Серия
Колелото на времето (11)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Knife of Dreams, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 80 гласа)

Глава 27
Проста дървена кутия

Обедното слънце над Алтара грееше топло, макар че поривите на вятъра развяваха от време на време наметалото на Ранд. Вече от два часа стояха на билото на хълма. Грамадата тъмни облаци, плъзнали от север над синкавосивата мъгла, подсказваше, че скоро ще завали и ще захладнее. Андор беше само на няколко мили в същата посока отвъд ниските хълмове, обрасли с дъб, бор и клен. Дали и Елейн гледаше сега в дъжда в Кемлин? Той бе чак на сто и петдесет левги на изток, твърде далече за нещо повече от смътното й присъствие в тила му. Това на Авиенда в Арад Доман бе още по-смътно. Не беше предвидил, че Мъдрите ще я отведат със себе си. Все пак сред Десетките хиляди айилци щеше да е в безопасност, също както и Елейн зад стените на Кемлин. Тай’дайшар биеше с копито и мяташе глава, нетьрпелив да тръгне. Ранд го потупа по врата. Жребецът можеше да стигне границата за по-малко от час, ала днес пътят им бе на запад. Къс път на запад, вече съвсем скоро.

Трябваше да впечатли хората на днешната среща и грижливо бе избрал облеклото си. Короната на мечовете обаче бе кацнала на главата му не само за да впечатли. Половината малки мечове сред широката ивица от лаврови листа с върховете надолу я правеха неудобна за носене, непрестанно напомняха за тежестта й — в злато, както и в отговорност. Връхчето на едно от лавровите листа се забиваше в темето му да му напомня, още когато я бяха направили, за битката срещу Сеанчан. Изгубена битка, след като не можеше да си позволи да губи. Тъмнозеленото му копринено палто беше извезано със злато на ръкавите, раменете и по високата яка, златна тока с формата на дракон стягаше колана за меча, а в ръката си държеше Драконовия скиптър, две стъп-ки дълго острие на копие, с дълга зелено-бяла лента под лъскавия стоманен връх. Ако Щерката на Деветте луни разпознаеше, че е сеан-чанско копие, трябваше също така да види драконите, резбовани от Девите по дръжката. Днес ръкавици не носеше. Драконовите глави със златните гриви на китките му блестяха металически под слънцето. Колкото и високо да стоеше тя сред сеанчанците, щеше да разбере пред кого стои.

„Глупак. — Дивашкият смях на Луз Терин отекна в главата му. — Глупак, който влиза в капана“. Ранд не обърна внимание на лудия. Можеше и да е капан, но бе готов да го щракне. Рискът си заслужаваше. Нужен му беше този мир. Можеше да съкруши сеанчанците, но с цената на колко кръв и време, което можеше и да не му стигне? Погледна отново на север. Небето над Андор беше ясно, освен няколко високи бели облачета, с развети зад тях пипала. Последната битка идеше. Трябваше да поеме риска.

Мин, която опипваше юздите на сивата си кобила до него, изпитваше самодоволство и това го дразнеше. Беше изтръгнала от него едно обещание в миг на слабост и не искаше да го отмени. Ранд можеше просто да го наруши. Трябваше да го наруши. Сякаш чула мислите му, тя го погледна. Лицето й, обкръжено от дълги до раменете къдрици, беше гладко, но по връзката изведнъж потече подозрение, примесено с нотка на гняв. Като че ли се опитваше да потисне и двете, но намести маншетите на пищно извезаното си червено палто така, както правеше, когато си проверява ножовете. Разбира се, нямаше да използва някой от тях срещу него. Разбира се, че не.

„Женската любов може да е жестока — промърмори Луз Терин. — Понякога жените нараняват човек по-тежко, отколкото си мислят, по-тежко, отколкото са искали. Понякога дори съжаляват след това“. Сега прозвуча разумно, но Ранд все пак пропъди гласа.

— Трябва да ни разрешиш да разузнаем по-надалече, Ранд ал-Тор — заговори Нандера. Беше вдигнала черното було, също като двете дузини Деви на обраслото с рядка растителност било. Някои държах лъковете си готови, със заредени стрели. Останалите се бяха пръснали долу около хълма и си отваряха очите за неприятни изненади. — Теренът е чист чак до къщата на имението, но на мен все пак ми мирише на капан. — Преди време думи като „имение“ и „капан“ звучаха непривично от устата й. Но вече бе преживяла дълго време във влажните земи.

— Нандера казва истината — промърмори намусено Аливия и смуши дорестия си кон, за да се доближи. Русокосата жена явно негодува-ше, че няма да отиде с него, но реакцията й, когато чу родния си говор в Тийр, направи това невъзможно. Беше си признала, че е потресена, но твърдеше, че било заради изненадата. Той обаче не можеше да си позволи риска. — Не можеш да се довериш на никого от Висшата кръв, особено на дъщеря на Императрицата, дано да живе… — Устата й се затръшна и тя съвсем ненужно приглади тъмносините си поли намръщена заради това, което за малко не бе казала. Вярваше й дотолкова, че буквално можеше да й довери живота си, но имаше твърде много дълбоко вкоренени инстинкти, за да рискува да я постави срещу жената, с която му предстоеше да се срещне. По връзката протече гняв, този път — без никакво усилие да се прикрие. Мин не обичаше да вижда Аливия близо до него.

— И на мен ми мирише на капан — каза Башийр и разхлаби извития си меч в ножницата. Беше облечен скромно, с лъскав шлем и броня, само сивото копринено палто го отличаваше от осемдесетте и един салдейци, строени на билото. Дебелите му извити надолу мустаци бяха настръхнали зад лицевата решетка на шлема. — Десет хиляди корони съм готов да дам, само да можех да разбера колко войници има тя там. И колко дамане. Тази Щерка на Деветте луни е наследничка на трона им, човече. — Беше се слисал, когато Аливия им го разкри. В Ебу Дар никой не му го беше споменал, все едно че е нещо маловажно. — Може да претендират, че контролът им стига на юг дотук, но съм готов да се обзаложа, че си има поне една малка армия, за да я пази.

— А ако нашите съгледвачи открият тази армия, можем ли да сме сигурни, че няма да ги видят? — отвърна спокойно Ранд, а Нандера изсумтя сърдито. — Не си въобразявай, че само вие имате очи — каза й той. — Ако си помислят, че се каним да ги нападнем или да я отвлечем, всичко се разпада. — Навярно точно заради това го бяха пазили в тайна. Имперската наследничка щеше да е по-изкушаваща цел от всяка друга висша благородничка. — Само продължавайте да наблюдавате, да не би те да ни изненадат. Башийр, ако всичко тръгне зле, знаеш какво да правиш. Освен това тя може да има армия, но и аз имам, при това не малка. — При тези думи Башийр бе принуден да кимне.

Освен салдейците и Девите на билото се бяха струпали Аша’ман и Айез Седай, общо двадесет и петима, група, внушителна колкото цяла малка армия. Смесили се бяха с изненадваща лекота и без много вън-шни признаци на напрежение. О, Товейн, ниската меденокожа Червена, се въсеше на Логаин, но Габрел, смуглата Кафява с тъмнозелените очи, си бъбреше с него доста дружелюбно, може би — даже кокетно. Навярно точно това бе причината за въсенето на Товейн, въпреки че неодобрението изглеждаше по-вероятно от ревността. Адриел и Курин чак се бяха прегърнали през кръста, нищо, че тя беше по-висока от доманеца Аша’ман, и красива, докато той бе грубоват и с прошарени слепоочия. Да не говорим, че беше обвързал Сивата против волята й. Белдеин, толкова нова за шала, че не се различаваше от най-простичка млада салдейка с леко дръпнатите си кафяви очи, току посягаше да погали Манфор, а той все й се усмихваше. Това, че го обвърза тя, беше стъписващо, но русокосият мъж явно нямаше нищо против. Никой от двамата не бе попитал Ранд за мнение преди обвързването.

Може би най-странни от всички бяха Дженаре, светлокожа и грубовата в сивата си рокля, извезана с червено по полите, и Каджима, суховатият тип на средна възраст, който носеше косата си като На-ришма, на две плитки със сребърни звънчета в краищата. Тя се засмя на нещо, което каза Каджима, после промърмори нещо и той на свой ред се засмя. Червена да се шегува с мъж, който може да прелива! Може би Таим бе постигнал някаква промяна към по-добро, каквото и да беше целил. А може би Ранд ал-Тор просто живееше насън. Айез Седай бяха прочути с лицемерието си. Но възможно ли беше една Червена да лицемерничи чак толкова?

Не всички днес бяха толкова дружелюбни. Тъмните очи на Аяко изглеждаха почти черни, щом погледнеше ядосано към Ранд, ала предвид това, което ставаше с един Стражник, щом загинеше неговата Айез Седай, тъмнокожата дребничка Бяла имаше основания да се страхува, че Сандомир тръгва към възможна гибел. Ашаманското обвързване в някои отношения се различаваше от стражническото, но в други си беше същото, а и никой все още не знаеше как въздейства смъртта на един Аша’ман върху жената, която е обвързал. Елза също се въсеше на Ранд, с една ръка на рамото на високия строен Феарил, все едно че беше стиснала нашийника на стражево псе и си мисли дали да го пусне. Не срещу Ранд, разбира се, но той се притесняваше за онзи, който според нея я застрашаваше. Беше я предупредил за това, а клетвите й трябваше да я задължат да се подчини, но Айез Седай можеха да намерят пролуки почти във всичко.

Мерайз говореше твърдо на Наришма, а другите й двама Стражни-ци седяха на конете си малко по-назад. Жестовете й не можеха да се сбъркат с нищо, макар да се беше навела към него, за да може да му говори тихо. Даваше му наставления за нещо. На Ранд това хич не му допадаше, но нищо не можеше да се направи. Мерайз не беше полагала никакви клетви, а и щеше да го пренебрегне, опреше ли до Страж-ниците й. Както и за почти всичко друго, впрочем.

Кацуан също наблюдаваше Ранд. Двете с Нинив си носеха всички накити тер-ангреал. Нинив много добре се стараеше да докара айезсе-дайското спокойствие. Май доста се беше упражнявала в това, откакто отпрати Лан там, където го бе отпратила. Разбира се, между кафявата и кобила и дорчото на Кацуан лежеше половин било. Нинив така и нямаше да си го признае, но Кацуан я плашеше.

Логаин се напъха между Ранд и Башийр и черният му кон затанцува неспокойно. Бе почти в същия оттенък като палтото и наметалото му.

— Слънцето вече е почти в зенита. Време ли е да се спускаме? — Почти нямаше въпросителна нотка в думите му. Ненавиждаше да изпълнява заповеди. Дори не дочака за отговор. — Сандомир! — подвикна високо. — Наришма!

Мерайз задържа Наришма за ръкава за още някои указания, преди да го остави да подкара, при което Логаин се намръщи. Потъмнелият от слънцето Наришма с черните плитки със звънчетата изглеждаше години по-млад от Ранд, макар да беше всъщност с няколко години по-голям. Яхнал червено-кафявия си кон и с гръб, изпънат като меч, той кимна на Логаин като на равен, което доведе до ново въсене. Сандомир прошепна нещо на Аяко, преди да се метне на пъструшкото си, и тя го докосна по бедрото, щом се намести в седлото. Той бе сбръчкан и с оредяваща коса, с посивяла подкастрена и намазана брада и пред него тя изглеждаше по-скоро млада, отколкото лишена от възраст. Сега Сандомир носеше на високата си яка и червено-златния дракон, и сребърния меч. Като всеки друг Аша’ман на билото, дори и Манфор. Беше повишен във Вречен съвсем наскоро, но беше един от първите, Дошли в Черната кула, още преди да има Черна кула. Повечето мъже, поставили началото с него, бяха загинали. Дори Логаин не беше отрекъл, че го заслужава.

Логаин прояви достатъчно благоразумие да не викне на Кацуан и на Нинив, но те все едно дойдоха при Ранд и застанаха от двете му страни, и всяка от двете го погледна за миг. Лицата им бяха толкова спокойни, че можеше да си мислят за всичко. Очите им се срещнаха и Нинив бързо извърна глава. Кацуан леко изсумтя. И Мин дойде, как иначе. Човек никога не бива да дава обещания в леглото. Ранд отвори уста, но тя само повдигна вежда и го погледна право в очите. Връзката се изпълни с нещо много… опасно.

— Щом стигнем там, стоиш зад мене — каза й той; съвсем не това, което се канеше да каже.

Опасното се смали до нещо, в което можеше да се долови обич. И странно защо, във връзката имаше и кисела насмешка.

— Ще остана, ако искам, тъпо овчарче такова — отвърна му тя доста остро, сякаш връзката можеше да скрие истинските й чувства. Доколкото можеха да се разгадаят.

— Ако ще я правим тази глупост, да тръгваме и да се свършва — заяви твърдо Кацуан и смуши дорестия си кон надолу по склона.

Малко след хълма покрай лъкатушещия през леса черен път започнаха да се появяват ферми. Пътят беше здраво отъпкан, използван от безброй години, но беше хлъзгав и поразкалян от последния дъжд. Комините на каменните къщи със сламени покриви димяха, миришеше на обедните гозби. Тук-там пред тях се виждаха жени и момичета, седнали да въртят чекръци. Мъже в груби палта обикаляха из заградените с каменни синори ниви да огледат покълналото зърно, хлапетии плевяха бурените. Пасищата бяха пълни с кафяви крави на бели петна и черноопашати овце, пазеха ги по едно-две момчета с лъкове или прашки. Вълци имаше из тези гори, леопарди и други зверове, които обичаха да похапнат говеждо и овче. Някои хора засланяха с длани очите си и гледаха минаващите по пътя, учудени сигурно кои ли ще са тези тъй богато облечени хора, идещи на гости на господарката Деирдру. Ясно, че не можеше да има друга причина за появата им, щом се бяха запътили към имението, толкова далече из тези затънтени краища. Никой обаче не изглеждаше нито изненадан, нито уплашен, просто си гледаха работата. Слухове за войска в околностите щяха да са ги притеснили, а такива слухове плъзваха бързо като горски пожар. Странно. Не можеха да Пътуват и да пристигнат, без вестта за тях да ги изпревари. Много странно.

Усети как Логаин и другите двама мъже сграбчиха сайдин и се изпълниха с него. Логаин задържа почти толкова, колкото можеше самият Ранд, Наришма и Сандомир — малко по-малко. Бяха обаче най-силните сред останалите Аша’ман, а и двамата се бяха сражавали при Думайски кладенци. Логаин бе доказал, че може да се справи сам и на други места, в други битки. Ако това се окажеше капан, щяха да са готови, а другата страна така и нямаше да разбере, преди да е станало късно. Ранд не посегна към Извора. Усещаше как Луз Терин дебне в главата му. Не беше време да даде на лудия възможност да се докопа до Силата.

— Кацуан, Нинив, няма да е зле вече да прегърнете Извора — рече той. — Приближаваме се.

— Аз сайдар го държа още от оня хълм — отвърна му Нинив, а Кацуан само изсумтя, все едно че е идиот.

Ранд едва потисна гримасата си. Не беше усетил никакъв гъдел по кожата си, нито беше настръхнала. Бяха прикрили дарбата си и с това бяха попречили да усеща Силата у тях. В преливането мъжете имаха някои преимущества пред жените, но вече ги бяха загубили, докато жените бяха съхранили всички свои. Някои Аша’ман се опитваха да разгадаят как да дублират откритото от Насел, да измислят сплит, с чиято помощ мъжете да засичат женските сплитове, но безуспешно засега. Все едно, друг някой трябваше да се оправя с това. Достатъчно му се беше струпало на главата.

Фермите продължаваха да се нижат, къде сами на някоя поляна, къде — струпани по три, четири или пет наведнъж. Ако продължеха все по пътя, след няколко мили щяха да стигнат до селцето Кралски брод с дървения мост над тясната река Решале, но малко преди това пътят минаваше покрай едно голямо сечище с две високи портални колони, макар да нямаше нито порта, нито ограда. На стотина разтега зад тях, в края на разкаляната отбивка, се намираше имението на лейди Деирдру, двуетажна каменна къща със сламен покрив, отличаваща се от някоя по-голяма ферма само с порталните колони и двукри-лата врата отпред. Конюшните и пристройките бяха също толкова практични на вид, грубовати и без украса. Жива душа не се виждаше, нито коняри, нито слугиня, излязла да обиколи полозите, нито мъже из нивите от двете страни на отбивката. Високите комини на къщата не димяха. Наистина миришеше на капан. Но наоколо бе спокойно, селяците не изглеждаха разтревожени. Само един начин имаше да се разбере.

Ранд обърна Тай’дайшар през колоните и другите го последваха. Мин не се вслуша в предупреждението му. Сръга сивия си кон между Тай’дайшар и кобилата на Нинив и му се ухили. По връзката течеше нервна тръпка, но се ухили! Когато се озова на средата на отбивката, вратите се отвориха и излязоха две жени, едната — в тъмносиво, а другата в синьо, с червени ивици по гърдите и дългите до глезените поли. Слънчевата светлина блесна по сребристата каишка, която ги свързваше. Появиха се още две, и още две, и накрая трите двойки застанаха в редица от двете страни на вратата. През прага пристъпи друга жена, смугла и дребничка, облечена в бяла рокля на дипли, с глава, покрита с прозрачен шарф, който забулваше лицето й. Щерката на Деветте луни. Бяха я описали на Башийр чак до бръснатата й глава. Напрежението в раменете му, което не бе усетил досега, се стопи. Това, че наистина беше тук, заличаваше възможността да е капан. Сеанчанците нямаше да изложат на риск своята наследничка на трона в нещо толкова опасно. Той дръпна юздите и слезе.

— Една от тях прелива — каза Нинив достатъчно силно, за да я чуе, и също се смъкна от седлото. — Нищо не мога да видя, понеже го прикрива и е обърнала сплита си навътре — чудно как сеанчанците са го научили това! — но прелива. Само една; не е достатъчно, за да са две. — Тер-ангреалът й не можеше да различи дали е сайдин, или сайдар, но едва ли щеше да е мъж.

„Казах ти, че е капан — простена Луз Терин. — Казах ти!“ Ранд се престори, че оглежда седлото, и попита тихичко:

— Можете ли да разберете коя е?

Все още не посягаше към сайдин. Не се знаеше какво може да направи Луз Терин при тези обстоятелства, ако успееше отново да се наложи. Логаин също опипваше подпръзите, а Наришма гледаше как Сандомир проверява подковите на коня си. Бяха чули. Дребната жена чакаше на прага, много спокойно, но явно обзета от нетърпение и сигурно обидена от привидния им интерес към конете.

— Не — мрачно отвърна Кацуан. — Но мога да направя нещо по въпроса. Като се доближим. — Златните украси в косата й се полюшнаха, щом отметна наметалото си, сякаш показваше прикриван меч.

— Стой зад мен — обърна се той към Мин и за негово облекчение, тя кимна. Лицето й беше леко намръщено и по връзката потече тревога. Не страх обаче. Знаеше, че ще я защити.

Той закрачи към сул-дам и дамане, Кацуан и Нинив тръгнаха малко по-назад, от двете му страни. Логаин, отпуснал десница на дръжката на меча си, все едно че това бе истинското му оръжие, закрачи от другата страна на Кацуан, а Наришма и Сандомир — след Нинив. Дребната смугла жена бавно тръгна към тях, вдигнала високо надип-лените си поли над мократа земя.

Изведнъж, няма и на десетина крачки разстояние, тя се… разми. Само за миг стана висока като снажен мъж; цялата бе облечена в черно; изненада бе изписана на лицето й и макар да продължаваше да е с булото, главата й бе покрита с късо подрязани черни къдрици. Само за миг — след което дребната жена се появи отново, стъпките й замряха и полите й се спуснаха, но още едно размиване и високата изникна на мястото й, с разкривено от гняв лице под булото. И той позна това лице, макар никога да не го беше виждал. Луз Терин го знаеше и това бе достатъчно.

— Семирага — промълви Ранд стъписано — а после всичко сякаш се разигра наведнъж.

Посегна към Извора и усети, че Луз Терин също се мъчи да се докопа до него, двамата се сборичкаха кой пръв да го достигне. Семирага махна с ръка и от връхчетата на пръстите й излетя малко огнено кълбо. Може би извика нещо, някаква заповед. Не можеше да скочи встрани; Мин беше точно зад него. Докато се мъчеше панически да се докопа до сайдин, изпъна отчаяно нагоре ръката си, държаща Драко-новия скиптър, и светът сякаш се взриви в бесен огън.

Усети, че е притиснал страната си в мократа земя. Пред очите му бляскаха черни искри и всичко бе някак замъглено, все едно че гледаше през вода. Къде се намираше? Какво беше станало? Главата му все едно беше натъпкана с вълна. Нещо го бодеше между ребрата. Дръжката на меча му. Малко над нея старите рани се бяха стегнали на възел от болка. Върхът на копието и половин педя овъглена дръжка лежаха на няколко крачки встрани. Игриви пламъчета поглъщаха дългата лента. До тях лежеше Короната от мечове.

Кожата му настръхна от развихрената Сила. Имението. Семирага! Помъчи се да се надигне и рухна отново, с хриплив вик. Бавно вдигна лявата си ръка, цялата изтръпнала от болка, за да види дланта си. И видя това, което бе останало от нея. Само овъглена развалина. И ставата, стърчаща изпод ръкава, който димеше. Но около него все още преливаха Сила. Хората му се сражаваха на живот и смърт. Може би умираха. Мин! Помъчи се да стане и рухна отново.

Сякаш мисълта му я призова и Мин се присви над него. Разбра, че иска да го защити с тялото си. Връзката бе изпълнена със състрадание и с болка. Не физическа болка. Щеше да го разбере, дори да беше получила и най-малка рана. Изпитваше болка заради него.

— Стой така — промълви тя. — Ти… ти си ранен.

— Знам — отвърна той хрипливо. Отново посегна към сайдин и като по чудо, този път Луз Терин не се намеси. Силата го изпълни и го укрепи достатъчно, за да може да се надигне и да приготви няколко ужасни сплита. Без да обръща внимание на окаляното му палто, Мин се вкопчи в здравата му ръка, сякаш искаше да го задържи прав. Но битката беше свършила.

Семирага стоеше вцепенена, с притиснати до хълбоците ръце, с поли, плътно увити около краката й, явно стегната в потоци на Въздух. Дръжката на един от ножовете на Мин стърчеше от рамото й и трябваше да са я заслонили също така, но на смуглото й красиво лице беше изписало презрение. И преди я бяха залавяли в плен, за кратко, по време на Войната на Сянката. Беше избягала от тъмница, като бе уплашила пазачите си дотолкова, че сами да я измъкнат на свобода.

Други бяха пострадали по-сериозно. Ниска тъмнокожа сул-дам и висока светлокоса дамане, свързани с ай-дам, лежаха проснати на земята, зяпнали към слънцето с оцъклени вече очи, друга двойка бе паднала на колене — бяха се вкопчили една в друга, по лицата им се стичаше кръв, сплъстила косите им. Останалите стояха вцепенени като Семирага и той успя да види щитовете над трите дамане. Изглеждаха зашеметени. Една сул-дам, крехка тъмнокоса млада жена, хлипаше тихо. Лицето на Наришма също беше окървавено и палтото му изглеждаше опърлено. Същото беше и със Сандомир; а от левия ръкав на палтото му стърчеше кокал, бяло, оцапано с червено, докато Нинив не дръпна рязко ръката му нагоре и не го върна на мястото му. Той изкриви лице от болка и изохка гърлено. Тя сбра шепи около счупеното и след миг той вече сгъваше ръката си, мърдаше пръстите си и мърмореше благодарно. Логаин изглеждаше невредим, както и Нинив и Кацуан, която оглеждаше Семирага тъй, както някоя Кафява щеше да оглежда странен, никога невиждан звяр.

Изведнъж около къщата на имението започнаха да се отварят Портали и през тях се заизсипваха яхнали коне Аша’ман, Айез Седай и Стражници, забулени Деви и Башийр, начело на конниците си. Един Аша’ман и Айез Седай в кръг от двама можеха да отворят много по-широк Портал от тези, които Ранд можеше да направи сам. Значи някой бе успял да подаде сигнала, червено зарево в небето. Всеки Аша’ман беше изпълнен със сайдйн и можеше да се предположи, че Айез Седай са също тъй изпълнени със сайдар. Девите се развърнаха през дърветата.

— Аган, Хамад, претърсете къщата! — изрева Башийр. — Матун, строй пиконосците! Скоро могат да дойдат! — Двама от войниците забиха пиките си в земята, скочиха от конете и нахлуха в къщата, извадили мечовете си, а другите започнаха да се строяват за бой.

Аяко скочи от седлото си и хукна към Сандомир, без дори да си прави труд да вдигне полите си от калта. Мерайз спря пред Наришма, скочи на земята и хвана главата му в шепите си, без дума да каже. Той потръпна, гърбът му се изви в дъга и едва не издърпа главата ей, докато тя му даваше Цяра. С открития от Нинив начин на Церене не я биваше много.

Без да обръща внимание на цялата тази суматоха, Нинив сбра полите си в окървавените си шепи и забърза към Ранд.

— О, Ранд — промълви тя, щом видя ръката му. — Толкова съжалявам. Аз… Ще направя каквото мога, но не мога да я оправя съвсем. — Очите й бяха пълни с жал.

Той мълчаливо протегна лявата си ръка. Пулсираше от непоносимата болка. Странно, но все още я усещаше. Струваше му се, че може да свие в юмрук пръстите, които вече не съществуваха. Настръхна още повече, щом тя привлече още сайдар: струйките дим от ръкава му изчезнаха и тя стисна ръката му над китката. Цялата ръка го засърбя и болката се отцеди. Почернялата кожа бавно се смени с гладка и розова, която сякаш се утаи и покри бучката в основата на изгорената ръка. Беше цяло чудо. Пурпурно-златистият люспест дракон също изникна отново — не съвсем целият, с мъничко златна грива в края. Все още усещаше ръката си цяла.

— Съжалявам — повтори Нинив. — Позволи ми да Вкопая, да видя дали имаш други рани. — Помоли, но не изчака, естествено. Стисна главата му с ръце и го полазиха ледени тръпки. — Нещо не е наред с очите ти. — Тя се намръщи. — Страх ме е да се опитвам да го оправя, без да съм го проучила. Най-малката грешка може да те ослепи. Добре ли виждаш? Колко пръста ти показвам?

— Два. Виждам си чудесно — излъга той. Черните искри бяха изчезнали, но все още виждаше като през вода и му се искаше да примижи от това слънце, което като че ли грееше десет пъти по-ярко отпреди. Старите рани в хълбока му се бяха стегнали от болка.

Башийр скочи пред него от якия си дорчо и огледа намръщено чукана на лявата му ръка. Откопча шлема си, смъкна го и го пъхна под мишница.

— Добре поне, че си жив. Виждал съм и по-лошо пострадали.

— И аз — отвърна Ранд. — Ще трябва обаче отново да се уча с меча. — Башийр кимна. Повечето удари изискваха боравене с двете ръце. Ранд се наведе да вдигне короната на Иллиан, но Мин пусна ръката му и бързо му я подаде. Той я сложи на главата си. — За всичко трябва да усвоя нови начини.

— В шок си — промълви замислено Нинив. — Току-що преживя тежко поражение, Ранд. Може би ще е по-добре да полегнеш. Лорд Даврам, накарайте някой от хората си да донесе едно седло, да може да си вдигне краката.

— Не е в шок — каза тъжно Мин. Тъга донесе връзката. Беше го хванала за ръката, сякаш искаше да го задържи прав. — Изгуби си едната ръка, но нищо не може да се направи, тъй че вече го остави зад гърба си.

— Празноглав тъпак — измърмори Нинив. Ръката й, още оцапана от кръвта на Сандомир, посегна към дебелата плитка, увиснала през рамото й, но не я дръпна ядосано. — Пострада тежко. Имаш пълното право да скърбиш. Имаш пълното право да си в шок. Нормално е!

— Нямам време — отвърна й той. Тъгата на Мин заплашваше да прелее през връзката. Светлина, нищо му нямаше! Защо трябваше да е толкова тъжна?

Нинив замърмори под нос нещо за „празноглавци“, „тъпаци“ и „мъжки инат“, но не беше приключила.

— Старите рани на хълбока ти пак са се отворили — почти изръмжа тя. — Не кървят силно, но все пак кървят. Може би най-сетне ще успея да направя нещо с тях.

Но колкото и упорито да се опитваше — а се опита три пъти, — нищо не се промени. Струйката кръв продължаваше да се стича по ребрата му. Раните продължаваха да са като възел, пулсиращ от болка. Най-сетне тя отдръпна ръката си от хълбока му.

— Направи каквото можа, Нинив. Достатъчно.

— Глупак. — Този път наистина изръмжа. — Как може да е достатъчно, щом продължаваш да кървиш?

— Коя е онази висока жена? — попита Башийр. Той поне разбра. Няма защо да си губиш времето с нещо, което не може да се оправи. — Не са се опитали да я пробутат за Щерката на Деветте луни, нали? Не и след като ми казаха, че е дребосъче.

— Опитаха се — отвърна Ранд и му обясни накратко.

— Семирага ли? — промълви невярващо Башийр. — Как можеш да си сигурен?

— Тя е Анат Дорже, не е… не е каквото я нарекохте — провлече високо меденокожата сул-дам. Тъмните й очи бяха дръпнати, а косата — прошарена със сиви кичури. Изглеждаше най-възрастната сул-дам, и най-малко уплашената. Не че не изглеждаше уплашена, но се владееше добре. — Тя е Истиноречата на Върховната лейди.

— Млъкни, Фалендре — каза хладно Семирага и я погледна през рамо. Погледът й обещаваше болка, а Господарката на Болката държеше на обещанията си. Пленници се бяха самоубивали, щом разберат, че са в неин плен, мъже и жени, успели да разкъсат вена със зъби или нокти.

Фалендре обаче като че ли не го забеляза.

— Не можеш да ми заповядваш. Ти не си дори со’джин.

— Как можеш да си сигурен? — сопна се Кацуан. Златните лунички и звездички, птички и рибки се полюшнаха, щом замести пронизващия си поглед от Ранд към Семирага и обратно.

Семирага му спести усилието да измисля някоя лъжа.

— Той е луд — хладно каза тя. Стоеше неподвижно като статуя, ножът на Мин бе щръкнал до ключицата й, а предницата на черната й рокля бе лъснала от кръв, но все едно беше кралица на трона си. — Грендал би могла да го обясни по-добре от мен. Лудостта е нейна специалност. Но ще се постарая. Нали знаете за хора, които чуват гласове в главите си? Понякога, много рядко, гласовете, които чуват, са гласове от предишни животи. Ланфеар твърдеше, че той знае неща от нашия Век, неща, които би могъл да знае само Луз Терин Теламон. Ясно е, че чува гласа на Луз Терин. По-важното е, че този глас е истински. Всъщност това само прави положението още по-лошо. Дори Грендал обикновено не успяваше да постигне пълно изцеление на човек, който чува истински глас. Доколкото разбирам, потъването в необратима лудост може да е… внезапно. — Устните й се изкривиха в усмивка, която така и не засегна тъмните й очи.

Другояче ли го гледаха вече? Лицето на Логаин беше неразгадаемо, като маска. Башийр сякаш все още не можеше да повярва. Нинив беше зяпнала, очите й бяха ококорени. Връзката… По връзката течеше изтръпналост, дълго и мъчително. Ако Мин се отвърнеше от него, не знаеше дали ще може да го понесе. Ако се отвърнеше, за нея това щеше да е най-доброто нещо на света. Но състраданието и решимостта, здрави като планина, смениха тази изтръпналост, а и любов, толкова гореща, че му се стори, че може да стопли ръцете си над нея. Тя го стисна още по-силно под мишницата и той посегна да сложи ръката си над нейната. Твърде късно се сети да дръпне чукана на пострадалата си ръка и той докосна дланта й. Нищо по връзката дори не трепна.

Кацуан пристъпи към високата жена и я изгледа отдолу. Това, че стои пред Отстъпничка, като че ли не я притесни повече от това да застане срещу Преродения Дракон.

— Доста спокойна си за пленничка. Вместо да отхвърлиш обвинението, даваш доказателство против себе си.

Семирага измести хладната си усмивка от Ранд към Кацуан.

— Че защо да се отричам от себе си? — Гордост капеше от всяка нейна дума. — Аз съм Семирага. — Някой ахна и повечето сул-дам и дамане се разтрепериха и заплакаха. Една сул-дам, хубавичка русокоса жена, изведнъж повърна, а друга, грубовата и мургава, изглеждаше готова всеки момент също да го направи. Кацуан само кимна.

— Аз пък съм Кацуан Мелайдрин. И изгарям от нетърпение да си поприказваме надълго и широко с тебе.

Семирага се озъби. Изобщо ней липсваше кураж.

— Мислехме, че тя е Върховната лейди — заговори припряно и на пресекулки Фалендре. Зъбите й още малко щяха да затракат, но все пак успяваше да изтръгва думите от гърлото си. — Мислехме, че сме удостоени с висока чест. Беше ни взела стая в Тарасинския палат, където се появи… дупка във въздуха, минахме през нея и се озовахме тук. Кълна се в очите си! Мислехме, че тя е Върховната лейди.

— Значи няма да ни се изсипе армия — каза Логаин. От тона му не можа да се разбере доволен ли е, или разочарован. Дръпна меча от ножницата и го тикна обратно. — С тях какво да правим? — Кимна към сул-дам и дамане. — Да ги пратим в Кемлин като другите?

 

— Връщаме ги в Ебу Дар — каза Ранд. Кацуан се обърна и го изгледа. Лицето й бе съвършена маска на айезседайска ведрост, но той се съмняваше, че е много ведра отвътре. Окаишването на дамане бе мерзост, която всяка Айез Седай приемаше лично. Нинив изобщо не беше ведра. С гневен поглед, стиснала плитката си с оцапаната си с кръв ръка, тя отвори уста, но Ранд я изпревари. — Този мир ми трябва, Нинив, а ако вземем тези жени в плен, изобщо няма да го получа. Недей да спориш. Те ще го нарекат така, и за дамане, и го знаеш не по-зле от мен. Могат да ги известят, че искам да се срещна с Щерката на Деветте луни. Наследничката на трона е единствената, която може да направи този мир валиден.

— И все пак не ми харесва — твърдо отвърна тя. — Бихме могли да освободим дамане. Другите ще стигнат да ти донесат посланието. Дамане, които не плачеха досега, избухнаха в сълзи, Някои захлипаха на своите сул-дам да ги спасят. Лицето на Нинив се сбръчка от отврат, но тя вдигна безпомощно ръце и се отказа да спори.

Двамата войници, които Башийр беше пратил в къщата, излязоха — вървяха с леко поклащане, свикнали бяха повече на седлата. Хамад беше с пищна черна брада и белег през лицето. Аган имаше дебели мустаци като на Башийр и носеше под мишница проста дървена кутия без капак.

— Къщата е празна, милорд — рече Аган. — Но в няколко стаи килимите са оцапани с кръв. Прилича на касапница, милорд. Мисля, че тези, които са живели тук, са мъртви. Това беше до входната врата. Стори ми се, че не му е мястото там, и затова го донесох. — Вътре лежеше един навит ай-дам и няколко кръга от сегментиран черен метал, по-широки и по-тесни.

Ранд посегна да бръкне с лявата си ръка, но се опомни. Мин долови движението, пусна дясната му ръка и той извади няколко черни кръга. Нинив ахна.

— Знаеш ли какво е това? — попита я той.

— Ай-дам за мъже — отвърна тя ядосано. — Егеанин каза, че ще го хвърли в океана! Повярвахме й, а тя го е дала на някой да направят копия!

Ранд ги пусна в кутията. Имаше шест от по-големите кръгове и пет сребристи каишки. Семирага се беше подготвила, когото и да доведеше той със себе си.

— Тя наистина си е мислила, че може да ни плени всички. — Сигурно трябваше да потръпне от тази мисъл. Стори му се, че Луз Терин потръпна. Никой не искаше да попадне в ръцете на Семирага.

— Тя им извика да ни заслонят — каза Нинив. — Но не можаха, защото ние вече държахме Силата. Ако не я държахме, ако двете с Кацуан не си бяхме взели тер-ангреалите, не знам какво можеше да стане. — Виж, тя потръпна.

Ранд погледна високата Отстъпничка и тя отвърна на погледа му. Съвсем хладно. Славата й на мъчителка бе толкова огромна, че човек можеше да забрави колко опасна е и иначе.

— Затегнете щитовете на другите за няколко часа и ги пратете някъде край Ебу Дар. — За миг му се стори, че Нинив отново ще се опита да възрази, но тя се задоволи само да дръпне силно плитката си и да му обърне гръб.

— Кой си ти, че искаш да се срещнеш с Върховната лейди? — попита Фалендре. Неясно защо натърти на титлата.

— Името ми е Ранд ал-Тор. Аз съм Прероденият Дракон.

Ако се бяха разплакали, като чуха името на Семирага, сега вече завиха на умряло.

Метнал ашандарей през седлото, Мат седеше на гърба на Пипс в полумрака сред дърветата и чакаше, заобиколен от две хиляди конни стрелци с арбалети. Слънцето беше залязло и събитията скоро щяха да се разиграят. Тази нощ сеанчанците щяха да ударят здраво на няколко места. Къде по-малки, къде по-големи, но при всички случаи — здраво. Лунната светлина, процеждаща се между клоните, осветяваше достатъчно, за да може да открои скритото в сянка лице на Тюон. Беше настояла да остане с него, което означаваше, че Селусия е до нея на пъстрия си кон, разбира се, и че го гледа с гняв, както винаги. За жалост, сенките не бяха достатъчно, за да скрият това. На Тюон сигурно не й харесваше това, което щеше да се случи тази нощ, но лицето й не го издаваше. Какво ли си мислеше? Изражението й беше строго като на съдия.

— Планът ти предполага много късмет — каза Теслин, не за първи път. Макар и скрито в сенките, лицето й изглеждаше твърдо. Тя помръдна на седлото си и придърпа наметалото. — Много късно ще е за каквато и да било промяна, но от тази част със сигурност можеш да се откажеш. — Той би предпочел с него да са Бетамин и Сета, не бяха обвързани с Трите клетви, а и знаеха сплитовете, които дамане използваха за оръжия, нещо, което ужасяваше Айез Седай. Не самите сплитове: просто това, че Бетамин и Сета ги знаят. Поне си мислеше, че може да разчита на тях. Лейлвин твърдо беше отказала да се бие със сеанчанци, освен за да се защити. Бетамин и Сета можеше да направят същото, или в последния миг да решат, че не могат да действат против сънародниците си. Все едно, Айез Седай им бяха забранили да се намесват и след като го казаха, никоя от двете не си отвори повече устата. Пред Айез Седай и двете бяха толкова хрисими, че и на мравка правеха път.

— Милостта на Светлината да ви огрее дано, Теслин Седай, но лорд Мат наистина има късмет — каза капитан Мандевин. Набитият едноок мъж беше с Бандата още от първите дни в Кайриен и си бе спечелил белите кичури в косата, скрити сега под боядисания в зелено шлем, шлем без забрало, като на пешак, в битки срещу Тийр и Андор преди това. — Помня битки, когато ни превъзхождаха числено, с врагове отвсякъде, а той успяваше да победи. Не да се измъкне, забележете, а да победи. Красиви битки.

— Красива битка е тази, в която не ти се налага да се биеш — заяви Мат по-рязко, отколкото се канеше. Никак не обичаше битки. В една битка могат да те надупчат. Просто непрекъснато се въвличаше в битки, това бе цялата работа. Повечето хитрости в битките си бяха просто опити за измъкване. Но тази нощ измъкване нямаше да има, нито още много нощи занапред. — Нашата част в това е важна, Теслин. — Какво задържаше Алудра, огън да я гори дано? Атаката срещу снабдителния лагер вече трябваше да е в ход, силна само колкото войниците, които го отбраняват, да си помислят, че ще могат да издържат, докато им дойде помощ, но достатъчно силна, за да ги убеди, че помощ ще им трябва. Останалите щяха да ударят с пълна мощ от самото начало, за да смажат защитниците, преди да са разбрали какво ги е нападнало. — Искам да пускам кръв на сеанчанците, да им пускам кръв толкова силно, бързо и често, че да реагират на това, което правим ние, вместо да кроят свои планове. — Още щом думите излязоха от устата му, съжали, че не се бе изразил другояче.

Тюон се беше навела към Селусия, а по-високата жена беше смъкнала шарфа си над лицата им, за да си кажат нещо шепнешком. Много тъмно беше за проклетия им говор с пръстите, но не можеше и една дума да чуе от това, което си казваха. Можеше да си представи обаче. Трябваше да я остави назад с Реймон или някои други. Така щеше да е по-безопасно. Можеше да го направи, ако бе заповядал да я вържат, нея, както и Селусия. И може би Сетале също. Тази проклетата жена като че ли все още винаги взимаше страната на Тюон.

Дорчото на Мандевин заора с копито и той го потупа по врата с облечената си в стоманена ръкавица ръка.

— Не може да се отрече, че съществува и боен късмет, когато откриеш слабост в противниковия строй, каквато изобщо не си очаквал, каквато не би трябвало да има, когато го завариш строен да се брани срещу атака от север, докато ти му влизаш от юг. Бойният късмет язди на рамото ви, милорд. Виждал съм го.

Мат само изсумтя и раздразнено намести широкополата шапка на главата си. За всяко знаме, случайно нацепило се в някоя проклета пролука във вражеската отбрана, имаше десет, които проклето не се нацепваха в проклетите пролуки точно когато човек проклето очакваше да се нацепят. Ей това беше истината за проклетия боен късмет.

— Един зелен нощен цвят — извика мъжки глас отгоре. — Два! И двата зелени! — Шумоленето на листа и клони подсказа, че мъжът бързо се спуска долу.

Мат въздъхна облекчено. Ракенът беше отлетял и поел на запад. Точно на това бе разчитал — най-голямата войнишка част от верни на Сеанчан хора се намираше на запад — и дори ги беше подвел, като бе яздил на запад толкова, колкото бе посмял. Но само затова, че си сигурен, че противникът ще реагира по определен начин, още не значи, че наистина ще реагира така. Реймон всеки момент щеше да нападне снабдителния лагер, да помете защитниците му с десет пъти по-голяма сила и да осигури толкова нужните провизии.

— Тръгвай, Ванин — рече той и дебелият мъж смуши коня си и го подкара в галоп в тъмното. Не можеше да надбяга ракена, но само да донесеше навреме вестта… — Време е да се раздвижим, Мандевин.

Мършавият мъж се спусна от последния клон, стиснал грижливо под мищницата си далекогледа, и го подаде на кайриенеца.

— Мятай се на коня, Лондред — каза Мандевин и пъхна далекогледа в цилиндричния кожен калъф на седлото си. — Конъл, строй ги в колона по четирима.

Скоро излязоха на тесен отъпкан черен път, лъкатушещ през ниските хълмове — Мат го беше избягвал досега. В този район фермите бяха малко, а селата още по-малко, но той не искаше да плъзнат слу-хове за големи отряди въоръжени мъже. Не и преди това да му донесе полза. Сега му беше нужна бързина, а мълвата не можеше да го надбя-га в това, което трябваше да свърши тази нощ. Повечето фермерски къщи, покрай които яздеха, бяха потънали в тъмни сенки под лунната светлина; лампите и свещите вече бяха изгасени. Тътенът на копитата и скърцането на седлата бяха единствените звуци, освен крясъците на някоя нощна птица или бухането на някой бухал, но все пак близо два хиляди коня вдигаха достатъчно шум. Минаха през едно селце, в което само от няколко покрити със слама къщи и каменния хан струеше светлина, но от врати и прозорци все пак се показаха зяпнали глави. Несъмнено си мислеха, че виждат войници, верни на Сеанчан. В по-голямата част от Алтара като че ли почти не се срещаха други. Някой извика възторжено, но гласът остана самотен.

Мат яздеше редом до Мандевин — Тюон и другите жени бяха зад тях — и от време на време се озърташе през рамо. Не за да се увери, че Тюон още е там. Колкото и странно да беше, не се съмняваше, че тя ще удържи на думата си и няма да избяга, дори сега. Нито за да се увери, че няма да изостане. Бръсначът имаше добра стъпка, а тя яздеше добре. Пипс нямаше да може да надбяга Акеин, дори да се опиташе. Не, просто му харесваше да я погледне, макар и под лунната светлина. Може би точно под лунната светлина. Предната нощ отново се беше опитал да я целуне, а тя го беше ударила в хълбока толкова силно, че отначало си помисли, че му е счупила ребро. Но пък тя го беше целунала малко преди да тръгнат тази вечер. Само веднъж, и му каза да не бъде толкова алчен, когато той понечи да я целуне повторно. Разтопи се в прегръдката му, докато я целуваше, и се превърна в лед в мига, щом се отдръпна от него. Какво да мисли за нея? Едйн голям бухал изпърха безшумно над главата му. Щеше ли да види тя някаква поличба в това? Сигурно.

Не биваше да хаби толкова време в мисли по нея, не и тази нощ. Всъщност донякъде всичко наистина зависеше от късмета. Трите хиляди пиконосци, които Ванин беше открил, най-вече алтарци и малко сеанчанци, можеше да са или да не са онези, които майстор Ройдел бе отбелязал на картата си, макар и да не бяха много далече от мястото, където ги беше поставил той, но нямаше как със сигурност да се разбере къде са се преместили оттогава. На североизток, почти със сигурност, към Теснините на Малвайд и към Молвейнската клисура отвъд тях. Изглежда, че като се изключеше последният отсек, сеанчанците бяха започнали да отбягват Люгардския път за придвижване на войниците си, явно за да прикрият броя им и крайната им цел по селските пътища. „Явното“ никога не беше абсолютно сигурно обаче. Дко не се бяха отдалечили много, щяха да тръгнат точно по този път, за да стигнат до снабдителния лагер. Само „ако“. Но ако бяха стигнали по-далече, отколкото Мат очакваше, можеше да са хванали и по друг път. Това не носеше опасност; само още една изгубена нощ. Командирът им също така можеше да е решил да отцепят направо през хълмовете. Това можеше да се окаже гадно, ако решеше да се спусне на този път на неподходящото място.

Около четири мили след селцето излязоха на едно място, където пътят минаваше през полегати хълмове, и той заповяда да спрат. Картите на майстор Ройдел бяха чудесни, но другите, с които разполагаше, също бяха работа на майстори. На Ройдел обаче бяха най-добрите. Мат позна мястото, все едно че вече го беше виждал.

Мандевин завъртя коня си.

— Адмар, Ейндел, откарайте хората си горе на северния склон. Мадвин, Донгал — на южния. На всеки четирима по един да пази конете.

— Конете ги спънете — каза Мат. — И сложете торбите за зоб на главите им да не цвилят.

Срещу тях имаше пиконосци. Ако всичко тръгнеше на зле и се опитаха да побягнат, пиконосците щяха да ги избият като диви свине. Арбалетът не вършеше добра работа на конски гръб, особено когато се опитваш да избягаш. Тук трябваше да спечелят.

Кайриенецът го зяпна, с лице скрито зад решетките на шлема, ала не се поколеба.

— Спънете конете и им нахлузете торбите — нареди той. — Всички по колоната.

— Прати няколко души да наблюдават на север и юг — добави Мат. — Бойният късмет може да се обърне срещу теб толкова лесно, колкото и за теб.

Стрелците се разделиха и подкараха нагоре по рехаво обраслите склонове, тъмните им палта и убитозелените брони се сляха със сенките. Лъскавата броня бе нещо чудесно за паради, но отразяваше лунната светлина толкова добре, колкото и слънчевата. Според Талманес Най-трудното беше да убедиш пиконосците да се откажат от лъскавите си нагръдници, а благородниците — от посребрените и позлатени доспехи. Пехотата веднага прояви благоразумие. Отначало от тревата и рехавите храсти се разнесе шум от стъпките на пехотинците и конските копита, но после настъпи тишина. От пътя долу Мат не можеше да различи има ли хора по двата склона, или не. Сега вече му оставаше само да чака.

Тюон и Селусия не се отлъчваха от него, както и Теслин. Усилилият се вятър откъм запад задърпа наметалата им, но Айез Седай, разбира се, можеха да ги пренебрегнат тези неща, макар че Теслин си го задържа нейното затворено. Странно, Селусия остави вятъра да развее нейното накъдето си ще, но Тюон го задържа с една ръка.

— Може би ще ти е по-добре между дърветата — рече й той. — Ще те пазят от вятъра.

За миг тя се разтърси в безмълвен смях, после каза:

— Обичам да те гледам как отдъхваш на своя хълм.

Мат примига. Хълм ли? Та той седеше на гърба на Пипс насред проклетия път, с проклетите пориви на скапания вятър, пронизващи го през палтото все едно, че зимата се връща. За какво му говореше тя, какъв хълм?

— Внимавай с Джолайн — заговори неочаквано Теслин. — Тя… държи се детински понякога, а ти си я възхитил, както лъскава играчка може да възхити дете. Ще те обвърже, ако реши, че може да те убеди да се съгласиш. Може дори да не разбереш, че си се съгласил.

Мат отвори уста да й отвърне, че няма никакъв проклет шанс за това, но Тюон го изпревари:

— Не може да го има. — Пое си дълбоко дъх и продължи с насмешлив тон: — Играчката си е моя. Докато реша, че не ми се играе повече с него. Но и тогава няма да го дам за дамане на марат-дамане. Разбра ли ме, Теси? Кажи го на Роси. Това име смятам да й дам. Можеш и това да й го кажеш.

Колкото и да не й беше подействал вятърът, Теслин потръпна, щом чу името си на дамане. Айезседайската ведрост изчезна моментално и лицето й се изкриви от гняв.

— Това, което разбирам, е, че…

— Престанете! — прекъсна я Мат. — И двете. Нямам настроение да слушам как се дърлите. — Теслин го зяпна с такова възмущение, че и лунните сенки не можаха да го скрият.

— Я виж ти, Играчката пак се налага — подхвърли весело Тюон. Наведе се към Селусия, прошепна й нещо и гърдестата жена се изкиска.

Мат само сви рамене, придърпа наметалото си и затърси с очи Ванин в тъмното. Жени! Готов беше да даде целия си късмет — е, половината, да речем — да можеше да разбира жените.

— Какво си мислиш, че можеш да постигнеш с тези набези и засади? — повтори за стотен път Теслин. — Сеанчанците просто ще изпратят достатъчно войници, за да ви унищожат.

Двете с Джолайн се бяха опитвали да си пъхат носовете в плановете му, както и Едесина, макар и в по-малка степен, докато не ги беше изкъшкал. Съветите на Айез Седай обикновено си бяха чисти заповеди и изобщо не му трябваха. Този път обаче реши да й отговори, като продължаваше да търси с очи Ванин.

— Разчитам на това да пратят повече войници, Теслин. Всъщност цялата армия, която имат в Молвейнската клисура. Поне повечето от нея. Те ще са по-склонни да използват нея, отколкото някоя друга. Според всичко, което успяха да изкопчат Том и Джюйлин, главният им натиск е срещу Иллиан. Смятам, че войската, която държат в клисурата, е срещу онова, което може да дойде срещу тях от Муранди или Андор. Но за нас те са тапата в бутилката. Смятам да отпуша тази тапа така, че да можем да преминем.

След минута мълчание се обърна. Трите жени просто седяха в седлата и го гледаха. Съжали, че нямаше достатъчно светлина да види лицата им. Защо го гледаха така? Продължи да се озърта за Ванин, но направо усещаше проклетите им погледи в гърба си.

Изтекоха може би два часа, ако се съдеше по лунния сърп. Вятърът бавно набираше сила. Достатъчно, та от хладно да стане студено. От време на време Мат се опитваше да убеди жените да се подслонят между дърветата, но те упорито отказваха. Самият той трябваше да остане, за да види Ванин, без да се налага да вика — пиконосците Щяха да са плътно зад него; сигурно твърде плътно, ако командирът им беше глупак — но жените нямаше защо да стоят тук. Подозираше, че Теслин отказва, защото отказват Тюон и Селусия. Глупава работа, друга причина, освен че сигурно й харесваше да го слуша как спори сам със себе си под нос.

Най-сетне вятърът донесе тропота на препускащ кон и той се изправи в седлото. Дорчото на Ванин тичаше в лек галоп в нощта, едрият въж на седлото бе нелепа гледка, както винаги.

Ванин дръпна юздите пред него и се изплю на земята през дупката между зъбите си.

— На около миля зад нас са, но май са с хиляда повече, отколкото заранта. Тоя, дето ги командва, си знае работата. Яздят здраво, но без да уморяват конете.

— Ако те превъзхождат две към едно, може би ще премислиш… — заговори Теслин.

— Не смятам да се бия позиционно — прекъсна я Мат. — И не мога да позволя на четири хиляди пиконосци да се развихрят и да ми създадат неприятности. Да вървим при Мандевин.

Коленичилите по северния склон стрелци не издадоха и звук, щом пое през редицата им с жените и Ванин, само леко се раздвижиха, за да ги пропуснат. Щеше да предпочете редиците да са две, но се налагаше да покрие широк фронт. Рехавите дървета наистина засланяха донякъде от вятъра, но не много, и повечето мъже се бяха свили под наметалата си. Все пак, доколкото можеше да види, всеки арбалет беше изпънат и зареден с метална стрела. Мандевин бе видял, че Ванин идва, и знаеше какво означава това.

Кайриенецът крачеше зад редицата. Мат скочи от гърба на Пипс. Мандевин се успокои, като чу, че не се налага да държи наблюдатели откъм тила си. Само кимна умислено, като разбра, че са с хиляда пиконосци повече, и прати един на бегом да върне постовете от билото и да заемат местата си в редицата. Щом Мат Каутон приемаше тази новина между другото, и той нямаше да се притесни. Мат бе забравил това за Бандата. Вярваха му абсолютно. Някога това щеше да го накара да побеснее. Сега го радваше.

Някъде зад него два пъти се чу зов на бухал и Тюон въздъхна.

— И в това ли има поличба? — попита я той, само колкото да каже нещо.

— Радвам се, че най-сетне проявяваш интерес, Играчко. Може би все пак ще успея да те образовам. — Очите й блестяха под лунната светлина. — Едно бухане на бухал означава, че някой скоро ще умре.

Е, това сложи проклет край на разговора.

Много скоро сеанчанците се появиха, в редица по четирима, в лек тръс. Ванин се оказа прав, че командирът им си разбира от работата. Ходом, после в тръс, и пак ходом, така конете бързо можеха да покрият голямо разстояние. Само глупците се опитваха да минат големи разстояния в галоп и свършваха със задъхани и дори осакатени коне. Само първите четиридесетима носеха люспестите брони и странните сеанчански шлемове. Толкова по-жалко. Не знаеше какво ще изпитат сеанчанците заради жертвите на алтарските си съюзници. Виж, техните загуби по щяха да се забележат.

Когато средата на колоната се озова точно пред него, един дълбок глас долу на пътя извика:

— Знаме! Стой! — Двете думи отекнаха с провлечения сеанчански акцент. Мъжете с люспестите брони отпред спряха рязко. Другите залитнаха след тях. Мат вдиша дълбоко. Ето това му се викаше тавиренска работа. Едва ли щяха да спрат на по-удобно място, дори самият той да им беше заповядал. Отпусна ръка на рамото на Теслин. Тя трепна лекичко, но трябваше безшумно да привлече вниманието й.

— Знаме! — изрева дълбокият глас. — Спеши се! — Командата раздвижи войниците долу.

— Сега — промълви Мат.

Лисичата глава се вледени на гърдите му и изведнъж кълбо червена светлина полетя над пътя и окъпа войниците долу с неземно сияние. Остана им само миг, за да зяпнат. По редицата под Мат хиляда жили на арбалети изплющяха и хиляда метални стрели се понесоха към строя, забиха се в гръдни брони, засъбаряха мъже, конете заскачаха на задните си крака с диво цвилене, и в същия миг още хиляда стрели изплющяха от другия склон. Не всяка удари в упор, ала това едва ли имаше значение при тежкия арбалет. Падаха мъже с прободени, направо разцепени крака. Хващаха се за оголените кости на разкъсаните си ръце и се мъчеха да спрат кръвта. Пищяха по-силно и от конското цвилене.

Най-близкият стрелец се наведе, запъна арбалета в земята, дръпна едно малко лостче отстрани и се зае с дръжките. Три бързи завъртания — и кордата се изпъна.

— Към дърветата! — изрева дълбокият глас отдолу. — Нападни ги, преди да са заредили! Атака!

Някои се опитаха да щурмуват на коне, а други наскачаха на земята, за да извадят мечовете. Никой не успя да стигне до дърветата. Още две хиляди железни стрели изфучаха към тях, посякоха ги, забиваха се и пронизваха други зад тях, събаряха коне. Мъжете по склона бясно въртяха лостовете, но вече не беше нужно. Долу на пътя тук-там немощно подритваше по някой кон. Единствените хора, които се движеха, отчаяно се мъчеха да запушат раните си с каквото им попадне подръка. Вятърът донесе тропота на бягащи коне. Някои може би бяха с ездачи. Дълбокият глас бе престанал да вика.

— Мандевин! — изрева Мат. — Тук приключихме. Всички по конете. Чакат ни други места.

— Трябва да останеш и да предложиш помощ — каза твърдо Теслин. — Правилата на войната го налагат.

— Това е нов вид война — отвърна й грубо той. Светлина, долу на пътя бе настъпила пълна тишина, но още чуваше писъците в ушите си. — Ще трябва да изчакат своите да им помогнат.

Тюон промърмори нещо под носа си. Стори му се, че беше „Един лъв не може да има милост“, но това бе нелепо.

Събра хората си и ги поведе надолу по северния склон. Нямаше защо да оставя оцелелите да видят колко са. След няколко часа щяха да се съберат с бойците на другия хълм, а след още няколко — с Карломин. Преди изгрев слънце отново щяха да ударят сеанчанците. Смяташе да ги накара с бяг да му отпушат проклетата тапа.