Серия
Колелото на времето (11)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Knife of Dreams, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 80 гласа)

Глава 3
В Градините

Аран гар пристигна в ответ на призивите на Моридин, изречени в необузданите й сънища, и видя, че още го няма. Това едва ли беше изненадващо — той обичаше да се появява показно. Единадесетте кресла с високи гърбове, резбовани и позлатени, разположени в кръг по средата на голия дървен под, бяха празни. Семирага, цялата в черно, както обикновено, погледна да види кой влиза и отново подхвана тихия си разговор с Демандред и Месаана в ъгъла на стаята. На лицето на Демандред се беше изписал гняв, който само го правеше още по-възхитителен. Не чак толкова, че да я привлича, разбира се. Твърде опасен бе за това. Но хубаво скроеното копринено сетре с бронзов оттенък, със снежнобялата дантела, сипеща се около шията и по китките, му прилягаше. Месаана също беше облечена по модата на този Век, в по-тъмен, извезан на шарки бронз. Изглеждаше бледа и изнурена, странно защо, сякаш се беше поболяла. Какво пък, беше възможно. В този Век гъмжеше от ужасни болести, а тя едва ли щеше да се довери на Семирага за Цяра. Грендал, единственото друго човешко същество тук, стоеше в отсрещния ъгъл, свила шепи около крехкия кристален бокал, пълен с тъмночервено вино, но вместо да пие, следеше нащрек тримата. Само идиоти можеше да не обърнат внимание на това, че Грендал ги следи нащрек, но въпреки това три-мата продължаваха да си шепнат свирепо.

Столовете бяха в дразнещо противоречие с всичко останало. Стаята като че ли имаше видеостени, въпреки че каменната арка на входа разстройваше илюзията. Столовете тук, в Тел-айеран-риод, можеше да са всякакви, защо тогава не подхождаха на стаята и защо трябваше да са единадесет, след като със сигурност бяха нужни с два по-малко? Ашмодеан и Самаил трябваше да са толкова мъртви, колкото и Бе’лал и Рахвин. И защо вратата не беше обичайната широко разтваряща се врата на видеозала? Гледката създаваше впечатлението, че подът е обкръжен от Градините на Ансалайн, с внушителните скулптури на хора и животни на Кормалайнд Масун, извисяващи се над ниски сгради, сами по себе си — изящни скулптури от предено стъкло. В Градините се поднасяха само най-отбрани вина, най-великолепни блюда и почти винаги бе възможно да впечатлиш някоя красива жена с големи печалби на колелетата чайнджий, въпреки че беше трудно да мамищ достатъчно, за да печелиш постоянно. Трудно, но необходимо за небо-гат схолар. Рухнало бе всичко това в руини през Третата година на войната.

Златокосо и вечно усмихнато зомара в широка бяла блуза и плътен клин се поклони и поднесе на Аран’гар кристален бокал с вино върху сребърен поднос. Изящни и прелестно андрогинни, и явно човешки въпреки мъртвите си черни очи, тези същества бяха едно от не толкова вдъхновените творения на Агинор. Все пак в собствения им Век, когато Моридин все още се наричаше Ишамаел — в ума й вече нямаше капка съмнение кой бе той тогава, — се доверяваше на тези същества повече, отколкото на който да е човек слуга, въпреки безполезността им във всички други задачи. Трябваше да е намерил някъде стазисна кутия, натъпкана с тях. Имаше десетки, макар да ги изваждаше рядко. Но още десет други стояха отстрани и чакаха, изящни в своята неподвижност. Явно беше сметнал тази среща за по-важна от повечето други.

Тя взе бокала и махна на зомара да се отдалечи, но то вече се беше обърнало, още преди жеста й. Мразеше способността на тези същества да разбират какво има в главата й. Добре поне, че не можеха да съобщят на друг какво са научили. Спомените за каквото и да било загас-ваха мигновено, освен командите. Дори Агинор бе проявил достатъчно благоразумие да предвиди нуждата от това. Той дали щеше да се появи днес? Осан’гар бе пропускал всяка среща след провала в Шадар Логот. Същинският въпрос беше дали и той вече е между мъртвите, яля действа тайно, може би по указания на Великия господар? И в двата случая отсъствията му предлагаха апетитни възможности, но второто предполагаше и също толкова опасности. Напоследък все си мислеше за опасности.

Тя закрачи с небрежна походка към Грендал.

— Кой според теб е пристигнал пръв, Грендал? Сянката да ме вземе дано, който и да е, избрал е потискаща обстановка.

Ланфеар бе предпочитала срещи, реещи се в безкрайна нощ, но това тук по своему беше още по-лошо, като среща в гробища.

Грендал се усмихна тънко. Поне опита — но никакво усилие не можеше да изтъни тези устни. Сочност бе думата за всичко по Грендал, сочност зряла и красива, и едва прикрита под сивата мъгла на роклята й от стрейт. Макар че навярно нямаше нужда да носи чак толкова пръстени, всички без един украсени със скъпоценни камъни. Отрупаната с рубини коронка също не подхождаше на златистата й като слънце коса. Смарагдовото колие от Делана много повече отиваше на лъскавозелените коприни, в които се бе облякла. Разбира се, макар смарагдите да бяха истински, коприните бяха продукт на Света на сънищата. Твърде много внимание щеше да привлича в будния свят с толкова дълбоко деколте, ако изобщо можеше да се задържи там. А и цепката, разголваща левия й крак до бедрото… Краката й бяха по-хубави от тези на Грендал. Беше помислила за две цепки. Тук дарбите й не бяха толкова големи като на някои: не можеше да намери сънищата на Егвийн, ако момичето не е до нея — но можеше да си докара облекло, каквото иска. Доставяше й удоволствие да се възхищават на тялото й, а колкото повече го показваше, толкова повече я взимаха за незначителна.

— Аз пристигнах първа — отвърна Грендал, малко намръщено. — Имам нежни спомени от Градините.

Аран’гар се изсмя късо.

— И аз, и аз. — Глупава беше като останалите, да живее в миналото, сред пепелищата на изгубеното. — Никога вече няма да видим Градините, но като тях — да. — Самата тя бе единствената, годна да властва в този Век. Единствената, която разбираше от примитивни култури. Преди войната й бяха специалността. Все пак Грендал разполагаше с полезни умения и с широки връзки сред Приятелите на Мрака, каквито имаше и тя самата, макар че другата със сигурност нямаше да одобри начина, по който смяташе да ги използва Аран’гар, ако научеше. — Хрумвало ли ти е, че всички останали си имат съюзи, докато ние с теб сме си сами? — И Осан’гар, стига да беше жив, но не беше нужно да намесва и него.

Роклята на Грендал преля в малко по-тъмно сиво и за жалост скри приятната гледка. Беше си истински стрейт. Самата Аран’гар беше намерила две стазисни кутии, но за жалост повечето пълни с ужасни боклуци.

— А на тебе хрумвало ли ти е, че тази стая трябва да има уши? Зомаран бяха тук, когато пристигнах.

— Грендал! — Изчурулика го нежно. — Ако Моридин слуша, ще реши, че се опитвам да вляза в леглото ти. Той знае, че никога не правя съюзи с никого. — Всъщност беше правила няколко, но съюзниците й като че ли винаги претърпяваха фатални злополуки, щом ползата от тях свършеше, и отнасяха в гробовете си цялото знание за връзките си. Ако си намереха гробове.

Стрейтът стана черен като полунощ в Ларчийн, а на меките бузки на Грендал избиха червени петънца. Очите й станаха като син лед. Но думите й бяха в пълно противоречие с лицето, а роклята й стана почти прозрачна, докато ги изричаше бавно и замислено:

— Интригуваща идея. Никога не я бях обмисляла. Но вече бих могла. Може би. Само че ще трябва да ме… убедиш.

Добре. Бързо й сечеше умът, както винаги. Което й напомни, че трябва да е предпазлива. Смяташе да използва Грендал и да се отърве от нея, а не да попадне в някой от собствените й капани.

— Много ме бива в убеждаването на красиви жени. — Посегна да погали Грендал по бузата. Все още беше твърде рано да започне да убеждава другите. А и от това можеше да се получи нещо повече от съюз. Винаги си го беше представяла с Грендал. Всъщност вече не помнеше, че е била мъж. В спомените си носеше същото тяло като сега, макар това да водеше до някои странности, но влиянието на онова тяло не беше променило всичко. Апетитите й не се бяха променили, само се бяха разширили. Например много й се искаше да притежава тази рокля от стрейт. И всичко друго полезно, което Грендал можешеда притежава — но понякога си мечтаеше да носи тази рокля. Единствената причина да не носи такава сега бе, че нямаше да й позволи да си помисли, че й подражава.

Стрейтът си остана смътно непроницаем, но Грендал се отдръпна от ласката й и погледна над рамото на Аран’гар, а тя се обърна и видя приближаващата се Месаана, с Демандред и Семирага от двете й страни. Той все още изглеждаше гневен, а Семирага — хладно насмешлива. Месаана още беше пребледняла, но вече не унила. Не, ни най-малко унила. Беше съскащ корийр, храчещ отрова.

— Защо я пусна, Аран’гар? Трябваше уж да я контролираш! Толкова ли се залиса с дребните си блянове за игрички с нея, че забрави да разбереш какво си мисли? Бунтът ще се разпадне, ако не тя е марионетката начело. Всичките ми грижливо обмислени планове рухнаха, защото не можа да държиш изкъсо едно невежо момиченце!

Аран’гар овладя нервите си. Можеше го, щом пожелаеше. И вместо да изръмжи, се усмихна. Възможно ли бе Месаана наистина да се установила в Бялата кула? Колко чудесно щеше да е, ако можеше да раздели тази тройка.

— Слушах снощи на едно заседание на Съвета на бунтовничките. В Света на сънищата, за да могат да се съберат в Бялата кула. Водеше го Егвийн. Тя не е марионетката, за която я мислиш. Ако ти го бях казала преди, изобщо нямаше да чуеш. — Е, това се получи прекалено грубо. С усилие, ай струваше огромно усилие, успя да смекчи тона си. — Егвийн им каза всичко за положението в Кулата, за Аджите, които са се хванали за гърлата. Убеди ги, че Кулата скоро ще се разпадне и че тя би могла да помогне това да се ускори оттам, където е. На твое място щях да се притеснявам дали Кулата ще удържи достатъчно дълго, за да продължи този конфликт.

Решили са да се държат? — измърмори Месаана и кимна. — Добре. Добре. Значи всичко върви според плана. Мислех си дали да не наглася някакво „спасяване“, но май мога да почакам, докато Елайда я прекърши. Тогава връщането й би трябвало да предизвика още по-голямо объркване. Трябва да посееш повече раздор, Аран’гар. Искам накрая всички тъй наречени Айез-Седай да се мразят и в червата.

Появи се едно зомара, поклони се изящно и поднесе сребърен поднос с три бокала. Месаана и приятелите й си взеха виното, без да погледнат съществото, а то отново се поклони, преди да се отдръпне.

— Винаги е била добра в раздорите — рече Семирага. Демандред се засмя.

Аран’гар с усилие потисна гнева си. Отпи от виното — беше доста Добро, с упоителен аромат, макар изобщо да не можеше да се сравни с вината, поднасяни в Градините — сложи ръка на рамото на Грендал и пръстите й заиграха с една от слънчевите й къдрици. Грендал дори не трепна, а стрейтът си остана прозирна мъгла. Или това й доставяше Удоволствие, или се владееше по-добре, отколкото изглеждаше възможно. Усмивката на Семирага стана още по-насмешлива. Тя също си взимаше удоволствията където можеше да ги намери, въпреки че удоволствията на Семирага никога не бяха привличали Аран’гар.

— Ако ще се галите, поне го правете насаме — изръмжа ДемандРед.

— Ревнуваш ли? — промърмори Аран’гар и се засмя на навъсения му поглед. — Къде държат момичето, Месаана? Тя не го каза.

Големите сини очи на Месаана се присвиха. Бяха най-хубавото в нея, но съвсем обикновени, когато се намръщеше.

— Защо искаш да знаеш? За да я „спасиш“ сама ли? Няма да ти кажа.

Грендал изсъска и Аран’гар се усети, че ръката й се е стиснала в юмрук в тази златна коса и че е извила главата й назад. Лицето на Грендал остана спокойно, но роклята стана на червена мъгла и бърза потъмня, все по-непроницаема. Аран’гар отпусна хватката си, но язадържа лекичко. Една от първите стъпки е да накараш плячката си да свикне с допира ти. Но не направи нищо, за да махне гнева в гласаси, а оголи зъби в неприкрито ръмжене:

— Искам момичето, Месаана. Без него ми остават много по-слаби оръжия.

Месаана отпи спокойно от виното, преди да реагира. Спокойно!

— Според собствените ти думи тя изобщо не ти е нужна. Това беше моят план от самото начало, Аран’гар. Ще го приспособявам според нуждите, но е мой. И аз ще реша кога и дали момичето ще бъде освободено.

— Не, Месаана, аз ще реша кога и къде, и дали ще бъде освободена — заяви Моридин, докато влизаше през каменната арка. Този път беше в безукорно черно, някак по-черно и от онова, което бе облякла Семирага. Както обикновено, следваха го Могедиен и Циндейн, и двете в еднакви червено-черни одежди, които не отиваха нито на едната, нито на другата. С какво ли ги държеше? Могедиен най-малкото никога не беше следвала с охота когото и да било. Колкото до хубавичката гърдеста светлокоса кукличка Циндейн… Аран’гар я бе доближила веднъж, просто за да види какво може да се разбере, и момичето хладно й се закани, че сърцето й ще изтръгне, ако още веднъж понечи да я пипне. Не бяха думи на някой, който току-така ще ти се покори.

— Самаил, изглежда, отново е излязъл наяве — заяви Моридин и зае мястото си. Беше едър и щом се намести, изящният стол заприлича на трон. Могедиен и Циндейн седнаха от двете му страни, но интересно, не преди него. Зомаран в снежнобяло на мига изникнаха пред тях с вино, но Моридин го получи пръв. Каквото и да ставаше тук, зомаран го долавяха.

— Това едва ли е възможно — рече Грендал, докато всички сядаха. Роклята й вече бе тъмносива и скриваше всичко. — Той трябва да е мъртъв. — Никой не бързаше обаче. Моридин беше Не’блис, но никой освен Могедиен и Циндейн не беше склонен да прояви и намек за раболепие. Аран’гар — определено.

Самата тя седна срещу Моридин, та да може да го наблюдава, без това да се набива на очи. Както и Могедиен и Циндейн. Могедиен бе толкова неподвижна, че щеше да се слее със стола си, ако не беше яркото й облекло. Циндейн бе като кралица, с изсечено от лед лице. Опасно беше да се опитваш да свалиш Не’блис, но може би тези двете държаха ключа. А ако тя успееше да измисли как да го превърти… Грендал седна до нея и столът изведнъж се озова по-близо. Аран’гар можеше да сложи ръка на китката й, но се въздържа от нещо повече от вяла усмивка. Точно в този момент щеше да е най-добре да не се разсейва.

— Не би могъл да издържи да стои толкова дълго скрит — подхвърли Демандред, лениво отпуснат между Семирага и Месаана и кръстосал крака, все едно че е съвсем спокоен. Изглеждаше съмнително. Сигурна беше, че той също не се е примирил. — Очите на всички го следяха неотстъпно.

— Въпреки това Самаил или някой, предрешен като него, е давал заповеди на мърдраали и те са се подчинявали, тъй че е бил един от Избраните.

Моридин огледа столовете, сякаш можеше да засече кой е бил. Черна саа струеше през сините му очи на несекваща струя. Аран’гар не изпитваше и капка съжаление, че Вярната сила е ограничена само за него. Цената бе твърде висока. Ишамаел определено беше най-малкото полубезумен и все още беше такъв, вече като Моридин. Колко ли време оставаше, преди да може да го отстрани?

— Ще ни кажеш ли какви са били тези заповеди? — Тонът на Семирага беше хладен и тя кротко отпи от виното; следеше Моридин над ръба на бокала. Седеше много изправена, ала така си седеше винаги. И тя изглеждаше съвсем невъзмутима, но едва ли беше така.

Моридин стисна челюсти.

— Не знам — отвърна с неохота. Никога не обичаше да казва това. — Но са пратили в Пътищата сто мърдраала и хиляди тролоци.

— Това звучи съвсем в стила на Самаил — отрони Демандред и завъртя бокала в ръката си, загледан в кипналото вино. — Вероятно съм сгрешил.

Забележително признание, точно от неговата уста. Или опит да прикрие онзи, който се бе предрешил като Самаил. Много й се искаше да разбере кой е започнал да играе собствената й игра. Или дали Сама-ил наистина е жив.

— Предайте заповеди на своите Приятели на Мрака — кисело из-сумтя Моридин. — Всяко донесение за тролоци или мърдраал извън Погибелта да се предава на мен веднага щом го получите. Времето на Връщането иде скоро. Никому не е позволено повече да върши лични авантюри. — Огледа ги отново, всеки поред, без Могедиен и Циндейн Аран’гар срещна погледа му с още по-упоителна усмивка от тази към Грендал. Месаана се присви, щом я видя.

— Както ти го разбра, за свое съжаление — подхвърли той на Месаана и колкото и невъзможно да изглеждаше, лицето й пребледня още повече. Тя отпи от бокала си и зъбите й дръннаха в кристала. Семирага и Демандред избягваха да я погледнат.

Аран’гар и Грендал се спогледаха. Нещо бе направено, за да се накаже Месаана затова, че не се бе появила в Шадар Логот, но какво? Някога такова нарушение щеше да означава смърт. Твърде малко бяха останали вече за това. Циндейн и Могедиен изглеждаха не по-малко обзети от любопитство от нея, значи и те не знаеха.

— Можем да видим знаците също толкова ясно като теб, Моридин — каза раздразнено Демандред. — Времето наистина наближава. Трябва да намерим останалите печати на затвора на Великия властелин. Наредих на следовниците си да търсят навсякъде, но не са намерили нищо.

— А, да. Печатите. Трябва да се намерят, наистина. — Моридин се усмихна почти безучастно. — Остават само три, и трите — притежание на ал-Тор, макар да се съмнявам, че ги носи със себе си. Вече са твърде податливи на счупване. Трябва да ги е скрил. Насочете хората си по места, където е бил. Търсете сами.

— Най-лесният начин е да се отвлече Луз Терин. — В рязък контраст с ледено-девствената й външност, гласът на Циндейн беше дъхав и зноен, глас, създаден за жена, изтегната на меки възглавнички, облечена съвсем оскъдно. А и в големите й сини очи имаше твърде много зной. Изпепеляващ зной. — Мога да го накарам да каже къде са печатите.

— Не! — отсече Моридин и я прикова с поглед. — Ще го убиеш „неволно“. Времето и начинът на смъртта на ал-Тор ще са по мой избор. На никой друг. — Странно, опря длан на гърдите на палтото сй и Циндейн трепна. Могедиен потръпна. — На никой друг — повтори той твърдо.

За Аран’гар тази размяна на реплики хвърли доста светлина върху нещата. Изглежда, щом успееше да отстрани Моридин, Могедиен й момиченцето щеше да ги има на каишки. Много добре наистина.

Моридин се изправи в стола си и погледът му обходи останалите.

— Това е в сила за всички ви. Ал-Тор е мой. Няма да му посягате по никакъв начин!

Циндейн сведе глава над бокала си и отпи, ала омразата в очите й бе неприкрита. Грендал твърдеше, че тя не е Ланфеар, че била по-слаба в Единствената сила, но определено беше обсебена от ал-Тор и го наричаше със същото име, което винаги бе използвала Ланфеар.

— Ако искате да убиете някого, убийте тези двамата! — продължи Моридин. Изведнъж в средата на кръга изникнаха подобия на двама младежи в груби селяшки дрехи и се завъртяха тъй, че всеки да може добре да огледа лицата им. Единият беше висок и плещест, с жълти очи, моля ви се, а другият — по-скоро мършав и с много безочлива усмивка. Като творения на Тел-айеран-риод, движеха се сковани и физиономиите им си оставаха неизменни. — Перин Айбара и Мат Кау-тон са тавирен, лесни са за намиране. Намерете ги и ги убийте. Грендал се изсмя горчиво.

— Намирането на тавирен никога не е било толкова просто, колкото го изкара, а сега е по-трудно от всякога. Цялата Шарка е в движение, пълна с въртопи и шипове.

— Перин Айбара и Мат Каутон — промърмори Семирага, докато оглеждаше двете фигури. — Така изглеждали значи. Кой знае, Моридин. Ако беше споделил това с нас преди, сигурно вече щяха да са мъртви.

Юмрукът на Моридин се стовари с все сила върху облегалката на стола.

— Намерете ги! Погрижете се следовниците ви да научат лицата им. Намерете Айбара и Каутон и ги убийте! Времето иде и те трябва да са мъртви!

Аран’гар отпи от виното си. Нямаше възражение да убие тези двамата, ако случайно се изпречеха на пътя й.

Но Моридин щеше ужасно да се разочарова за Ранд ал-Тор.