Серия
Колелото на времето (11)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Knife of Dreams, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 80 гласа)

Глава 25
Да слугуваш на Елайда

С щампованата със злато кожена папка под мишницата, Тарна бавно се изкачваше към покоите на Елайда, макар това да означаваше, че ще изкатери като че ли безкрайна поредица стълбища — на два пъти въпросните стълбища се оказаха не там, където ги помнеше, но ако продължаваше все нагоре, щеше да стигне крайната си цел — вместо по леко извиващите се на спирала коридори. По стълбите не срещаше никого освен тук-там по някой слуга в ливрея: кланяха й се или приклякаха в реверанс, след което отново забързваха по задачите си. Във всеки от двата лъкатушещи коридора щеше да й се наложи да мине покрай входовете на жилищата на Аджите и навярно щеше да се срещне с други Сестри. Шарфът на Пазителката й позволяваше да влезе в сектора на всяка Аджа, но тя ги избягваше, освен Червените, стига дългът да не й го налагаше. Сред Сестрите от другите Аджи твърде силно усещаше, че тесният й шарф е червен, твърде силно усещаше жарките погледи на хладните лица. Не че я изнервяха — малко неща можеха да я изнервят; променящия се интериор на Кулата дори приемаше мимоходом, ала все пак… Смяташе, че нещата не са стигнали чак дотам, че някоя да нападне самата Пазителка, но все пак нямаше смисъл да рискува. Каквото и да си въобразяваше Елайда, изходът от това положение щеше да е дълъг и мъчителен, а едно нападение над Пазителката можеше да съсипе всичко.

Освен това фактът, че не й се налага да се озърта през рамо, и позволяваше да мисли за тревожния въпрос на Певара, въпроса, над който не се беше замисляла преди предложението да се обвържат Аша’ман. На коя от Червените всъщност можеше да се повери такава задача? Ловът на мъже, способни да преливат, бе приучил Червените сестри да гледат накриво на всички мъже и много от тях ги мразеха. Някой жив брат или баща можеше и да се отърве от тази омраза, или любим братовчед или чичо, но както всички те си бяха отишли от този свят, така си бе отишло и доброто чувство. И доверието. И в още едно отношение куцаше доверието. Обвързването на какъвто и да било мъж нарушаваше обичай, силен като закона. Дори при благословията на Цутама коя ли можеше да изтича при Елайда, щом се зачекнеше въпросът за обвързването на Аша’ман? Докато стигне до входа на покоите на Елайда, само на две нива под върха на Кулата, вече беше отметнала още две-три имена от списъка в ума си. След близо две недели в списъка на тези, в които можеше да е сигурна, вече фигурираше само една жена, а на нея тази задача бе невъзможно да се възложи.

Елайда си беше в дневната. Мебелировката бе цялата в позлата и с инкрустирана слонова кост, а големият килим на шарки бе едно от най-изкусните тийрски изделия. Седеше на стол с нисък гръб пред мраморната камина и отпиваше вино в компанията на Мейдани. Това, че завари Сивата тук, не я изненада, въпреки ранния час. Мейдани редовно вечеряше с Амирлин, а и често я посещаваше денем по покана. Елайда, с широкия си епитрахил с дълги ресни, покрил раменете й, гледаше по-високата жена над кристалния си бокал, както черноок орел гледа синеока мишка. Мейдани, със смарагди на ушите и по широката яка около шията, като че ли напълно съзнаваше този поглед. Тъмните й устни се усмихваха, но като че ли и потръпваха. Ръката, която не държеше бокала, непрестанно се движеше, опипваше обсипания със смарагди гребен над лявото й ухо, косата, бюста, доста открит над стегнатия корсет от сребристосив брокат. Гръдта й беше Доста пищна и изпъкваше още повече заради тънката й фигура, и сякаш всеки момент щеше да се изсипе от роклята. Беше се облякла като за бал. Или за съблазън.

— Сутрешните донесения са готови, Майко — рече Тарна и се поклони. Светлина! Имаше чувството, че се е натрапила на любовна среща!

— Нали няма да имаш нищо против да ни оставиш насаме, Мейдани? — Дори усмивката на Елайда към русокосата жена беше хищническа.

— Разбира се, че не, Майко. — Мейдани остави бокала на масичката до стола си, скочи пъргаво и приклекна в толкова дълбок реверанс, че само дето не се изсипа от роклята си. — Разбира се, че не. — И заситни навън задъхана, с ококорени очи.

Щом вратата зад нея се затвори, Елайда се изсмя.

— Бяхме приятелки като новачки — каза тя и стана. — Убедена съм, че иска да подновим връзката си. Може и да го позволя. Току-виж покаже на възглавничките повече, отколкото е дръзвала досега. А то е нищо, честно да ти кажа. — Отиде до най-близкия прозорец и се загледа надолу към строежа на фантастичния й палат, който щеше да се извиси толкова, че да надмине самата Кула. Все някой ден. Стига да успееше да убеди Сестрите да подновят работата. Поройният дъжд, започнал през нощта, все още валеше и тя едва ли можеше да види кой знае какво от основите, единственото довършено досега. — Налей си вино, ако желаеш.

Тарна с усилие запази спокойствие. „Дружките по възглавничка“ бяха нещо обичайно за новачки и Посветени, но момичешките неща трябваше да се изоставят с края на моминството. Явно не всички Сестри го виждаха така. Галина например бе доста изненадана, когато Тарна отхвърли домогванията й, след като си получи шала. Самата тя намираше мъжете за много по-привлекателни от жените. Повечето, разбира се, изглеждаха уплашени пред Айез Седай, но през годините се бе натъкнала на неколцина не толкова плашливи.

— Струва ми се странно, Майко. — Остави кожената папка на масичката до подноса от ковано злато, кристалната кана с вино и няколко бокала. — Като че ли я е страх от вас. — Наля си и подуши виното, преди да отпие. Съхраняващите прегради като че ли действаха. Засега. Елайда най-сетне се бе съгласила поне този сплит да бъде споделен с другите. — Имам чувството, че сякаш знае, че знаете, че е шпионка.

— Разбира се, че я е страх от мен. — От гласа на Елайда закапа сарказъм, но после тонът й се втвърди. — Искам я уплашена. През пресата искам да я прекарам. Докато дойде времето да заповядам да я набият с брезовите пръчки, сама ще се върже на рамката за бой, ако й заповядам. Ако знаеше, че знам, Тарна, щеше да бяга, а не сама да ми се слага в ръцете. — Без да откъсва очи от поройния дъжд навън, Елайда отпи от виното си. — Имаш ли някакви новини за другите?

— Не, Майко. Ако можех да уведомя Заседателките защо трябва да се следят…

— Не! — сопна се Елайда и рязко се обърна. Роклята й беше толкова пищно отрупана със сложно оплетени червени спирали, че везмото почти скриваше сивата коприна отдолу. Тарна беше подхвърлила, че ако не се изтъква толкова предишната й Аджа — беше го изразила по-дипломатично, но смисълът беше този — това би помогнало Аджите отново да се съберат, но избухналият гняв на Елайда бе достатъчен, за да я накара оттогава да си мълчи по въпроса. — А ако някои от Заседателките им сътрудничат? Изобщо не бих го изключила. Онези нелепи разговори на моста продължават — въпреки заповедите ми. О, не, изобщо не бих го изключила!

Тарна кротко наведе глава над бокала си: приемаше това, което не можеше да промени. Елайда отказваше да разбере, че щом Аджите не се подчиняват на заповедта й да прекратят преговорите, значи едва ли ще се шпионират вътрешно по нейна заповед, без да знаят защо. Но ако й го кажеше, щеше само да се стигне до нова тирада.

Елайда се вторачи в нея, сякаш за да се увери, че няма да спори. Изглеждаше по-твърда от всякога. И по-крехка.

— Жалко, че бунтът в Тарабон се провали — въздъхна тя. — Предполагам, че не може да се направи нищо повече. — Но го споменаваше често, в неочаквани моменти, откакто дойде вестта, че сеанчанците са си възвърнали властта над тази страна. Не беше толкова примирена, колкото си даваше вид. — Искам да чуя добри новини, Тарна. Има ли някаква вест за печатите на Затвора на Тъмния? Трябва да се погрижим да не се чупят повече. — Сякаш Тарна не го знаеше!

— Не, доколкото може да се съди по донесенията на Аджите, Майко, а не мисля, че биха затаили такова нещо. — Съжали за последните си думи още щом ги изрече.

Елайда изсумтя. Аджите пускаха само струйки от онова, което им донасяха техните очи и уши, и тя изпитваше горчиво негодувание от това. Собствените й очи и уши бяха съсредоточени в Андор.

— Как върви работата на пристаните?

— Бавно, Майко. — След като търговският трафик бе намалял, градът вече изпитваше глад. Скоро щеше да настъпи мор, ако не се разчистеха устията на заливите. Дори прерязването на веригата на Южен пристан, която все още си беше желязна, се оказа недостатъчно, за да пропусне достатъчно кораби, та да изхранят Тар Валон. След като Тарна успя да я убеди, че се налага, Елайда бе заповядала кулите на веригата да се срутят, за да може да се махнат огромните късове куендияр. Също като крепостните стени на града обаче, кулите бяха изградени и укрепени със Силата и само Силата можеше да ги срути. А това никак не беше лесно. Първоначалните строители си бяха свършили работата добре, а тези прегради като че ли не бяха отслабнали и на косъм. — Засега Червените вършат повечето работа. Идват от време на време и Сестри от други Аджи, но по малко. Очаквам обаче това скоро да се промени.

Знаеха, че тази работа е необходима, колкото и да не им харесваше — никоя Сестра не можеше да хареса такава работа; Червените определено негодуваха, че трябва да свършат повечето — но заповедта бе дошла от Елайда, а напоследък това водеше до мудност.

Елайда въздъхна тежко и отпи. Май й трябваше. Ръката й стисна бокала толкова силно, че жилите й изпъкнаха. Закрачи по пъстрия килим, сякаш се канеше да се нахвърли върху Тарна.

— Те отново ми се противопоставят. Отново! Но аз ще получа подчинението им, Тарна! Ще го получа! Напиши заповед и след като я подпиша и подпечатам, я разнеси в отсеците на всяка Аджа. — Спря се, почти опряла нос в носа на Тарна, очите й бяха лъскави като на гарван. — Заседателките на всяка Аджа, които не успеят да осигурят полагащия им се дял Сестри да работят на кулите с веригата, ще бъдат наказвани ежедневно от Силвиана, докато всичко не се оправи. Ежедневно! И Заседателките от всяка Аджа, която праща Сестри на онези… онези преговори, ще получат същото наказание. Напиши я и ми я дай да я подпечатам!

Тарна вдиша дълбоко. Наказанията можеха да свършат работа или не, според това как ще са настроени Заседателките, както и главите на Аджите — тя не смяташе, че нещата са се объркали дотолкова, че да отхвърлят изобщо наказанията; това щеше със сигурност да е краят за Елайда, а може би и краят за самата Кула. Но да окачи публично заповедта, без да остави на Заседателките поне нищожна възможност, зад която да се скрият и да опазят достойнството си, това беше грешка. Всъщност можеше да се окаже най-лошата грешка.

— Ако позволите да изразя мнение… — подхвана тя толкова деликатно, колкото можеше. Не се славеше с особена деликатност.

— Не позволявам — прекъсна я рязко Елайда, допи виното си и си наля още. Твърде много пиеше напоследък. Тарна дори я беше видяла пияна веднъж! — Как се справя Силвиана с онова момиченце, ал-Вийр?

— Егвийн прекарва по половин ден в кабинета на Силвиана, Майко. — Постара се да запази тона си безразличен. Елайда питаше за първи път за младата жена, откакто я бяха пленили преди девет дни.

— Толкова много? Искам я озаптена, а не прекършена.

— Аз… съмнявам се, че ще бъде прекършена, Майко. Силвиана ще внимава за това. — А и самото момиче. Само че това не беше за ушите на Елайда. Много викаше напоследък. Тарна се беше научила да избягва теми, които водят до викане. Непредложените съвети и мнения не бяха по-полезни от неприетите съвети и мнения, а Елайда почти винаги ги отхвърляше. — Егвийн е упорита, но очаквам скоро да склони. — Трябваше да склони. Галина, която бе избила ината на Тарна, не беше приложила и една десета от усилията, които влагаше Силвиана над Егвийн. Момичето скоро трябваше да поддаде.

— Чудесно — промълви Елайда. — Чудесно. — Очите й блестяха. — Вкючи името й в списъка на дежурните при мен. Всъщност да ме обслужва още тази вечер. Може да поднесе вечерята на мен и Мейдани.

— Както заповядате, Майко. — Явно поредната визита при Наставницата на новачките беше неизбежна, но Егвийн несъмнено щеше да си спечели не по-малко дори изобщо да не се доближеше до Елайда.

— А сега докладите ти, Тарна.

Елайда седна и кръстоса крака.

Тарна остави едва докоснатия бокал на подноса, вдигна папката си и седна на стола, заеман допреди малко от Мейдани.

— Възстановените прегради като че ли задържат плъховете извън Кулата, Майко. — За колко дълго, това беше отделен въпрос. Тези прегради лично ги проверяваше всеки ден. — Но на терена на Кулата са видели гарвани и врани, така че преградите на стените трябва да се…

 

 

 

Обедното слънце мяташе петниста светлина през листатите клони на високите дървета, най-вече дъб, клен и тупело, изпъстрени тук-там с тополи и дебели борове. Явно преди години тук бе преминала свирепа буря, защото нападалите дънери, пръснати безразборно, но общо взето в една посока, предлагаха добро място за сядане след малко работа с брадвата, колкото да се окастри някой. Редките храсти пък предлагаха добра гледка във всички посоки. Бистро поточе ромолеше сред обраслите с мъх камъни. Щеше да е добро място за стан, ако Мат не бе решил да покриват всеки ден колкото може повече разстояние, но поне беше удобно, колкото да отдъхнат конете и всички да хапнат. Планината Дамона все още се намираше поне на триста мили на изток — той бе решил за неделя да стигнат до нея. Ванин твърдеше, че знаел един проход на контрабандисти — само чуто-недочуто, разбира се; случайно го бил подслушал някъде, но знаеше точно къде да го намери — а след два дни през него щяха да навлязат в Муранди. Много по-безопасно, отколкото да опитат на се-вер към Андор или на юг към Иллиан. И в двете посоки разстоянието до спасителното убежище щеше да е по-дълго, а вероятността да се натъкнат на сеанчанци — по-голяма.

Мат сдъвка последното късче месо от заешката кълка и хвърли кокала на земята. Плешивият Лопин притича, почеса се с ужас по брадата, вдигна го и го пусна в ямата, която двамата с Нерин бяха изкопали в покритата със суха шума земя, макар че горските животинки щяха да я изровят само половин час, след като те си тръгнеха. Мат се надигна и отърка ръце в бричовете си. Тюон, която дъвчеше кълка от яребица от другата страна на огъня, го изгледа много остро, с вдигнати вежди, а пръстите на другата й ръка заиграха към Селусия, която на свой ред беше нагънала половин яребица. Едрогърдата жена не й отвърна, само изсумтя. Високо. Мат изгледа Тюон в очите и нарочно доизбърса длани в панталоните си. Можеше да прескочи до потока, където Айез Седай си миеха ръцете, но всички дрехи бездруго щяха да се изцапат, докато стигнат Муранди. Пък и щом една жена непрекъснато те нарича „Играчко“, съвсем в реда на нещата си е да й покажеш, че не си ничия играчка. Тя поклати глава и пръстите й отново зашаваха. Този път Селусия се изсмя и Мат се изчерви. Можеше да си представи две-три неща, които е казала, и нито едно нямаше да му хареса да чуе.

Сетале, която седеше в края на неговия дънер, се направи, че разбира. Това, че се беше разбрал с някогашната Айез Седай, изобщо не бе променило отношението й.

— Каза, че мъжете сте прасета — промърмори тя, без да вдига очи от гергефа си. — По-точно, че само ти си прасе. — Тъмносивата й рокля за езда беше с високо деколте, но тя все още носеше сребърното си колие с брачния нож, провиснал от него. — И че си кален селски тъпак с кал в ушите и слама в косата. И че…

— Мисля, че разбирам накъде клониш — отвърна й той и стисна зъби. Тюон се изкикоти, макар че в следващия миг лицето й отново стана като на екзекутор, хладно и сурово.

Той извади от джоба на палтото си лулата и кесийката с табак, натъпка чашката с палец и вдигна капачето на кутията с драскала в краката си. Възхищаваше се как пламъчето лумваше и пръскаше в началото искри във всички посоки, щом драснеше с червено-бялата главичка на някоя клечка по грапавата повърхност на кутийката. Изчака пламъкът да се разгори надолу от главичката, след което го поднесе към лулата. Това, че пое вкуса и мириса на сяра в устата си, за сетен път го успокои. Пусна горящата клечка и я стъпка здраво с ботуша си. Шумата все още беше влажна от последния паднал тук дъжд, но той никога не рискуваше с огън в горите. В Две реки хората се стичаха от мили, щом в горите лумнеше пожар, и въпреки това понякога изгаряха стотици маршове лес.

— Не бива да се хабят драскалата — рече Алудра и вдигна очи от камъчетата на игралното платно, опнато върху близкия дънер. Том гладеше дългите си бели мустаци и гледаше умислено играта. Рядко губеше на камъчета, но Алудра вече беше спечелила две игри, откакто оставиха позорището зад гърба си. Две от дузина или повече, но Том внимаваше с всеки, който успееше да го победи дори веднъж. Тя заметна над раменете си плитчиците с мънистата. — За да направя още, трябва два дни да остана на едно място. Мъжете все успяват да намерят работа на жените, нали?

Мат пусна облаче дим. Не бе съвсем доволен, ала все пак — доволен донякъде. Жени! Радост да ги гледаш, радост да си с тях. Докато не намерят начин да ти натрият кожата със сол. Колкото отгоре, толкова — отдолу. Така излизаше май.

Повечето от групата бяха привършили с яденето — на шишовете над огъня бяха останали две яребици и един заек, но тях щяха да ги увият в ленени кърпи; през сутрешната езда ловът беше добър, но не се знаеше дали и следобедът ще донесе нещо, а от сухите питки и боба не ставаше добро ядене. Приключилите вече си отдъхваха или, както беше с Червените ръце, оглеждаха товарните коне, над четирийсет, вързани на четири въжета. Купуването на толкова много в Мадерин се оказа скъпо, но Лука лично беше изтичал до градчето да се погрижи сам за пазаренето, след като чу за умрелия търговец на улицата. Почти — почти, но не съвсем — бе готов да им даде товарни коне от животните на трупата, само и само да се отърве от Мат. Много животни бяха натоварени с джунджуриите на Алудра и другите й вещи. У Лука накрая остана по-голямата част от златото на Мат, тъй или иначе. Мат беше пъхнал една тлъста кесия и на Петра и Кларине, но това си беше от приятелство, да им помогне по-скоро да си купят хана. Онова, което бе останало в дисагите му обаче, бе предостатъчно, за да преживеят удобно до Муранди, а за да си попълни запасите, му трябваше само някоя гостилница, в която хвърлят зарове.

Лейлвин, с извития меч, провиснал от широката кожена лента, стегната през гърдите й, и Домон, с късия меч на едното бедро и кривака с месинговите шипове на другото, си бъбреха с Джюйлин и Аматера на един дънер наблизо. Лейлвин — Мат вече се беше примирил с това име — се стараеше да покаже, че няма да избягва Тюон или Селусия, нито ще сведе очи, щом погледите им се срещнат, макар да й се налагаше да се вкочани, за да го издържи. Джюйлин беше навил маншетите на черното си палто, знак, че се чувства сред приятели, или поне сред хора, на които може да се довери. Някогашната панархеса на Тарабон все тъй се беше вкопчила здраво в ръката на хващача на крадци, но срещаше синеокия поглед на Лейлвин без много трепет. Всъщност често като че ли я зяпваше с нещо като благоговение.

Седнал на земята, без да обръща внимание на влагата, Ноал играеше на „Змии и лисици“ с Олвер и нижеше безумните си истории за земи оттатък Айилската пустош, за някакъв си огромен пристанищен град, в който не разрешавали на чуждоземци да го напускат, освен на борда на корабите им, а пък на жителите му изобщо не давали да го напускат. Мат съжаляваше, че не играят на някоя друга игра. Всеки път щом разпънеха червения плат с плетеницата черни черти по него, се сещаше за обещанието, което бе дал на Том, за проклетите Еелфи-ни, които неясно как се бяха напъхали в главата му, а и за скапаните Аелфини също. Айез Седай се върнаха от потока и Джолайн спря да поприказва с Блерик и Фен. Бетамин и Сета, които ситнеха зад тях, се поколебаха, докато Зелената не ги прикани с махване на ръка да застанат зад дънера, на който вече седяха Теслин и Едесина, колкото може по-далече една от друга, и четяха малки, подвързани с кожа книжки. Бетамин и Сета застанаха зад Едесина.

Русокосата бивша сул-дам се беше справила по забележителен, макар и болезнен начин. Болезнен както за нея, така и за Сестрите. Когато първия път ги помоли колебливо да учат и нея, след яденето предната вечер, Сестрите отказаха. Учеха само Бетамин, защото тя вече преливаше. Сета била твърде стара за новачка, не била преливала — и точка. Затова тя повтори каквото там правеше Бетамин и ги накара и трите да заподскачат около огъня сред дъжд от разхвърчали се искри, докато можеше да задържи Силата. Тогава вече се съгласиха да я учат. Поне Джолайн и Едесина се съгласиха. Теслин продължаваше да не желае да има каквото и да било общо с никоя сул-дам, все едно бивша или не. И трите обаче я напердашиха поред и тя цяла сутрин се чудеше как да седне в седлото, та да не я боли. Все още изглеждаше уплашена, от Единствената сила и може би от Айез Седай, но странно, лицето й в същото време изглеждаше… доволно, също така. Това Мат не можеше да разбере.

Самият той би трябвало да се чувства доволен. Беше избегнал обвинение в убийство, при това го бе избегнал, като бе влязъл слепешка-та в сеанчански капан, което можеше да убие Тюон, а и остави голама зад гърба си. Създанието щеше да проследи трупата на Лука и Мат го беше предупредил — не че това щеше да помогне особено. Той обаче след по-малко от две недели щеше да е прехвърлил планините и да е в Муранди. Необходимостта да измисли как да върне Тюон жива и здрава в Ебу Дар, вече съвсем не лека задача, особено след като се налагаше да я пази и от Айез Седай, да не я отвлекат, го принуждаваше да се вглежда по-задълго в лицето й. И да се мъчи да отгадае какво се върти зад големите й красиви очи. Трябваше да е щастлив като коза в пълна със зърно ясла. Ала съвсем не беше щастлив.

Първо, всичките рани от меч, които бе получил в Мадерин, го боляха. Някои бяха забрали, макар че дотук беше успял да го скрие от всички. Мразеше да го обсипват с грижи почти толкова, колкото мразеше да му прилагат Силата. Лопин и Нерим го бяха закърпили, колкото можаха, и беше отказал Цяра въпреки опита и на трите Айез Седай да го изтормозят. Беше се изненадал, че точно Джолайн, не коя да е, се опита да настои и накрая вдигна отчаяно ръце, след като той отказа да се предаде. Другата изненада беше Тюон.

— Не бъди глупав, Играчко — каза тя. Стоеше над него със скръстени на гърдите ръце, докато Лопин и Нерим бодяха с иглите и той стискаше зъби. Тази нейна собственическа осанка, досущ на жена, която зорко следи собствеността й да се поправи както трябва, бе достатъчна, за да го накара да заскърца със зъби повече от болката от иглите. Или пък това, че лежеше по долни гащи? Тя просто нахълта и отказваше да излезе, освен ако не я изхвърлеше насила, а не виждаше как ще изхвърли насила жена, за която подозираше, че може да му счупи ръката. — Този Цяр е чудесно нещо. Моята Милен го знае, а съм научила и другите ми. Разбира се, повечето хора се отнасят глупаво към докосването на Силата. Половината ми слуги биха припаднали, ако им се предложи, а и повечето от Кръвта също, не бих се изненадала. Но от тебе не го очаквах. — Ако имаше и четвъртина от опита му с Айез Седай, щеше да го очаква.

Бяха тръгнали нагоре по пътя от Мадерин, уж че поемат за Лю-гард, а после бяха навлезли в горите, веднага щом и последните ферми се скриха от очите им. И в мига, в който навлязоха след дърветата, заровете пак почнаха да тропат в главата му. Това бе второто, което огорчаваше настроението му, проклетите зарове, които трополяха в главата му вече от два дни. Едва ли имаше начин да могат да спрат тук, в гората. Що за важно събитие можеше да се случи сред пущинаците? Въпреки това гледаше да заобикаля отдалеч селцата, които подминаваха. Рано или късно обаче заровете щяха да спрат и той можеше само да го очаква.

Тюон и Селусия тръгнаха към потока да се умият, шаваха си бързо с пръсти. Сигурен беше, че си говорят за него. Щом две жени си съберат главите, можеш да си сигурен, че…

Аматера изпищя и всички рязко се извърнаха към нея. Мат забеляза причината толкова бързо, колкото и Джюилин — черна люспеста змия, дълга цели седем стъпки, бързо пълзеше по шумата — беше излязла от дънера, на който бе седял Джюилин. Лейлвин изруга, скочи и извади меча си, но не по-бързо от Джюилин, който измъкна късия си меч от канията и се втурна след влечугото толкова бързо, че коничната му шапка падна.

— Остави я, Джюилин — викна му Мат. — Бяга от нас. Остави я да си иде. — Тварта сигурно си имаше леговище под дънера и се беше изненадала, като се е върнала и е заварила хора. За щастие „черните пики“бяха самотни змии.

Джюилин се поколеба за миг, след което реши, че да утеши разтрепераната Аматера е по-важно, отколкото да гони змия.

— Що за вид е, между другото? — попита той и скръсти ръце на гърдите си. Градски човек си беше в края на краищата. Мат му обясни и за миг хващачът на крадци като че ли отново бе готов да я подгони. Но благоразумно се отказа. Черните пики бяха бързи като мълнии, а с късия меч щеше да се наложи много да я доближи. Все едно, Аматера се беше вкопчила в него толкова силно, че щеше да му отнеме време, докато се освободи.

Мат откачи шапката си от дръжката на ашандарей, който бе забил с острието надолу в земята, и я намести на главата си.

— Губим дневна светлина — рече той, без да вади лулата от устата си. — Време е да продължим. Не се моткайте там, Тюон. Достатъчно са ти чисти ръцете. — Беше се опитвал пак да я нарича „Миличко“, но след твърдението й, че е победила в Мадерин, тя се правеше, че изобщо не го чува, когато я наречеше така.

Тюон, разбира се, изобщо не се разбърза. Докато се върне — бършеше малките си ръце в кърпа, която Селусия след това окачи на седлото си да съхне — Нерим и Лопин бяха запълнили с пръст ямата за боклук, увили бяха останките от храната и ги бяха прибрали в дисагите на Нерим, и бяха угасили огъня с вода, донесена с мехове от поточето. С ашандарей в ръка Мат беше готов да яхне Пипс.

— Странен човек, да оставя отровни влечуги да си идат — рече Тюон. — Ако съдя по реакцията му, разбирам, че „черна пика“ е отровна все пак?

— Много — увери я той. — Но змиите не хапят нищо, което не могат да изядат, освен ако не ги застрашиш. — Пъхна стъпало в стремето.

— Можеш да ме целунеш, Играчко.

Мат се сепна. Беше го казала доста високо и очите на всички се извърнаха към него. Лицето на Селусия беше толкова сковано и безизразно, че неодобрението й едва ли можеше да е по-очевадно.

— Сега? Като спрем да пренощуваме, можем да се поразходим сами…

— До довечера може да съм премислила, Играчко. Наречи го прищявка, заради мъж, който оставя отровни змии да си идат. — Да не би да беше видяла в това някоя от поличбите си?

Той смъкна шапката от главата си, заби отново черното копие в земята, извади лулата от устата си, наведе се и положи целомъдрена целувка на пълните й устнички. Не бива да си груб при първа целувка. Не искаше да си помисли за него, че е напорист или грубиян. Не беше някое кръчмарско слугинче, да го подплеснеш и погъделичкаш. Пък и почти усещаше върху себе си напрегнатите погледи на всички. Някой се изкикоти. Селусия завъртя очи.

Тюон скръсти ръце под гърдите си, изгледа го изпод дългите си мигли и попита със заканителен тон:

— Да не би да ти напомням за сестра ти? Или за майка ти може би?

Някой се изсмя. Повече от един всъщност.

Навъсен, Мат изчука пепелта в петата на ботуша си и пъхна горещата лула в джоба на палтото си. И окачи пак шапката си на ашандарей. Щом искаше истинска целувка… Наистина ли си беше мислил, че няма да запълни ръцете му? Вярно, тъничка беше и мъничка, но много хубаво си ги запълни. Сведе глава към нейната. Съвсем не беше първата жена, която бе целувал. Знаеше какво да прави. Изненадващо — но пък, от друга страна, може би не чак толкова — тя не знаеше. Обаче се учеше бързо. Много бързо.

Когато най-сетне я пусна, тя стоеше и го гледаше задъхана. Впрочем и неговият дъх се беше пообъркал малко. Метвин подсвирна одобрително. Мат се усмихна. Какво ли щеше да си мисли Тюон за тази своя явно първа истинска целувка? Но се постара да не се усмихва много широко. Да не си помисли, че й се смее. Тя го погали с пръсти по бузата и промълви с медено-сладкото си провличане:

— Така си и мислех. Имаш треска. Някои от раните ти сигурно са забрали.

Мат премигна. Така я беше целунал, че пръстите на краката й би трябвало да изтръпнат, а тя само му каза, че лицето му било сгорещено? Наведе отново глава — този път щеше да й даде такава целувка, че коленете й да омекнат! — но тя опря длан на гърдите му и го избута назад.

— Селусия, донеси кутийката с мехлеми, която ми даде госпожа Лука — заповяда тя и Селусия изприпка до черния кон на Тюон с белите петна.

— Сега нямаме време за това — възрази Мат. — Ще се намажа с нещо довечера. — Все едно че не си беше отворил устата.

— Съблечи се, Играчко — нареди тя със същия тон, с който се бе обърнала към слугинята си. — Мехлемът ще щипе, но очаквам да си храбър.

— Няма да…

— Ездачи — обяви Харнан. Вече беше на седлото на тъмнокафявия си кон с бяло долу по краката и държеше едно от въжетата на товарните коне. — Единият е Ванин.

Мат се метна на Пипс, за да може да види по-добре. В галоп се приближаваха двама конници, заобикаляха нападалите дънери по пътя си. Освен че позна пъструшкото на Чел Ванин, нямаше как да сбърка самия ездач. Никой друг, толкова дебел и потръскващ се на седлото като чувал с лой, нямаше да може да остане в него при такава скорост без видимо усилие. Тоя човек можеше да се задържи на седлото и на глиган. След това Мат позна другия ездач — наметалото се вееше зад гърба му и се беше превил, все едно са го ударили с юмрук в корема. Изобщо нямаше да се изненада, ако в този миг заровете вземеха да спрат, но те продължиха да трополят в черепа му. Какво, в името на Светлината, търсеше проклетият Талманес в Алтара?

Двамата забавиха, Ванин дръпна юздите и остави Талманес да се приближи сам. Не от чинопочитание. Никакво чинопочитание нямаше у Ванин. Отпусна се лениво на седлото и се изплю през дупката между зъбите си. Спрял бе, защото знаеше, че Мат никак няма да остане доволен, и бе решил да стои по-настрана.

— Ванин ми разказа всичко, Мат — рече Талманес. Нисък и жилав, с обръсната и напудрена глава над челото, кайриенецът имаше право да носи доста цветни ивици през гърдите, но малката червена ръка, пришита на тъмното му палто, беше единствената украса, ако не се броеше дългата червена кърпа, вързана на лявата му ръка. Никога не се смееше и рядко се усмихваше, но си имаше причини. — Много съжалих, като чух за Нейлсийн и другите. Добър човек беше Нейл-сийн. Всички бяха добри.

— Бяха, да — отвърна Мат, стиснал здраво юздите на гнева си. — Изглежда, Егвийн така и не ви се е притекла на помощ, да ви отърве от онези глупави Айез Седай, но какво, в името на проклетата скапана Светлина, търсиш тук? — Е, май не ги стисна много здраво все пак. — Кажи ми поне, че не си довел със себе си цялата проклета Банда, на триста скапани мили навътре в Алтара.

— — Егвийн все пак е Амирлин — отвърна спокойно Талманес и оправи наметалото на гърдите си. На него имаше друга червена ръка. — Не се оказа прав за нея, Мат. Тя наистина е Амирлинският трон и ги е стиснала ония Айез Седай за вратовете. Въпреки че някои от тях може би все още не го разбират. Според последното, което видях, тя и цялата им пасмина тръгнаха да обсадят Тар Валон. Може да го е завзела вече. Те могат да правят дупки във въздуха като онази, през която Прероденият Дракон ни прехвърли до Салидар. — Цветовете се завъртяха в главата на Мат и за миг се утаиха в образа на Ранд, който говореше на някаква жена със сива коса, прибрана на кок; Айез Седай, несъмнено, но гневът му издуха образа като мъгла.

Всички тези приказки за Амирлинския трон и за Тар Валон привлякоха Сестрите, естествено. Те смушиха конете си покрай Мат и се опитаха да вземат нещата в свои ръце. Е, Едесина се позадържа малко по-назад, както когато Теслин или Джолайн й пъзхнеха юздечката в зъбите, но другите две…

— За кого говорите? — попита строго Теслин още преди Джолайн да си отвори устата. — Егвийн ли? Имаше една Посветена, Егвийн ал-Вийр, но тя е бегълка.

— Точно Егвийн ал-Вийр е, Айез Седай — отвърна учтиво Талманес. Винаги беше учтив с Айез Седай. — И не е никаква бегълка. Тя е Амирлинският трон, честна дума ви давам. — От гърлото на Едесина се изтръгна нещо, което можеше да се нарече писукане, ако беше някоя друга, а не Айез Седай.

— За това — после — измърмори Мат. Джолайн пак сърдито понечи да отвори уста. — После, казах. — Това само по себе си не бе достатъчно да спре тъничката Зелена, но Теслин сложи ръка на рамото й, прошепна нещо, и толкова. Очите на Джолайн обаче продължиха да святкат като ками, заплашваха да изтръгнат всичко, което иска да знае — но после — Бандата, Талманес?

— О, не. Взех само три конни знамена и четири хиляди конни стрелци с арбалети. Оставих в Муранди три конни знамена и пет пеши, с по — малко арбалети, със заповед да се придвижат на север до Андор. И Знамето на зидаря, разбира се. Добре е зидарите да са ти подръка, ако се наложи да се вдигат мостове и така нататък.

Мат за миг стисна очи. Шест конни знамена и пет пеши. И Знаме на зидари! Бандата беше само две знамена, конно и пешо, когато ги остави в Салидар. Ех, трябваше да си задържи половината от златото, което толкова лекомислено беше оставил на Лука.

— И как да плащам на толкова хора? За цяла година няма да намеря достатъчно игри на зарове!

— А, колкото до това, сключих една сделчица с крал Редран. Вече е приключена, и тъкмо навреме — мисля, че се канеше да се обърне срещу нас; ще обясня после — но в ковчежетата на Бандата има пари за плата за повече от година. А и рано или късно Прероденият Дракон ще ти даде имения, големи при това. Издигнал е някои за владетели на държави, както чух, а ти си отраснал с него.

Този път не се опита да надвие цветовете, докато се утаяваха в Ранд и онази Айез Седай. Със сигурност беше Айез Седай. Изглеждаше корава жена. Само да се опиташе Ранд да му даде някакви си титли, щеше да му ги натика в проклетото гърло, това щеше да направи. Мат Каутон не обичаше благородници — е, някои, като Талманес, ги биваше. И Тюон. Да не забравяме Тюон — и определено нямаше никакво желание да става благородник! Но каза само:

— Може. Няма значение.

Селусия се окашля шумно. Двете с Тюон бяха спрели конете си до Мат и Тюон седеше толкова изправена в седлото, с толкова леден поглед, с хладно и царствено лице, че той направо очакваше Селусия да почне да реди титлите й. Нищо такова не направи обаче. Само помръдна на седлото и го изгледа навъсено, с очи като разпалени сини въглени, след което отново се окашля. Много шумно. Аха.

— Тюон, позволи ми да ти представя лорд Талманес Деловайнд Кайриенски — каза Мат. — Фамилията му е прочута и древна, а и той самият е добавил слава към името си. — Дребната женичка леко кимна. Може би само на косъм. — Талманес, това е Тюон. — Докато тя го наричаше „Играчко“, нямаше да получи титли от него. Селусия го изгледа с гняв, с очи по-нажежени от всякога, колкото и невъзможно да изглеждаше.

Талманес обаче примига изненадано и се поклони много ниско в седлото си. Ванин придърпа още по-ниско периферията на шапката си, скрила лицето му наполовина. Все още отбягваше да погледне Мат в очите. Тъй. Изглежда Ванин вече бе обяснил на Талманес коя точно е Тюон.

Мат изръмжа наум, наведе се от седлото, дръпна шапката си от ашандарей и го издърпа. После си нахлупи шапката.

— Готови сме да продължим, Талманес. Заведи ни където ни чакат хората ти и ще видим дали ще извадим късмет да избегнем сеанчан-ците на излизане от Алтара, както вие на влизане.

— Доста сеанчанци видяхме. — Талманес завъртя дорчото и го подкара до Пипе. — Макар че повечето като че ли бяха алтарци. Лагерите им, изглежда, са пръснати навсякъде. За щастие, не видяхме от онези летящи същества, за които чухме да разправят. Но има един проблем, Мат. Свлачище. Загубих си ариергарда и част от товарните коне. Проходът е здраво запушен, Мат. Пратих трима души да се изкатерят, със заповед до другите да поведат Бандата за Андор. Единият си счупи врата, другият — крак.

Мат дръпна рязко юздите на Пипс.

— Предполагам, че това е проходът, за който говореше Ванин?

Талманес кимна, а Ванин, който яздеше зад тях, се обади:

— Адски си прав, той е. Проходите не растат по дърветата, не и в планина като Дамонас. — Никакво уважение нямаше у този човек.

— Тогава ще намериш друг — каза Мат. — Чувал съм, че можеш с вързани очи да си намериш пътя посред тъмна нощ. Не би трябвало да те затрудни. — Малко ласкателство никога не вреди. Пък и наистина беше чувал такива неща за него.

Ванин издаде звук, все едно че си глътна езика.

— Друг проход? Да съм намерел друг проход, вика. В планини като Дамонас не можеш ей така да намериш друг проход. Защо според тебе знаех само за един? — Сам се изненада, че си го призна. Доскоро твърдеше, че само бил чувал за него.

— Какво имаш предвид? — попита навъсено Мат и Ванин обясни. Доста надълго, като за него.

— Една Айез Седай ми го обясни веднъж. Виждаш ли, има стари планини. Имало ги е преди Разрушението, примерно на морското дъно, или нещо такова. По тях има проходи навсякъде, широки и полегати. Можеш да минеш през тях, ако внимаваш и имаш достатъчно припаси, и рано или късно ще излезеш от другата страна. А има и планини, възникнали по времето на Разрушението. — Дебелакът извърна глава и се изхрачи. — В тях проходите са тесни, а понякога изобщо не можещ да ги наречеш проходи. Тръгнеш ли през тях, може да се скитащ, докато храната не ти свърши, и така и да не стигнеш от другата страна. Много народ, пренасящ това, което сигурно ще наречеш „необ-лагаема стока“, е пострадвал, като изгубят такъв проход; хората измират, преди да намерят нов, който да ги преведе през висините. Навлезем ли в Дамонас с тоя запушен проход, сигурно и ние ще измрем. Като онез, дето не са си завъртели главите навреме и не са видели пътя назад.

Мат ги огледа един по един: Тюон, Айез Седай и Олвер. Всички зависеха от него, за да се спасят, но спасителният път от Алтара вече не съществуваше.

— Да тръгваме — рече той. — Трябва да помисля.

И скапано добре трябваше да помисли. Колкото скапано можеше по-добре.