Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Колелото на времето (11)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Knife of Dreams, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 90 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
vens (2007)

Издание:

ИК „Бард“, 2006

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от lerek)

Глава 6
Прът и бръснач

Мат всъщност изобщо не беше очаквал Лука да напусне Джурадор само след един ден — градчето със солниците беше богато, а Лука обичаше парата да лепне по дланите му — тъй че не беше точно разочарован, когато оня му каза, че „Голямото пътуващо позорище и великолепното представление на дивни зрелища и чудеса на Валан Лука“ ще остане тук поне още два дни. Не точно разочарован, но все пак се беше надявал, че късметът му може да се позадър-жи, или това, че е тавирен. Но пък това, че беше тавирен, май му носеше само лошо.

— Опашките при входа са дълги, колкото бяха в най-добрия час вчера — каза Лука и размаха театрално ръце. Бяха в огромния мупъстър фургон, рано заранта след смъртта на Рена, и високият мъж седеше в позлатения си стол до тясната маса — истинска маса, с бутна ти отдолу столчета за гости; повечето други фургони имаха по един плот, вързан с въжета за покрива, и гостите сядаха на леглата, за да ядат. Лука още не си беше навлякъл пищните дрехи, но пък го компенсираше с жестовете. Лателе, жена му, готвеше кашата за закуска на малката печка в ъгъла на фургона и въздухът режеше от люти подправки — тя слагаше толкова много подправки във всичко, което готвеше, че според Мат нищо не ставаше за ядене, но Лука винаги изгълтваше всичко, което тупне пред него, все едно че е кралско пиршество. Езикът му сигурно беше калайдисан.

— Днес очаквам два пъти повече зрители, сигурно три пъти повече, и утре пак толкова. Хората не могат да видят всичко на едно идване, а тук могат да си позволят да дойдат два пъти. Думата на устата, Каутон. Думата на устата. Това води толкова, колкото нощните цветя на Алудра. Чувствам се почти като тавирен, както са тръгнали нещата. Голяма публика, и ще става все повече. Гаранция за защита от Върховната лейди.

Лука изведнъж млъкна смутено, сякаш едва сега си спомни, че името на Мат е споменато в същата гаранция като изключено от въпросната защита.

— Едва ли щеше много да ти хареса, ако наистина беше тавирен — измърмори Мат и Лука го изгледа странно. Младият мъж пъхна пръст под черния копринен шал, който скриваше белега му, и го дръпна. Проклетото нещо го беше стегнало. Цяла нощ беше изкарал в мрачни сънища за трупове, понесени по течението на някаква река, и се беше събудил със заровете, тропащи в главата му, неизменно лош знак, а сега сякаш подскачаха в черепа му още по-силно. — Мога да ти платя колкото ще изкараш от всички представления оттук до Люгард, все едно колко зрители ще дойдат. Това е над обещаното, за да ни заведеш там.

Ако позорището не спираше непрекъснато, можеха да съкратят времето до Люгард най-малко с три четвърти. Че и повече, ако можеше да убеди Лука да карат цял ден по пътя, вместо половин ден като сега.

Лука като че ли възприе идеята и кимна замислено, но после поклати глава с тъга, която явно беше престорена, и разпери ръце.

— Че на какво ще прилича това? Пътуващо позорище, което така и не спира да си направи представленията? Подозрително ще изглежда. Вярно, имам гаранцията и Върховната лейди освен това ще се застъпи за мен, но не искаш да привлечеш сеанчанците към нас, нали? Не, по-безопасно си е да продължим като сега.

Тоя човек изобщо не мислеше за проклетата безопасност на Мат Каутон, мислеше само как проклетите му представления ще му донесат повече приход от това, което плащаше Мат. Както и да остане Център на внимание — а и всеки от артистите му беше за него важен почти колкото парите. Някои от трупата приказваха какво ще правят на стари години. Не и Лука. Виж, той се канеше да продължи така, докато не опъне петалите по средата на някое представление. И щеше да го нагласи така, че като ги опъне, да има възможно най-голямата публика.

— Готово е, Валан — каза нежно Лателе, докато вдигаше желязното котле от печката с парцал, та да не си опари ръцете. Сложи го на дебелата вълнена подложка на масата. Сложила беше само за двама — гледжосани в бяло чинии и сребърни лъжици. За Лука сребърни лъжици, за другите — от калай или желязо, или даже от рог или дървени. Строга и свила устни, дресьорката на мечки изглеждаше много чудато с дългата бяла престилка върху синята рокля с лъскави пайе-ти. Мечките й сигурно съжаляваха, че си нямат дървета, по които да се изкатерят, щом им се намръщеше така. Странно обаче, че припкаше толкова да угоди на мъжа си. — Ще хапнете ли с нас, господин Каутон? — Никаква подкана нямаше в думите й, всъщност тъкмо обратното, и дори не се обърна към долапа с чиниите.

Мат й отвърна с поклон, от който лицето й се вкисна още повече. Винаги се държеше повече от учтиво с всяка жена, но тя така и отказваше да го хареса.

— Много ви благодаря за учтивата покана, госпожо Лука, но не. — Тя изсумтя. Толкова с учтивостите. Той си нахлузи шапката с широката периферия и излезе, а тропането на заровете заглъхна.

Големият фургон на Лука, лъснал в червено и синьо и отрупан със златни звезди и комети, да не говорим за лунните фази в сребро, стоеше насред позорището, колкото се може по-далече от вонящите клетки с животните и коневръзите. Беше обкръжен от по-малки фургони, малки къщи на колела, повечето без прозорци и повечето боядисани само в един цвят, без допълнителните украси на тоя на Лука, и с прави шатри с големината на малки къщи в синьо, зелено или червено, понякога — шарени. Слънцето се беше спряло почти на ръста му над хоризонта сред небе, в което бавно се нижеха бели облаци, хлапета тичаха насам-натам, заиграли се с обръчи и топки, докато хората от позорището загряваха за сутрешното представление: мъже и жени се въртяха и протягаха, повечето с бляскави, разноцветни пайети по палтата и роклите. Четири акробатки в прозрачни клинове, вързани на глезените, и толкова тънки блузи, че не оставяха много на въображението, го накараха да потръпне. Бяха се изправили на главите си върху проснати на земята одеяла до червената си шатра, а други така се бяха завързали на възли, че като че ли никога нямаше да могат да се развържат. Гърбовете им сигурно бяха от пружини! Петра Силния стоеше гол до кръста до зеления фургон, който делеше с жена си, и загряваше, като вдигаше тежести с всяка ръка — Мат не беше сигурен дали ще може да вдигне една и с двете. Ръцете на тоя човек бяха дебели колкото краката на Мат и той изобщо не се потеше. Кученцата на Кларине стояха в редица пред стъпалата на фургона, махаха опашки и чакаха с нетърпение дресьорката си. За разлика от мечките на Лателе, според Мат те играеха така, че да я накарат да се усмихне.

Винаги се изкушаваше просто да седне някъде, щом заровете затропат в главата му, някъде, където поне на пръв поглед не можеше да се случи нищо особено, и да чака заровете да спрат. И макар че щеше да му е приятно да погледа акробатките, реши да измине половината миля до Дурадор по широкия, отъпкан черен път. Трябваше да купи нещо.

По пътя идваха хора да се наредят на дългата опашка, чакаща зад дебелото въже, изпънато покрай високата платнена стена на позорището. Само малцина имаха по малко везмо по дрехите. Имаше и няколко каруци, запрегнати с по един кон или вол. Хора се мяркаха и сред горичката от вятърни мелници, които помпеха солните кладенци на ниските хълмове зад града. Търговски керван с покрити със зебло фургони, двайсетина, с шестконни впрягове, изтрополи от градските порти, когато Мат се приближи. Търговката — със светлозелено наметало — седеше до коларя на първия фургон. Ято врани изграчи над главата му и звукът го смрази, но никой не чезнеше пред очите му и доколкото можеше да види, всички минувачи хвърляха дълги сенки. Днес по пътя не крачеха мъртъвци, макар да беше убеден, че точно това бе видял предния ден.

Крачещите мъртъвци определено не можеше да означават нищо добро. Най-вероятно имаха нещо общо с Тармон Гай-дон и с Ранд. В мозъка му се завихриха цветове и за много кратък миг Мат видя в главата си Ранд и Мин — стояха до едно широко легло и се целуваха. Залитна и за малко да се спъне в собствените си ботуши. Никакви дрехи не носеха! Трябваше да внимава с мислите си за Ранд… Цветовете се завихриха и той отново залитна. Имаше и по-лоши неща за гледане от целуването. Много трябваше да внимава с мисленето. Светлина!

Двамата стражи, подпрени на алебардите край обкованата с желязо порта, мъже със сурови лица, с бели нагръдни брони и конични бели шлемове с гребени от конска опашка, го изгледаха подозрително. Сигурно го помислиха за пиян. Успокоителното му кимване с ей толкова не промени физиономиите им. Все едно че се беше натряскал до смърт. Стражите обаче не понечиха да го спрат, само го изгледаха, Докато ги подмине. Пияните създаваха неприятности, особено ако си се натряскал толкова рано, но пияница в хубаво сетре — простичко, но скроено добре и от добра коприна — мъж с малко дантелка на китките — беше съвсем друга работа.

Каменните улици на Джурадор бяха шумни дори в тези ранни часове. Улични продавачи, понесли тави или застанали зад сергиите, хвалеха гръмко стоката си, дюкянджии ревяха гръмогласно колко хубави са нещата, изложени за продан, бъчвари набиваха обръчи на буретата за товарене на солта. Тракането на тъкачни станове почти заглушаваше кънтежа от чука на някой ковач, да не говорим за свирнята на флейти, барабани и цимбали, носеща се от хановете и кръчмите. Градът бе истинско гъмжило, с прилепени плътно дюкяни, къщи и ханове, редом до кръчми и конюшни, всичко от камък и покрито с червеникави цигли. Яко градче си беше Джурадор. И навикнало на кражби. Повечето прозорци на долните етажи бяха покрити със здрави решетки от ковано желязо. Както и горните прозорци на по-заможните, повечето от които несъмнено бяха търговци на сол. Музиката от хановете и кръчмите го привличаше. Сигурно в повечето играеха на зарове. Почти ги усещаше как се въртят по масите. Толкова време беше минало, откакто въртеше зарове в шепите си, вместо да му трополят в главата — но тази сутрин не беше дошъл тук да играе комар.

Още не беше закусвал, така че спря до една сбръчкана улична продавачка с поднос, окачен на кожен ремък на врата, която подвикваше: „Месенички, от най-хубавото говеждо в Алтара“. Повярва й и й даде няколкото медника, които искаше. Не беше виждал говеда в ни една ферма около Джурадор, само овце и кози, но по-добре беше да не подпитваш много-много какво има в един месеник, продаван на улиците в който и да било град. Можеше пък и да има крави в някои ферми наоколо. Защо пък не. Все едно, месеникът беше вкусен и като по чудо все още топъл и Мат закрачи по многолюдната улица, като го подхвърляше от ръка в ръка и бършеше мазното от брадичката си.

Внимаваше все пак да не се блъсне в някой из тълпата. Алтарците бяха докачлив народ. В този град човек можеше да отличи положението на човек до косъмче според това колко везмо има по палтото, роклята или наметалото, колкото повече — толкова по-нависоко. Личеше си много преди да го доближиш достатъчно, за да отличиш вълна от коприна, макар че по-богатите жени покриваха маслинено-мургавите си лица с прозрачни була, висящи от гребените, затъкнати в здраво стегнатите им коси; но мъже и жени, все едно дали търговци на сол, или продавачки на панделки, всички носеха колани с окачени на тях криви ножове и току галеха дръжките, все едно че търсеха свада. Мат винаги се стараеше да избягва свадите, макар че точно тук късметът не му вършеше никаква работа. Тук май си казваше думата тавиренс-ката работа. Заровете никога досега не го бяха предупреждавали за свада; за битки — да, но никога за вдигане на пушилка на улицата — но все пак вървеше наистина много предпазливо. Не че това щеше да помогне, разбира се. Но не виждаше смисъл да рискува. Мразеше да рискува. Освен в комара, разбира се, а това при него едва ли можеше да се нарече рискуване.

Забеляза едно буре, пълно с дебели сопи и бастуни пред дюкян, където бяха изложени на показ мечове и ками под бдителния поглед на як мъжага с широки рамене и нос, чупен неведнъж. Дебела палка бе окачена на колана му до неизбежната кама. Мъжът ревеше дрезгаво, че всичките изложени оръжия били андорска направа, но всеки, който не си ковеше оръжията сам, твърдеше, че са или андорски, или от Граничните земи. Или тайренски понякога — Тийр правеше добра стомана.

За изненада и радост на Мат от бурето стърчеше тънък извит прът като че ли от черен тис, цяла стъпка по-висок от самия него. Той го извади и огледа тънките, почти усукани като плитка влакна. Черен тис си беше, вярно. Тъкмо това усукано влакно придаваше такава сила на лъковете, два пъти повече, отколкото можеше да предложи друго дърво. Човек не можеше да е сигурен, преди да го резне в края, но прътът изглеждаше идеален. Как, в името на Светлината, се беше появил този черен тис в Южна Алтара? Беше сигурен, че расте само в Две реки.

Когато собственичката, крехка жена с яркопери птици, извезани под деколтето, излезе и започна да хвали качествата на оръжията си, той й рече:

— Колко искате за тоя черен прът, госпожо?

Жената примигна, изненадана, че мъж в коприна и дантела ще иска боен прът — колкото и крехка да беше, адски добре знаеше, че проклетото нещо е боен прът! — и назова цена, която той плати, без да се пазари. Което я накара отново да примигне и да се намръщи — съжаляваше, че не е поискала повече. Е, той щеше да плати и повече за дърво за лък от Две реки. Метна пръта на рамо и продължи по пътя си, като изгълта останалото от месеника и отри ръката си в палтото. Не беше дошъл за закуска или за прът за лък повече, отколкото за комар. Интересуваха го конюшните.

Конюшните за подмяна на коне винаги имаха по някое и друго животно за продан, а ако цената се окажеше добра, обикновено бяха склонни да продадат и някое, което не е за продан. Поне ако сеанчан-ците вече не им ги бяха забърсали. За щастие, сеанчанското присъствие сега-засега подминаваше Джурадор. Мат тръгна от конюшня на конюшня да оглежда червени и сиви, петнисти и дорести, пъстри и червеникавокафяви, бели и черни, само кобили и скопени коне. Жребец нямаше да му свърши работа. Но и тези, които оглеждаше, също. Докато не влезе в една тясна конюшня, тикната между голям каменен хан с името „Дванайсетте солни кладенци“ и работилница за тъкане на черги.

Човек можеше да си помисли, че тракането на становете ще плаши конете, но всички стояха кротко, явно свикнали с шума. Яслите продължаваха навътре повече, отколкото беше очаквал, но фенерите, окачени на коловете, хвърляха достатъчно светлина. Въздухът, напра-шен от плевника горе, миришеше на сено, ечемик и конска тор, но не застояла тор. Трима мъже с лопати чистеха яслите. Собственикът пазеше чистота, а това означаваше по-малка опасност от болест. От някои конюшни беше излизал веднага, само като ги помирише.

Една кобила на черни и бели шарки беше вързана пред яслата — конярят нариваше вътре слама. Стоеше напрегната, с изпънати напред уши, което показваше бдителност. Беше висока, с дълъг корем, което говореше за издръжливост, с дълги съразмерни крака и равен гръб. Нещо повече, беше порода, за която Мат само бе чувал — бръснач от Арад Доман. Никоя друга порода не можеше да има тази отличителна оцветка. В козината й черното се срещаше с бялото на прави черти, все едно че беше срязано с бръснач, оттам идваше и името. Присъствието й тук бе толкова загадъчно, колкото и на черния тис. Беше чувал, че никой доманец не би продал бръснач на чуждоземец. Очите му се плъзнаха покрай нея, без да се задържат, и огледаха другите животни в яслите. Дали не спряха да тропат заровете в черепа му? Не, беше само въображението му. Беше сигурен, че подскачат също толкова бясно, като във фургона на Лука.

До него се спря набит мъж, само с кичур останала му сива коса, и сведе глава над стиснатите си ръце.

— Тоук Феарним, милорд — представи се и изгледа подозрително пръта за лък на рамото на Мат. Мъже с копринени палта и със златни пръстени рядко носеха такива неща. — С какво мога да ви услужа? Милорд желае да си наеме кон? Или да купи?

Елекът, който носеше над бялата някога риза, беше покрит по раменете с везмо на малки ярки цветчета, но Мат така и не погледна цветчетата. Погледна двата криви ножа на колана му и двата дълги бели белега на сбръчканото лице. Стари белези. Нямаше следи от последните си боеве.

— Да купя, господин Феарним, стига да имате нещо за продан. Стига да намеря нещо що-годе прилично. Толкова кранти ми предлагаха дотук, все уж шестгодишни, а то все по осемнайсет, че ще размахам вече сопата. — Надигна дългия прът с широка усмивка. Баща му твърдеше, че пазарлъкът върви по-добре, когато накараш другия да се ухили.

— Три имам за продан, и нито един не е кранта — отвърна с нов поклон Феарним без намек за усмивка. И махна с ръка. — Едната е ей тази, пред яслата. Петгодишна и първокласна порода, милорд. На безценица я давам — за десет корони. В злато — добави невъзмутимо.

Мат зяпна.

— За тая шарената? Знам, че сеанчанците вдигнаха цените, но това е нелепо!

— О, тя не е точно шарена, милорд. Бръснач е това. Доманските благородници яздят бръсначи.

Кръв и кървава пепел! Почваше пазарлъкът.

— Хм, не знам — измърмори Мат и запъна пръта в каменния под и се опря на него. Бедрото напоследък рядко го притесняваше, освен когато повървеше повече, но тая заран беше вървял доста и сега го пробождаше. Е, пазарлък или не, трябваше да довърши играта. Търговията с коне си имаше правила. Нарушиш ли ги, все едно да си отвориш кесията да ти я опразнят. — Не бях чувал кон да се нарича „бръснач“. Какво друго имате? Без жребци обаче.

— Освен бръснача имам още два за продан, милорд — отвърна Феарним, като наблегна малко на думата бръснач.

Обърна се към дъното на конюшнята и извика: — Адела, доведи оня, едрия дорчо, дето е за продан.

От другия край на конюшнята притича млада жена с пъпчиво лице, бричове и прост черен елек. Феарним я накара да разходи дорес-тия, а после и един пъстросив, на по-светло при вратите. Конете никак не изглеждаха зле, но дорестият беше прекалено едър, а сивият си беше дръпнал ушите и на два пъти се опита да ухапе Адела по ръката. Тя обаче беше опитна и не му позволи. Мат веднага щеше да отхвърли и двата, дори да не си беше избрал вече бръснача.

Мършав сив котарак, като скална котка в миниатюра, се появи отнякъде, клекна в краката на Феарним и почна да ближе раната на Рамото си.

— Тая година плъховете са ужасна напаст, никога не е било така — измърмори търговецът и изгледа намръщено котарака. — А и по-злоб-но се бият. Мисля да взема още някоя котка, даже две. — И веднага се върна на въпроса. — Ще погледне ли милорд стоката ми, след като Другите два не му харесват?

— Е, ще хвърля един поглед и на шарената, господин Феарним — отвърна Мат. — Но никакви десет корони.

— В злато — не отстъпи Феарним. — Хурд, доведи бръснача да го види милорд.

Пак наблегна на породата. Тоя човек трудно щеше да го надиграе. Освен ако поне този път не му помогнеше това, че е тавирен. Късметът му никога не помагаше в нещо толкова просто като пазарлъка.

Хурд се оказа онзи, дето сменяше сламата в яслата — нисък и набит, само с три-четири косъма по главата и без нито един зъб в устата: видя се, щом се ухили, а той го направи щом поведе кобилата в кръг. Явно я харесваше, и имаше защо.

Кобилата стъпваше добре, но Мат все пак я огледа грижливо. По зъбите й личеше, че Феарним е съвсем честен за възрастта — само глупак прекаляваше с лъжите за възрастта, освен ако купувачът също не беше глупак, макар да беше изненадващо колко продавачи си мислеха, че купувачите са точно такива — а ушите й щръкнаха към него, щом я погали по муцуната, докато й оглеждаше очите. Бяха чисти и ясни, без слуз. Опипа й краката и не намери затопляне или издуване. И намек нямаше за рана или оток, нито за тения. Без усилие пъхна юмрука си между гръдния й кош и ставата — щеше да има дълга крачка — и едва успя да намести длан между последното й ребро и горницата на бедрото. Беше издръжлива, едва ли щеше да изпъне и една жила при бърз бяг.

— Виждам, че милорд разбира от коне.

— Така си е, господин Феарним. Десет златни корони обаче са прекалено много, особено за шарен кон. Знаете, според някои това значи лош късмет. Не че го вярвам. Хич. Иначе изобщо не бих я купил.

— Лош късмет ли? Не съм чувал такова нещо, милорд. Какво предлагате?

— За десет златни корони мога да взема тайренска порода. Вярно, не най-доброто, но все пак тайренска. Ще ви дам десет корони. Сребро.

Феарним отметна глава и се разсмя гръмогласно. А щом спря, почнаха да се пазарят. Накрая Мат връчи пет корони в злато, с три марки злато и три корони сребро, всички сечени в Ебу Дар. В сандъка под кревата му имаше монети от много страни, но чуждата пара обикновено значеше, че трябва да намериш банкер или сараф да претегли монетите и да прецени колко им е местната стойност. Освен че щеше да привлече повече внимание, отколкото му се искаше, накрая щеше да плати повече за животното, сигурно всичките десет корони злато. Везните на сарафите като че ли винаги действаха точно така. Не беше очаквал, че човекът ще смъкне чак толкова ниско, но ако можеше да се съди по физиономията на Феарним, който най-после се ухили, той пък изобщо не беше очаквал да вземе чак толкова много. Това бе най-добрият край на един пазарлък за кон — и двете страни да си мислят, че са надиграли другата. Общо взето денят бе започнал много добре, с проклетите зарове в главата му или без тях. Не биваше да забравя обаче, че това няма да продължи дълго.

Когато по обед се върна в позорището, яхнал бръснача — заровете тропаха в главата му, — опашката от хора беше станала по-дълга. Чакаха да минат под големия син платнен плакат, изпънат между два високи пилона — на него с големи червени букви бе изписано името на позорището. Хората пускаха монетите си в прозрачната стъклена кана, протегната от плещест коняр в грубо вълнено палто, и щом тя се напълнеше, той я изсипваше в обкован с желязо сандък под бдителния поглед на друг коняр, още по-едър, а към опашката прииждаха още и още хора и тя че като че ли не се скъсяваше. Като по чудо никой не се буташе и блъскаше. Вяха се наредили предимно селяни в груби вълнени дрехи, със засъхнала кал по ръцете — е, поне детските лица и тези на селянките бяха поизмити. Лука за жалост си получаваше така леле-яната публика. Вече нямаше никакъв шанс да го убеди да тръгнат утре. Заровете подсказваха, че нещо ще се случи, нещо съдбоносно за проклетия Мат Каутон, ала какво? Понякога се случваше изведнъж да спрат, а той все още представа си нямаше какво става.

Зад платнената стена, където хората се стичаха да погледат артистите, подредили се от двете страни на главната улица, Алудра тъкмо посрещаше два фургона с някакви бурета и бъчви.

— Елате да ви покажа къде да спрете — каза тя на кочияша на предния фургон, върлинест мъж с щръкнала напред долна челюст. Дългите й до кръста сплетени с мъниста плитчици се люшнаха, щом се обърна да погледне за миг Мат, но тя бързо се обърна към фургон-джията. — Ама после конете ще ги заведете на коневръза, нали?

Интересно какво ли толкова беше купила? Нещо за фойерверките й несъмнено. Всяка нощ, скоро след стъмване, за да хване всички, преди да са си легнали, Алудра гърмеше нощните си цветя, по две — по три за градче като Джурадор или ако наоколо имаше няколко сел-ца. Мат имаше някои догадки защо й трябва леяр на камбана, но единствената, която изглеждаше смислена, всъщност май изобщо не беше смислена, доколкото разбираше.

Постара се да скрие кобилата на коневръзите. Е, човек трудно можеше да скрие бръснач, но един кон се набива по-малко на очи между други коне, а и моментът все още не беше подходящ. Пръта за лъка го прибра във фургона, който делеше с Егеанин и Домон — и двамата ги нямаше, — след което тръгна към избеляло червения фургон на Тюон. Този път беше спрян близо до фургона на Лука, макар Мат да съжаляваше, че не е по-близо до товарните фургони. Само Лука и жена му знаеха, че Тюон е Върховна лейди, а не слугиня, която се кани да издаде Мат и Егеанин пред нейния уж съпруг, но мнозина от хората в трупата вече се чудеха защо Мат прекарва повече време с Тюон вместо с Егеанин. Чудеха се и не одобряваха. Странен морал имаше цялата им пасмина общо взето, дори и акробатките. Да бягаш с жената на един жесток благородник беше романтично. Но виж, да се гушкаш със слугинята на дамата беше безсрамно. Ако се разбереше че фургонът на Тюон е любимото му място за посещения, между хората, които бяха с Лука от години и бяха най-ценните му артисти, щяха да плъзнат клюки.

Всъщност Мат се колебаеше дали изобщо да отиде при Тюон, след като заровете така барабаняха в главата му. Твърде често спираха в нейно присъствие и той все още не знаеше отговора на проклетия въпрос „защо“, в нито един от случаите. Първия път може би беше просто заради това, че я срещна. Само като си го помисли и настръхна. Все пак с жените човек винаги трябва да рискува. С жени като Тюон — да рискува по десет пъти на ден, без да знае какъв е залогът, преди да е станало много късно. Понякога се чудеше защо късметът не му помага повечко с жените. Жените определено бяха точно толкова непредсказуеми, колкото всяка честна игра на зарове.

Пред фургона не пазеше никой от Червените ръце — вече не им, беше до това. Той почука само веднъж, преди да отвори и да влезе. В края на краищата нали той плащаше наема за проклетия фургон, а и едва ли се излежаваха необлечени по това време на деня. Пък и вратата си имаше резе, ако не искаха никой да влиза.

Госпожа Анан беше излязла някъде, но вътре все пак беше тъпка-но. Тясната маса беше отрупана с чинии с хляб, маслини и сирене, сред тях стърчеше една от високите сребърни кани за вино на Лука. Имаше и друга, трътлеста, на червени ивици и чашки с изрисувани цветя по тях. Тюон, с порасналата й от месец къдрава черна коса, седеше на единственото столче във фургона в отсрещния край на масата. Селусия бе до нея, седнала на едното легло, а Ноал и Олвер бяха на другото — опрели лакти на масата. Днес Селусия беше с тъмносинята ебударска рокля, която така добре подчертаваше забележителния й бюст, и с вързана на главата кърпа на цветя, а Тюон беше облякла червена рокля, която сякаш цялата беше на дипли. Светлина, та той й беше купил коприната вчера! Как бе успяла да убеди шивачката на позорището да я довърши за днес? Съвсем сигурен беше, че обикновено отнема повече от ден. С щедри обещания от неговото злато, както подозираше. Е, като си купил коприна за жена, трябва да очакваш, че ще платиш и да я ушият. Тази поговорка я беше чувал като момче, когато изобщо не си беше помислял, че ще може да си позволи да купува коприна, но си беше истина, да!

— … само жените са ги виждали извън селата — тъкмо казваше съсухреният белокос Ноал, но млъкна, щом Мат нахлу във фургона и тръшна вратата. Опърпаната дантела по китките на Ноал беше виждала и по-добри времена, както и добре скроеното му палто от фина сива вълна, но все пак беше чист и спретнат, което изглеждаше странно, като се имаха предвид кривите му пръсти и обруленото лице. Те по-скоро отиваха на застаряващ кръчмарски побойник, отдавна прехвърлил цветущата си възраст. Олвер, в хубавото синьо палтенце, което лично Мат му беше скроил, се ухили широко като огиер. Светлина, добро момче беше Олвер, но така и нямаше да стане красавец с тия големи уши и с тази широка уста. Поведението му с жените се нужда еше от голямо подобрение, ако изобщо извадеше някакъв късмет в това. Мат се стараеше да прекарва повече време с Олвер, за да го избави от влиянието на неговите „чичовци“ — Ванин, Харнан и другите Червени — и на момчето това като че ли му допадаше. Е, не толкова, колкото му допадаше да играе на „Змии и лисици“ с Тюон и да зяпа в деколтето на Селусия. Нищо лошо, че ония го учеха да стреля с лък, да върти меча и други такива, но ако Мат разбереше кой го учи да гледа похотливо…

— Маниерите, Играчко — провлече Тюон с глас като мед, плъзнал се от чинийка. Гъст мед. С него, освен когато играеха на камъчета, физиономията й обикновено беше сериозна като на съдия, произнасящ смъртна присъда, а и тонът не отстъпваше на физиономията. — Първо чукаш, после чакаш разрешение да влезеш. Освен ако не си собственост или слуга. Тогава не чукаш. И освен това имаш мазни петна по палтото. Не бива да се цапаш толкова.

Усмивката на Олвер повяхна, като чу как смъмриха Мат. Ноал прокара кривите си пръсти през косата си и въздъхна, а после се вторачи в зелената чиния пред себе си, все едно че се надяваше да намери между маслините някой смарагд.

Мрачен тон или не, Мат с удоволствие погледна дребната мургава девойка, която щеше да му стане жена. Която вече наполовина му беше жена. Светлина, само три фрази трябваше да каже и работата беше свършена! Да го изгори дано, ама си беше красива. Отначало я беше взел за дете, но то бе заради ръста й, а и лицето й беше скрито зад онова прозрачно було. Без булото си беше ясно, че личицето е на жена. Големите й очи бяха като два тъмни вира, в които човек може да плува цял живот. Редките й усмивки можеше да са загадъчни или пакостливи и той много ги ценеше. И обичаше да я кара да се засмее. Поне когато не се смееше на него. Вярно, беше малко по-слабичка отколкото бе предпочитал винаги, но ако можеше само да я прегърне веднъж през кръстчето, без Селусия да е тук, вярваше, че ще е точно както трябва. А и можеше да я убеди да му даде няколко целувки с тези пълни устнички. Светлина, понякога го сънуваше това! Нищо че го мъмреше, все едно че вече са женени. Е, почти нищо де. Да го изгори дано, ако можеше да разбере какво толкова им е лошото на някакви си мазни петна. Лопин и Нерим, двамата слуги, които му бяха трупнали, щяха да се избият кой първи да се докопа до палтото му, за да го почисти. Толкова малко работа имаха, че като нищо щяха да го направят, ако лично не им кажеше кой получава задачата. Това обаче не й го каза. Жените най-много обичат да започнеш да се обясняваш, а почнеш ли, значи са спечелили.

— Ще се постарая да го запомня, Миличко — отвърна Мат с най-сладката си усмивка, намести се се до Селусия и сложи шапката си от другата страна. Одеялото между двамата изшумоли. Краката им бяха на цяла стъпка един от друг, но човек можеше да си помисли, че се е отъркал в бедрото й. Очите й бяха сини, но свирепият поглед, който му отправи, беше толкова нажежен, че можеше да му опърли палтото. — Надявам се, че в тази чаша пред Олвер има повече вода, отколкото вино, нали?

— Козе мляко е — отвърна възмутено момчето. Аха. Е, може би Олвер все още беше твърде малък даже за добре разредено вино.

Тюон се изправи много рязко, макар да си остана все пак по-ниска от Селусия, която бездруго си беше ниска.

— Как ме нарече?!

— Миличко. Ти си имаш за мен галено име и реших, че и аз трябва да имам галено именце за тебе, Миличко. — Стори му се, че очите на Селусия направо ще изскочат.

— Разбирам — промърмори Тюон и нацупи замислено уста. Пръстите на дясната й ръка зашаваха уж небрежно и Селусия моментално се хлъзна от леглото и отиде до един от долапите. Но продължи да мята гневни погледи към него над главата на Тюон. — Добре — отрони след малко Тюон. — Интересно ще е да видим кой ще спечели тази игра. Играчко.

Усмивката на Мат увяхна. Игра? Той само се опитваше малко да уравновеси нещата, но тя гледаше на това като на игра. А това означаваше, че може да загуби. Най-вероятно, след като представа си нямаше каква точно е играта. Защо жените винаги правеха нещата толкова… сложни?

Селусия плъзна пред него очукана глинена паница и гледжосана в синьо чиния, с комат ронлив хляб, шест вида мариновани маслини и три вида сирене. Това малко му повдигна духа. Беше се надявал, ала не го очакваше. Почне ли една жена да те храни, трудно й е да те спре пак да си пъхнеш краката под масата й.

— Работата е — продължи Ноал, — че в ония айадски села можеш да видиш жена на всякаква възраст, но не и мъже над двайсет, ако и толкова. Нито един. — Очите на Олвер се ококориха още повече. Момчето буквално попиваше приказките на Ноал за далечните страни, които бе видял, дори за земи отвъд Айилската пустош, поглъщаше ги целите без масло.

— Да не си роднина на Джайн Чарин, Ноал? — Мат сдъвка една маслина и дискретно изплю костилката в шепата си. Вкусът й беше като на развалена. Както и на следващата. Но беше гладен, затова ги излапа и добави набързо към тях парче ронливо козе сирене, като се стараеше да не обръща внимание на намръщените погледи, които му хвърляше Тюон.

Лицето на стареца се вкамени. Мат сдъвка цял залък и го глътна, преди Ноал да му отвърне.

— Братовчед — отрони той с неохота. — Беше ми братовчед.

— Роднина си на Джайн Бродяжника? — възкликна Олвер. Любимата му книга беше „Пътешествията на Джайн Бродяжника“, седеше и я четеше на светлината на лампата дълго след като Джюйлин и Тера му бяха казали да си ляга. Казваше, че смята да види всичко, което е видял Джайн, като пораснел. Всичко, че и повече.

— Кой е този човек с две имена? — попита Тюон. — Само за велики хора се говори така, а ти говориш за него все едно, че всеки трябва да го знае.

— Беше глупак — отвърна Ноал, преди Мат да е успял да си отвори Устата, макар че Олвер си я отвори и остана зяпнал. Старецът продължи: — Тръгна да скитосва по света и остави една добра обична жена да Умре от треска, без да е до нея да й държи ръката, докато умира. Остави се да стане инструмент на… — Изведнъж лицето му посърна. Гледаше през Мат и се търкаше по челото, сякаш се мъчеше да си спомни нещо.

— Джайн Бродяжника е бил велик мъж — заяви сърдито Олвер. Ръцете му се бяха свили в юмручета, сякаш бе готов да се бие за своя герой. — Бил се е с тролоци и мърдраали и е преживял повече приключения от всеки друг на този свят! Даже от Мат! Пленил е Коуин Джемалан, след като Джемалан предал Малкиер на Сянката!

Ноал се сепна, овладя се и потупа Олвер по рамото.

— Така е, момче. Това поне му го признавам. Но какво струват приключенията, ако оставиш жена си да умре сама? — Толкова тъжно го каза, сякаш сам се канеше да умре на място.

Олвер не отвърна нищо и лицето му помръкна. Ако Ноал бе накарал момчето да зареже любимата си книга, Мат май трябваше да си поприказва с него. Четенето беше нещо важно — той самият четеше; понякога де — и Мат се грижеше Олвер да има книжки, които да му доставят удоволствие.

Тюон стана, наведе се над масата и сложи ръка на рамото на Ноал. Строгата физиономия беше изчезнала от лицето й, сменена от нежност. Кръстчето й беше стегнато с широк тъмножълт кожен колан, подчертаващ гъвкавите й извивки. Още негови пари похарчени. Какво пък, намирането на пари беше лесна работа, а ако не ги харчеше тя, сигурно щеше да ги потроши по някоя друга.

— Добро сърце имате, господин Чарин. — Всички наречаше с проклетите им имена освен него, Мат Каутон!

— Така ли, милейди? — отвърна Ноал с тон, сякаш наистина искаше да получи отговор. — Понякога си мисля…

Каквото и да си мислеше понякога, нямаше да го научат сега. Вратата рязко се отвори и Джюйлин пъхна глава във фургона. Конич-ната червена шапка на тайренския ловец на крадци както винаги беше килната под странен ъгъл, но смуглото му лице беше угрижено.

— По пътя идват сеанчански войници. Аз отивам при Тера. Ще припадне от уплах, ако го чуе от някой друг.

И също толкова бързо изчезна, а отворената врата остана да се люшка след него.