Робърт Джордан
Нож от блянове (23)

Глава 22
Да разплачеш котва

Въпреки люлеенето заради дългите сини вълни Харайн дин Тога ра седеше много изправена до сестра си, точно пред двамата слуги, които държаха слънчобраните им, и пред кормчията на румпела. Шалон като че ли гледаше напрегнато дванайсетимата мъже и жени, напрягащи се на греблата. А може би беше потънала в разми-съл. Много имаше за какво да се мисли напоследък, не на последно място — за тази среща, на която бе повикана Харайн, но тя беше оставила мислите си да се реят. За да се успокои. Всеки път, когато Първите дванайсет на Ата-ан Миере се съберяха, откакто стигна до Иллиан, трябваше да се успокоява преди срещата. Когато стигна до Тийр и завари „Синя чайка“ на Зайда все още закотвена в реката, беше сигурна, че тя все още е в Кемлин или най-малкото е далече зад нея. Грешка, от която много я заболя. Макар че, честно казано, почти нищо нямаше да се промени дори Зайда да беше няколко недели назад. Поне за Харайн. Не. Нямаше смисъм да мисли за Зайда.

Слънцето се беше издигнало само на педя над хоризонта на изток. Няколко съда на сухоземците напираха към дългия вълнолом, пазеха залива на Иллиан. Единият беше с три мачти и някакво подобие на такелаж, всички главни платна бяха квадратни, но беше тромав и лошо го направляваха, поклащаше се между ниските къдрави вълни сред бялата пяна, вместо да ги цепи. Повечето останали бяха малки и с нисък бушприт, почти всички — с издължени триъгълни платна. Ня-кои като че ли бяха доста бързи, но тъй като „вързаните за брега“ рядко се осмеляваха да отплават в открито море, без да виждат сушата бързината не им помагаше особено. Всеки товар, за който трябваше добра скорост, отиваше на корабите на Ата-ан Миере. На най-висока цена естествено. Беше малка част от товара на Ата-ан Миере, отчасти заради цената, отчасти защото малко неща всъщност имаха нужда от бърз превоз. Пък и освен това, колкото и да гарантираше печалба наемането на товар, щом Надзорникът на товара се спазареше сам за кораба си, цялата печалба отиваше за кораба и за клана му.

Докъдето стигаха очите й, на изток и на запад покрай брега се виждаха застанали на котва кораби на Ата-ан Миере — галери и шху-ни, вълнолети и бързогони, повечето заобиколени от товарни лодки, от които се вдигаше такава врява, че й приличаха на пиянските празненства на сухоземците. Докарани с гребане от града, те предлагаха за продан какво ли не, от сухи плодове до осолено телешко и овче, от пирони до мечове и ками, от евтини иллиански дрънкулки, които-можеха да привлекат окото на някоя юнга, до злато и скъпоценни камъни. Макар че златото повечето пъти се оказваше само позлата, която бързо се изтъркваше и месингът отдолу лъсваше, а камъните — цветно стъкло. И плъхове носеха също, макар и не за продан. При толкова дълго стоене на котва вече на всички кораби гъмжеше от плъхове. Заради плъховете и развалата, за амбулантите винаги се намираше пазар.

Търговски лодки бяха наобиколили тежките сеанчански кораби, десетки и десетки, използвани при Бягството. Точно така се наричаше вече, „Голямото бягство от Ебу Дар“. Кажи „Бягството“ и никой няма да те пита кое бягство имаш предвид. Грамадни бяха, с тъпи носове, над два пъти по-широки от галера, подходящи навярно за цепене на океанските вълни, но със странен такелаж и още по-странни оребрени платна, твърде тромави. По мачтите и рейките сновяха мъже и жени и подменяха такелажа с нещо по-подходящо. Не че някой щеше да поиска да купи такъв кораб, но на доковете щяха да им трябват години, за да подменят всички съдове в Ебу Дар. А разходите! Никоя Надзор-ница на корабите не гореше от желание да затъне в дълг, като заеме от клановите ковчежници, след като повечето, ако не и всичкото злато беше заграбено от сеанчанците в Ебу Дар, освен ако нямаше друг из-бор. Някои, извадили толкова лош късмет, че да останат и без своите кораби, и без сеанчански, наистина нямаха друг избор.

Лодката подмина тежката стена на вълнолома, затрупан с черна слузеста тиня и водорасли — вълните, разбиващи се в сивия камък, не успяваха да ги разпръснат — и пред очите на Харайн се откри широкият сиво-зеленикав залив, обграден от големи блата, обрасли на места с пролетна зеленина на мястото на зимного кафяво, из които газеха дългокраки птици. Над лодката се заточи тънка мъглива пелена, понесена от лекия бриз, и навлажни косата й. Продължиха към пристана. Рибарски лодчици влачеха мрежите си покрай блатата, десетки видове чайки кръжаха във въздуха над тях да откраднат каквото могат. Самият град не я интересуваше, освен дългите каменни кейове с подредените покрай тях търговски съдове, но виж, заливът… Това широко, почти кръгло водно пространство беше най-просторното място за закотвяне, цялото пълно с морски и речни съдове, чакащи реда си да пристанат на кейовете. Наистина беше пълно, със стотици съдове с всякаква форма и големина, и не всички от тези кораби бяха на „вързаните за брега“. Шхуни имаше тук, тримачтови, дето можеха се надбягват с делфините. Шхуни и три от тромавите сеанчански чудовища. Бяха съдовете на Надзорниците на вълни и Надзорниците на платна, Първите дванадесет на всеки клан — онези, за които щеше да се намери място в залива, защото дори заливът на Иллиан си имаше граници, а Съветът на Деветимата, да не говорим за този „Стюард в Иллиан на Преродения Дракон“, щеше да създаде неприятности, ако Ата-ан Миере започнеха да затрудняват търговията им.

Внезапно от север задуха леденостуден вятър. Не задуха — завя с пълна сила, вдигна пенливи вълни, носеше мирис на борове и на… като че ли на пръст. От дървета тя много не разбираше, но знаеше много за дървения материал, влаган в строежа на кораби. Макар да не мислеше, че около Иллиан ще се намерят много борове. А след това забеляза мъгливата пелена. Докато корабите подскачаха и се люлееха под устремената на юг стихия, мъглата продължи бавно да се носи на север. С голямо усилие успя да задържи ръцете си на коленете. Ужасно й се искаше да избърше влагата от косата си. Беше си мислила, че след Шадар Логот вече нищо не може да я потресе, но напоследък бе видяла твърде много… странности. Странности, подсказващи, че светът се изкривява.

Точно толкова внезапно, колкото се бе появил, вятърът стихна. Гребците замърмориха, ритъмът на греблата се обърка, в лодката плисна вода. Екипажът знаеше, че ветровете не се държат така.

— Греби здраво — твърдо каза Харайн. — Дръжте ритъма!

Шалон се беше загледала съсредоточено в мъглата. Рано беше да я пита какво вижда и какво мисли. А и не беше сигурна дали държи отговорът да бъде чут от някой от екипажа. Достатъчно бяха видели вече и бяха наплашени.

Кормчията обърна лодката към един от грамадните сеанчански кораби: всяка търговска лодка, осмелила се да се приближи, биваше прогонвана, преди амбулантът да е успял да изреве и две думи. Корабът беше един от най-големите, с извисяващ се кърмови мостик на три нива. Три! И имаше дори две тераси на кърмата! Тя никак не държеше да види какво ще им причини море, разбушувано от семарос или някой от онези сохийн на Аритския океан. Други дванадесетици и няколко осмици чакаха реда си да се прилепят до кораба, подредени според ранга на пътниците си.

Джадейн се изправи на носа и ревна:

— Шодейн! — Гласът й отекна силно и една дванадесетица, приближаваща се към кораба, зави настрана. Другите продължиха да чакат.

Харайн не се изправи, докато екипажът не вдигна греблата и лодката плавно не спря точно пред едно от поклащащите се въжета, за да може Джадейн да го хване и да ги задържи до кораба. Шалон въздъхна.

— Кураж, сестро — каза й Харайн. — Все пак преживяхме Шадар Логот, макар че Светлината да ми е на помощ, така и не ми е ясно какво преживяхме. — И се изсмя горчиво. — Нещо повече, преживяхме и Кацуан Мелайдрин. Съмнявам се, че някой друг тука може да го направи.

Шалон се усмихна криво, но поне се усмихна.

Харайн се изкатери по въжената стълба с пъргавината, с която щеше да го направи преди двайсет години. На борда я чакаше старшият на палубата, едър набит мъж с пресен белег, минаващ под кожената превръзка на мястото на дясното му око. Мнозина бяха получили рани при Бягството. Мнозина бяха загинали. Дори палубата на този кораб беше странна на допир под босите й крака, с необичайно подредените дъски. Екипажът обаче беше в пълен състав, дванадесет гологърди мъже вляво от нея, дванадесет жени в бели ленени блузи отдясно, всички се поклониха, сведоха лица чак до палубата. Тя изчака Шалон и носачите на чадъри, преди да закрачи напред. Корабната Надзорни-ца на платната и Ветроловката, в края на двете редици, се поклониха не толкова дълбоко, докато докосваха с длан сърце, устни и глава. И двете носеха дълги до кръста бели траурни шарфове, почти скриващи многобройните им гердани, също като нея и Шалон.

— Добре сте дошла на кораба ми, Надзорнице на вълните — заговори Надзорницата на платната и вдиша от кутийката си с благовония. — И нека милостта на Светлината да е над вас, докато сте на палубата му. Другите ви очакват в голямата каюта.

— Нека милостта на Светлината да е и над вас — отвърна Харайн Тюрейн, със сини копринени панталони и блуза от червена коприна беше толкова едра, че Ветроловката й Серайл изглеждаше слаба в сравнение с нея; очите й бяха като свредели и устата й беше стисната, но нито това, нито вдишването целяха да я унижат. Тюрейн не беше такава. Със същия поглед гледаше всички, собственият й кораб беше на дъното на залива на Ебу Дар, а този залив наистина вонеше след чистия въздух в открито море.

Голямата каюта преминаваше по цялата дължина на високия кърмови мостик, без никаква мебелировка освен тринадесетте стола и маса до напречната преграда, с кани за вино с високи гърла и бокали от жълт порцелан, и две дузини жени в яркоцветни коприни изобщо не можеха да я запълнят. Беше пристигнала последна от Първите дванадесет на Ата-ан Миере и беше очаквала начина, по който реагираха на появата й другите Надзорници на вълните. Линкора и Валейн нарочно й обърнаха гръб. Кръглоликата Ниол я погледна навъсено и отиде да си долее вино. Ласайн, толкова слабичка, че бюстът й изглеждаше огромен, поклати глава, сякаш се чудеше какво търси Харайн тук. Другите продължиха да си бъбрят, все едно че изобщо я нямаше. Всички бяха с траурни шарфове, разбира се.

Пелана закрачи към нея; дългият розов белег през дясната страна на ръбатото й лице й придаваше опасен вид. Силно накъдрената й коса беше почти побеляла, почетната й верижка през лявата буза бе натежала от златни медальончета, ознаменуващи триумфите й, включително участието й в Бягството. Китките и глезените й все още носеха следи от сеанчанските вериги, макар сега да бяха скрити под коприна.

— Надявам се, че напълно си се възстановила по волята на Светлината, Харайн — заговори тя, килнала леко глава, и плесна с пълничките си татуирани ръце в насмешливо съчувствие. — Вече не те наболява като сядаш, нали? Сложих ти възглавничка на стола, за всеки случай.

Изсмя се високо и погледна Ветроловката си, но Кайре й отвърна с празен поглед, все едно че не я беше чула, след което едва се усмихна. Пелана се намръщи. Засмееше ли се на каквото и да е, очакваше подчинените й също да се засмеят. Достопочтената Ветроловка обаче си имаше свои грижи: дъщеря, изчезнала сред вързаните за брега, отвлечена от Айез Седай. Щяха да платят за това. Не беше необходимо човек да харесва Кайре или Пелана, за да знае, че ще си платят.

Харайн удостои двете със стегната усмивка и продължи покрай Пелана, като я забърса толкова близо, че тя трябваше да се дръпне навъсена назад, за да не я настъпи. „Щерка на пясъците“, помисли си кисело Харайн.

Приближаването на Марейл обаче събуди у нея искрена усмивка Високата стройна жена с дълга до раменете коса, колкото черна, толкова и бяла, й беше приятелка още докато бяха юнги на една стара шхуна, с една Надзорница на платната с желязна ръка, вечно сърди-та, че няма изгледи за повишение. Това, че Марейл се е спасила от Ебу Дар, без да пострада, я изпълни с радост. Марейл удостои Пелана и Кайре с намръщен поглед. Требейл, Ветроловката й, също изкриви лице към двете, но за разлика от тях, не беше защото Марейл настояваше подчинените дай ближат китките. Като сестри, Требейл и Кайре бяха еднакво дълбоко загрижени за Талаан, дъщерята на Кайре, но извън това бяха в състояние да си срежат гърлата заради един медник. Или още по-добре: да видят сестра си понижена до чистачка в трюма. Няма по-дълбока омраза от тази между сестри.

— Не се оставяй тези блатни патки да те кълват, Харайн. — Гласът на Марейл беше дълбок за жена, но мелодичен. Подаде й единия от двата бокала, които носеше. — Ти направи това, което чувстваше, че трябва да се направи, и ако Светлината благоволи, всичко ще е наред.

Въпреки волята й, очите на Харайн се плъзнаха нагоре към желязната халка, завинтена на една от гредите на тавана. Можеше вече да са я махнали. Сигурна беше, че са я оставили само за да я провокират. Онази странна млада жена, Мин, се беше оказала права. Сделката й с Корамуур бе преценена като унизителна, с повече отстъпки, отколкото искания в замяна. В същата тази каюта, пред очите на останалите Първи дванадесет и новата Надзорница на корабите, я бяха съблекли и овесили за глезените от същата тази халка, разпънали я бяха за няколко други на палубата и я биха с камшик, докато дробовете и не се скъсаха от рев. Подутините и отоците бяха спаднали, но споменът си оставаше, колкото и да се мъчеше да го потисне. Не рев за милост и пощада обаче. Това никога, иначе нямаше дай остане избор, освен да отстъпи, да стане отново поредната Надзорница на платната и някоя друга да бъде избрана за Надзорница на вълните на клана Шодеин. Повечето жени тук бяха убедени, че така или иначе трябваше да г направи след такова наказание, навярно дори и Марейл. Но другата част на предсказанието на Мин крепеше куража й. Един ден тя щеше да стане Надзорница на корабите. По закон Първите дванадесет на Ата-ан Миере можеха да изберат всяка от Надзорниците на платната за Надзорница на корабите, но от три хиляди години само пет пъти бяха избирали извън своя състав. Айез Седай твърдяха, че виденията на Мин винаги се сбъдвали, но тя не смееше да рискува.

— Всичко ще се оправи, с волята на Светлината, Марейл. — Рано или късно. Трябваше само да намери кураж да надмогне бурята, която щеше да дойде преди това.

Както обикновено, Зайда влезе безцеремонно, следвана по петите от Шиелин, Ветроловката й, висока, стройна и сдържана, и Амилия, едрогърдата светлокоса Айез Седай, която Зайда бе довела от Кемлин. Айез Седай — с вечно удивеното, лишено от възраст лице и с ококорени, смайващо сини очи — дишаше задъхано, непонятно защо. Всички се поклониха, но Зайда не обърна и капка внимание на вежливостите. Ниска, с късо подстригана къдрава бяла коса, тя успяваше да създаде впечатлението, че е висока като Шиелин. Въпрос на лично присъствие, длъжна бе да признае Харайн. Имаше го това у нея, както и хладнокръвието, което не можеше да бъде разколебано дори да я връхлети семарос на заслонен от бурите бряг. Освен че се беше върнала с първата Айез Седай, след като бяха сключили сделката за Купата на Ветровете, тя се беше върнала и със своя си сделка, за земя в Андор, в която да властва законът на Ата-ан Миере, и докато за сделката на Харайн бяха отсъдили, че е неизгодна, Зайда си беше спечелила голямо уважение. Това, както и фактът, че бе успяла да стигне чак до Иллиан през един от онези странни Портали, изтъкан от личната й Ветроловка, не бяха единствените причини сега тя да е Надзорницата на корабите, но двете неща съвсем не бяха увредили на каузата й. Самата Харайн смяташе, че въпросното Пътуване е надценено. Шалон вече също можеше да направи Портал, но да се прави на корабна палуба, без да се нанесат щети, дори в такава спокойна вода като сега, особено от палубата на друг кораб, в най-добрия случай бе рискована работа и никоя не можеше да го направи достатъчно широк, за да мине кораб през него. Доста надценено.

— Мъжът още не е пристигнал — каза Зайда, след като се разположи на един от столовете, с гръб към големите кърмови прозорци, и понамести дългия си червен пояс с ресни тъй, че канията на отрупалата й със смарагди кама да се покаже изпод шала. Много особена беше — Това, че държеше всичко да си е на мястото на един кораб, беше естествено — порядъкът бе въпрос не само на необходимост, но и на навик — но все пак се престараваше. Останалите столове, незакрепени за палубата, образуваха две редици една срещу друга и Надзорниците на вълните започнаха да заемат местата си, като Ветроловката на вся-ка заставаше зад стола й. — Изглежда, възнамерява да ни накара да го чакаме. Амилия, погрижи се бокалите да се напълнят. — Аха. Явно пак се беше изложила с нещо.

Амилия подскочи, надигна бронзовите си на цвят поли и затича към масата с каните с вино. Много се беше издънила, явно. Харайн се зачуди колко време още ще й позволи Зайда да носи рокли вместо панталони, които си бяха много по-практични на борда на кораб. Със сигурност за нея щеше да е голям шок, щом излезеха в открито море и махнеха блузите. Като сестра от Кафявата Аджа, Амилия бе пожелала да изучи Ата-ан Миере, но не й оставаше много време за проучвания. Задачата й беше да се труди и Зайда се грижеше да не остава без работа. Трябваше да научи Ветроловките на всичко, което знаят Айез Седай. Тя все още се бавеше с това, но сухоземските учителки, колкото и да бяха рядкост, стояха едва на косъм по-високо от юнгите — в началото тя явно беше вярвала, че достойнството й е равно на това на Зайда, ако не и повече! — и вършилката на Надзорника на палубата явно я беше пердашила по задника толкова често, че вече би трябвало да я вразуми. Амилия всъщност се беше опитала три пъти да дезер-тира! Странно, че не знаеше как да направи Портал, знание, което пазеха грижливо от нея, а и трябваше да се досети, че я следят много изкъсо, за да се опитва с подкуп да се измъкне на някоя от търговските лодки. Е, едва ли щеше да се опита пак. Разправяха, че я били предупредили, че ако направи четвърти опит, това ще й донесе публичен бой, след което ще я закачат за глезените на такелажа. Никой нямаше да рискува да се подложи на такъв срам, разбира се. Надзорници на платната и Надзорници на вълните бяха понижавани в юнги и доброволно се оттегляха след това, готови да скрият и себе си, и позора си сред тълпите мъже и жени, теглещи въжетата и оправящи платната.

Харайн махна възглавничката от стола си, хвърли я с презрение на пода и зае мястото си в края на лявата редица. Шалон застана зад гърба й. Беше най-младшата от всички, с изключение на Марейл. Но пък Зайда сега щеше да седи само с един стол по-нагоре, ако не ей беше спечелила шест тлъсти златни обеци за всяко ухо и верижките, които ги свързват. Мекото на ушите й сигурно още болеше от пробиването. Приятна мисъл.

— Като ни кара да го чакаме, може би и ние ще го накараме да почака, когато най-сетне се появи.

С пълния, недокоснат от устните й бокал в ръка, Зайда махна пренебрежително на тръпнещата Айез Седай и тя притича пъргаво, за да застане до Марейл. Глупачка. Не знаеше ли, че след като първо поднесе на Надзорницата на корабите, трябва да обслужи и Надзорниците на вълните по старшинство?

Зайда заопипва кутийката си с благоухания, окачена на тежка златна верижка на шията й. Носеше и широка огърлица, направена от тежки златни звена, дар от Елейн Андорска.

— Праща го Корамуур, за когото уж ти трябваше да се лепнеш като рапан — сухо добави тя. — Гласът й си остана спокоен, но всяка дума режеше Харайн. — Този мъж ще е толкова близо до Корамуур, колкото мога да понеса, без ужасно да се налага, след като ти се споразумя, че няма да ме вика при себе си повече от три пъти на две години. Заради теб трябва да го понеса, ако се окаже непристоен пияница, който ще тича до перилото да си изпразни стомаха на всяко второ изречение. Посланичката, която аз ще пратя при Корамуур, ще е някоя, която знае как да изпълнява заповеди. — Пелана се изкиска. Въобразяваше си, че всички са като нея.

Шалон стисна Харайн за рамото, да я успокои. Ала тя нямаше нужда от това. Да бъдеш с Корамуур? Нямаше как да го обясни на никого, дори на Шалон, особено грубите методи на Кацуан да налага волята си, или пълната липса на уважение към достойнството на Харайн. Беше поименно посочена за посланик от страна на Ата-ан Миере и бе принудена да играе по свирката на Айез Седай. Готова бе да признае, макар и само на себе си, че за малко щеше да се разплаче от облекчение, когато разбра, че проклетата жена ще й разреши да си замине. Освен това виденията на онова момиче винаги излизаха верни. Или така поне твърдяха Айез Седай, а те не можеха да лъжат. Това бе достатъчно.

Тюрейн се шмугна в каютата и се поклони на Зайда.

— Пратеникът на Корамуур пристигна, Надзорнице на корабите. Той… излезе от Портал на мостика. — Това предизвика възмутено мърморене сред Ветроловките, а Амилия подскочи, все едно че пак я шибнаха с вършилката.

— Надявам се, че не е повредил много палубата ти, Тюрейн — каза Зайда. Харайн отпи от виното си да прикрие усмивката си. Явно щяха да го накарат да почака, малко поне.

— Съвсем не, Надзорнице на корабите — отвърна изненадано Тюрейн. — Порталът се отвори на цяла стъпка над палубата и той пристъпи от един от градските кейове.

— Да — прошепна Шалон. — Мисля, че се сещам как да го направя. — Възхищаваше се на всичко, което се прави със Силата.

— Сигурно те е изумило да видиш каменен кей над мостика си — рече Зайда. — Е, добре. Да видим дали Корамуур ми е пратил непристоен пияница. Доведи го, Тюрейн, но без много бързане. Амилия, ще получа ли някакво вино преди полунощ?

Айез Седай ахна, изхленчи и направо готова да се разреве, притича да донесе бокала, докато Тюрейн се кланяше, преди да излезе. Светлина, какво беше направила все пак Амилия? Изтекоха няколко дълги мига и Зайда вече отдавна си беше получила виното, преди в каютата да пристъпи едър мъж с черна коса, падаща на къдрици до широките му рамене. Определено не изглеждаше непристоен, нито имаше вид на пиян. Високата яка на черното му палто беше със сребърна игла с формата на меч от едната страна, а на другата — с игла от червено и златно, наподобяваща едно от съществата, увити около китките на Корамуур. Дракон. Да, точно така го наричаха. На кръглата тока, закопчана на лявото му рамо, се виждаха три златни полумесеца върху син емайл. Герб някакъв навярно. Дали вързаният за брега не беше благородник? Дали Корамуур всъщност не беше оказал чест на Зайда, като бе изпратил точно него? Ала доколкото познаваше Ранд ал-Тор, съмняваше се да го е направил нарочно. Не че се опитваше да уязви когото и да било, но почетните титли на другите много не го интересуваха.

Мъжът се поклони на Зайда, като много плавно се справи с меча на хълбока си, но така и не опря длан на сърцето, устните и челото си. Е, някои пропуски у сухоземците можеше и да се пренебрегнат.

— Извинявам се, че закъснях, Надзорнице на корабите, но ми се стори ненужно да идвам, преди да сте се събрали всички. — Трябваше да има доста добър далекоглед, за да ги е наблюдавал от брега.

Зайда го изгледа от глава до пети и отпи от виното.

— Името ви?

— Логаин — отвърна простичко той.

Половината жени в стаята издишаха рязко, а останалите зяпнаха. Не една удари здрава глътка от бокала си. Не Зайда, нито Харайн, но другите. Логаин. Името бе познато дори на Ата-ан Миере.

— Може ли да кажа, Надзорнице на корабите? — попита задъхано Амилия. Стискаше порцелановата кана толкова силно, че Харайн се уплаши да не я счупи. Все пак Амилия бе придобила достатъчно благоразумие, за да не каже нищо повече, докато Зайда не кимна. Думите се заизливаха на един дъх от устата й. — Този мъж е Лъжедракон. Заради това беше опитомен. Не зная как е станало така, че може да прелива отново, но той прелива сайдин. Сайдин! Той е покварен, Надзорнице на корабите. Ако се разправяте с него, ще си навлечете гнева на Бялата кула. Знам…

— Стига — прекъсна я Зайда. — Би трябвало вече да си наясно колко ме е страх от гнева на Бялата кула.

— Но… — Само един пръст вдигна Зайда и устата на Айез Седай се затвори. Само една дума още щеше пак да я прати при Надзорника на палубата и тя го знаеше.

— Това, което казва тя, е отчасти истина — каза спокойно Логаин. — Аз съм Аша’ман, но покварата вече я няма. Сайдин е чист. Създателят, изглежда, реши да прояви милост към нас. Имам въпрос към нея. Кому служите, Айез Седай, на Егвийн ал-Вийр или на Елайда а-Ройхан?

Амилия благоразумно си задържа устата затворена.

— През следващата година тя ще служи на мен, Логаин — заяви твърдо Зайда. Айез Седай за миг стисна очи, а когато ги отвори, бяха още по-ококорени, колкото и да изглеждаше невъзможно. Нима си беше въобразявала, че Зайда може да се смили и да я пусне по-рано? — Можете да ограничите въпросите си до мен — продължи тя, — но най-напред аз имам два въпроса. Къде е Корамуур? Трябва да изпратя при него посланичка, съгласно Сделката. Напомни му за това. И какво послание носиш от него? Молба за някаква услуга, предполагам.

— Колкото до това къде е, не мога да ви кажа. — Мъжът леко се усмихна, все едно че се беше пошегувал. Усмихна се!

— Настоявам… — почна Зайда, но той я прекъсна, което предизвика сърдитото мърморене и гневните погледи на останалите жени. Този глупак, изглежда, си въобразяваше, че е равен на Надзорницата на корабите!

— Той иска засега местонахождението му да си остане в тайна, Надзорнице на корабите. Отстъпниците са се опитвали да го убият. Аз обаче съм готов да отведа със себе си Харайн дин Тогара. Според това, което чух, смятам, че я намира за приемлива.

Харайн трепна толкова силно, че плисна вино върху ръката си, след което бавно и дълго отпи. Но не, Зайда по-скоро щеше да се разведе с Амел и да се омъжи за камък баласт, отколкото да прати Харайн дин Тогара за своя посланичка. И все пак само мисълта за това бе достатъчна, за да накара езикът й да се лепне на небцето. Дори да станеше Надзорница на корабите, това нямаше да е достатъчна ком-пенсация, ако я принудеха пак да търпи Кацуан.

Зайда изгледа студено Логаин и нареди на Амилия да му налее вино. Айез Седай потръпна, а докато стигне до масата, толкова трепереше, че каната в ръката й задрънча по ръба на бокала. На пода се плисна почти толкова вино, колкото в чашата. Странно, Логаин пристъпи до нея и стисна здраво ръцете й. Да не би да беше някой от ония, дето не могат да оставят другите да си свършат работата?

— Няма защо да се боиш от мен, Амилия Седай — рече й той. — Отдавна не съм ял някого за закуска. — Тя вдигна глава и го зяпна с отворена уста, сякаш не беше сигурна дали се шегува.

— А услугата, за която моли? — попита Зайда.

— Не е услуга, Надзорнице на корабите. — Наложи му се да изправи каната, за да не се препълни бокалът. Щом го взе, се отдръпна от Амилия, но тя остана втрещена и зяпнала в гърба му. Светлина, дарбата на тази жена да си навлича неприятности беше неизчерпаема. — Призовавам ви да изпълните своята част от Сделката с Корамуур. Наред с други неща, вие му обещахте кораби и той се нуждае от кораби, които да откарат храна и други припаси в Бандар Еваан от Иллиан и Тийр.

— Това може да стане — отвърна Зайда, без да скрива облекчението си, макар че изгледа намръщено Харайн. Пелана естествено също гледаше с яд, но също така и Ласайн, Ниол и още няколко други. Харайн потисна въздишката си.

Трябваше да признае, че някои подробности от Сделката бяха доста обременяващи, например изискването Надзорницата на корабите да е готова да се явява при него до три пъти на всеки две години. Джен-дайското пророчество гласеше, че Ата-ан Миере ще служат на Корамуур, но не се казваше, че Надзорницата на корабите трябва да тича, щом той я привика с пръст. Но другите ги нямаше там, за да се пазарят с Айез Седай. Светлината й беше свидетел, цяло чудо беше, че изобщо бе постигнала и толкова!

— Продоволствие за повече от един милион души, Надзорнице на корабите — добави Логаин толкова небрежно, все едно бе помолил за още вино. — Колко повече не мога да кажа, но Бандар Еваан гладува. Корабите трябва да пристигнат колкото може по-скоро.

Всички се стъписаха и не само Харайн отпи дълбоко от виното. Дори очите на Зайда се разшириха от удивление.

— Това може да изисква повече шхуни, отколкото имаме — най-сетне отрони Зайда, без да скрие неверието в гласа си.

Логаин само сви рамене, сякаш това не го интересуваше.

— Все едно, това иска той от вас. Щом трябва, използвайте и други кораби.

Зайда се вцепени. Поискал! Сделка или не, този човек не можеше да си позволи такава невежливост.

Тюрейн отново се шмугна в каютата и в нарушение на всякакъв етикет притича към Зайда — босите й стъпала шляпаха по дъските. Наведе се и зашепна нещо в ухото на Надзорницата на корабите. На лицето на Зайда бавно се изписа ужас. Тя надигна инстинктивно кутийката с благоухания, после потръпна и я пусна да падне на гърдите й.

— Доведи я. Доведи я веднага. Тази вест може да разплаче и котва — продължи тя, щом Тюрейн изхвърча навън. — Искам да го чуете от тази, която го е донесла. — Вие трябва да почакате — добави тя, щом Логаин отвори уста. — Ще почакате.

Мъжът бе достатъчно благоразумен, за да се сдържи, но не и достатъчно търпелив — отдръпна се в дъното на каютата и застана там, стиснал устни и свъсил вежди.

Младата жена, която влезе и се поклони на Зайда, беше висока и стройна; можеше да мине и за хубава, ако лицето й не беше толкова изпито. Синята й ленена блуза и зелените панталони като че ли не бяха сменяни от дни. На почетната й верижка се поклащаха само няколко медальона, както подобаваше за възрастта й, но Харайн забеляза, че не по-малко от три означават проява на голяма храброст.

— Аз съм Семейл дин Селаан Дълги очи, Надзорнице на корабите — заговори жената прегракнало. — Надзорница на платната на „Ветрогон“. Плавах на пълна скорост, но се боя, че твърде закъснях, за да може да се направи каквото и да било. Спирах на всеки остров от Тремалкинг дотук, но винаги се оказваше, че съм закъсняла. — По бузите й затекоха сълзи, но тя все едно че не ги усещаше.

— Кажи на Първите дванадесет тъжната вест по своя си начин, не бързай — промълви нежно Зайда. — Дай й вино, Амилия! — Второто изобщо не беше нежно. Айез Седай скочи да се подчини.

— Преди три недели — заговори Семейл — амаярите на Тремалкинг започнаха да се молят за Дара на превоза до всеки остров. Винаги по един мъж и една жена, за всеки остров. Онези, които помолиха за архипелага Сомера, поискаха да ги пуснат в лодки в открито море, Щом им казаха, че целият Сомера се държи от сеанчанците. — Пое пълния бокал от Амилия, кимна й благодарно и жадно отпи.

Харайн погледна питащо Марейл, а тя поклати леко глава. В спомените на Харайн амаярите никога не бяха молили за Дара на превоза, макар че за тях това наистина беше дар, без да се иска ответен дар. Те отбягваха морето, държаха малките си рибарски лодки близо до брега, тъй че да молят да ги отведат в открито море бе толкова странно, колкото да помолят за превоз. Но какво толкова ужасно можеше да има в това?

— Всички амаяри в пристанищните градове заминаха, дори онези, на които им се дължаха пари от доковете или въжените мостове, но в първите два-три дни никой не си помисли, че става нещо кой знае какво. — Виното не беше навлажнило достатъчно гърлото на Семейл, за да смекчи сипкавостта й. Тя избърса сълзите с опакото на ръката си. — Едва когато разбрахме, че никой не се е върнал, управителят изпрати хора до селата на амаярите… — Тя стисна очи. — Амаярите бяха измрели или издъхваха. Мъже, жени… деца.

В каютата се надигна траурен вой и Харайн с изненада осъзна, че същият пронизителен звук излиза и от нейната уста. Толкова тъжно, че да разплаче котва ли? Това трябваше и небесата да разплаче. Нищо чудно, че Надзорницата на платната бе прегракнала. Колко ли часове, колко ли дни беше плакала, откакто бе научила за трагедията?

— Как? — попита Пелана, щом воят заглъхна. Надвесила се беше над масата, с разкривено лице. Държеше под носа си кутийката с благовония, сякаш можеше с това да премахне вонята на донесената вест. — Някаква болест ли? Говори!

— Отрова, Надзорнице на вълните — отвърна Семейл. Мъчеше се да се овладее, но сълзите продължаваха да се стичат по страните й. — Навсякъде, където спирах, беше същото. Давали са на децата си отрова, която ги е приспивала, без повече да се събудят. Изглежда, не е била достатъчно, защото възрастните са взимали по-слаба. Някои бяха още живи, колкото да могат да го кажат. Великата ръка на Тремалкинг се е стопила. Казват, че хълмът, на който се издигаше, се е превърнал в дълбока хлътнатина. Изглежда, амаярите са имали пророчества за Ръката и когато е била унищожена, са повярвали, че това ознаменува края на времето, те го наричат Края на илюзията. Вярвали са, че е време да напуснат тази… тази илюзия. Това, което наричаме света. — Изрече последното с горчив смях.

— Никой ли не е спасен? — попита Зайда. — Нито един? — По нейното лице също блестяха сълзи, но Харайн не можеше да я укори. И нейните страни бяха мокри.

— Никой, Надзорнице на корабите.

Въпреки сълзите Зайда стана и заговори твърдо:

— Най-бързите кораби да се изпратят до всеки остров. Дори до островите на Сомера. Трябва да се намери изход. Когато моретата са затихнали след Разрушението, амаярите са ни помолили за закрила срещу пирати и разбойници и ние все още им дължим тази закрила. Дори да намерим само шепа от тях все още живи, все още им го дължим.

— Най-тъжната история, която съм чувал. — Гласът на Логаин отекна гръмко, щом се приближи до Зайда. — Но корабите ви са предназначени за Бандар Еваан. Ако нямате достатъчно шхуни, ще трябва да използвате и други бързи съдове. Нужни са всички, до един.

— Вие луд ли сте, освен че сте безсърдечен? — попита с гняв Зайда. Разкрачена, с юмруци на кръста, тя все едно бе застанала на мостика. Очите й пронизаха Логаин. — Ние трябва да скърбим. Трябва да спасим колкото можем и да скърбим за хилядите, които не можем да спасим.

Все едно че се беше усмихвала, толкова подейства гневният й поглед на Логаин. Когато заговори, на Харайн й се стори, че каютата се е смразила, а светлината — угаснала.

— Скърбете, щом трябва. Но ще скърбите в поход към Тармон Гай-дон.