Серия
Колелото на времето (11)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Knife of Dreams, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 80 гласа)

Глава 18
Вести за Дракона

Стига, Лоиал — отсече Ранд, докато тъпчеше табака от кесий-ката от козя кожа в лулата си. Беше малко мазен на вкус и престоял, но по-добро не можеше да се намери. В небесата бавно и тежко отекна далечен гръм. — Ще прегракна от всички тия твои въпроси.

Седяха на дългата маса в една от по-големите стаи на имението на лорд Алгарин. Бяха избутали останките от обяда в другия край. Повечето слуги бяха престарели, а и откакто Алгарин замина за Черната кула, бяха станали съвсем мудни. Дъждът, който се лееше навън, като че ли отслабваше, макар силните пориви на вятъра да пердашеха с капки прозорците толкова силно, че тресяха стъклото в шестте боядисани в жълто дървени каси. Повечето стъкла бяха с шупли и така изкривяваха всичко навън, че бе почти неразличимо. Масата и столовете бяха със скромна резба, не по-изкусна, отколкото можеше да види окото в много селски къщи, а и жълтите корнизи под високия тавански гредоред не бяха много по-добри. Двете камини в двата края на стаята бяха широки и високи, но от обикновен камък, саджаците и ръжените — най-обикновени. Лорд или не, Алгарин съвсем не беше богат.

Ранд пъхна кесийката с табак в джоба си, отиде до една от камините и с малката месингова маша от лавицата вдигна едно въгленче да си запали лулата. Надяваше се, че това няма да се стори странно на никого. Избягваше да прелива, освен при крайна необходимост, особено в присъствието на други — трудно му беше да скрие замайването, — но досега никой не го беше споменал. Поредният порив на вятъра донесе скърцане, сякаш клони одраскаха стъклата. Въображение. Най близките дървета бяха отвъд нивите, на повече от половин миля.

Лоиал си беше донесъл резбован на лозници стол от огиерските стаи. Коленете му оставаха на равнището на масата, тъй че трябваше да се навежда напред, за да пише в подвързания си в кожа бележник. Томчето беше малко за него, толкова, че да може да се побере в някои от обемистите джобове на палтото му, ала все пак голямо колкото пове-чето книги, които бе виждал Ранд. Тънки косъмчета красяха горната устна на Лоиал, а също и под брадичката. Опитваше се да си пусне брада и мустаци, макар че опитът засега не изглеждаше много успешен.

— Но ти досега не ми каза почти нищо полезно — избуботи огиерът като тъпан, избумтял разочаровано. Ушите му с туфите косми клюм-наха. Все пак изтри стоманения връх на лъскавата си дървена писал-ка. Беше по-дебела от палеца на Ранд, но достатъчно дълга, че да изглежда тънка, и пасваше идеално между пръстите му. — Така и не спомена за никакви геройски дела, освен за подвизи, извършени от някой друг. Всичко, което разправяш, звучи толкова ежедневно. Като те слуша човек, излиза, че падането на Иллиан е толкова възбуждащо колкото да гледаш как тъкачка си оправя стана. А прочистването на Верния извор? Двамата с Нинив свързвате, после си седите и прелива те, докато всички останали отишли да се бият с Отстъпниците. Ами даже Нинив ми разказа повече, а тя твърди, че почти нищо не помни.

Нинив, която си носеше всичките накити тер-ангреал и странния си ангреал от гривна и пръстени, помръдна в стола си пред другата камина и продължи да наблюдава Аливия. От време на време хвърля-ше поглед към прозорците и подръпваше дебелата си плитка, но най-вече гледаше русокосата салдейка. Застанала като страж до вратата. Аливия й отвръщаше с къса насмешлива усмивка. Бившата дамане знаеше, че парадирането на Нинив е заради нея. Но ястребовите й сини очи си оставаха все така напрегнати. Почти винаги бяха такива, откакто й бяха махнали нашийника в Кемлин. Двете Деви, които клечаха до нея и играеха на котешка люлка, Харилин от Желязната планина на Таардад и Бнайла от Джарра на Чарийн, също парадираха. Бяха увили главите си с шуфите — черните була бяха смъкнати на гърдите им — и си носеха по три-четири къси копия, затъкнати под ремъците за лъка на гърба; обшитите им с бича кожа щитове лежаха на пода. В имението имаше петдесет Деви, няколко от които Шайдо, и всички бяха готови на мига да заиграят Танца на копията. Може би с Ранд. Изглеждаха разкъсани между радостта, че отново го охраняват, и озлоблението от това колко дълго ги беше отбягвал.

Колкото до него, не можеше да погледне никоя от тях, без да зареди в главата си молитва за жените, загинали за него, жените, които беше убил. Моарейн Дамодред. Нея над всичко. Нейното име бе изписано с пламък в черепа му. Лиа от Косайда на Чарийн, Сендара от Желязната планина на Таардад, Ламеле от Пушли-вата вода на Миагома, Андилин от Червената сол на Гошиен, Десора от Мусара на Рейн… Толкова много имена. Понякога се будеше посред нощ, мълвеше този списък, а Мин го прегръщаше и му мърмореше утешително, като на дете. Винаги я уверяваше, че е добре и че иска да заспи, но щом затвореше очи, сънят не идеше, докато списъкът не свършеше. Понякога с него мълвеше и Луз Терин.

Мин вдигна очи от тома, който беше разтворила на масата — една от книгите на Херид Фел. Тях ги поглъщаше на един дъх, а с бележката, която бе изпратил на Ранд, преди да го убият, онази, в която казваше, че го разсейвала, защото е хубава, си отбелязваше страниците. Късото й синьо сетре, извезано с бели цветчета по ръкавите и реверите, беше скроено вталено, та да изпъкват гърдите й под тънката бяла копринена блузка, а големите й тъмни очи блестяха доволно. Ранд усещаше задоволството й и по връзката. Обичаше да я гледа. Връзката несъмнено й подсказваше колко много обича да я гледа. Странно, и на него му подсказваше, че и тя обича да го гледа. Хубава ли? Затананика си и се погали с палец по ухото. Беше красива. И бе свързана с него по-силно от всякога. Тя, както и Елейн, и Авиенда. Как можеше да ги опази? Усмихна й се насила, без да вади лулата от устата си и без да е сигурен дали хитрината ще подейства. Откъм нея по връзката потече нотка на раздразнение, въпреки че той така и не можеше да разбере защо тревогата му за нея трябва да я дразни. Светлина, тя искаше да опази него!

— Ранд не е особено приказлив, Лоиал — обади се Мин. Вече не се усмихваше. В плътният й мелодичен глас нямаше гняв, но връзката говореше друго. — Всъщност той понякога е приказлив почти колкото мида. — Погледът, който отправи към Ранд, го накара да въздъхне. Явно щом останеха насаме, щеше да има доста приказки. — Аз самата не мога да ти разкажа много, но съм сигурна, че Кацуан и Верин ще ти кажат всичко, което искаш да научиш. А и други. Тях помоли, ако искаш да чуеш нещо повече от „да“, „не“ и още една-две думи отгоре.

Дребничката трътлеста Верин, улисана в плетивото си на стола до Нинив, като че ли се стресна, щом чу да споменават името й. Примига разсеяно, все едно се чудеше за какво ли ще да е. Кацуан, в другия край на масата, с отворената й отстрани кошница за шиене, откъсна вниманието си от гергефа само колкото да погледне Лоиал. Златните дрънкулки се люшнаха и дръннаха по дебелия желязносив кок на главата й. Само това беше, един поглед, не се намръщи дори, но ушите на Лоиал помръднаха. Айез Седай винаги го впечатляваха, а Кацуан — повече от всяка друга.

— О, ще ги помоля, Мин, ще ги помоля — отвърна той. — Но Ранд все пак е основният герой в книгата ми. — Понеже нямаше пясък подръка, взе да духа лекичко по листа на бележника си, та да подсуши мастилото, но нали си беше Лоиал, продължи да говори между духванията. — Ти така и не ми даде повечко подробности, Ранд. Караш ме всичко да ти вадя от устата с ченгел. Ами че ти дори не ми спомена, че са те пленили във Фармадинг, добре, че Мин го каза. Изобщо не го спомена! Какво казаха Съвета на Деветимата, когато ти поднесоха Лавровата корона? А когато я преименува? Имаше ли пир, празненство, паради? Колко Отстъпници излязоха срещу теб при Шадар Логот? Кои? Как изглеждаше всичко накрая? Усещането какво беше? Книгата ми няма да е много добра без подробностите. Дано поне Мат и Перин да ми дадат по-добри отговори. — Намръщи се и дългите му вежди увиснаха чак до бузите му. — Надявам се, че са добре.

В главата на Ранд се завъртяха цветове, като два пъстри въртопа. Вече знаеше как да ги потисне, но този път не се и опита. Единият се сля в образа на Мат — яздеше през някакъв лес в челото на колона ездачи. Като че ли се караше с някаква дребна смугла женичка, която яздеше до него, сваляше си шапката и надничаше в нея, после отново я нахлузваше на главата си. Това продължи само няколко мига и после се появи Перин: седеше на маса, отрупана с чаши, в някаква гостилница или кръчма, с мъж и жена, облечени в еднакви червени палта, пищно извезани със синьо и жълто. Странни облекла. Перин изглеждаше мрачен като смъртта, а събеседниците му — притеснени. От него ли?

— Добре са — отрони той и най-спокойно се направи, че не забелязва пронизващия поглед на Кацуан. Тя не знаеше всичко, а Ранд смяташе да запази нещата така. Спокоен на повърхността, сдържан, издухваше кръгчета дим. Виж, отвътре беше друга работа. „Къде ли са те?“, помисли си ядосано и потисна поредния прилив на цветове. Вече беше станало лесно, като дишането. „Трябват ми, а са тръгнали да се забавляват из Градините на Ансалайн!“

Изведнъж в главата му се зарея друг образ — лице на мъж — и дъхът му секна. За първи път се появи без никакво замайване. За първи път можа да го види съвсем ясно в няколкото мига, преди да изчезне. Синеок мъж с квадратна брадичка, навярно с няколко години по-голям от него. Или по-скоро, видя го ясно за първи път от дълго време. Беше лицето на непознатия, който бе спасил живота му в Ша-дар Логот, докато се сражаваше със Самаил. И още по-лошото…

„Той ме усети“, каза Луз Терин. Този път поне го каза нормално. Понякога говореше нормално, но лудостта рано или късно се връщаше. „Как може едно появило се в ума ми лице да ме усети?“

„Ако ти не знаеш, как очакваш аз да го знам? — помисли си Ранд. — Но аз също го усетих“. Чувството беше странно, все едно че по някакъв начин бе… докоснал другия. Само че не физически. Задържа се утайка. Като че ли беше достатъчно да помръдне само на косъм, в която и да било посока, за да го докосне отново. „Мисля, че и лицето ми видя“.

Вече не му се струваше странно да говори с глас в главата си. Всъщност от доста време беше престанало да му изглежда странно. А сега? Сега можеше да види Мат и Перин само като си помислеше за тях или чуеше имената им, а това друго лице се появяваше в ума му неканено. Явно трябваше да е нещо повече от лице. В сравнение с това какво толкова му беше странното да води разговори в черепа си?

„Когато потоците ни на белфир се допряха в Шадар Логот, трябва да е възникнала някаква връзка помежду ни. Никакво друго обяснение не мога да измисля. Това беше единственият път, когато се срещнахме. Използваше тъй наречената им Вярна сила. Това трябва да е. Не изпитах нищо, нищо не видях освен потока гибелен плам“. А и това, че притежаваше късчета знания, които му се струваха негови си, макар да идеха от Луз Терин, вече не му се струваше странно. Наистина помнеше Градините на Ансалайн, унищожени по време на Войната на Сянката, помнеше ги толкова добре, колкото бащината си ферма. Но това със знанието беше двупосочно. Луз Терин говореше понякога за Емондово поле, все едно че беше отраснал там. „Това смислено ли е според теб?“

„О, Светлина, защо трябва да чувам този глас в главата си? — простена Луз Терин. — Защо не мога да умра? О, Илиена, прескъпа ми Илиена, как жадувам да се събера с теб“. И зарида. Често го правеше, щом споменеше жена си, която бе убил в безумието си.

Все едно. Ранд потисна плача му, изтласка го от ума си, докато не се превърна в едва доловим шум. Сигурен беше, че е прав. Но кой все пак бе непознатият? Мраколюбец със сигурност, но не и някой от Отстъпниците. Луз Терин познаваше лицата им толкова добре, колкото своето, а вече и на Ранд. Внезапна мисъл изкриви лицето му в гримаса. Колко го усещаше другият? Тавирен можеха да се открият по въздействието им върху Шарката, макар само Отстъпниците да знаеха как. Луз Терин определено не беше споменавал, че знае — „разговорите“ им винаги бяха кратки и той рядко споделяше на драго сърце — и нищо не беше успял да измъкне от него по този въпрос досега. Най-малкото Ланфеар и Ишамаел знаеха, но никой от тях не го беше открил по този начин, след като бяха загинали. Можеше ли тази връзка да се използва по същия начин? Сигурно всички бяха опасност. По-голяма от обичайното, сякаш обичайното не стигаше.

— Добре ли си, Ранд? — попита угрижено Лоиал, докато завиваше сребърната капачка на мастилницата — беше изваяна на листенца. Стъкленицата беше толкова дебела, че можеше да издържи на всичко, освен ако я удареше в камък, но Лоиал я държеше все едно че е крехка. В огромните му лапи наистина изглеждаше крехка. — Стори ми се, че сиренето се е поразвалило, но пък ти доста похапна от него.

— Нищо ми няма — отвърна Ранд, но Нинив естествено изобщо не му обърна внимание, а тутакси скочи от стола си и се плъзна през стаята с развети сини поли. Кожата му настръхна, щом тя прегърна сайдар, протегна ръце и ги положи върху главата му. След миг го обля мраз. Никога не го питаше! Понякога се държеше, все едно че още е Премъдрата в Емондово поле, а той утре заранта ще се върне във фермата.

— Не си болен — промълви тя облекчено.

Развалената храна носеше какви ли не болежки на слугите, някои от които — сериозни. Хората щяха да измрат, ако не беше Цярът, който им даваха Аша’ман и Айез Седай. Не искаха да харчат оскъдните пари на господаря си, като изхвърлят храна, въпреки всички предупреждения на Кацуан, на Нинив и другите Айез Седай, и се хранеха с неща, които отдавна трябваше да идат на сметището. За кратко около двойната рана на левия си хълбок усети ново ощипване.

— Тази рана не се оправя — каза Нинив намръщено. Беше се опитвала да я Изцери, но без повече успех от Флин. И никак не й харесваше. Нинив приемаше всеки свой неуспех като лично оскърбление. — Как изобщо можеш да стоиш прав? Сигурно умираш от болка.

— Пренебрегва я — каза сърдито Мин. О, да, щеше да има приказки тази вечер.

— Не боли повече като стоя, отколкото като съм седнал — отвърна той на Нинив и леко отмести дланите й от главата си. Самата истина. Както и казаното от Мин. Не можеше да позволи болката да го превърне в свой пленник.

Едното крило на вратата изскърца и се показа белокос мъж с изтъркано жълто палто, обшито с червено и синьо, провиснало на мършавата му фигура. Поклонът му беше колеблив, повече заради болките в ставите, отколкото от неуважение.

— Милорд Дракон. — Гласът му бе също толкова скърцащ като пантите на вратата. — Лорд Логаин се върна.

Логаин не изчака да го поканят, а влезе направо по петите на слугата. Висок, с тъмна къдрава коса до раменете и доста мургав за геалданец. Жените сигурно го смятаха за чаровен, но у него се долавяше и някаква мрачна жилка. Носеше черното си палто с Меча и Дра-кона на високата яка, меч с дълга дръжка на лявото бедро, но имаше и една добавка — кръгла емайлирана тока на рамото, с три златни коронки на синьо поле. Герб ли си беше избрал този човек? Косматите вежди на стареца подскочиха от изненада и той хвърли поглед към Ранд, сякаш питаше дали да изгони Логаин.

— Новините от Андор са съвсем приемливи — рече Логаин, докато затъкваше металните си ръкавици зад тежкия си колан. Поклони се съвсем сдържано на Ранд. — Елейн продължава да държи Кемлин, а Аримила продължава да го държи под обсада, но Елейн има предимство, тъй като Аримила не може да й спре продоволствието, нито подкрепленията. Няма нужда да се мръщиш. Останах извън града. Черните палта там бездруго са нежелани. Пограничниците са си на същото място. Изглежда, беше умно от твоя страна да останеш настрана. Според мълвата с тях имало тринайсет Айез Седай. Пак според слуховете търсели теб. Башийр върна ли се вече? — Нинив го изгледа намръщено, отстъпи от Ранд и подръпна плитката си. За нея обвързването на Аша’ман от Айез Седай си беше съвсем добре, но не и обратното.

Тринайсет, и търсели него? Беше стоял настрана от Пограничниците, защото Елейн отказваше помощта му — наричаше го „намеса“ и той започваше да разбира, че е права: Лъвския трон трябваше да си го спечели сама, а не той да й го дава — но май наистина беше добре. Всички владетели на Граничните земи бяха в тесни връзки с Бялата кула, а Елайда безспорно все още жадуваше да го хване. Както и онази нейна безумна прокламация, че никой нямал право да се обръща към него, освен чрез нея. Ако си вярваше, че ще го принуди да иде при нея, значи беше глупачка.

— Благодаря, Етин, свободен сте. Лорд Логаин? — попита той учудено, докато старецът се измъкваше от стаята с поклони и хвърли за сетен път сърдит поглед към Логаин. Сигурно щеше да се опита да го измъкне навън, ако Ранд му беше казал.

— Титлата му си е по рождение — каза Кацуан, без да вдига очи от гергефа си. Тя трябваше да знае; беше помогнала да го пленят, още по времето, когато се наричаше Прероденият Дракон — него, както и Таим. Дрънкулките по косата й заподскачаха, щом поклати глава и замърмори, повече на себе си: — Фу! Дребно лордче, с едно парче земя в планините, повечето — стръмнина и чукари. Но крал Джоанин и Висшият дворцов съвет му отнеха имотите, след като стана Лъжедракон.

По бузите на Логаин избиха червени петна, но тонът му си остана хладен и сдържан.

— Могат да ми отнемат имението, но не могат да отменят това, което съм.

Привидно съсредоточена върху иглата и бродерията си, Кацуан тихичко се изсмя. Куките на Верин бяха спрели да плетат. Гледаше Логаин, както охранен врабец гледа някое насекомо. Аливия също бе изместила напрегнатия си поглед към него, а Харилин и Енайла на пода като че ли тъкмо бяха започнали да движат ръцете си в играта. Мин уж продължаваше да чете, но беше сложила ръце една върху друга. Криеше ножове в ръкавите си. Никоя от тях не му вярваше.

Ранд се намръщи. Логаин можеше да се нарича както си ще, стига да върши онова, което се очаква от него, но Кацуан го ръчкаше като всеки друг, облякъл черното палто, почти колкото самия него. Самият той не беше сигурен дали можеше да вярва на Логаин, ала все пак трябваше да борави със сечивата, които имаше подръка.

— Стана ли?

Щом Логаин беше влязъл, Лоиал бе отвъртял капачката на мастилницата.

— Над половината от Черната кула са в Арад Доман и Иллиан. Изпратих всички мъже с обвързани Айез Седай освен тия, дето вече са тук, както заповяда. — Докато говореше, Логаин се приближи до масата, взе една гледжосана в синьо кана, в която все още имаше вино, и си напълни гледжосана в зелено чаша. Малко сребро имаше в къщата. — Трябваше да ми разрешиш да доведа повече мъже. Броят твърде много клони към Айез Седай, не ми харесва това.

— Това отчасти е заради теб, тъй че ще трябва да се примириш — изсумтя Ранд. — Другите — също. Продължавай.

— Добрайн и Руарк ще пратят Боец да ни съобщи веднага щом намерят някой, който да управлява нещо повече от село. Съветът на търговците твърди, че крал Алсалам още е на власт, но не искат или не могат да го покажат, нито да кажат къде е, като че ли са се хванали за гърлата, а Бандар Еваан е наполовина опустял или под властта на тълпата. — Логаин се намръщи над чашата вино. — Банди разбойници въдворяват малкото ред, който съществува, и прибират храната и парите на хората, които уж пазят, и всичко друго, което им скимне, включително жени. — Връзката изведнъж се нажежи до бяло, а Нинив изръмжа гърлено. — Руарк се е захванал да сложи край на това. Когато тръгнах, вече отиваше на бой — завърши Логаин.

— Разбойниците няма да удържат дълго срещу айилци. Щом Добрайн не може да намери управител, ще трябва да стане той засега.

Ако Алсалам беше мъртъв, както изглеждаше най-вероятно, трябваше да назначи Стюард на Лорд Дракона в Арад Доман. Но кого? Трябваше да е някой, когото доманците ще приемат.

Логаин отпи и продължи:

— Таим не беше много доволен, че взех толкова хора от Кулата, без да му кажа къде отиват. Помислих, че ще ти скъса заповедта. Опита какви ли не номера, за да разбере къде си. О, изгаря да го разбере. Очите му направо горяха. Не бих се изненадал, ако се беше опитал да ме подложи на разпит, стига да бях толкова глупав, че да се срещна с него без придружители. Само едно го зарадва обаче: това, че не взех нито едно от приятелчетата му. Четеше се на лицето му. — Усмихна се, но мрачно, без капка веселие. — Между другото, вече са четиридесет и един. През последните няколко дни е дал иглата на Дракона на дузина мъже и държи още над петдесет в „специалните“ си класове, повечето — приети наскоро. Замисля нещо този човек и се съмнявам, че ще ти хареса.

„Казах ти да го убиеш при първата възможност — изкикоти се с безумен смях Луз Терин. — Казах ти. Вече е много късно. Мноого късно“.

Ранд издуха ядосано облаче синкавосив дим.

— Стига вече. — Каза го колкото на Логаин, толкова и на Луз Терин. — Таим изгради Черната кула дотолкова, че по численост вече почти не отстъпва на Бялата, и расте с всеки ден. Ако беше Мраколюбец, както твърдиш, защо щеше да го прави?

Логаин срещна погледа му невъзмутимо.

— Защото не може да спре. Според това, което чух, още в началото е имало мъже, можещи да Пътуват, които не са били негови блюдолизци, и няма никакво оправдание да върши сам целия набор. Но вътре в Черната кула си е изградил своя Кула и мъжете в нея са верни на него, не на тебе. Поправи списъка на дезертьорите и праща извиненията си, че било „неволна грешка“, но можеш да заложиш всичко, което имаш, че не е никаква грешка.

А доколко верен беше самият Логаин? Щом един Лъжедракон можеше да се дразни, че трябва да се подчинява на Преродения Дракон, защо да не можеше и друг? Можеше да си мисли, че има основание. Като Лъжедракон беше по-прочут от Таим, успял беше повече, цяла войска беше събрал и беше помел Геалдан, и почти бе стигнал до Люгард, на път за Тийр. Половината познат свят беше треперил от името му. А ето, че Черната кула командваше Мазрим Таим, докато Логаин Аблар беше само поредният Аша’ман. Мин продължаваше да вижда около него сияйна аура на слава. Но как щеше да я постигне тази слава — виж, това не знаеше.

Ранд извади лулата от устата си й чашката го опари по жигосаната с чаплата ръка. Сигурно беше пуфкал яростно, без да се усети. Бедата бе, че Таим и Логаин бяха по-малките проблеми. Трябваше да изчакат. Сечивата подръка. Постара се да запази тона си спокоен.

— Таим заличи имената им от списъка. Това е важното. Ако протежира някого, ще го спра веднага, щом намеря време. Но най-важното са сеанчанците. И Тармон Гай-дон също, може би.

— Ако? — изръмжа Логаин и тресна чашата си на масата толкова силно, че тя се счупи. Виното се плисна и закапа от ръба. Той се намръщи и избърса ръката си в палтото. — Мислиш, че си въобразявам? — Тонът му с всяка дума ставаше все по-нажежен. — Или че преувеличавам? Да не би да си мислиш, че е ревност, ал-Тор? Това ли си мислиш?

— Ще ме слушаш… — почна Ранд, като повиши глас да надвика гръмотевицата отвън.

— Казах ти, че очаквам ти и приятелчетата ти в черните палтенца да се държат вежливо с мен, с приятелите ми и с гостите ми — заговори строго Кацуан, — но реших, че това трябва да включи и отношенията помежду ви. — Главата й все още беше наведена над гергефа, но тя го изрече така, сякаш размахваше пръст под носовете им. — Поне в мое присъствие. Това означава, че ако продължите да се дърлите, ще ми се наложи да ви напердаша и двамата. — Харилин и Енайла се разсмяха толкова силно, че връвта на играта им се оплете. Нинив също се засмя, макар да го прикри зад шепата си. Светлина, даже Мин се усмихна!

Логаин настръхна и стисна челюсти толкова силно, че на Ранд му се стори, че чува как скърцат зъбите му. Самият той едва се удържа да не настръхне. Кацуан с проклетите й правила. Нейните условия да му стане съветничка. Изкарваше нещата така, че уж той ги е поискал, и много често прибавяше в списъка по някое още. Правилата не че бяха чак обременителни, макар самото им съществуване да беше, но начинът, по който ги поднасяше, бе като ръчкане с остен. Ранд отвори уста да й каже, че му е писнало и от правилата й, че и от нея самата.

— Таим най-вероятно ще трябва да изчака до Последната битка, каквото и да замисля — изведнъж заговори Верин. Беше отпуснала плетивото си в скута, някаква безформена купчина, която можеше да е всичко. — Скоро ще дойде. Според всичко, което съм чела по темата, признаците са съвсем ясни. Половината слуги са разпознали мъртъвци по коридорите, хора, които са познавали приживе. Вече се случва толкова често, че не ги плашат. А десетина мъже, които карали добитък на паша, видели как доста голямо градче се стопило в мъгла, само на няколко мили на север.

Кацуан беше вдигнала глава и зяпаше пълничката Кафява сестра.

— Благодаря ти, че повтори това, което ни каза вчера, Верин — каза сухо. Верин примига и отново подхвана плетката си. Мръщеше се, сякаш и тя самата не беше сигурна какво предстои.

Мин улови погледа му, поклати бавно глава и той въздъхна. Връзката таеше раздразнение и бдителност и Ранд подозираше, че второто е съзнателно предупреждение към него. Понякога Мин като че ли можеше да чете мислите му. Е, щом Кацуан му беше нужна, а Мин казваше, че е така, значи му беше нужна. Просто не разбираше на какво толкова може да го научи, освен да скърца със зъби.

— Посъветвай ме, Кацуан. Какво мислиш за моя план?

— Най-после момчето пита — промърмори тя и остави везмото си до кошницата за шиене. — Всичките му планове в действие, с повечето не съм запозната, а той пита. Много добре. Мирът ти със Сеанчан ще бъде непопулярен.

— Примирие — прекъсна я Ранд. — А едно примирие с Прероденият Дракон ще продължи само докато Преродения Дракон е жив. Щом умра, всички ще са свободни да тръгнат на война със сеанчанците, ако поискат.

Мин затръшна книгата и скръсти ръце.

— Не говори така! — Лицето й бе почервеняло от гняв, а по връзката потече страх.

— Пророчествата, Мин — тъжно промълви той. Натъжен не за себе си, а за нея. Искаше да я опази — нея, Елейн и Авиенда, но накрая щеше да ги нарани.

— Казах, не говори така! Пророчествата не казват, че трябва да умреш! Няма да ти позволя да умреш, Ранд ал-Тор! Елейн, Авиенда и аз няма да ти позволим да умреш! — Изгледа с гняв Аливия, която според виденията й щеше да помогне на Ранд да умре, и ръцете й се плъзнаха в ръкавите.

— Спокойно, Мин.

Ръцете й бързо се дръпнаха, но тя вирна брадичка, а връзката се изпълни с инат. Светлина, и за това ли трябваше да се тревожи — да не би Мин да се опита да убие Аливия? Не че имаше шанс — да хвърлиш нож по сеанчанката бе все едно да го опиташ по Айез Седай, — но можеше самата тя да пострада. Аливия едва ли знаеше други сплитове освен за оръжия.

— Непопулярен, казах — повиши глас Кацуан и изгледа намръщено Мин, преди отново да насочи вниманието си към Ранд. С гладко, сдържано лице, лице на Айез Седай. Черните й очи бяха твърди, като две лъскави черни камъчета. — Особено в Тарабон, Амадиция и Алтара, но и навсякъде другаде също. Ако се съгласиш да позволиш на сеанчанците да запазят това, което вече са завзели, кои земи ще ти оставят след това? Така ще погледнат на нещата повечето владетели.

Ранд се отпусна на стола си, изпружи крака и ги кръстоса.

— Няма значение колко е непопулярен. Аз минах през онази порта тер-ангреал в Тийр, Кацуан. Знаеш ли това? — Тя кимна нетърпеливо и златните дрънкулки заподскачаха. — Един от въпросите ми към Аелфините беше „Как мога да спечеля Последната битка?“

— Опасен въпрос — промълви тя. — Засяга Сянката. Допускам, че резултатите може да се окажат доста неприятни. Е, и какъв беше отговорът?

— „Северът и изтокът трябва да са едно. Западът и югът да са едно. Двете да са едно“. — Ранд изпуфтя кръгче дим и докато то се уширяваше, пусна още едно през него. Това не беше всичко. Беше попитал как да победи и да оцелее. Последната част от отговора беше: „3а да живееш, трябва да умреш“. Едва ли щеше да го сподели пред Мин. А и пред когото и да било, освен пред Аливия. Оставаше само да Разгадае как ще остане жив, като умре. — Отначало помислих, че трябва да завладея всичко, но те не казаха това. Ами ако означава, че сеанчанците държат запада и юга, както го държат вече, ще се съгласиш, и има съюз за Последната битка, между сеанчанците и всички останали?

— Възможно е — отрони тя. — Но щом ще сключваш това… примирие… защо придвижваш толкова значителна армия към Арад Доман и подсилваш онова, което вече имаш в Иллиан?

— Защото Тармон Гай-дон наистина наближава, Кацуан, а не мога да се бия едновременно и със Сянката, и със Сеанчан. Ще го получа това примирие или ще ги съкруша, каквато и да е цената. Пророчест-вата казват, че трябва да обвържа към себе си деветте луни. Едва преди няколко дни разбрах какво означава това. Щом се върне Башийр, ще разбера кога и къде трябва да се срещна с Щерката на Деветте луни. Единственият въпрос вече е как да я обвържа, а тя ще знае отговора.

Говореше равнодушно, като от време на време издухваше кръгче дим, за тежест. Реакциите бяха различни. Лоиал само пишеше много бързо, стараеше се да улови всяка дума, а Харилин и Енайла продължиха играта си. Наложеше ли се да затанцуват копията, бяха готови. Аливия кимаше енергично, несъмнено се надяваше да се стигне до съкрушаването на ония, дето я бяха държали да носи ай-дам петстотин години. Логаин си беше намерил друга чаша и я беше напълнил с последното останало в каната, но само я държеше, вместо да пие, с неразгадаема физиономия. Ранд беше този, когото Верин вече гледаше напрегнато. Но пък тя винаги изпитваше любопитство към него. Но защо, в името на Светлината, Мин трябваше да изпитва такава дълбока тъга? А Кацуан…

— Камъкът се пука при достатъчно силен удар — заговори тя, с лице на Айез Седай, самата маска на спокойствие. — Стоманата се пръска. Дъбът се бори с вятъра и се кърши. Върбата се огъва, щом потрябва, и оцелява.

— Една върба няма да спечели Тармон Гай-дон — отвърна й той. Вратата отново изскърца и Етин изкуцука вътре.

— Милорд Дракон, дойдоха трима огиери. Много се зарадваха, като разбраха, че господин Лоиал е тук. Едната е майка му.

— Майка ми ли? — писна Лоиал и дори това прозвуча като кух вятър, духнал в недрата на пещера. Скочи толкова бързо, че столът му се прекатури, и закърши ръце, а ушите му клюмнаха. Завъртя глава, сякаш търсеше друг изход освен вратата. — Какво да правя, Ранд? Другите трябва да са стареят Хаман и Ерит. Какво да правя?

— Госпожа Корвил каза, че държи на всяка цена да говори с вас, господин Лоиал — каза със скърцащия си глас Етин. — На всяка цена. Всички са мокри от дъжда, но каза, че ще ви чакат в огиерската дневна на горния кат.

— Какво да правя, Ранд?

— Ти каза, че ще се ожениш за Ерит — отвърна му Ранд колкото може по-нежно. Трудно го докарваше нежното, освен с Мин.

— Но книгата ми! Бележките ми не са пълни и така и няма да разбера какво ще стане по-нататък, а Ерит ще ме отведе със себе си в стеддинг Цофу.

— Фу! — Кацуан вдигна гергефа си и нежно заситни с иглата. Правеше древния символ на Айез Седай, Драконовия нокът и Пламъка на Тар Валон, слети в кръг, черно и бяло, разделени с вълниста линия. — Иди при майка си, Лоиал. Ако е Корвил, дъщерята на Елла, дъщерята на Соонг, едва ли държиш да я караш да чака. И мисля, че го знаеш.

Лоиал сякаш прие думите й като заповед. Почна отново да изтрива писалката си и да затваря мастилницата. Но го правеше някак много бавно, с клепнали уши. И от време на време тъжно и тихичко простенваше:

— Книгата ми!

— Хм — каза Верин и вдигна плетивото си да го поогледа. — Аз май нямам повече работа тука. Мисля да потърся Томас. От дъжда коляното сигурно го боли, макар че все го отрича, даже и пред мен. — Погледна към прозореца. — Наистина понамаля май.

— И аз мисля да потърся Лан — каза Нинив и стана. — Той е по-приятна компания. — И си поскубна плитката с гневен поглед, ту към Аливия, ту към Логаин. — Вятърът ми казва, че иде буря, Ранд. И знаеш, че нямам предвид дъжд.

— Последната битка ли? — попита Ранд. — Кога?

Колкото до времето, вслушването във вятъра понякога й казваше до час кога ще дойде дъжд.

— Може би, но не знам. Само помни. Иде буря. Ужасна буря.

В небесата изтътна гръм.