Серия
Колелото на времето (11)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Knife of Dreams, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 80 гласа)

Глава 14
Мокри неща

Лампите на позлатените стойки бяха запалени, тъй като дневната светлина не проникваше в недрата на двореца. По коридорите щъкаха слуги в ливреи, бързаха насам-натам, метяха и бършеха. Мъже с Белия лъв на лявата страна на червените палта се бяха качили на високи стълби и смъкваха зимните гоблени, най-вече на цветя и летни пейзажи, и окачваха пролетните, много от които изобразяваха пъстроцветието на есенните гори. Обичаят бе повечето стенни украси да са с тема от два сезона напред, за да предложат малко утеха от зимния студ или летния зной, да напомнят, когато новата зеленина избуи по дърветата, че един ден клоните ще се оголят и отново ще дойдат снегове, да напомнят в есенния листопад и при първите снегове, че пак ще дойде пролет. Имаше и няколко сцени на битки, разказващи за времена на особена слава за Андор, но Елейн не обичаше да се заглежда в тях толкова, колкото като момиче. Все пак сега те също имаха своето място, като припомняне какво всъщност представлява една битка. За разликата между това как гледа едно дете на нещата и как ги вижда една жена. Славата винаги се изкупваше с кръв. Славата настрана, но някои необходими неща често трябваше да се заплащат с битки и кръв.

Слугите бяха твърде малко, за да се свърши толкова работа в срок, а и доста от тях бяха белокоси старци с превити гърбове, които бездруго не можеха да се движат бързо. Но колкото и бавни да бяха, Елейн се радваше, че доброволно се бяха върнали на работа, за да учат новонае-тите и да попълнят празнината, оставена от избягалите при управлението на Гебрил, или когато Ранд бе завзел Кемлин, иначе досега дворецът щеше да е заприличал на обор. На мръсен обор. Поне всички зимни пътеки бяха вдигнати от подовете. Зад нея оставаше мокра диря по червено-белите плочки и при толкова пролетни дъждове до вечерта мокрите пътеки щяха да замиришат.

Забързалите се по шетнята си слуги се спираха, поглеждаха я втрещено и я удостояваха с поклони и реверанси, които с нищо не подобряваха настроението й. Виж, за това, че Авиенда и Биргит бяха мокри, не се притесняваха. Огън да я изгори дано, да не си мислеха, че ще се остави по цял ден да я глезят! Гледаше толкова навъсено, че скоро слугите почнаха да се кланят и да приклякат по-набързо и да си продължават по пътя. Настроението й се превръщаше в предмет на вечерни приказки пред камината, макар тя да се стараеше да не си го изкарва на слугите. Всъщност на никого, но най-вече на слугите. Те нямаха привилегията да й креснат в отговор.

Смяташе да отиде направо в покоите си и да се преоблече, но спря, щом видя вървящата по напречния коридор Реане Корли. Беше мокра и отчаяно искаше сухи дрехи и топла кърпа, но появата на Родстве-ничката я изненада, а и двете жени с Реане също привлякоха погледа й. Биргит измърмори проклятие, преди да тръгне след нея, размахваше лъка, сякаш се канеше да набие някого. Връзката донесе страдание и раздразненост, но тя мигом ги потисна. Авиенда изобщо не остави Елейн, макар енергично да се опитваше да изцеди водата от шала си. Въпреки всички дъждове, които бе видяла, всички реки от прехвърлянето на Гръбнака на света, както и големите щерни под града, Авиенда тръпнеше пред това разточителство — как вода можеше така безполезно да се плиска по пода. Осемте гвардейки, изостанали при внезапното обръщане на Елейн, побързаха да я настигнат, стегнати и безмълвни, чуваше се само тропането на ботушите им по пода. Дай на някого меч и ботуши и той започва да тропа.

Едната от жените с Реане беше Кара Дефейн, някогашна Мъдра жена или Церителка на рибарско селце на Томанска глава, преди се-анчанците да я окаишат. Пълничка и с весели очи, облечена в кафява вълна, извезана на сини и бели цветчета по ръкавите, Кара изглеждаше съвсем малко по-възрастна от Елейн, макар да беше почти на петдесет. Другата се казваше Джилари, бивша дамане от Сеанчан. Въпреки всичко Елейн изстина само като я видя. Каквото и да можеше да се каже за нея, жената все пак си беше сеанчанка.

Дори самата Джилари не знаеше годините си, макар да изглеждаше на средна възраст — с крехка снага, дълга огненочервена коса и очи, зелени като на Авиенда. Двете с Марил, другата сеанчанка дама-не, останала в двореца, продължаваха упорито да настояват, че все още са дамане, че на всяка цена трябвало да ги окаишат заради онова, което можели да направят. Ежедневните разходки бяха един от начините, с които Родството се опитваше да ги привикне към свободата. Много грижливо надзиравани разходки, разбира се. Винаги ги наблюдаваха изкъсо, денем и нощем. Инак всяка от тях можеше да освободи сул-дам. Колкото до това, и на самата Кара не се доверяваха да я оставят насаме с която и да е сул-дам, както и на Лемори, млада тарабонс-ка благородничка, окаишена при падането на Танчико. На тях самите можеше да не им хрумне, но не се знаеше какво щяха да направят, ако сул-дам им заповядаше да й помогнат да избяга. Навикът да се подчиняват си оставаше силен и у Кара, и у Лемори.

Щом видя Елейн, Джилари се ококори и моментално тупна на колене. Понечи и да падне по очи, но Кара я хвана за раменете и нежно я вдигна. Елейн се постара да прикрие отвращението си. И се надяваше, че ако не беше успяла, щяха да си го обяснят с коленичене-то. И заради това беше, но само донякъде. Как бе възможно изобщо човек да иска да бъде окаишен? Чу отново в ума си гласа на Лини и потръпна: „Не можеш да разбереш съображенията на друга жена, ако не поносиш роклята й една година“. Да я изгори дано, ако имаше желание да направи точно това!

— Не е нужно всичко това — заговори Кара. — Ето какво правим.

Приклекна в реверанс, но не особено изящно. Не беше виждала градче, по-голямо от няколкостотин души, преди да я хванат сеан-чанците. След миг червенокосата просна тъмносините си поли, още по-непохватно. Всъщност за малко щеше да се катурне и лицето й пламна.

— Джилари съжалява — почти прошепна жената. Очите й се задържаха хрисимо наведени към пода. — Джилари ще се постарае да запомни.

— „Аз“ — каза й Кара. — Забрави ли какво ти казах? Аз те наричам Джилари, но ти наричаш себе си „аз“ или „мен“. Опитай. И ме погледни. Можеш да го направиш. — Все едно че окуражаваше малко дете.

Сеанчанката облиза устни и я погледна накриво.

— Аз — повтори тя тихо.

И тутакси заплака, сълзите потекоха по бузите й по-бързо, отколкото можеше да ги изтрие с пръсти. Кара я прегърна и й замърмори утешително. Като че ли и тя бе готова да се разплаче. Авиенда помръдна неловко на място. Не заради сълзите — мъже или жени, айилците плачеха, без да се срамуват, щом изпитат нужда — ала за тях докосването с ръце пред хора бе твърде неприлично.

— Защо двете не си поговорите малко насаме — каза им Реане с успокоителна усмивка, от която около сините й очи се събраха бръчици. Гласът й беше висок и приятен, подходящ за пеене. — После ще ви настигна и ще ядем заедно. — Те и на нея приклекнаха, Джилари продължаваше да реве, а после се обърнаха и Кара прегърна през рамо по-нисичката жена. — Ако благоволите, милейди — заговори Реане, преди двете да са се отдалечили и на две стъпки — можем да поговорим на пък към покоите ви.

Лицето й беше спокойно, а в тона нямаше особено натъртване, но Елейн стисна челюсти. И ги отпусна насила. Нямаше смисъл да проявява глупав инат. Наистина беше мокра. И вече започваше да трепери, въпреки че денят съвсем не можеше да се нарече студен.

— Чудесна идея — отвърна тя. — Хайде.

— Можем да тръгнем по-бързичко — измърмори Биргит не особено тихо.

— Можем да побягаме — каза Авиенда, съвсем не тихо. — Току-виж сме се поизсушили.

Елейн не им обърна внимание, а се плъзна по коридора с подходяща походка. При майка й щеше да се получи „царствена“. Не беше сигурна дали я постига, но нямаше и да хукне през двореца. Или да забърза дори. Видеха ли я разбързана, това щеше да предизвика десетки слухове, ако не и сто, всеки свързан с още по-ужасно събитие от предишния. Бездруго във въздуха вече витаеха достатъчно слухове. Най-лошият беше, че градът скоро щял да падне и че тя се кани да избяга преди това. Не, трябваше да я видят съвсем невъзмутима. Всеки трябваше да повярва, че е напълно уверена. Дори да беше лъжлива фасада. Всичко друго — и все едно че е превила врат пред Аримила. Страхът от поражение бе губил толкова битки, колкото и слабостта, а тя не можеше да си позволи да загуби дори една.

— Мислех, че капитан-генералът те е изпратила на разузнаване, Реане.

Биргит използваше като съгледвачки две от Родството, жени, неспособни да направят достатъчно голям Портал, за да мине през него конска талига, но при кръговете от наличните Родственички, осигуряващи Порталите за търговия, както и за придвижване на войска, беше привлякла за себе си останалите шест, които можеха да Пътуват сами. За тях армията не беше пречка. Но все пак хубаво скроената рокля от фина синя вълна на Реане, макар и без украса, като се изключеше яркочервената кръгла тока на високото деколте, определено не беше подходяща за промъкване из околността.

— Капитан-генералът смята, че съгледвачките й трябва да си почиват. За разлика от нея самата — добави любезно тя и вдигна вежда към Биргит. По връзката за миг потече досада. Авиенда неясно защо се изсмя — Елейн все още не разбираше айилското чувство за хумор.

— Утре излизам отново. Това ме връща към дните преди много време, когато бях амбулантка, с едно муле. — В Родството усвояваха много занаяти през дългия си живот, винаги сменяха мястото и занаята, преди някой да е забелязал колко бавно остаряват. Най-старите бяха усвоили по пет-шест занаята, ако не и повече, и ги сменяха с лекота. — Реших да използвам свободния си ден, за да помогна на Джилари да си избере фамилно име. — Реане направи гримаса. — В Сеанчан е обичайно да заличават името на момичето от семейните регистри, щом го окаишат, и горкичката смята, че няма право да носи името, с което се е родила. Джилари са й го дали с нашийника, но иска да си го запази.

— Толкова причини има да мразя сеанчанците, че не мога да ги изброя — отвърна разгорещено Елейн. И със закъснение схвана важността на всичко това. Ученето на реверанси. Избирането на ново фамилно име. Да я изгори дано, бременността я правеше и несхватлива на всичко отгоре!… — Че кога Джилари премисли за нашийника? — Нямаше нужда да показва на всички колко е задръстена днес.

Изражението на другата изобщо не се промени, но тя се забави с отговора достатъчно дълго, та Елейн да схване, че хитрината й не е успяла.

— Едва тази сутрин, след като двете с капитан-генерала напуснахте, иначе щяхте да сте уведомена. — Реане продължи бързо, за да не забере жилото. — Има и друга добра новина. Поне донякъде добра. Една от сул-дам, Марли Ноичин — помните ли я? — е признала, че вижда сплитовете.

— О, това наистина е добра новина — промълви Елейн. — Много добра. Остават още двайсет и осем, но с тях сигурно вече ще е по-лесно, след като една от тях се е прекършила.

Беше наблюдавала опитите да убедят Марли, че може да се научи Да прелива, че вече може да вижда сплитовете на Силата. Пълничката сеанчанка упорито беше отричала, дори след като се разплака.

— Донякъде добра, както казах — въздъхна Реане. — Според Марли все едно че си е признала, че убива дечица. Сега настоява да бъде окаишена. Моли се за ай-дам. Направо настръхвам от това. Не знам какво да правя с нея.

— Връщаме я на сеанчанците при първа възможност — отвърна Елейн.

Реане се закова на място стъписана, вдигнала вежди. Биргит се окашля много шумно — нетърпението й изпълни връзката, — а Родственичката се сепна и закрачи отново, малко по-бързо.

— Но те ще я направят дамане. Не мога да си позволя да осъдя никоя жена на това.

Елейн хвърли на Стражничката си поглед, който се хлъзна, както кама се хлъзга по хубава броня. Лицето на Биргит беше… невъзмутимо. За златокосата жена това да е Стражник съдържаше силни елементи на по-голяма сестра. Че и по-лошо, понякога — на майка.

— Аз мога — натърти тя и удължи крачките си. Какво пък, ако се изсушеше по-рано вместо по-късно, нямаше да навреди. — Тя помогна да се хванат достатъчно пленнички, за да заслужи да го изпита сама, Реане. Но не заради това смятам да я върна. Ако някоя от другите поиска да остане и да се учи, и да компенсира това, което е направила, със сигурност няма да я предам на сеанчанците, но в името на Светли-ната, надявам се всички да се чувстват като Марли. Те ще й сложат ай-дам, Реане, но няма да могат да скрият тайната коя е била. Всяка бивша сул-дам, която мога да върна на сеанчанците, за да я окаишат, ще е като кирка, забита в корените им.

— Сурово решение — пророни тъжно Реане, дръпна възбудено полите си, оглади ги и ги подръпна отново. — Сигурно бихте могли да го дообмислите още няколко дни? Убедена съм, че не е нещо, което тряб-ва да се свърши незабавно.

Елейн изскърца със зъби. Все едно й намекна, че е стигнала до това решение в едно от люшкащите й се настроения! Но така ли беше. Изглеждаше разумно и логично. Не можеха да държат вечно сул-дам в плен. Да върнат на сеанчанците онези, които не искаха свобода, беше начин едновременно да се отърват от тях и да нанесат удар на сеанчанците. Наистина бе нещо повече от омраза към Сеанчан. Разбира се, че беше. Огън да я гори дано, адски мразеше да не е сигурна дали решенията й са разумни! Не можеше да си позволи да взима неразумни решения. Все пак нямаше защо да се бърза. Във всеки случай, по-добре щеше да е да върне група от тях, ако беше възможно. Така шансът някой да уреди „нещастен случай“ щеше да е по-малък. А това изобщо не го изключваше от страна на сеанчанците.

— Ще помисля, Реане, но се съмнявам, че ще променя решението си.

Реане въздъхна дълбоко. Жадуваше за обещаното й връщане в Бялата кула и бялото на новачка — бяха я чували да твърди, че завиждала на Кирстиан и Заря — и ужасно й се искаше да влезе в Зелената Аджа, но Елейн хранеше съмнения. Реане беше добросърдечна, меко-сърдечна всъщност, а Елейн никога не бе виждала Зелена, която да може да се нарече мека. Дори онези, които на повърхността изглеждаха къдравички или крехки, отвътре бяха хладна стомана.

Пред тях Вандийн се плъзна по страничния коридор — стройна, белокоса и изящна в тъмнозелената вълнена рокля с тъмнокафява обшивка, и зави в същата посока, накъдето вървяха и те, явно без да ги забележи. Беше Зелена и твърда като глава на чук. Джаем, Стражни-кът й, крачеше до нея, свел глава и увлечен в разговор, като от време на време прокарваше ръка през оредялата си посивяла коса. Кокалест и длъгнест, с провиснало тъмнозелено палто, Джаем беше стар, но до последната трошица корав като нея, стар корен, в който най-острата брадва ще затъпее. Кирстиан и Заря, и двете в скромното бяло на новачки, ситнеха хрисимо след тях, едната белокожа като кайриенка, другата — нисичка и със стройни бедра. Като за бегълки, успели в нещо непостижимо за повечето, да останат години наред свободни от дългата ръка на Бялата кула, над триста годиин в случая с Кирстиан, се бяха вместили със забележителна лекота в местата си на новачки. Но пък Правилото на Родството представляваше сплав от правилата, ръководещи живота на новачки, както и на Посветени. Навярно за тях белите вълнени рокли и загубата на свобода да влизат и излизат по свой избор беше единствената същинска промяна, въпреки че Родството до известна степен регулираше второто.

— Много се радвам, че тия двете й ангажират времето — съчуствено промълви Реане. В очите й се долавяше угриженост. — Добре е, че скърби за сестра си, но се боя, че ако не бяха Кирстиан и Заря, щеше да е покрусена от смъртта на Аделиз. Може би и сега е така. Убедена съм, че роклята, която е облякла, е на Аделиз. Опитах се да я утеша — имам опит в помагането на хората да надмогнат скръбта; била съм селска Мъдра жена, носила съм и червения колан в Ебу Дар преди много години — но тя не дава две думи да си кажем.

Всъщност Вандийн напоследък носеше само дрехите на мъртвата си сестра, както и ухаещия на цветове парфюм на Аделиз. Понякога Елейн си мислеше, че Вандийн се опитва да се превърне в Аделиз, да се откаже от себе си, за да върне сестра си в живота. Но можеше ли да я упрекне затова, че е обсебена от желанието да открие кой е убил сестра й? Не че повече от шепа хора знаеха, че всъщност прави точно това. Всички други бяха убедени в това, в което вярваше Реане — че е погълната от обучението на Кирстиан и Заря, както и от началото на наказанията им заради бягството. Вандийн, разбира се, вършеше и двете, и то с желание, но всъщност това бе само прикритие за същинската й цел.

Без да поглежда, Елейн се пресегна и намери дланта на Авиенда, чакаща да хване нейната и да я стисне утешително. Тя й отвърна със същото, неспособна да си представи скръбта, ако изгуби Авиенда. Спогледаха се бързо и очите на Авиенда отразиха собствените й чувства като в огледало. Наистина ли си беше мислила, че лицата на айилците са безстрастни и непроницаеми?

— Права си, Реане, наистина е добре, че си има Кирстиан и Заря, за да й запълват времето. — Реане не беше от малцината, които знаеха истината. — Всички скърбим по свой начин. Вандийн ще намери утеха по своя собствен път.

Щом откриеше убиеца на Аделиз, както се надяваха. Ако и това не успееше поне малко да уталожи болката… С това трябваше да се справи, когато му дойде времето. Засега трябваше да остави Вандийн да я кара както знае. Особено след като не хранеше съмнения, че Зелената ще пренебрегне всякакви опити да бъде обуздана. Беше повече от дразнещо — беше вбесяващо. Принудена бе да гледа как Вандийн може би се самоунищожава, а и по-лошо — да се възползва от това. Това, че нямаше избор, не правеше нещата по-поносими.

Щом Вандийн и спътниците й свърнаха по друг коридор, от страничния, точно пред Елейн, се появи Рийни Харфор — нисичка и набита кротка жена със свита на кок побеляла коса и с осанка на царствено достойнство; официалният й пурпурен табард с Белия лъв на Андор както винаги бе току-що изгладен. Елейн никога не я беше виждала ни на косъм по-малко изрядна дори след като е прекарала дълъг ден в надзираване на работите из двореца. Закръгленото й лице по някаква причина изглеждаше озадачено, но щом зърна Елейн, стана загрижено.

— Я, милейди, ами че вие сте прогизнала — рече тя стъписана, докато правеше реверанса. — Веднага трябва да смъкнете тези мокри дрехи.

— Благодаря, госпожо Харфор — отвърна през зъби Елейн. — Не бях забелязала.

Моментално съжали за избухването си — Първата слугиня й беше вярна, както и на майка й — но това, което още повече влоши нещата, бе, че госпожа Харфор прие избухването й мимоходом, без дори да примигне. Настроенията на Елейн Траканд вече не бяха изненада за никого.

— Ще повървя с вас, ако позволите, милейди — кротко отвърна тя и закрачи от другата страна на Елейн. Едно луничаво слугинче, понесло кош със сгънати ленени чаршафи, понечи да поднесе почитанията си, съвсем мъничко насочени повече към Елейн, отколкото към Първата слугиня, но Рийни бързо му махна с ръка и го отпрати, преди дадовърши с приклякането. Може би само за да не подслуша. Рийни продължи: — Трима от наемническите капитани настояват да се срещнат с вас. Настаних ги в Синята приемна и казах на слугите да ги наблюдават изкъсо, да не вземат някои по-дребни ценни вещи да се озоват в джобовете им. Не че се налагаше, както се оказа. Скоро след това се появиха Кареане Седай и Сарейта Седай и останаха да правят компания на капитаните. Капитан Мелар също е с тях.

Елейн се намръщи. Мелар. Стараеше се да го държи твърде зает, за да не й създава неприятности, но той все намираше начин да изникне точно където и когато най-малко го искаше. Впрочем същото правеха Кареане и Сарейта. Една от двете трябваше да е убийцата Черна Аджа. Освен ако не беше Мерилил, а тя, изглежда, беше недо-сегаема. Рийни знаеше за това. Да я държи на тъмно щеше да е престъпление. Разполагаше с очи навсякъде и те можеха да се докопат до важна податка.

— Какво искат наемниците, госпожо Харфор?

— Повече пари, предполагам — изръмжа Биргит и завъртя лъка като тояга.

— Най-вероятно — съгласи се Рийни. — Но отказаха да ми кажат.

Устата й леко се стегна. Нищо повече, но изглежда, наемниците бяха успели да я обидят. Ако бяха толкова глупави да не разберат, че е нещо повече от старша слугиня, наистина бяха тъпи.

— Диелин върна ли се? — попита Елейн и щом Първата слугиня кимна, добави: — Тогава ще се видя с тези неамници веднага щом се преоблека. — Можеше и просто да ги отпъди.

Щом завиха, се озова лице в лице с две от Ветроловките и едва потисна въздишката си. Жените от Морския народ бяха последните, които държеше да срещне точно сега. Стройна, смугла и босонога, с панталони от червен брокат, синя копринена блуза и вързания на дебел възел зелен пояс, Чанел дин Серан Бялата акула напълно отговаряше на прякора си. Елейн представа си нямаше как изглежда една бяла акула — можеше и да е нещо дребно, — но големите очи на Чанел бяха твърди като на жесток хищник, особено щом се вгледаха в Авиен-да. Лоша кръв имаше тук. Татуираната ръка вдигна висящата на верижка на шията на Чанел златна ароматна кутийка и тя вдиша рязко и дълбоко от лютивата миризма, сякаш за да покрие непоносима воня. Авиенда се изсмя гръмко и пълните устнички на Чанел станаха тънки. Изтъняха поне. Тънки нямаше как да станат.

Другата беше Ренайле дин Калон, бивша Ветроловка на Надзорни-цата на корабите, със сини ленени панталони и червена блуза, стегната със син пояс с не толкова пищен възел. Двете носеха дълги бели траурни шалове заради Неста дин Реас, но явно Ренайле бе почувствала по-остро смъртта на Неста. Носеше резбована дървена кутийка за писане с мастилничка в единия ъгъл и лист хартия с няколко надраскани реда отгоре. Бели кичури в черната й коса скриваха шестте златни обеци в ушите й, много по-тънки кръгчета от осемте, които носеше, преди да научи за съдбата на Неста, а златната почетна верижка през смуглата й лява буза изглеждаше гола с единствения медальон, указващ името на клана й. Според обичая на Морския народ смъртта на Неста означаваше ново начало за Ренайле, с ранг не по-висок от този на жена, издигната от чирачка, от деня, в който тя самата се бе отказала от всички почести. Лицето й продължаваше да излъчва достойнство, макар и вече много смирено, след като играеше ролята на секретарка на Чанел.

— Тръгнала съм да… — почна Елейн, но Чанел властно я прекъсна:

— Какви вести имате за Талаан? И за Мерилил. Опитвате ли се изобщо да ги намерите?

Елейн вдиша дълбоко. Да вика на Чанел никога не вършеше работа. Жената беше повече от готова да ти отвърне с викове и много рядко беше склонна да се вслуша в здравия разум. Нямаше да се забърка в поредната надпревара в надвикване. Слугите, които се плъзгаха от двете им страни, не се спираха за поклони и реверанси — усещаха настроението, — но хвърляха мрачни погледи към жените от Морския народ. Това беше приятно, въпреки че не биваше да е така. Колкото и да бяха досадни, Ветроловките все пак бяха гостенки, със сделката или без нея. Чанел неведнъж се беше оплаквала от мудните слуги и хладната вода за баня. И това беше приятно. Все пак трябваше да съхрани достойнството си — и възпитанието.

— Новините са същите като вчера — отвърна тя с умерен тон. Е постара се поне тонът да е умерен. И да се бяха прокраднали остри нотки, Ветроловките трябваше да се примирят с това. — Същите като предишната неделя, и още по-предишната. Разпитали сме във всеки хан в Кемлин. Вашата чирачка я няма никаква. Мерилил я няма никаква. Изглежда, са успели да се измъкнат от града. — Градската стража беше предупредена да гледат за жена от Морския народ с татуирани ръце, но нямаше да спрат излизаща от града Айез Седай нито пък жена с нея. Наемниците пък щяха да пуснат всеки, който им подмушнеше няколко монети. — А сега, ако ме извините, тръгнала съм да…

— Това никак не е добре. — Гласът на Чанел бе толкова разпален, че кожа можеше да опърли. — Вие, Айез Седай, сте се лепнали една за друга като стриди. Мерилил отвлече Талаан и смятам, че я криете. Уверявам ви, че ще ги издирим и когато ги намерим, Мерилил ще бъде наказана сурово, преди да бъде пратена на корабите да си изпълни своята част от сделката.

— Вие май се забравяте — каза Биргит. Гласът й бе кротък, лицето — спокойно, но връзката се загърчи от яд. Стискаше с две ръце пръта на лъка пред себе си, за да не размаха юмруци. — Или ще оттеглите обвиненията си, или ще пострадате. — Май не се владееше толкова, колкото изглеждаше. Човек не можеше да се държи така с Ветролов-ки. Бяха властни жени сред своя народ и бяха навикнали да се налагат. Но Биргит не се поколеба. — Според сключената от Зайда сделка вие сте под властта на лейди Елейн. И под моята власт. Всяко издирване, което правите, ще се прави, когато не сте нужни. И освен ако нещо много не съм се объркала, точно в този момент трябваше да сте в Тийр и да докарате тук фургоните със зърно и осолено говеждо. Много строго ви съветвам незабавно да Оптътувате там, иначе самата вие можете да понаучите нещо за наказанието. — О, човек изобщо не можеше да се държи така с Ветроловки!

— Не — намеси се Елейн също тъй разгорещено като Чанел, за своя собствена изненада. — Претърсвайте, щом желаете, Чанел. Вие и всички Ветроловки. Претърсете целия Кемлин. А след като не успеете да намерите Талаан или Мерилил, ще ми се извините затова, че ме нарекохте лъжкиня. — Така де, наистина я беше нарекла лъжкиня. Почти. Изпита непреодолимо желание да зашлеви Чанел. Приискай се да… Светлина, ядът й и този на Биргит се подхранваха взаимно! Помъчи се панически да го потисне, преди да е избухнал в открит гняв, но това доведе само до внезапен копнеж да се разплаче и трябваше да го потисна също толкова панически. Чанел се стегна и се навъси.

— Ще претендирате, че не сме изпълнили задълженията си по сделката? Повече от месец се трудихме като юнги в трюма. Няма да ни отрежете, без да сте изпълнили своята част. Ренайле, на Айез Седай в „Сребърния лебед“ трябва да се каже — да се каже, забележи! — че трябва да предадат Мерилил и Талаан, инак лично ще заплатят онова, което дължи Бялата кула. Не могат да платят всичко, но може да започнат.

Ренайле почна да развива сребърната капачка на мастилницата.

— Не с бележка — сопна се Чанел. — Иди и им го кажи лично. Марш!

Ренайле врътна капачката, поклони се почти успоредно на пода, бързо опря връхчетата на пръстите си до сърцето си и с помръкнало лице промълви:

— Както заповядате.

И се затича бързо натам, откъдето бе дошла, с кутийката за писане под мишница.

Елейн — все още се мъчеше да надвие желанието си да зашлеви Чанел и в същото време да се разплаче — потръпна. Не за първи път жените от Морския народ стъпваха в „Сребърния лебед“, нито за втори или за трети, но винаги досега бяха молили, не бяха настоявали. В момента в хана бяха отседнали девет Сестри — броят се менеше, тъй като Сестрите влизаха и излизаха от града, когато решат, а според мълвата в града имаше и други Айез Седай — и тя се тревожеше, че нито една не се беше появила в двореца. Беше стояла настрана от „Лебеда“ — знаеше колко иска Елайда да се докопа до нея, но не и кого поддържат Сестрите в хана или дали изобщо поддъжат някоя; със Сарейта и Кареане си бяха държали устите затворени като миди — но все пак беше очаквала някоя от тях да се отбие в двореца, поне за да разбере какво стои зад претенциите на Морския народ. Защо в Кемлин имаше толкова много Айез Седай, след като самият Тар Балон беше под обсада? Самата тя бе първият отговор, който й идваше наум, и това още повече укрепваше решимостта й да отбягва всяка Сестра, за която не знаеше лично, че е поддръжница на Егвийн. Но това нямаше да попречи да се разпространи вестта за сделката, сключена за помощ в използването на Купата на ветровете, както и за цената, която Кулата се бе задължила да плати срещу тази помощ. Огън да я гори, тази вест щеше да е като цял фургон, пълен с фойерверки и гръмнал отведнъж, когато станеше известна сред Айез Седай. Какво ти фургон? Десет фургона!

Докато гледаше подтичващата Ренайле, се постара да овладее чувствата си. И да вложи в тона си някакво подобие на вежливост.

— Според мен доста добре се справя с промяната, предвид обстоятелствата.

Чанел изпуфтя пренебрежително.

— Би трябвало. Всяка Ветроловка знае, че ще се издига и ще пада многократно, преди тялото й да бъде върнато на солта. — Извърна глава към другата от Морския народ и в гласа й се прокрадна злорадство, когато продължи, като че ли на себе си: — От доста високо падна и не би трябвало да се изненадва, че ще се натърти здраво, след катопремаза толкова пръсти, докато беше… — Затвори уста, обърна се рязко и изгледа с яд Елейн, Биргит, Авиенда и Рийни, даже и гвардейките, да не би някоя да дръзне да подхвърли нещо.

Елейн благоразумно си замълча, както и всички други, слава на Светлината. Колкото до самата нея, смяташе, че е овладяла нервите си напълно, потиснала беше желанието да се разреве, а и не искаше да каже нещо, което да накара Чанел да се развика и да развали цялата работа. Впрочем, след като чу това, не можеше и да измисли какво да каже. Съмняваше се, че при Ата-ан Миере е обичайно да отмъщаваш на човек, който според теб е злоупотребил с положението си над теб. Макар че беше съвсем човешко.

Ветроловката я изгледа намръщено от глава до пети.

— Мокра си — рече тя, все едно че чак сега го забеляза. — Много е лошо да стоиш дълго мокра в твоето положение. Трябва веднага да се преоблечеш.

Елейн отметна глава и изкрещя с все сила, вой на чиста ярост и гняв. Крещя, докато дробовете й не се изпразниха, и задиша задъхано.

В последвалата тишина всички се бяха вторачили в нея стъписа-ни. Авиенда бе започнала да се смее толкова силно, че трябваше да се подпре на един гоблен с конни ловци, нападащи паднал леопард. С едната си ръка беше притиснала корема си, все едно че я бяха заболели ребрата. По връзката също протече смях — смях! — въпреки че лицето на Биргит си остана гладко като на Сестра.

— Трябва да Отпътувам за Тийр — измърмори Чанел след миг, обърна се и си тръгна без повече думи или жест на учтивост. Рийни и Реане приклекнаха, без да я погледнат в очите, извиниха се с много работа и се отвяха набързо.

Елейн зяпна Биргит и Авиенда поред.

— Само някоя да е казала една дума…

Биргит изписа на лицето си такава невинност, че беше осезаемо фалшива, а по връзката протече такава веселост, че Елейн едва се сдържа да не се разсмее. Авиенда само се разсмя още по-силно.

Сбра полите си и цялото достойнство, което й бе останало, и пое към покоите си. И да крачеше по-бързо отпреди — какво пък, наистина искаше да се отърве от тези мокри дрехи. Това беше единствената причина. Единствената.