Серия
Колелото на времето (11)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Knife of Dreams, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 81 гласа)

Глава 15
Друго умение

За яд на Елейн — много кротичък, къкрещ яд, от който челюстите й се стиснаха — по пътя към покоите си тя взе, че се изгуби. Тези покои бяха нейни, откакто бе напуснала детската си стая, и въпреки това на два пъти зави по коридорите и се озова не там, където очакваше. А едно вито стълбище с мраморни перила я отведе в съвсем друга посока. Огън да я гори, това, че беше бременна, вече съвсем замъгляваше ума й! Докато се връщаше, за да тръгне нагоре по друго стълбище, по връзката протече озадаченост и усилваща се загриженост. Някои от гвардейките замърмориха притеснено, не толкова силно, че да различи думите, докато командващата ги Знаменоска — тъничката, с хладен поглед салдейка Давори Зарбаян — не ги усмири с две остри думи. Дори Авиенда започна да я гледа подозрително. Е, нямаше да се остави да й хвърлят в лицето това, че се е загубила — в собствения си дворец!

— Дума да не съм чула от никоя — закани се тя. — От никоя! — добави, като видя, че Биргит си отваря устата.

Златокосата жена стисна зъби и подръпна дебелата си плитка почти като Нинив. Не се и опита да махне неодобрението от лицето си, а връзката продължи да носи озадаченост и тревога. Дотолкова, че самата Елейн изпита тревога. Помъчи се да я надвие, преди да е почнала да кърши ръце и да се извинява. Толкова силна беше.

— Мисля да се опитам да намеря собствените си покои, стига само да мога да кажа няколко думи — заговори през зъби Биргит. — Искам да се изсуша, преди да съм си изтъркала ботушите. Трябва да поговорим по-късно за това. Боя се, че нищо не може да се направи, но… — Кимна отсечено и се отдалечи, като шибаше въздуха с пръта на лъка.

Елейн едва се сдържа да не я повика да се върне. Искаше й се. Но Биргит имаше толкова нужда да се преоблече в сухи дрехи, колкото и тя. А и настроението й изведнъж стана кисело и инатливо. Нямаше да говори за това, че се е загубила в същите тези коридори, из които бе отраснала, нито сега, нито по-късно. Нищо не можело да се направи? Ако Биргит намекваше, че умът й толкова се е размътил, че не може да се избистри… Челюстите й отново се стиснаха.

Най-сетне, след поредния погрешен завой, намери високата двук-рила врата с резбованите лъвски глави и леко въздъхна от облекчение. Беше започнала да си въобразява, че спомените й за двореца съвсем са се размътили. Гвардейките от двете страни на вратите, великолепни в шапките си с широки периферии, с белите пискюли и поръбените с дантела широки ленти, извезани с Белия лъв през лъскавите нагръдници, и още падаща дантела по маншетите и около шиите им, се стегнаха при появата й. Възнамеряваше да ги накара да носят брони с червен лак, за да отиват на копринените им сетрета и бричове, стига да й останеше време за това. Щом се налагаше да са толкова хубави, че всеки нападател да ги подцени, докато не е станало много късно за него, явно трябваше да ги направи още по-пищни. А и гвардейките като че ли нямаха нищо против. Всъщност очакваха с нетърпение да си сложат лакирани брони.

Чула беше от някои, които не бяха в течение, че се отнася едва ли не с пренебрежение към гвардейките — повечето жени, ако не се смяташе командирът им Дойлин Мелар — но беше напълно уверена, че могат да я защитят. Бяха смели и решителни, иначе изобщо нямаше да са тук. Юрит Азери и останалите бивши охраннички на търговски кервани, рядък занаят за жени, всеки ден им даваха уроци по боравене с меча, а някой Стражник също им даваше втори урок ежедневно. Нед Ярман на Сарейта, както и Джаем на Вандийн, бяха доста щедри в хвалбите си колко бързо се учели. Джаем твърдеше, че било защото не си въобразявали, че знаят как се използва мечът, но това й се струваше глупаво. Как може човек да вярва, че вече знае да борави с нещо, след като са ти нужни уроци по това?

Въпреки стражата Девори заповяда на две от жените в свитата й да проверят и те извадиха мечовете си и влязоха. Елейн остана да чака навън в коридора с Авиенда, потропваше нетърпеливо с крак. Всички отбягваха да я поглеждат. Претърсването не беше пренебрежение спрямо пазещите на вратата жени — предполагаше се, че е възможно някой да се изкатери по стената на двореца; по каменните ваяния със сигурност щяха да се намерят места за хващане — ала Елейн все пак изпита раздразнение от това, че е принудена да чака. Чак след като двете излязоха и докладваха на Давори, че вътре не дебнат убийци и не чакат Айез Седай, за да я завлекат при Елайда в Кулата, на двете с Авиенда бе разрешено да пристъпят вътре, с гвардейките, строени от двете страни на вратата с другите. Не беше сигурна дали физически щяха да й попречат да влезе преди това, но засега поне не изпитваше желание да опитва. Ако собствената й охрана я задържеше, щеше да е съвсем непоносимо, нищо че просто си вършеха работата. По-добре беше изобщо да избегне тази възможност.

В бялата каменна камина в преддверието гореше огън, но сякаш не топлеше особено. Килимите бяха вдигнати за пролетта и плочките на пода бяха хладни под подметките й, колкото и да бяха дебели. Слугинята й, слабичката белокоса Есанде, просна поръбените си в чер-вено сиви поли с все още смайваща грация, макар че често се оплаква-ше от болки в ставите, нещо, което отричаше, и много енергично отх-върляше всякакви намеци отново да се върне в пенсия. Носеше с гор-дост голямата, извезана на гърдите Златна лилия на Елейн. Две по-млади жени стояха на крачка зад нея от двете й страни, в подобни ливреи, но с по-малки лилии. Бяха сестри — с грубовати лица и се казваха Сефани и Нарис. Свенливи, но доста добре обучени от Есанде, те също приклекнаха в дълбок реверанс, почти до пода.

Есанде можеше да е мудна и крехка, но не загуби никакво време в празно дърдорене или в сочене на очевидното. Никакви възклицания колко мокри били Елейн и Авиенда, макар че гвардейките със сигур-ност я бяха предупредили.

— Ей сега ще ви стоплим и изсушим, милейди, и ще ви облечем нещо подходящо за срещата с наемниците. Смятам, че червената коп-рина с огнекапките по деколтето ще ги впечатли достатъчно. Крайно време е и да хапнете. И не си правете труда да ми казвате, че вече сте се нахранили, милейди. Нарис, бързо донеси от кухните нещо за лей-ди Елейн и лейди Авиенда. — Авиенда изсумтя, но отдавна се беше отказала да протестира, че я наричат „лейди“. И толкова по-добре-защото изобщо нямаше да може да спре Есанде. Със слугите има неща, които ти налагаш, и неща, които просто трябва да търпиш.

Нарие направи гримаса и кой знае защо, вдиша дълбоко, но отно-во се смъкна в реверанс, този път към Есанде, и мъничко по-дълбоко, отколкото предишния за Елейн — двете със сестра й изпитваха към по-старата жена точно толкова благоговение, колкото и към Щерката-наследница на Андор. После се втурна към коридора.

Елейн също направи гримаса. Гвардейките явно бяха казали на Есанде и за наемниците. Както и че не е яла. Мразеше да говорят за нея зад гърба й. Но колко от всичко това беше капризно настроение? Не помнеше по-рано да се е ядосвала, че слугинята знае предварително каква рокля трябва да й облече, или защото някой знае, че е гладна, и поръча да й донесат ядене, без да е поискала. Слугите си говореха — всъщност постоянно клюкарстваха; това си беше даденост — и си предаваха всичко, което можеше да помогне, за да бъде господарката им обслужена по-добре, стига да бяха добри в работата си. Есанде беше много добра в своята. Все пак я глождеше и още повече я глождеше това, че знаеше колко е глупаво.

Остави се на Есанде да ги поведе с Авиенда към гардеробната, Сефани тръгна зад тях. Вече се чувстваше много нещастна, нали бе мокра и трепереше, а и беше ядосана на Биргит, че се измъкна, изплашена, че се бе изгубила там, където бе отрасла от мъничка, и сърдита на гвардейките, че клюкарстваха зад гърба й. Всъщност чувстваше се съвсем окаяна.

Много скоро обаче Есанде я накара да смъкне мокрите дрехи и я уви в голяма бяла кърпа, която висеше на стойката за топлене пред голямата мраморна камина в другия край на помещението. Това я поуспокои. Огънят пращеше и в стаята беше почти горещо, добре дошла топлина, която бързо се просмука в плътта й, и треперенето спря. Есанде почна да суши косата й, а Сефани се захвана с Авиенда, при което сестра й се вкочани, макар че едва ли й беше за първи път. Двете с Елейн често се решеха една-друга нощем, но от това, че Авиенда трябваше да приеме тази простичка услуга от слугиня, загорелите й от слънцето бузи се покриха с червени петънца.

Щом Сефани отвори един от гардеробите покрай стената, Авиенда въздъхна дълбоко. Кърпата около тялото й висеше доста хлабаво — това, че друга жена й подсушава косата, можеше да е смущаващо, но почти пълната голота изобщо не я притесняваше — а още една, по-малка, беше увита около косата й.

— Смяташ ли, че след като ще се срещаме с тези наемници, трябва да облека влагоземски дрехи, Елейн? — попита тя сърдито. Есанде се усмихна. Обичаше да облича Авиенда в коприна.

Елейн едва прикри собствената си усмивка — нелека задача, тъй като й се искаше да се засмее. Сестра й се преструваше, че ненавижда коприните, но рядко пропускаше възможност да се облече в тях.

— Стига да можеш да го изтърпиш, Авиенда — отвърна тя сериозно, като грижливо придърпа кърпата около себе си. Есанде я виждаше гола всеки ден, както и Сефани, но не беше нужно да го позволява без повод. — За по-добър ефект би трябвало да ги смаем и двете. Нямаш нищо против, нали?

Но Авиенда вече беше застанала пред гардероба — кърпата й бе провиснала небрежно — и опипваше роклите. В друг гардероб бяха накачени няколко комплекта айилско облекло, но Тилин им беше дала раклите си с фино скроени копринени и вълнени дрехи, преди да напуснат Ебу Дар — бяха толкова много, че запълваха една четвърт от резбованите шкафове.

Този кратък весел изблик й помогна да се отърве от чувството, че е настроена да спори за всичко, тъй че без възражения се остави Есанде да й навлече червената коприна с огнекапките, пришити около високото деколте. Тоалетът със сигурност щеше да направи впечатление и без други накити, макар че пръстенът с Великата змия на дясната й ръка си беше достатъчно впечатляващо бижу за всяко око. Пръстите на белокосата жена пипаха нежно, но Елейн все пак примижа, щом, започнаха да закопчават няколкото реда копченца на гърба й и да стягат с корсажа станалите й нежни и уязвими на допир гърди. Мненията колко дълго ще продължи това бяха различни, но всички смятаха, че може да очаква да се уголемят още.

Ах, колко съжаляваше, че Ранд не е тук, да сподели изцяло резултата от връзката си с него. Щеше да му даде да се разбере. Толкова нехайно да й направи дете! Е, можеше да изпие чая от сърцелист, преди да легне с него… Твърдо изтласка тази мисъл от главата си. Беше си само по вина на Ранд, и толкова.

Авиенда избра синьо, нещо, което правеше често, с няколко реда седефчета около деколтето. Не беше съвсем дълбоко като по ебударска-та мода, но все пак щеше да показва гръд — малко рокли, шити в Ебу Дар, не го правеха. Докато Сефани стягаше копченцата, Авиенда опипваше между пръстите си нещо, което бе извадила от кесията на колана си — малка кама с груба дръжка от еленов рог, увита със златна нишка. Тя също беше тер-ангреал, въпреки че Елейн така и не бе успяла да разбере какво върши, преди бременността да я принуди да спре тези проучвания. Не знаеше, че сестра й си го носи. Очите на Авиенда бяха почти замъглени, докато се взираше в него.

— С какво толкова те възхищава? — попита Елейн. Не за първи път я виждаше така упоено да оглежда малкия нож.

Авиенда се сепна и примига. Желязното острие — приличаше на желязно поне — съвсем не беше наточено, доколкото можеше да прецени Елейн, и беше малко по-дълго от дланта й, но широко. Дори върхът беше много затъпен за мушкане.

— Мислех да ти го дам, но ти така и не каза нищо за нея, затова си помислих, че сигурно греша, а така щях да си повярвам, че си в безопасност поне за някои заплахи, докато ти не си. Затова реших да го задържа. Така, ако съм права, поне ще мога да те защитя, а ако греша — няма да навреди.

Елейн объркано поклати увитата си с кърпа глава.

— За какво да грешиш? За какво говориш?

— За това — отвърна Авиенда и вдигна камата. — Мисля, че ако притежаваш това, Сянката не може да те види. Нито Безоките или Изчадията на Сянката, може би и самият Листогуб. Но след като не го видя, значи трябва да греша.

Сефани ахна и ръцете й замръзнаха. Есанде не я смъмри тихо. Есанде бе живяла твърде дълго, за да се стъписва заради едно споменаване на Сянката. А и заради повече, впрочем.

Елейн зяпна. Беше се опитвала да учи Авиенда да прави тер-ангреали, но в това сестра й не притежаваше и трошица способност. Но все пак може би имаше друго умение, навярно дори такова, което да може да се нарече Талант.

— Ела с мен — рече тя, хвана Авиенда под мишницата и почти я задърпа от гардеробната. Есанде ги последва с порой от възмутени възклицания, а и Сефани — мъчеше се да привърши с копченцата на Авиенда почти тичешком.

Огънят в голямата дневна пращеше в двете камини и макар да не беше толкова топло като в гардеробната, все пак беше уютно. Двете с Авиенда най-често се хранеха тук, на масата с резбовани на спирални орнаменти ръбове, насред пода с бели плочки, на столовете с ниски гърбове. В единия край на масата бяха струпани няколко подвързани с кожа книги — истории на Андор и древни сказания. Огледалата на лампите хвърляха добра светлина и двете вечер често четяха тук.

По-важното беше, че дългата маса до облицованата с тъмно дърво стена бе покрита с тер-ангреали от съкровищницата, която Родството беше крило в Ебу Дар — чаши и купи, статуетки и фигури, накити, всевъзможни неща. Повечето изглеждаха съвсем обикновени, ако се оставеше настрана малко странната им форма, но дори привидно най-крехките не можеха да се счупят, а някои бяха много по-леки или по-тежки, отколкото изглеждаха. Вече по никакъв начин не можеше да ги проучва безопасно — Мин я бе уверила, че бебенцата няма да пострадат, но след като Силата й се изплъзваше, да увреди на себе си бе повече от възможно — ала всеки ден сменяше нещата, подредени на масата: вадеше напосоки най-различни неща от панерите в килера само за да може да ги погледа и да поразсъждава над онова, което бе научила, преди да забременее. Не че беше научила кой знае какво — всъщност нищо, — но поне можеше да помисли за тях. Изобщо не се притесняваше, че нещо може да бъде откраднато. Рийни беше пропъдила повечето, ако не и всички крадливи слуги, а за останалите се грижеше постоянната охрана на входа.

Стиснала неодобрително уста — преобличането ставаше в гардеробната, прилично, не пред очите на всеки, който може да влезе — тя продължи с копченцата на Елейн. Сефани, възбудена сигурно повече от неодобрението на старата, отколкото от нещо друго, вдиша дълбоко и се захвана с Авиенда.

— Вземи нещо и ми кажи какво смяташ, че прави — рече Елейн.

Гледането и размишленията не носеха нищо, а и не го беше очаквала. И все пак, ако Авиенда наистина можеше да отгатва какво прави един тер-ангреал само като го държи… В душата й кипна ревност, пареща и горчива, но тя я потисна, дори за всеки случай скочи няколко пъти отгоре й, докато тя изчезна. Не можеше да е ревнива към Авиенда!

— Не знам дали мога, Елейн. Просто си мисля, че този нож осигурява някаква преграда. И сигурно греша, инак и ти щеше да си го разбрала. Ти знаеш повече за тия неща от всички.

Елейн се изчерви.

— Изобщо не знам толкова, колкото си мислиш. Опитай, Авиенда. Не съм и чувала за някоя, която да може да… да „разчита“ тер-ангреал, но ако ти можеш, макар и мъничко, нима не разбираш колко ще е чудесно?

Авиенда кимна, но на лицето й се четеше съмнение. Докосна колебливо една тънка черна пръчица, лежаща в средата на масата — беше дълга около разтег и толкова гъвкава, че можеше да се извие на кръг. Докосна я, бързо дръпна ръката си и неволно я отри в полата си.

— Боли!

— Нинив вече ни го каза — нетърпеливо отвърна Елейн и Авиенда я изгледа сърдито.

— Обаче не каза, че можеш да промениш силата на болката от всеки удар. — Несигурността отново я надви и гласът й стана колеблив. — Поне така си мисля. Мисля, че един удар може да го почувстваш като един, или като сто. Но само предполагам, Елейн. Само си го мисля.

— Продължавай — окуражи я Елейн. — Може да намерим нещо, което да ни увери. Какво ще кажеш да това?

Вдигна една чудата на вид метална шапка. Беше покрита със странни остроръби фигурки, ецвани много ситно, и беше прекалено тънка, за да върши работа като шлем, но в същото време бе два пъти по-тежка, отколкото изглеждаше. Металът освен това беше хлъзгав на пипане, не просто гладък, а сякаш намаслен.

Авиенда повъртя шапката в ръцете си, после я остави на мястото й.

— Мисля, че това ти позволява да управляваш… някакво устройство. Машина. — Поклати увитата си в кърпа глава. — Но не знам нито как, нито каква машина. Разбираш ли? Пак само предполагам.

Елейн обаче не й позволи да спре. Тер-ангреал след тер-ангреал, Авиенда ги пипаше, а понякога ги задържаше за миг — и винаги имаше отговор. Даваше го с колебание и с предупреждения, че е само допускане, но винаги — отговор. Смяташе, че малката кутийка с капаче на панти, направена като че ли от слонова кост и покрита с вълнисти червени и зелени ивици, съдържа музика — стотици, а навярно и хиляди мелодии. За един тер-ангреал това изглеждаше възможно. Плоската бяла купа, около разтег в диаметър, бе според нея за гледане на неща от голямо разстояние, а високата ваза, украсена със зелени и сини лози — сини лози! — щяла да събира вода от въздуха. Звучеше съвсем безполезно, но Авиенда почти я погали и като си помисли, Елейн осъзна, че в Пустошта наистина ще е много полезна. Стига да правеше това, което Си мислеше сестра й. И стига някой да отгатнеше как да я накара да действа. Черно-бялата фигурка на птица, разперила дълги криле в полет, била за говорене с хора от разстояние. Също и синята статуетка на жена, толкова малка, че се побираше в дланта й, в рокля и сетре с чудата кройка. И пет обеци, шест пръстена и три гривни.

Елейн започна да си мисли, че Авиенда се предава и нарочно дава един и същи отговор, тоест се надяваше да я спрат, но после усети, че гласът на сестра й става все по-уверен, а възраженията й, че само предполага, понамаляха. А „предложенията“ й ставаха все по-подробни. Една извита, съвсем невзрачна сиво-черна палка, широка колкото китката й — изглеждаше метална, но единият й край се нагаждаше към всяка ръка, която го обхване — я наведе на мисълта за рязане, било на метал или на камък, стига да не е много дебел. Нищо, което може да гори обаче. Това, което приличаше на фигурка на мъж, високо една стъпка, с вдигната ръка като сигнал за спиране, щяло да гони всякоя напаст, което определено щеше да е от полза при толкова плъхове и мухи в Кемлин. Каменното изваяние, голямо колкото дланта й, цялото на тъмносини извивки — поне приличаше на камък, макар че всъщност не изглеждаше да е оглаждан — било за отглеждане на нещо. Не растения. Навявало й мисълта за дупки, само че не били точно дупки. И не вярваше, че някой може да го задейства с преливане. Само като изпеел подходящата песен! Някои тер-ангреали не действаха с преливане, но чак пък толкова! С пеене?

Сефани слушаше захласната и очите й ставаха все по-ококорени. Есанде също слушаше с интерес, килнала глава на една страна, и тихичко възклицаваше при всяко ново откровение, но не чак колкото Сефани.

— Ами това, милейди? — изломоти младата слугиня и Авиенда спря. Жената сочеше статуетка на шкембест брадат мъж с весела усмивка, държащ книга. Бе висока две стъпки и като че ли бе направена от потъмнял с времето бронз: поне бе достатъчно тежка, за да е бронз. — Като я погледна, винаги ме кара да се усмихна, милейди.

— Мен също, Сефани Пелден — отвърна Авиенда и погали главата на бронзовия мъж. — Държи повече от книгата, която виждаш. Съдържа в себе си хиляди и хиляди книги. — Изведнъж сиянието на сайдар я обгърна и с тънки потоци на Огън и Земя тя докосна бронзовата фигура.

Сефани изписука, щом във въздуха над статуетката се появиха две думи на Древната реч, черни като отпечатани с мастило. Някои букви бяха малко непривично оформени, но думите се четяха съвсем ясно: „Ансоен“ и „Имсоен“ — и се рееха в празното. Авиенда изглеждаше стъписана почти колкото слугинята.

— Мисля, че най-сетне имаме доказателство — промълви Елейн по-спокойно, отколкото се чувстваше. Сърцето й се беше качило в гърлото и тупаше. „Лъжи“ и „Истина“, така можеше да се преведат думите. Или навярно „Измислица“ и „Факти“ щеше да е по-добре. За нея беше достатъчно доказателство. Отбеляза си наум местата, където потоците бяха докоснали фигурата, за времето, когато щеше да поднови проучванията си. — Но не бива да правиш това. Не е безопасно.

Сиянието около Авиенда се стопи.

— О, Светлина — възкликна тя и прегърна Елейн. — Изобщо не съобразих! Имам голям тох към теб! Изобщо не исках да застраша теб или бебенцата ти! Изобщо!

— И бебетата ми, и аз сме в безопасност. — Елейн се разсмя и я прегърна. — Видението на Мин!

Бебенцата й поне бяха в безопасност. Докато се родят. Толкова бебенца умираха в първата си годинка. Мин не беше казала нищо друго, освен че ще се родят здрави. Нищо не беше казала и че и самата Елейн няма да пострада, но тя нямаше намерение да го казва пред сестра си, която и без това се чувстваше гузна. — Никакъв тох нямаш към мен. Можеше да умреш или да се прогориш.

Авиенда се отдръпна и се взря в очите й. Това, което видя в тях, я успокои и тя се усмихна.

— Но го направих все пак. Бих могла да се заема с проучването им. С твоите напътствия ще е съвсем безопасно. Имаме месеци, преди да можеш да го подновиш сама.

— Никакво време нямаш, Авиенда — чу се женски глас откъм вратата. — Тръгваме си. Дано само не си прекалила с навика да носиш коприни. Виждам те, Елейн.

Авиенда подскочи, отдръпна се от Елейн и се изчерви. В стаята влязоха две айилки. И не просто айилки. Едната бе светлокосата На-дийр, висока като мъж и също толкова широка в раменете, Мъдра с голямо влияние сред Гошиен, а другата — Доринда, с огнена, прошарена с бяло коса — беше жената на Баел, вожда на клана Гошиен, макар същинската й значимост да произтичаше от това, че беше Господарката на покрива на твърдината Пушливи извори, най-голямата твърдина на клана. Тъкмо тя беше заговорила.

— Виждам те, Доринда — отвърна Елейн. — Виждам те, Надийр. Защо отвеждате Авиенда?

— Казахте, че мога да остана с Елейн, да й пазя гърба — възрази разгорещено Авиенда.

— Каза го, Доринда. — Елейн стисна ръката на Авиенда и сестра й се отзова със същото. — Каза го. И ти, и Мъдрите.

Златни и костени гривни дръннаха, щом Доринда намести тъмния си шал и сухо попита:

— Колко души трябва да ти пазят гърба, Елейн? Имаш над сто човека, посветили се само на това и твърди като Фар Дарейз Май. — Бръчиците около очите й станаха повече от усмивката. — Онези жени отвън дори май искаха да им предадем ножовете си, преди да ни пуснат да влезем.

Надийр докосна с пръсти роговата дръжка на ножа си и в зелените й очи блесна свирепа светлина, макар че стражите едва ли бяха проявили такова желание. Дори Биргит, подозрителна към всекиго, опреше ли до сигурността на Елейн, не виждаше никаква опасност от страна на айилките, а Елейн беше поела известни задължения, когато двете с Авиенда станаха посестрими. Мъдрите, взели участие в церемонията като Надийр, можеха да ходят където пожелаят в двореца, и когато пожелаят. Колкото до Доринда, нейното присъствие бе толкова властно, макар и спокойно, че изглеждаше немислимо някой да се опита да я спре.

— Обучението ти се отлагаше твърде дълго, Авиенда — заяви твърдо Надийр. — Иди се облечи прилично.

— Но аз толкова много се уча от Елейн, Надийр. Сплитове, които вие дори не знаете. Мисля, че мога да направя тъй, че да завали дъжд в Триделната земя! А току-що двете разбрахме, че мога да…

— Каквото и да си научила, явно, че също толкова си забравила — прекъсна я рязко Надийр. — Например факта, че все още си чирачка. Силата е най-малкото, което трябва да знае една Мъдра, иначе Мъдри щяха да са само можещите да преливат. Хайде, марш да се преоблечеш, и разчитай на късмета си, че не те карам да се съблечеш до голо и да те напердашат с камшик. Шатрите вече ги смъкват и ако тръгването на клана се забави заради тебе, наистина ще видиш камшика.

Без повече приказки, Авиенда пусна ръката на Елейн и хукна навън, но се блъсна в Нарис и тя залитна и за малко да изтърве големия покрит с кърпа поднос, който внасяше. Нарис се ококори, като видя айилките, но Есанде я смъмри, че се е забавила толкова, нареди й да сложи яденето на масата и младата слугиня се разбърза припряно, като мърмореше извинения.

На Елейн също й се искаше да изтича след Авиенда, да е с нея още някой миг, но думите на Надийр я задържаха.

— Кемлин ли напускате, Доринда? Къде отивате.

Колкото и да обичаше айилците, никак не й харесваше да обикалят из страната. При тази нестабилна обстановка създаваха достатъчно проблеми дори само като излизаха от стана за лов или търговия.

— Андор напускаме, Елейн. След няколко часа ще сме далече отвъд границите ви. Колкото до „къде“ — трябва да питаш Кар-а-карн.

Надийр беше отишла да види какво слага Нарис, която толкова се разтрепери, че за малко да изтърве няколко блюда.

— Това изглежда добре, но някои от тия билки не са ми познати — заяви Мъдрата. — Акушерката ти одобрила ли го е всичко това, Елейн?

— Ще си взема акушерка, когато ми наближи времето, Надийр. Доринда, не може да си мислиш, че Ранд ще иска да скрие от мен къде отивате. Какво каза той?

 

Доринда сви рамене.

— Изпрати вестоносец. Един от ония с черните палта, с писмо до Баел. Баел ми позволи да го прочета естествено… — Тонът подсказваше, че не е имало никакъв проблем с разрешението. — Но Кар-а-карн помоли Баел да не казва никому, тъй че не мога да ти кажа.

— Нямаш акушерка? — попита невярващо Надийр. — А кой ти казва какво да ядеш и да пиеш? Кой ти дава подходящите билки? И спри да ме бодеш с тия очи, жено. Нравът на Мелайне е много по-лош и от твоя, но тя има достатъчно разум в главата да се остави Монел да я напътства в тези неща.

— Всяка жена в двореца ме напътства какво да ям — отвърна с горчивина Елейн. — Понякога ми се струва, че го прави всяка жена в Кемлин. Доринда, не можете ли поне да…

— Храната ви изстива, милейди — каза кротко Есанде, но точно с толкова нотка твърдост, колкото бе допустима за стара слугиня.

Елейн скръцна със зъби и се плъзна към стола, зад който стоеше Есанде. Не се втурна, колкото и да й се искаше. Плъзна се. Есанде извади четка за коса с костен гръб, махна кърпата от главата й и започна да я реши, докато се хранеше. Ядеше главно защото ако не ядеше, щяха да пратят някоя за още топла храна, защото Есанде и охраната й щяха да я държат тук, докато не се нахрани, но освен няколкото сушени ябълки, които все още не се бяха развалили, храната определено не беше вкусна. Хлябът беше хрупкав, но пълен с гъг-рици, а накиснатият сушен боб, тъй като всичкият боб в складовете се бе развалил, беше твърд и безвкусен. Ябълковият компот в купата беше с билки — корен от репей, черен глог, кора от горчилек, листа коприва — с много малко мазнинка, а за месо й бяха дали ярешко, сварено в бистра водица. Без щипчица сол почти, доколкото можеше да прецени. Беше готова да убие за малко солено телешко, плувнало в мас! Виж, в блюдото на Авиенда имаше резенчета телешко, нищо че изглеждаше жилаво. Тя можеше и вино да си поиска. А за нея — можеше да избира между вода и козе мляко. Искаше й се чай почти колкото тлъсто месце, но и най-слабият чай я караше да тича да се облекчи, а и без това си имаше достатъчно трудности. Хранеше се методично, механично и се стараеше да мисли за всичко друго освен за вкуса в устата си. Освен на компота от ябълки поне.

Опита се да изтръгне от айилките някакви вести за Ранд, но те, изглежда, знаеха по-малко и от нея. Доколкото бяха склонни да признаят поне. Решаха ли, човек не можеше да им отвори устата. Тя поне знаеше, че е някъде далече на югоизток. Някъде в Тийр, както подозираше, въпреки че със същата сила можеше да е в Равнините на Маредон или в Гръбнака на света. Освен това знаеше само, че е жив, и нито трошица повече. Стараеше се да поддържа разговора за Ранд с надеждата, че може да изтърват нещо, но беше все едно да се опитва да пробие стена с пръсти. Доринда и Надийр си имаха своя цел, убеждаваха я тутакси да си намери акушерка. Само за това приказваха, как щяла да застраши и себе си, и бебенцата си, и дори виденията на Мин не можеха да ги разубедят.

— Е, добре — най-сетне отвърна тя и плесна на масата ножа и вилицата. — Започвам да си търся още днес. — Пък и да не успееше да си намери — какво, нямаше да разберат.

— Имам една племенница, която е акушерка, милейди — намеси се Есанде. — Мелфейн. Прави билки и мехлеми в един дюкян на Све-щарска, в новия град, и според мен много си разбира от занаята. — Нагласи с четката последните няколко кичура и отстъпи доволно назад. — Толкова ми напомняте за майка си, милейди.

Елейн въздъхна. Явно щеше да си има акушерка, все едно дали искаше, или не. Явно някой друг щеше да се грижи храната й да е ужасна. Е, може би тази акушерка щеше да й предложи някакъв лек за болките в гърба нощем, както и за чувствителните гърди. Слава на Светлината, че поней беше спестено гаденето. Можещите да преливат жени никога не страдаха от това при бременност.

Авиенда се върна. Отново беше в айилското си облекло, загърната с все още влажния си шал, с тъмна забрадка, вързана около слепоочията й и стегнала косата й назад, и с вързоп на гърба. За разлика от многобройните гривни и гердани на Доринда и Надийр, носеше само един сребърен гердан с изкусно и сложно преплетени кръгчета и една костена гривна, резбована на рози и трънчета. Подаде ножа с тъпото острие на Елейн и каза:

— Трябва да го пазиш, за да си в безопасност. Ще се старая да те навестявам при всяка възможност.

— Може и да се намери време за някое гостуване — каза сурово Надийр. — Но си изостанала много и трябва здраво да се потрудиш, за да наваксаш. Странно — добави умислено тя и поклати глава, — колко небрежно си говорим за гостуване от толкова далече. Да покриеш лев-ги, стотици левги, с една стъпка. Странни неща научихме във влажните земи.

— Хайде, Авиенда, време е да тръгваме — подкани Доринда.

— Почакайте — спря ги Елейн. — Моля ви, мъничко почакайте.

Стисна камата и се втурна към гардеробната. Сефани, която тъкмо окачаше синята рокля на Авиенда, се спря да приклекне, но без да й обръща внимание, Елейн отвори резбованото капаче на кутийката си за накити от слонова кост. Над грижливо подредените нанизи, гривни и игли лежаха брошка с форма на костенурка, като че ли от кехлибар, и фигурка на седяща жена, увита в кичур от косата й, явно изваяна от потъмняла с времето кост. И двете бяха ангреали. Тя прибра в ковчежето камата с роговата дръжка и извади костенурката, а после импул-сивно дръпна и усукания каменен пръстен, водещ в Сънния свят, целия в червено, синьо и кафяво. Станал й беше безполезен, откакто забременя, а и ако успееше да запреде Дух, все пак й оставаше сребърният пръстен на сплетени спирали, върнат от Испан.

Върна се бързо в дневната и завари Доринда и Надийр увлечени в някаква препирня — или оживен спор поне, — а Есанде опипваше с пръсти под ръба на масата уж да види дали няма прах. Но слушаше жадно, ако се съдеше по това как бе наклонила глава. Нарис прибираше блюдата на подноса и зяпаше айилките.

— Казах й, че ще опита камшика, ако забавим тръгването — говореше разгорещено Надийр. — Едва ли ще е честно, ако не е по нейна вина, но казах каквото казах.

— Ще направиш каквото трябва — отвърна спокойно Доринда, но бе присвила очи, което подсказваше, че това не са първите думи, които си разменят. — А може и да не забавим нищо. А може би Авиенда с радост ще плати цената, за да се сбогува със сестра си.

Елейн не се и опита да ги разубеждава за Авиенда. Нямаше да е от полза. Самата Авиенда излъчваше пълно спокойствие, като истинска Айез Седай, все едно че и да я набиеха не по нейна вина щеше да е все едно.

— За тебе са — каза Елейн и пъхна пръстена и брошката в ръката й. — Не като дарове, за жалост. Бялата кула ще си ги поиска. Но да ги използваш, щом ти потрябват.

Авиенда ги погледна и ахна.

— Дори дадени назаем са голям дар. Посрамваш ме, сестро. Нямам дар за сбогом, с който да ти отвърна.

— Даваш ми приятелството си. Даде ми сестра. — По бузата й се търкулна сълза. Опита се да се засмее, но излезе треперливо. — Как може да казваш, че няма какво да ми дадеш? Ти ми даде всичко.

В очите на Авиенда също блеснаха сълзи. И макар всички да гледаха, тя прегърна Елейн, притисна я до себе си и прошепна:

— Ще ми липсваш, сестрице. Сърцето ми е изстинало като нощ.

— И моето, сестрице — прошепна Елейн и я прегърна също тъй силно. — И ти ще ми липсваш. Но ще ти разрешават да идваш понякога. Не е завинаги.

— Да. Но все пак ще ми липсваш.

Сигурно щяха и да се разплачат, но Доринда сложи ръце на раменете им.

— Време е, Авиенда. Трябва да тръгваме, ако искаш да избегнеш камшика.

Авиенда се изправи, въздъхна и изтри очите си.

— Дано винаги намериш вода и заслон, сестро.

— Дано винаги намериш вода и заслон, сестро — отвърна Елейн. За айилците това бе краят, тъй че добави: — Докато видя отново лицето ти.

И след миг вече ги нямаше. Почувства се много сама. Близостта на Авиенда се бе превърнала в нещо сигурно — сестра, с която да си говори, да се смее, да си споделя надежди и страхове. Но тази утеха вече я нямаше.

Есанде се беше измъкнала от стаята, докато двете с Авиенда се прегръщаха, ала сега се върна, за да постави на главата й коронката на Щерката-наследница, златно кръгче с една-едничка златна роза над челото.

— За да не забравят тези наемници с кого разговарят, милейди.

Елейн не беше и усетила, че е отпуснала рамене, преди да ги изправи. Сестра й си беше заминала, но тя имаше да брани град и да печели трон. Дългът трябваше да я крепи.