Серия
Колелото на времето (11)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Knife of Dreams, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 80 гласа)

Глава 10
Село в Шиота

Следващият ден донесе облекчение. Или поне така изглеждаше в началото. Тюон, в синя копринена рокля за езда, пристегната с широк кожен колан, не само че яздеше до него, щом позорище-то бавно се затътри на север, но зашава с пръсти на Селусия, щом тя понечи да вклини сивия си кон между двамата. Селусия сама си беше намерила кон по някакъв начин — хубаво животно, което не можеше да се мери с Пипс или Акеин, но все пак бе доста по-добро от пъстро-кафявия. Синеоката жена, днес със зелена забрадка под качулката, подкара от другата страна на Тюон и в неиздаването на никакво чувство лицето й спокойно можеше да мине за айезседайско. Мат не можа да се сдържи и се ухили. Нека тоя път тя да крие безсилието си. Тъй като нямаха коне, истинските Айез Седай си стояха във фургона. Метвин беше достатъчно далече, на капрата на пурпурния фургон, и не можеше да го подслуша какво си приказва с Тюон. Само няколко тънки облака бяха останали в небето от снощния дъжд и всичко на този свят изглеждаше хубаво. Дори подскачащите в главата му зарове не можеха да го развалят. Е, имаше и лоши моменти, но само моменти.

Преди малко високо във въздуха бе литнало ято гарвани — десетина едри черни птици. Летяха бързо, без да се отклоняват от посоката си, но той все пак ги проследи с очи чак докато не се смалиха на точици и не изчезнаха. Това не можеше да развали деня. Поне за него. Може би за някой по на север.

— Видя ли някаква поличба в тях, Играчко? — попита Тюон. Беше толкова изящна в седлото, колкото във всичко друго, което вършеше. Не помнеше да я е виждал непохватна в каквото и да било. — Повечето поличби, свързани с гарвани, които знам, са като кацнат на нечий покрив или ако грачат рано призори или привечер.

— Може да са шпиони на Тъмния — отвърна той. — Понякога. Враните също. И плъховете. Не не спряха да ни погледнат, тъй ченяма за какво да се тревожим.

Тя прокара ръката си в зелената ръкавица по главата, въздъхна и придърпа качулката.

— Играчко, Играчко. В колко детски приказки вярваш? Да не би да вярваш, че ако спиш на Хълма на Стария Хоб по пълнолуние, змиите ще ти дадат верни отговори на три въпроса, или че лисици крадат хорски кожи и изсмукват изяденото, тъй че да умреш от глад, макар и си си натъпкал тумбака?

Той все пак успя да се усмихне.

— Май не съм чувал за тия неща.

Но дори да придаде безгрижие на гласа си му струваше усилие. Каква бе възможността да спомене точно за змии, даващи верни отговори, нещо, което Делфините го бяха направили в известен смисъл, и то едновременно с лисици, крадящи кожи? Убеден беше, че Еелфини-те го правеха — и че се обличаха с тях. Но това, което го накара да потръпне, беше „Старият Хоб“. Другото можеше просто да е тавиренс-твото, усукващо света около него. В Шандале, земята, в която се бил родил Артур Ястребовото крило обаче, Стария Хоб, Кайсен Хоб, бе поредното име за Тъмния. Делфините, както и Еелфините, със сигурност заслужаваха да са свързани с Тъмния, но специално той не държеше да мисли за това, след като сам беше свързан с проклетите лисици. А дали и със змиите? Дори възможността за това бе достатъчна, за да му се свие стомахът.

Все пак беше приятна езда, денят се стопляше с издигащото се слънце, макар изобщо да не можеше да се нарече топъл. Той пожонг-лира с шест цветни дървени топки, а Тюон се разсмя и изпляска с ръце, и имаше защо. Този подвиг бе впечатлил жонгльора, от който ги купи, а при езда беше още по-трудно. Каза няколко шеги, които я накараха да се разсмее, и една, която я накара да завърти очи и двете със Селусия да си зашават с пръсти. Май не й допадаха шеги за слугини в гостилници. Иначе шегичката изобщо не беше пиперлива. Мат не беше глупак. Но съжали, че Тюон не се разсмя. Смехът й беше великолепен, топъл и волен. Говориха си за коне и поспориха за различни начини да се дресират инатливи животни. В тази хубава главица се таяха някои странни идеи, например че можело да укротиш буен кон, като го гризнеш по ухото! По-скоро му прозвуча като да хвърлиш искра в купа сухо сено. А изобщо не беше чувала, че можеш да укротиш кон, като му тананикаш тихичко, и нямаше да повярва, че баща му го е научил на това, освен ако не й го демонстрира.

— Добре де, не мога да го демонстрирам, като няма кон за укротя-ване, нали? — отвърна Мат, а тя пак завъртя очи. Селусия — също.

Никаква разгорещеност обаче нямаше в този спор, нито гняв, а просто дух. У Тюон имаше толкова дух, колкото можеше да се побере в толкова дребна женичка. Мълчанията й бяха това, което леко попарваше деня, и то повече от змиите и лисиците. Те все едно бяха много далече и нищо не можеше да се направи. А тя беше тук, до него, и с нея имаше да оправя много неща. Изобщо не му намекна за случилото се с трите Айез Седай или за самите Сестри. Изобщо не намекна за неговия тер-анреал, нито за това, че каквото и да се беше опитала да му направи със сплита на Теслин или Джолайн, не беше успяла. Предната нощ все едно че беше някакъв сън.

Сетале беше казала, че е като пълководец, обмислящ сражение. Опитна беше в интригите и в преструвките от дете, според Егеанин. И всичко това бе насочено право срещу него. Но с каква цел? Със сигур-ност не можеше да е някаква форма на ухажване на сеанчанската Кръв. Егеанин не знаеше много по въпроса, но със сигурност не беше това. Мат познаваше Тюон от няколко недели, беше я отвлякъл, тя го наричаше „Играчко“, беше се опитала да го купи и само някой праз-ноглав глупак можеше да усуче всичко това във влюбеност на жена. При което оставаше само някаква много сложна схема за отмъщение заради… заради Светлината само знаеше какво. Беше заплашила, че ще го направи виночерпец. Това означаваше да’ковале според Егеанин, макар че тя само изсумтя, като й го каза. Виночерпците ги избираха по красота, а според Егеанин той не беше никакъв красавец. Е, според него — също, само че нямаше да го признае пред никого. Доста жени се бяха възхищавали на лицето му. Нищо не говореше, че Тюон не може да довърши брачната церемония само за да го накара да си помисли, че е свободен и в безопасност, а после да заповяда да го екзекутират. С жените никога не беше просто, но в сравнение с Тюон отношенията му с другите приличаха на детска игра.

Дълго не видяха и една ферма, но около два часа след като слънцето прехвърли зенита, стигнаха до едно доста голямо село. Отдалече смътно отекваше кънтеж на ковашки чук. Постройките, някои на три ката, бяха до една с масивни дървени греди, с белезникав гипс по рамките, с островърхи сламени покриви и високи каменни комини. Нещо в тях погъделичка паметта му, но не можа да реши какво. Никаква ферма не се виждаше наоколо, сред горите. Но селата винаги бяха свързани с ферми, поддържаха ги и се препитаваха от тях. Всички те сигурно бяха по-навътре сред дърветата, далече от пътя.

Странно, но хората, които срещаха, не обръщаха внимание на приближаващия се керван. Един по риза, току до пътя, вдигна глава от секирата, която точеше на въртящия се с педал брус, след което отново се наведе, все едно че не беше видял нищо. Рояк хлапета профучаха иззад ъгъла и се втурнаха в другата уличка, без дори да погледнат към кервана. Много странно. Повечето селски хлапета щяха да се спрат и да зяпнат към търговски фургон, зачудени за чуждите краища, в които е бил търговецът, а в трупата имаше повече фургони и от най-дългия търговски керван. От север зад впряг от шест коня идеше амбулант, фургонът му с високо зебло беше почти целият покрит с връзки грънци, тигани и котлета. Това също трябваше да привлече любопитство. Дори едно голямо село на оживен път зависеше от амбу-ланти за повечето неща, които си купуваха хората. Но никой нито посочи натам, нито извика, че идва търговец. Просто всеки си продължи по работата.

На триста разтега преди селото Лука се изправи на капрата и погледна назад над покрива на фургона.

— Ще завием тука — ревна той и посочи голяма ливада с полски цветя: маргаритки, глухарчета и нещо, което можеше да мине за лю-бовничета, осеяли израслата вече цяла стъпка пролетнатрева. После седна и подкара встрани от пътя. Другите фургони поеха след него, колелетата им заораха в рохкавата от дъжда пръст.

Щом свърна Пипс към ливадата, Мат чу как копитата на конете на амбуланта закънтяха по застлания с камък път. Звукът го накара изведнъж да трепне и той се изправи на седлото. Пътят не беше застлан с… Дръпна рязко юздите. Покритият с платно фургон трополеше по сив калдъръм, изпънал се през селото. Самият амбулант, шишко с широка капела, зяпаше калдъръма и клатеше глава, заничаше към селото и пак клатеше глава. Амбулантите държаха все по едни и същи пътища. Трябваше да е минавал тук поне сто пъти. Трябваше да знае. Амбулантът спря впряга си и върза юздите за дръжката до капрата.

Мат вдигна ръце пред устата си и извика:

— Карай, човече! Колкото може по-бързо! Карай!

Амбулантът го погледна, а после скочи от седалката — доста пъргаво за едър човек като него. Замаха с ръце досущ като Лука и завика нещо. Мат не можеше да чуе думите, но знаеше какво вика. Вести за света, които бе насъбрал по пътя си, объркани с изреждане на стоката, която кара, и как няма равна на себе си. Никой из селото не се спря да го чуе.

— Махай се! — изрева Мат. — Те са мъртви! Махай се!

Някой зад него ахна. Тюон или Селусия. Сигурно и двете.

Изведнъж конете на амбуланта зацвилиха и замятаха глави като обезумели. Цвилеха като животни, преминали нащърбения ръб на ужаса — и не спираха.

Пипс се задърпа уплашено и Мат стисна здраво юздите. Конят заигра на кръгове, искаше да побегне в която и да е посока, стига да е колкото може по-далече оттук. Всички коне в кервана зацвилиха от страх. Лъвове и мечки зареваха, след тях — и леопардите. Това още повече подплаши конете и те се занадигаха на задните си крака. Кобилата на Тюон също подскачаше и се въртеше в кръг, както и сивушко-то на Селусия. За миг той се уплаши за Тюон, но тя сякаш се справяше с Акеин толкова добре, колкото и при ездата в леса. Най-сетне Мат удържа Пипс — той дишаше тежко, сякаш беше препускал дълго, но вече не се опитваше да се втурне в бяг. Късно беше. Сигурно от самото начало бе твърде късно. Дебелият амбулант скочи от капрата да види какво става с конете му.

Щом стъпи долу, залитна тромаво и се взря в краката си. Шапката падна от ръката му и тупна на черния път. И изведнъж и той запищя. Калдъръма го нямаше и търговецът бе затънал до глезените в земята също като цвилещите му коне. Беше затънал до глезените и затъваше още в опечената като камък глина като в тресавище, също като конете и фургона му. И селото, коне и хора, всичко бавно се стапяше в земята. Хората така и не спираха работата си. Жени, понесли кошове, мъже, помъкнали на раменете си грамаден дънер, притичващи деца… онзи при бруса продължаваше да си точи брадвата, и всички — вече почти до колене в земята.

Тюон задърпа Мат за палтото от едната страна, Селусия — от Другата. Той чак сега осъзна, че е подкарал Пипс. Към амбуланта. Светлина!

— Какво правиш?! — попита го побесняла Тюон.

— Нищо.

Лъкът му бе готов, роговете бяха наместени в жлебовете, ленените тетиви бяха оплетени и намазани с восък, но още не беше поставил и един връх на ясеновите стрели, а и при този дъжд смолата, крепяща гъшите пера на стрелите, все още беше размекната. Само това можещо да измисли — милостта на стрелата в сърцето на амбуланта, преди напълно да бъде засмукан! Щеше ли да умре, или го отнасяха там, където заминаваха всички тези мъртви шиотци? Точно това го бе зачо-въркало, когато видя постройките. Точно така тукашните бяха взида-ли Шиота преди близо триста години.

Не можеше да откъсне очи от гледката. Потъващият амбулант крещеше толкова силно, че се чуваше над врявата из кервана.

— Помоооощ! — викаше окаяникът и махаше с ръце. Като че ли гледаше право към Мат. — Помогнете миии! — И не спираше.

Мат продължи да го чака да умре, надяваше се да умре — по-добре беше от другото, — но човекът продължаваше да пищи, докато не потъна до кръста, сетне — до гърдите. Отчаяно отметна глава, като човек, повлечен под водата, за да вдиша за сетен път. После главата му се скри и останаха само ръцете, махаха отчаяно, докато и те не изчезнаха. Само шапката му, останала да лежи на пътя, говореше, че там наистина допреди малко е имало човек.

Когато и последните сламени покриви и високи комини се стопиха, Мат тежко въздъхна. На мястото на доскорошното село се беше ширнала друга ливада, изпъстрена с невен и глухарче, и от цвят на цвят прехвърчаха червени и жълти пеперуди. Толкова мирно. Да можеше само да повярва, че амбулантът е мъртъв.

Освен неколцината, тръгнали след Лука в ливадата, фургоните на трупата стояха на върволица на пътя и всички бяха слезли; жени утешаваха разилакани дечица, мъже се мъчеха да успокоят разтрепераните коне, всички говореха уплашено и гръмко, та да ги чуят над рева на мечките, лъвовете и леопардите. Е, всички освен Айез Седай. Трите се плъзнаха припряно по пътя с Блерик и Фен по петите ва Джолайн. Ако се съдеше по лицата им, на Айез Седай, както и на Стражниците, човек можеше да си помисли, че потъването на села под земята е нещо толкова обикновено, колкото домашните котки. Трите спряха до широкополата шапка на амбуланта. Теслин я вдигна и я заобръща в ръцете си, после я пусна. Сестрите тръгнаха през ливадата, в която доскоро беше селото, говореха и оглеждаха тук-там, сякаш можеха да разберат нещо от полските цветя и тревата. Не си бяха направили труда да си сложат наметалата, но този път поне Мат не намери в себе си сили да ги укори. Можеше и да са прелели, но и да беше така, не бяха дръпнали достатъчно Сила, та лисичата глава да измръзне. Нямаше да ги спре да си свършат задачата — ако имаха задача, разбира се. Не и днес, не и след онова, което току-що беше видял.

Споровете почнаха тутакси. Никой не искаше да мине през спече-ната глина, която допреди малко изглеждаше като каменна настилка. Викаха си един на друг, в това число — коняри и шивачки, всички обясняваха на Лука какво трябва да се направи, и то моментално. Някои искаха да обърнат назад, докато намерят друг път и по него и по-тесни пътища да се доберат до Люгард. Други настояваха изобщо да забравят за Люгард, да хванат за Иллиан по същите селски пътища, или даже да се върнат в Ебу Дар и по-нататък. Все пак оставаха Ама-диция и Тарабон. И Геалдан, между другото. Колкото искаш градчета и градове там, и далече от това прокълнато от Сянката място.

Мат си седеше в седлото на Пипс, опипваше разсеяно юздите и кротко чакаше сред цялата тази врява и махане на ръце. Пипс от време на време потръпваше, но вече не се опитваше да хукне. Том се провря през тълпата към Мат и отпусна ръка на шията на коня. Джюй-лин и Аматера дойдоха след него — тя се беше вкопчила в хващача на крадци и поглеждаше боязливо възбудените хора от трупата; а след тях — Ноал и Олвер. Момчето като че ли също бе готово да се вкопчи в някого за утеха, в когото и да е, само че беше вече много голямо и не искаше да го покаже. Ноал също изглеждаше угрижен, клатеше глава, мърмореше и все гледаше към Айез Седай. Нямаше и капка съмнение, че от тази вечер щеше да твърди, че е виждал нещо такова и преди, само че в много по-голям мащаб.

— Мисля, че оттук ще продължим сами — каза кротко Том. Джюйлин кимна мрачно.

— Ако се наложи — отвърна Мат.

Малцина щяха да застанат на страната на онези, които търсеха Тюон, отвлечената наследница на Сеанчанската империя, иначе той отдавна щеше да е оставил позорището. Да се доберат до спасителното убежище без трупата, в която да се крият, щеше да е много по-опасло, но не и невъзможно. Невъзможното беше да вразуми тези хора. Само един поглед към изплашените им лица бе достатъчен, за да го убеди, че няма да му стигне златото за това. Сигурно нямаше да стигне златото в целия свят.

Лука слушаше мълчаливо, загърнат в яркочервеното си наметало, докато енергията на хората от трупата не се изразходи. Щом гласовете им взеха да заглъхват, той тръгна между тях. Без никакви помпозни жестове този път. Тук ще спре да потупа някого по рамото, там — за да се взре искрено в очите на някоя жена. Селските пътища? Те били затънали в кал, по-скоро реки, отколкото пътища, заради пролетните дъждове. Така щяло да е два пъти по-дълго да стигнат до Люгард, три пъти, ако не и повече. Мат едва не се задави, като чу Лука да говори за бързина, но той съвсем не Ги подгряваше. Говореше за усилието да се измъкват затъналите фургони, принуждаваше слушащите го едва ли не да се видят как се напъват, за да измъкнат впряговете през калта, стигаща почти до ритлите. Дори един селски път нямаше да е чак толкова лош, но той успя да им го внуши. Най-малкото успя да го внуши на Мат. Малки и много нарядко щели да са селищата по тези черни пътища, селцата щели да са само от по няколко колиби. Малко щели да са местата за представление, а и храна за толкова много хора трудно щяла да се намери. Каза го, докато гледаше тъжно едно момиченце на пет-шест годинки, надничащо иззад полите на майка си, и човек просто разбираше как го вижда пред очите си как плаче от глад. Не една жена прегърна дечицата си при тези думи.

Колкото до Амадиция и Тарабон, и да, Геалдан, те били великолепни места за представления. „Голямото пътуващо позорище и великолепното представление на дивни зрелища и чудеса на Валан Лука“ щяло да посети тези земи и да привлече огромни тълпи. Някой ден. Но за да стигнат до тях сега, първо трябвало да се върнат в Ебу Дар, да изминат целия този път, който били преодолели за последните няколко недели, да минат през същите градове, където хората едва ли щели да хвърлят пари, за да видят наново нещо, което са видели наскоро. Дълъг път — и кесиите на всички щели да изтъняват и коремите им да се свиват с всеки ден.

Или пък можели да продължат към Люгард.

Тук гласът му започна да набира сила. Жестикулираше, но скром-ничко. Продължаваше да се движи между хората, но стъпваше по-бързо. Люгард бил величествен град. Ебу Дар бил само бледа сянка на Люгард. Люгард всъщност бил един от великите градове, толкова населен, че можели да играят там цяла пролет и все да напират нови тълпи. Мат така и не беше стъпвал в Люгард, но знаеше, че е наполовина в развалини, с крал, който не можеше да си позволи да поддържа улиците чисти, но в устата на Лука звучеше все едно, че не отстъпва на Кемлин. Със сигурност някои от тези хора го бяха виждали, но го слушаха захласнати, докато описваше палати, пред които Тарасински-ят палат в Ебу Дар приличаше на съборетина, докато говореше за тълпи и тълпи облечени в коприна благородници, които щели да се стичат, за да видят позорището, и дори щели да ги канят на частни представления. Крал Редран поне със сигурност щял да поръча такова. Играл ли бил досега някой от тях пред крал? Е, щял да играе. Със сигурност. Да. А от Люгард — към Кемлин, град, пред който Люгард приличал на жалко селце. Кемлин, един от най-големите и богати градове на света, където щели да играят цяло лято и нижещите се да ги гледат тълпи нямало да имат край.

— Бих искала да видя тези градове — промълви Тюон и придърпа Акеин до Пипс. — Ще ми ги покажеш ли, Играчко?

Селусия задържа сивушкото до бедрото на Тюон. Изглеждаше съвсем сдържана, но явно и тя бе потресена от видяното.

— Люгард може би. Оттам може да намеря начин да те върна в Ебу Дар. — С добре охраняван търговски керван и с толкова благонадеждни охранници, колкото можеше да наеме. Тюон може да беше много опитна и опасна, поне според Егеанин, но мнозина щяха да погледнат на две сами жени по пътя като на много лесна плячка, и то не само разбойници. — Може би и Кемлин. — Май щеше да му потрябва повечко време, отколкото оттук до Люгард.

— Каквото ще видим, ще го видим — отвърна загадъчно Тюон и двете със Селусия започнаха да си шават с пръсти.

„Да си говорят за мен зад гърба ми, а не да го правят пред очите ми“. Мразеше, когато почнеха да го правят това.

— Лука е добър като веселчун, Том, но не мисля, че ще ги склони.

Том изсумтя презрително и поглади с юмрук белите си мустаци.

— Бива го, признавам му го, но че не е веселчун, не е. Все пак хвана ги според мен. Дали да не се обзаложим, момче? Една златна корона?

Мат се изсмя, изненадващо за самия себе си. А беше сигурен, че няма да може да се засмее отново, преди да се отърси от образа с онзи амбулант, потъващ насред пътя. И конете. Почти чуваше все още цви-ленето им, толкова силно, че почти заглушаваше заровете.

— Искаш да се обзалагаш с мен? Добре. Готово.

— Не бих играл с тебе на зарове — сухо отвърна Том. — Но знам кога някой обръща с думи умовете на тълпата, щом го видя. И аз съм го правил.

Щом свърши с Кемлин, Лука се стегна, върна обичайната си помпозност и закрачи гордо изпъчен.

 

— А оттам — заяви той, — до самия Тар Валон. Ще наема кораби да ни превозят всички. — Този път Мат вече се задави. Лука да наеме кораби? Лука, който беше толкова стиснат, че мишки нямаше да даде да се стопят за лой? — Такива тълпи ще прииждат в Тар Валон, че можем да изкараме цял живот сред разкоша на великия град, където съградените от огиери дюкяни приличат на дворци, а дворците са неописуеми. Владетели, видели Тар Валон за първи път, са плакали със сълзи, че престолнините им са като села, а дворците им — като селяшки колиби. Самата Бяла кула е в Тар Валон, не забравяйте, най-грандиозното здание на света. Амирлинският трон лично ще ни помоли да се представим пред нея. Ние дадохме подслон на три изпаднали в нужда Айез Седай. Кой би повярвал, че няма да кажат добра дума за нас пред Амирлинския трон?

Мат хвърли поглед през рамо и видя, че трите Сестри са спрели да обикалят по ливадата, изникнала на мястото на селото. Стояха наредени една до друга на пътя и гледаха право към него — самото олицетворение на айезседайска невъзмутимост. Не, всъщност не гледаха него. Гледаха съсредоточено Тюон. Трите се бяха съгласили да не я притесняват повече и тъй като бяха Айез Седай, думата им ги обвързваше, но докъде стигаше все пак думата на една Айез Седай? Винаги намираха начини да заобиколят Клетвата против лъжа. Тъй че Тюон едва ли щеше да види Кемлин, а сигурно и Люгард. Най-вероятно и в двата града щеше да има Айез Седай. Какво по-лесно от това Джолайн и другите да ги известят, че Тюон е сеанчанска Върховна лейди? Най-вероятно Тюон щеше да тръгне за Тар Валон, преди той да успее да мигне. Като „гостенка“ естествено, да помогне да спрат боевете. Несъмнено мнозина щяха да кажат, че това е само за добро, че той самият трябва да им я предаде и да им каже коя е всъщност, но той беше дал думата си. Започна да смята колко да се осмели да се доближи до Люгард, преди дай намери превоз обратно до Ебу Дар.

Лука доста се затрудни с Тар Валон, за да го опише по-грандиозно от Кемлин след величавата си реч за предишния град, а и да стигнеха някога до Тар Валон, някои щяха да се разочароват от налудничавите му описания — Бялата кула хиляда разтега висока? Построените от огиери палати били колкото малки планини? Заяви дори, че в града имало огиерски стеддинг! Но накрая призова всеки, който иска трупата да продължи, да вдигне ръка. Всички ръце се изпънаха нагоре, дори детските ръце, и гласуване нямаше.

Мат измъкна една ебударска корона и каза:

— Никога не съм се радвал толкова, че губя, Том.

Е, никога не се радваше да губи, но в този случай бе по-добре, отколкото ако спечелеше.

Том взе монетата с лек поклон.

— Мисля да си я запазя за спомен. — Завъртя я между пръстите си и добави: — Да ми напомня, че и човекът с най-големия късмет на света може да загуби.

Въпреки вдигнатите ръце, на никой не му се щеше да мине по онази отсечка на пътя. Дори Лука седеше на капрата, вторачен напред, а Лателе се беше вкопчила в ръката му здраво, както Аматера се бе вкопчила в Джюйлин. Най-сетне Лука измърмори нещо, което сигурно беше проклятие, и шибна впряга с юздите. Докато стигнат фаталната отсечка, вече препускаха и Лука кара така чак докато не подминаха далече мястото с „калдъръма“. Така беше с всеки следващ фургон. Спиране, изчакване, докато предният не мине напред, рязко плясване с поводите — и бързо напред. Самият Мат вдиша дълбоко, преди да подкара Пипс. Ходом, никакъв галоп, но не му беше лесно да се сдържи да не забие пети в хълбоците му, особено докато подминаваше шапката на амбуланта. Тъмното лице на Тюон и бледото на Селу-сия не издадоха повече чувство от лицата на Айез Седай.

— Някой ден ще видя Тар Валон — каза кротко Тюон по средата на отсечката. — Вероятно ще го направя своя столица. Ще те накарам да ми покажеш града, Играчко. Бил си там, нали?

Светлина! Твърда женичка си беше. Прекрасна, но твърда като пирон.

След като всички минаха, Лука продължи в бърз тръс вместо обичайното тътрене. Слънцето взе да се смъква и подминаха няколко крайпътни ливади, достатъчно големи да поберат трупата, но Лука кара, без да спре, чак докато сенките им не се удължиха и слънцето не се превърна в тлъсто червено кълбо на хоризонта. Но и тогава остана на капрата, стиснал юздите и вторачен в тревистата равнина около тях.

— Най-обикновено поле си е — измърмори най-сетне, доста високо, и отби от пътя.

Мат придружи Тюон и Селусия до пурпурния фургон, след като Метвин пое конете — но тази вечер нямаше да има ядене й игри на Камъчета.

— Това е нощ за молитва — каза му тя. — Нищо ли не знаеш, играчко? Оживелите мъртъвци са знак, че Тармон Гай-дон е близо.

Този път не го взе за поредното й суеверие — в края на краищата и на него му бяха минали подобни мисли. Не беше много по молитвите, но този път се помоли, кратичко. Понякога човек няма какво друго да направи.

Никой не искаше да спи, тъй че лампите горяха из целия лагер. Никой не искаше да остава сам също така. Мат яде сам в шатрата си. Нямаше апетит и заровете тропаха в главата му по-силно от всякога, но точно като свърши, Том дойде да поиграят на камъчета, а скоро след него — и Ноал. Лопин и Нерим цъфваха през няколко минути, кланяха се и питаха дали Мат или другите искат нещо. После донесоха вино и чаши — Лопин донесе висока глинена стомна и счупи восъчния печат, а Нерим донесе чашите на дървена табла. Мат им каза да намерят Харнан и другите войници.

— Не се съмнявам, че вече се напиват, което е добра идея според мен. Това е заповед. Предайте им, че съм казал да дадат и на вас.

Лопин се сведе над кръглия си корем в мрачен поклон.

— Помагам от време на време на челника, милорд. Носил съм му едно-друго. Вярвам, че ще е щедър с брендито. Хайде с мене, Нерим. Лорд Мат иска да те напия и ще се напиеш с мен, даже ако трябва да ти седна отгоре и да ти налея брендито в гърлото.

Тясното лице на въздържателя кайриенец се навъси неодобрително, но и той се поклони и бързо излезе с тайренеца. Мат не смяташе, че на Лопин ще му се наложи да му сяда отгоре.

Дойде и Джюйлин, с Аматера и Олвер, тъй че към играта с камъчета на масичката се добави играта на „Лисици и змии“, проснати на платнения под. Аматера се оказа свестен играч на камъчета, нищо чудно, след като беше бивша владетелка, но устните й още повече се нацупиха, когато двамата с Олвер загубиха, макар че в тази игра никой не печелеше. Но пък Мат винаги беше подозирал, че не е била много добра владетелка. Който не играеше, седеше на нара. Мат гледаше игрите, когато не беше негов ред да играе, както и Джюйлин, докато играеше Аматера. Почти не откъсваше очи от нея, освен когато му дойдеше ред да играе. Ноал си бъбреше приказките — но пък той винаги си заплиташе лакардиите, дори докато играеше, и бъбренето като че ли не влияеше на умението му с камъчетата — а Том седеше и четеше писмото, дето Мат му го беше донесъл, като че ли преди много, много време. Страницата беше много омачкана от носенето в джоба на палтото на Том и много зацапана от четене и препрочитане. Беше казал, че е от някоя си умряла жена.

Изненада беше, че по някое време Домон и Егеанин надникнаха през процепа. Не че точно бяха отбягвали Мат, откакто той се премести от зеления фургон, но не си и правеха труд да го потърсят. Като всички останали, и те се бяха облекли в по-хубави дрехи от дрипите, които носеха в началото за прикритие. Раздвоените поли на Егеанин и палтото с висока яка, и двете от синя вълна и извезани с жълто, почти златисто по пешовете и ръкавите, биеха малко като на униформа, докато Домон, в добре скроеното кафяво палто и торбести панталони, затъкнати в подвитите малко под коленете ботуши, приличаше от глава до пети на преуспяващ, макар и не чак заможен иллиански търговец.

Щом Егеанин влезе, Аматера, която беше на пода с Олвер, коленичи и се сви на кълбо. Джюйлин въздъхна и стана от столчето на масата срещу Мат, но Егеанин каза:

— Няма нужда от това, нито с мен, нито с никого. — И се наведе, хвана Аматера за раменете и я изправи. Аматера стана бавно, държе ше очите си сведени. Егеанин я хвана за брадичката и нежно повдигна главата й. — Гледаш ме в очите. Всички гледаш в очите. — Тарабонката нервно облиза устни, но продължи да гледа Егеанин в лицето, след като тя я пусна. От друга страна, очите й бяха много ококорени.

— Ей на това му се вика промяна — отрони недоверчиво Джюйлин. С нотка гняв. Стоеше скован като статуя, издялана от тъмно дърво. Мразеше сеанчанците заради онова, което бяха причинили на Аматера. — А ме нарече крадец, че я освободих. — Тук вече имаше повече от нотка гняв. Мразеше крадците. И контрабандистите, какъвто беше Домон.

— Всичко се променя с времето — подхвърли добродушно Домон и се усмихна, колкото да предотврати по-разгорещени думи. — Ей на, виждате честен човек, господин Хващачо на крадци. Лейлвин ме накара да обещая, че ще се откажа от контрабандата, преди да се съгласи Да се омъжи за мен. Късметът да ме жъгне дано, чувал ли е някой жена да се откаже да вземе мъж, ако той не се откаже от доходен занаят? — И се засмя, все едно че това бе най-страхотната шега на света.

Егеанин го сръга с юмрук в ребрата толкова силно, че смехът му тутакси премина в пъшкане. Откакто беше женен за нея, ребрата му сигурно бяха отекли до едно.

— Очаквам да си спазиш обещанието, Бейл. Аз се променям, значи и ти трябва да се промениш. — Изгледа за миг Аматера — сигурно за да се увери, че още се подчинява; биваше я Егеанин да кара другите да правят каквото им каже — след което изпъна ръка към Джюйлин. — Променям се, господин Сандар. А вие?

Джюйлин се поколеба, но плесна ръката й.

— Ще взема да се опитам. — Не беше много убедителен.

— Моля само да се опитате честно. — Егеанин огледа намръщено шатрата и поклати глава. — Виждала съм трюмове по-малко претъпкани от това. Във фургона ни има малко прилично вино, господин Сандар. Ще дойдете ли с дамата си с нас на по чашка?

Джюйлин отново се поколеба, но най-сетне измърмори:

— Той почти си я е спечелил тая игра. Няма смисъл да се доиграва. — Нахлузи коничната си шапка, съвсем ненужно придърпа на раменете си тъмното широкополо тайренско палто и много официално подаде ръка на Аматера. Тя я стисна здраво и макар да не откъсваше очи от лицето на Егеанин, видимо потрепери. — Предполагам, че Олвер ще иска да остане тук да си довърши играта, но двамата с дамата ми с удоволствие ще пийнем вино с вас и съпруга ви, госпожо Безморска. — В погледа му имаше леко предизвикателство. Ясно беше, че за него Егеанин тепърва трябва да доказва, че вече на гледа на Аматера като на открадната собственост.

Егеанин кимна, уж че го разбира напълно.

— Светлината да ви огрее тази нощ и още толкова дни и нощи, колкото ни остават на всички — рече тя като за сбогом на оставащите. Страшно ободряващо.

Щом четиримата излязоха, отвън изгърмя. Последва нов трясък и дъждът заромоли по покрива на шатрата, бързо се усили в пороен и капките тежко забарабаниха по зеленикавото платнище. Ако Джюйлин и другите не бяха потичали, щяха да си пият виното мокри.

Ноал се настани от другата страна на червеното платно срещу Олвер, на мястото на Аматера, и хвана заровете. Черните кръгове бяха стигнали почти до края на изрисувания като паяжина плат, но за всяко око беше явно, че няма да успеят. За всяко, но не и за окото на Олвер. Той изохка, щом един от белите кръгове с вълниста линия, змия, докосна неговата фигура, и още веднъж, когато един кръг с нарисуван триъгълник се опря до фигура на Ноал.

Ноал междувременно отново подхвана приказката, която бе прекъснал при появата на Егеанин и Домон, история за уж някакво негово пътуване на каботажен кораб на Морския народ.

— Жените Ата-ан Миере са най-чевръстите на света — заговори той, докато придвижваше черните кръгове назад към средата на игралното платно — по-чевръсти са дори от доманките, а знаете, че това все пак говори нещо. А когато са в открито море, далече от сушата… — Изведнъж млъкна, окашля се и погледна накриво Олвер, който трупаше змиите и лисиците по ъглите на таблото.

— Какво правят тогава? — попита Олвер.

— Ами… — Ноал се почеса по носа. — Ами, катерят се по такелажа толкова пъргаво, че човек ще си рече, че имат шепи там, където трябва да имат стъпала. Това правят. — Олвер ахна и Ноал въздъхна облекчено.

Мат взе да маха черните и бели камъчета от игралното табло и да ги прибира в двете резбовани дървени кутии. Заровете в главата му подскачаха и тропаха толкова силно, че и най-силната гръмотевица не можеше да ги заглуши.

— Още една игра, Том? Белокосият мъж вдигна очи от писмото.

— Не, Мат. Тази нощ умът ми е като в мъгла.

 

— Ако нямаш против, да те попитам, Том, защо го четеш това писмо така? В смисъл, понякога лицето ти изглежда, сякаш се мъчиш да отгатнеш какво иска да каже. — Олвер се ухили, като при добре хвърлен зар.

— Ами, защото съм аз. Донякъде. Тука. — Протегна му писмото, но Мат поклати глава.

— Не е моя работа, Том. Писмото си е твое, а в главоблъсканиците хич не ме бива.

— О, и твоя работа е. Моарейн го написа малко преди да… Все едно де, тя го написа.

Мат го зяпна продължително, преди да поеме омачканата страница, а когато очите му се спуснаха над зацапаното мастило, примига. Страничката беше изпълнена със ситен изряден почерк, но започваше с „Мой прескъпи Том“. Кой можеше да допусне, че точно Моарейн ще се обърне така към Том Мерилин?

— Том, това е лично. Не мисля, че е редно да…

— Чети — прекъсна го Том. — Ще видиш.

Мат си пое дълбоко дъх. Писмо от една мъртва Айез Седай, което е загадка и което по някакъв начин го засяга? Изведнъж му се дощя всичко друго, но не и да чете това проклето нещо. Но все едно, започна. Още малко и косата му щеше да настръхне.

„Мой прескъпи Том,

Много са думите, които бих искала да ти напиша, думи, извиращи от сърцето ми, но се налага да се откажа от това, защото знам, че така трябва, а и времето вече е малко. Много неща има, които не мога да ти кажа, за да не причиня гибел, но това, което мога, ще ти го кажа. Вслушай се внимателно в това, което казвам. Скоро ще сляза на пристана и ще се опълча срещу Лан-феар. Как е възможно да знам това? Тази тайна е в ръцете на други. Достатъчно е, че го знам, и нека това предчувствие бъде доказателство за останалото, което казвам.

Когато получиш това, ще са ти казали, че съм мъртва. Ще го вярват всички. Не съм мъртва и бих могла да изживея определените ми години. Възможно е също така ти, Мат Каутон и още един, непознат за мен мъж, да се опитате да ме спасите. Казвам «възможно», защото може да не пожелаеш или да не можеш, или защото Мат може да откаже. Той не таи към мен онази обич, която ти като че ли изпитваш, и си има основания, които несъмнено смята за добри. Ако се опиташ, трябва да бъдете само ти, Мат и още един. Повече ще означава смърт за всички ви. По-малко ще означава смърт за всички ви. Дори да дойдете само с Мат и другия, пак е възможно да ви споходи смърт. Виждала съм да се опитвате и да загивате, един, или двама, или и тримата. Виждала съм сама да загивам при опита. Виждала съм как всички оставаме живи и как умираме в плен.

Ако въпреки това решите да опитате, младият Мат знае как да ме намери, но не бива да му показваш това писмо, преди той да попита за него. Това е изключително важно. Той не трябва да знае нищо за съдържанието на това писмо, докато не те попита. Събитията трябва да се развият по определен начин, каквато и да е цената.

Ако отново видиш Лан, кажи му, че всичко товае за добро. Неговата съдба върви по път, различен от моя. Желая му пълно щастие с Нинив.

И последно. Помнете онова, което знаете за играта на «Змии и лисици». Помнете го и го спазвайте.

Време е и вече трябва да направя онова, което трябва да се направи.

Светлината дано те освети и да ти даде радост, мой прескъпи Том, все едно дали ще се видим повече, или не.

Моарейн“

Щом свърши, отекна гръм. Тъкмо на място. Мат поклати глава, върна писмото и рече кротко:

— Том, Връзката на Лан към нея беше прекъсната. Само смърт може да го направи това. Той каза, че е мъртва.

— А писмото казва, че всеки ще го повярва. Тя е знаела, Мат. Знаела го е предварително.

— Може и така да е, но Моарейн и Ланфеар минаха през онзи портал тер-анреал и той се стопи. Беше от червен камък, или поне на такова приличаше, камък, Том, а се стопи като восък. Видях го. Тя отиде там, където обитават Еелфините, и дори да е жива, няма начин ние да стигнем там.

— Кулата на Генджей — изписука Олвер, а тримата възрастни завъртяха глави и го зяпнаха. — Биргит ми го каза — оправда се момчето. — Кулата на Генджей е пътят към земите на Делфините и Еелфините. — И той направи жеста, с който започваше всяка игра на „Змии и лисици“, нарисуван във въздуха триъгълник с вълниста черта през него. — Тя знае повече истории и от вас, господин Чарин.

— Това да не ще да е Биргит Сребролъката, а? — кисело отвърна Ноал, а момчето го изгледа намръщено.

— Не съм бебе, господин Чарин. Но тя е много добра с лъка и може и да е. В смисъл Биргит, родена наново.

— Не мисля, че това изобщо е възможно — каза Мат. — И аз съм говорил с нея. Последното нещо, което й се ще, е да бъде какъвто и да било герой. — Държеше си на обещанията и тайните на Биргит при него щяха да са непокътнати. — Все едно, това, че се знае за тази кула, не помага много, освен ако не ти е казала къде е. — Олвер поклати тъжно глава, а Мат се наведе и разроши косата му. — Не си виновен, момче. Без тебе нямаше дори да знаем, че съществува. — Това май не помогна много. Олвер заби унило поглед в червения плат на игралното табло.

 

— Кулата на Генджей — сепна се Ноал. — Малцина все още знаят тази приказка. Джайн все казваше, че някой ден ще я потърси. Някъде покрай Сенчестия бряг била според него.

— Това е много терен за обхождане. — Мат затвори капака на едната кутия. — Може да отнеме години. — Години, с които не разполагаха, ако Тюон беше права, а той бе сигурен, че е права.

Том поклати глава.

— Тя казва, че ти знаеш, Мат. „Мат знае как да ме намери“. Много се съмнявам, че щеше да го напише по приумица.

— Добре де, и да казва, нищо не мога да направя, нали? До тази Нощ не бях чувал за никаква Кула на Генджей.

— Жалко — въздъхна Ноал. — Аз бих искал да го видя това чудо, нещо, което проклетият Джайн Бродяжника така и не успя. По-добре се откажи — добави той, щом Том си отвори устата. — Нямаше да го забрави, ако я беше видял, а и да не беше чувал името, щеше да се сети, като чуе за някаква странна кула, която пропущала хора в други земи. Разправяли са ми, че блестяла като лъсната стомана, двеста стъпки висока и четирийсет дебела, и никакъв отвор не можело да се види по нея. Кой би могъл да забрави, че е видял това?

Мат се вцепени. Черният шал над белега от бесенето изведнъж се оказа твърде стегнат. Самият белег изведнъж почна да пари. Трудно му беше да вдиша.

— Като няма отвор, как ще влезем? — попита Том.

Ноал само сви рамене, но Олвер заговори отново:

— Според Биргит правиш знака, от която и да е стена, с бронзов нож. — И отново направи знака за начало на играта. — Казва, че трябва да е бронзов нож. Правиш знака и се отваря врата.

— Какво още ти е разправяла за… — почна Том, но замълча и се намръщи. — Какво те мъчи, Мат? Пребледнял си, сякаш ти е прилошало.

Паметта му го мъчеше този път — не спомените на други мъже. Те бяха натикани в него, за да запълнят дупки в собствените му спомени, и ги бяха затъкнали повече от добре, или така поне изглеждаше. Определено помнеше повече дни, отколкото бе живял. Но цели отрязъци от личния живот му се губеха, а други бяха като проядени от молци завивки или пък сенчести и мъгливи. Имаше само откъслечни спомени за бягството от Шадар Логот и много смътни — за бягството на кораба на Домон, но точно от това пътуване нещо изпъкваше. Кула, блестяща като лъсната стомана. Прилошало ли му било? Стомахът му беше готов сам да се избълва.

— Мисля, че знам къде е тази кула, Том. По-точно Домон знае. Но не мога да дойда с теб. Еелфините ще узнаят, че идвам, сигурно и Аелфините. Огън да ме изгори, те може вече и да знаят за това писмо, защото го прочетох. Може и да знаят всяка дума, която казахме. На тях не можеш да им вярваш. Ще се възползват, ако могат, а ако знаят, че идваш, ще се подготвят точно за това. Ще те одерат жив и ще си направят сбруи от кожата ти. — Спомените за тях си бяха негови, но бяха повече от достатъчни, за да подкрепят думите му.

Зяпнаха го като луд, даже и Олвер. Нищо не оставаше, освен да им разкаже за срещата си с Аелфините и Еелфините. Поне толкова, колкото беше нужно. Не и за отговорите от Еелфините, разбира се, или за двата му дара от Аелфините. Но бяха нужни и спомени на другите мъже, за да обясни за връзките, които бе разбрал вече, че Аелфините и Еелфините имат към него. И сбруите от бяла кожа, които носеха Еелфините — това му се стори важно. И как се бяха опитали да го убият. Това беше много важно. Беше им казал, че иска да се върне, но пропусна да каже „жив“, тъй че го отведоха и го обесиха. Дори смъкна шала да им покаже белега за повече тежест, а рядко позволяваше някой друг да го види. Тримата слушаха мълчаливо, Том и Ноал — напрегнати, а устата на Олвер зяпваше бавно от удивление. Трополене-то на дъжда по покрива на шатрата бе единственият звук освен собствения му глас.

— Всичко това трябва да си остане в тази шатра — завърши той. — Айез Седай вече имат достатъчно причини да искат да ме хванат. Ако разберат за всички тези спомени, изобщо няма да се освободя от тях. — Щеше ли изобщо някога да се освободи напълно от тях? Започваше да мисли, че едва ли, но все пак нямаше нужда да им дава нови поводи да се мешат в живота му.

— А ти да не си нещо роднина на Джайн? — Ноал вдигна ръце да го успокои. — Мир, човече. Вярвам ти. Просто това надмина всичко, което съм правил някога. Всичко, което е правил и Джайн. Имаш ли нещо против аз да съм другият? Може да се окажа от полза, като се позатегне работата, нали.

— Да ме изгори дано, покрай ушите ли ви мина всичко, което ви казах? Те ще знаят, че идвам. Може вече да знаят всичко!

— Всъщност е без значение — подхвърли Том. — Поне за мен. Аз ще отида сам, ако потрябва. Но ако съм го прочел правилно… — Взе да сгъва писмото, почти с нежност. — Единствената надежда за успех е ако ти си един от тримата.

Гледаше Мат в очите.

На Мат му се искаше да извърне поглед, ала не можеше. Проклетите Айез Седай! Тая жена почти със сигурност беше мъртва, а ето че продължаваше да го ръчка да става герой. Е, героите ги потупваха по главата и после ги избутваха настрана до следващия път, когато потрябва герой, стига изобщо да оцелеят, като станат герои. Много често не оцеляваха. Никога не беше изпитвал доверие към Моарейн, нито я беше харесвал. Само глупците се доверяваха на Айез Седай. Но пък ако не беше тя, сега щеше още да си е в Две реки, да изрива торта от обора и да чисти кравите. Или щеше да е мъртъв. А и Том седеше, без нищо да казва, и само го гледаше втренчено. Това беше пречката. Мат обичаше Том. „О, кръв и кървава пепел!“

— Да ме изгори дано, какъвто съм глупак — промърмори той — Ще дойда.

Гърмът изтрещя оглушително, миг след блясъка на светкавицата толкова силна, че блесна през платнището на шатрата. Когато грохотът заглъхна, в главата му бе настъпила пълна тишина. И последните зарове бяха спрели.

Искаше му се да заплаче.