужасно. — И другите ли според теб? Всички?

Вандийн кимна и за миг тънките й рамене се изгърбиха.

— Много се боя, че да — отвърна тя и се изправи. — Допускам, че са останали податки из вещите, които са оставили, скъпи спомени като тази кукла, любими накити. Убийцата е искала да ни внуши, че е умна в прикриването на престъпленията си, но не достатъчно. Само че ние не бяхме достатъчно умни и затова е решила да действа по-явно.

— За да наплаши Родственичките и да избягат — промълви Елейн. Това нямаше чак да я осакати, но щеше да я хвърли на милостта на Ветроловките, а те като че ли ставаха все по-стиснати. — Колко от тях знаят за това?

— Вече всички според мен — отвърна сухо Вандийн. — Заря каза на Дерис да си мълчи, но тази жена много обича да слуша собствения си глас.

— Това, изглежда, цели да уязви мен и да помогне на Аримила да вземе трона, но каква ще е ползата за една Черна Сестра? Не мога да допусна, че сред нас има две убийци. Но поне решава въпроса с Мери-лил. Говори със Сумеко и Алайз, Вандийн. Те могат да се погрижат другите да не изпаднат в паника. — Сумеко беше следващата по ранг след Реане, според йерархията в Родството, докато Алайз, макар да стоеше много по-ниско, беше с голямо влияние. — Отсега никоя да не остава сама, никога. Винаги да са поне по две заедно, а по три-четири ще е още по-добре. И ги предупреди да внимават с Кареане и Сарейта.

— Бих възразила за последното — отвърна Вандийн. — На групи би трябвало да са в безопасност, а Кареане и Сарейта ще разберат. Да ги предупредим да се пазят от Айез Седай? Родственичките тутакси щесе издадат.

Кирстиан и Заря закимаха и се намръщиха. След като помисли, Елейн с неохота се съгласи всичко да продължи в тайна. Родството трябваше да е в безопасност на групи.

— Уведоми Чанел за Реане и другите. Не допускам, че Ветроловките ги грози опасност — загубата им не би ме уязвила толкова, колкото ако загубим Родството — но няма ли да е чудесно, ако решат да сизаминат?

Не го очакваше — Чанел се боеше да се върне при Морския народ, без сделката да е изпълнена — но щеше да е светло петънце в този окаян ден, ако се махнеха. Едва ли нещо можеше да й помрачи деня повече. Тази мисъл я смрази. Светлината да дадеше дано нищо да не го помрачи повече.

Аримила избута с гримаса чинията с яхния. Бяха й предложили избор къде да спи тази нощ — този път избора го правеше Арлийн, слугинята й; знаеше какво обича — и най-малкото, което очакваше, беше прилична храна, но овнешкото беше тлъсто и освен това определено бе започнало да намирисва на развалено. Прекаляваха с овнешкото напоследък. Готвачът трябваше да изяде боя с камшика! Не знаеше кой от благородниците в този лагер го е наел, знаеше само, че уж бил най-добрият подръка — най-добрият! — но все едно. Щеше да изяде боя, за поука на другите. И след това да го изпъдят, разбира се. Никога не можеш да разчиташ на готвач, след като си го наказал.

Настроението в шатрата не беше оживено. Няколко благородници в лагера се бяха надявали, че ще ги покани да вечерят с нея, но никой не беше достатъчно високопоставен. Вече започваше да съжалява, че не е поканила един-двама, дори някои от хората на Неан или Еления. Можеше да я позабавляват. Само най-близките й съюзници седяха око-ло масата — и все едно че седяха на помен. О, старият мършав Нейсин с оредялата несресана бяла коса нагъваше лакомо, явно без да забелязва, че яхнията е почти развалена, и бащински я потупваше по ръката. Тя отвръщаше на усмивките му като послушна дъщеря. За тази вечер глупакът беше облякъл едно от извезаните си на цветчета палта. Толкова натруфено, че можеше да мине за женски халат! За щастие похотливите му усмивки бяха насочени към Еления, която потръпваше и лисичото й лице пребледняваше всеки път, щом погледнеше към него. Властваше над Дома Саранд все едно, че тя беше Върховният трон, а не съпругът й, но все още се боеше, че Аримила ще позволи Нейсин да се домогва до нея. Заплахата вече беше ненужна, но не беше зле да я има подръка, за всеки случай. Да, Нейсин беше съвсем щастлив в напразното си домогване към Еления, но другите бяха помръкнали. Блюдата им си стояха почти недокоснати, а двамата слуги непрекъснато притичваха да им допълнят чашите. Не обичаше да се доверява на чужди слуги. Виното поне не се беше вкиснало.

— Продължавам да твърдя, че трябва да ударим по-здраво — избу-боти пиянски Лир над чашата си. Тънък като вейка, с червеното палто, по което личеше протритото от стегите на бронята, Върховният трон на Барин както винаги гореше от нетърпение да удря. Хитростта в тактиката за него бе просто нещо недостижимо. — Моите „очи и уши“ донасят, че всеки ден в града прииждат нови ратници през тези „портали“ — Поклати глава и измърмори нещо под нос. Наистина вярваше на всички тези слухове за десетки Айез Седай в Кралския дворец. — С всички тези дребни ужилвания само губим хора.

— Съгласна съм — каза Карайнд и опипа голямата златна игла с бягащата Червена лисица на Аншар, закопчана на гърдите й. Не беше по-малко пияна от Лир. Грубоватото й лице се беше отпуснало. — Трябва да ударим здраво, вместо да хвърляме хора нахалост. Минем ли през стените, численото ни превъзходство ще си каже думата.

Аримила стисна устни. Можеха най-малкото да проявят дължимото уважение към жена, която скоро щеше да е кралицата на Андор, а не непрекъснато да й противоречат. За жалост Барин и Аншар не бяха обвързани с нея толкова здраво като Саранд и Араун. За разлика от Джарид и Неан, Лир и Карайнд бяха обявили подкрепата си, без да го оповестят писмено. Нейсин също не го беше направил, но тя не се боеше, че може да го загуби. Него го беше увила на китката си като гривна.

Усмихна се насила и се постара да вложи веселост в гласа си.

— Губим наемници. За какво са наемниците, ако не за да умират вместо нашите ратници? — Вдигна чашата си и един длъгнест мъж в синята й, обшита със сребро ливрея притича да я напълни. Беше толкова припрян, че плисна една капка на ръката й. Тя се навъси, а нещастникът извади кърпа от джоба си и я попи, преди тя да успее да си дръпне ръката. Носната му кърпа? Светлината само знаеше къде е била тази мръсна дрипа, а той я докосна с нея! Устата му се сгърчи от страх, докато се отдръпваше, кланяше се и мърмореше извинения. Само да привършеше с тази вечеря. След това можеше да го изпъди. — Когато тръгна срещу Пограничниците, ще ни трябват всичките ни ратници. Не си ли съгласна, Неан?

Неан трепна, все едно че я боцнаха с игла. Тънка и бледа, с жълти копринени одежди със сребристия герб на Трите ключа на Араун, извезан на гърдите й, през последните няколко недели тя бе започнала да изглежда измъчена, сините й очи бяха хлътнали и уморени. Цялото й високомерие си беше отишло.

— Разбира се, Аримила — покорно отвърна тя и пресуши чашата си. Добре. Двете с Еления явно се бяха опитомили, но не беше зле да проверява от време на време, за да се увери, че не замислят нещо.

— Щом Люан и другите няма да те подкрепят, каква полза да се завзима Кемлин? — Силвейз, внучката на Нейсин и негова наследнич-ка, проговаряше толкова рядко, че въпросът прозвуча стъписващо. Бе снажна и грозновата и погледът й обикновено блуждаеше, но точно в този момент в сините й очи се долавяше необичайна острота. Всички я зяпнаха. Това като че ли изобщо не я смути. Въртеше чашата с вино между пръстите си — Аримила прецени, че е най-много втората й. — Ако наистина се налага да се бием с Пограничниците, защо да не приемем примирието с Люан, за да може Андор да излезе на бойното поле с цялата си сила, незатруднен от разделения?

Аримила се усмихна. Искаше й се да я зашлеви. Само че Нейсин Щеше да се ядоса. Искаше тя да я държи при себе си като „гостенка“, за да не бъде свален от Върховния трон — може би вече съзнаваше, че е изкуфял; единственото, на което държеше, бе да остане Върховен трон, докато не умре — но все пак обичаше внучката си.

— Елориен и още няколко други тепърва ще дойдат при мен, дете — отвърна тя невъзмутимо. Невъзмутимост, изискваща известно усилие. За каква се мислеше проклетата хлапачка? — Емлин, Арател, Пеливар. Всички те са онеправдани от Траканд. — Разбира се, че щяха Да дойдат, след като премахнеше Елейн и Диелин. Двете нямаше да преживеят падането на Кемлин. — Щом спечеля града, ще са мои привсяко положение. Три от поддръжниците на Елейн са деца, а Конайл Нортан също си е почти дете. Вярвам, че много лесно ще мога да ги убедя да огласят подкрепата си за мен. — А ако не можеше, господин Луналт със сигурност щеше да може. Жалко, ако се наложеше децата да бъдат предадени на въжетата му. — Ще съм кралица до залез-слън-це в деня, в който падне Кемлин. Нали така, тате?

Нейсин се разсмя и пръсна полусдъвкана яхния по масата.

— О, да, да — отвърна старецът и я потупа по ръката. — Слушай леля си, Силвейз. И прави каквото ти каже. Тя скоро ще е кралицата на Андор. — Усмивката му се стопи и в гласа му се прокрадна странна нотка. Можеше почти да се нарече… умолителна. — Не забравяй, ти ще си Върховният трон на Керен, след като си ида. След като си ида. Ще си Върховният трон.

— Както кажете, дядо — промърмори Силвейз и леко наведе глава. Щом я вдигна, погледът й отново беше вял, както винаги. Доскорошната острота трябваше да е игра на светлината. Разбира се.

Нейсин изсумтя и отново загълта яхнията си.

— Най-доброто, което съм ял от дни. Май ще си поискам още едначиния. И още вино, момче! Не виждаш ли, че чашата ми е празна?

Неловката тишина около масата се проточи. Все по-често издаваното старческо малоумие на Нейсин обикновено причиняваше точно това.

— Все пак според мен… — подхвана Лир и млъкна, понеже един едър ратник с четирите Сребърни луни на Марни на гърдите влезе в шатрата.

Поклони се учтиво, заобиколи масата, наведе се и прошепна в ухото на Аримила:

— Господин Хернвил моли да ви каже две думи насаме, милейди.

Всички освен Нейсин и внучката му се престориха, че са се съсредоточили върху чашите си и не подслушват, разбира се. Нейсин продължи да яде. Погледът на Силвейз блуждаеше. Нямаше начин онази острота да не беше игра на светлината.

— Ей сега ще се върна. — Аримила махна с ръка към масата. — Вие похапвайте. Сладко да ви е.

Излезе, без да си направи труда да си вдигне полите, за да не се окалят. Арлийн бездруго вече трябваше да ги почисти. Малко повече кал, какво толкова?

Луната открояваше няколко шатри, но общо взето лагерът беше потънал в мрак под тънкия й сърп. Джейкъб Хернвил, секретарят на Аримила, чакаше до шатрата с фенер в ръката — светлината очертаваше жълтеникаво петно. Беше дребен и мършав, все едно че всичката му мас е извряла. Благоразумието си му беше вродено, а и заплатата, която му даваше, бе предостатъчна, за да не го интересуват дребни подкупи — бе много по-висока, отколкото щеше да плати който и да било на писар.

— Простете, че ви прекъснах вечерята, милейди — почна той с поклон, — но бях сигурен, че ще искате да го чуете веднага. — Винаги се изненадваше, като чуеше този дълбок глас от толкова дребен човек.

— Съгласили са се. Но искат първо да им се плати всичкото злато наведнъж.

Устните й се стегнаха. Всичкото наведнъж? Беше се надявала да се отърве, като плати само първата половина. Та кой щеше да дръзне да я врънка за неплатен дълг, щом станеше кралица?

— Напиши писмо до госпожа Андскейл. Ще го подпиша й ще го подпечатам още заранта. — Дни щяха да трябват, за да се прехвърлят толкова много пари. А колко още, докато се подготвят ратниците? Досега изобщо не беше обръщала внимание на тези неща. Лир можеше да й го каже, но мразеше да показва слабост. — Кажи им: една неделя от днес. — Това трябваше да е достатъчно.

След неделя Кемлин щеше да е неин. Тронът щеше да й принадлежи. Аримила, по милостта на Светлината Кралица на Андор, Защит-ница на кралството, Закрилница на народа, Върховен трон на Дома Марни.

Усмихната, тя се върна в шатрата да съобщи на другите чудесната вест.