Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Колелото на времето (11)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Knife of Dreams, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 90 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
vens (2007)

Издание:

ИК „Бард“, 2006

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от lerek)

Глава 29
Последният възел

Перин стоеше малко под билото на рида, до самия край на ивицата мъгла, и оглеждаше лагера и града долу. Двеста разтега доста стръмен склон, осеян с рехави ниски храсталаци чак до равното, и може би още около седемстотин разтега по равното до първите шатри, след това — малко повече от миля до града. Вече изглеждаше съвсем близо. Не беше извадил далекогледа. Едно блесване на лещите под едва надничащото над хоризонта слънце, едно-едничко златисточервено блесване колкото нокът можеше да провали всичко. Сивотата наоколо се стелеше на вълни, но вятърът не я разнасяше дори когато се усилеше и развееше палтото му. Гъстата мъгла на отсрещния рид като че ли също бе застинала. Колко ли време оставаше, преди някой при шатрите да го забележи? Нищо не можеше да се направи за това. Мъглата си приличаше на най-обикновена мъгла, влажна и малко студена, но Неалд беше успял някак да я накара да застине на място, преди да се заеме с другите си задачи. Слънцето също нямаше да я разсее дори и по пладне, така поне уверяваше аша-манът. До пладне всичко щеше да е свършило, по един или друг начин, но Перин се надяваше да е прав. Небето беше ясно и денят обещаваше да е топъл за ранна пролет.

Из стана като че ли имаше сравнително малко Шайдо, но пък гъмжеше от фигури, облечени в бяло. Десетки хиляди. Очите го боляха да може да зърне Файле сред тях, сърцето го болеше да я види, но беше все едно да се опитваш да различиш една определена игла в цял кош за ечемик, пълен с игли. Тъй че вместо да я търси, той се загледа към градската порта. Зееше широко. Примамващо широко. Зовяха го. Скоро Файле и приятелките й щяха да разберат, че е време да се запътят към тази порта и високата вътрешна крепост, издигаща се в северния край на града. Можеше да са я пратили по работа, стига Девите да бяха прави за това как се държат с пленнички гай-шайн, но тя все щеше да измисли начин да се измъкне и да тръгне към крепостта. Тя и приятелките й, а сигурно и Алайз. Каквито и планове да имаше с Шайдо, Айез Седай едва ли щеше да държи да остане на бойното поле. Втора Сестра в крепостта можеше да е от полза. Светлината да не дадеше дано да се стига до това.

Грижливо беше обмислил всяка възможност, която можеше да си представи, чак до пълното поражение, но колкото и да му се искаше, това не беше ковашка главоблъсканица. Усуканите железни парчета в една ковашка главоблъсканица се движеха само по определени начини. Преместиш ги както трябва — и главоблъсканицата се разпада. Хората обаче можеха да се местят по хиляди начини, понякога в посоки, за които не си вярвал, че изобщо са възможни, докато не се случи. Щяха ли плановете му да удържат, ако Шайдо направеха нещо неочаквано? Почти със сигурност щяха да направят нещо неочаквано и единственото, което можеше на свой ред да направи той, бе да се надява, че това няма да доведе до провал. Погледна с копнеж към портата на Малден, обърна се и тръгна обратно нагоре по склона.

Макар да не можеше да види на повече от десет крачки пред себе си в мъглата, Перин скоро намери Данил Левин сред дърветата на билото. Слаб, та чак мършав, с клюнест нос и дебели мустаци по тара-бонския обичай, Данил изпъкваше дори когато не можеш ясно да му видиш лицето. Другите мъже от Две реки зад него бяха смътни силуети. Повечето бяха наклякали или седнали на земята, отдъхваха, докато има възможност. Джори Конгар се опитваше да подлъже неколцина за игра със зарове, но тихо, тъй че Перин го подмина. Бездруго никой не искаше да играе с него — Джори имаше необикновен късмет със заровете.

Данил се поклони и измърмори:

— Милорд.

Много време прекарваше този човек напоследък с хората на Файле. Наричаше го „придобиване на блясък“, каквото и да означаваше това. Човек не е месинг да придобива блясък.

— Внимавай някой да не направи нещо празноглаво и глупаво като мен преди малко, Данил. Остър поглед отдолу може да забележи движение пред мъглата и може да пратят хора да разузнаят.

Данил се окашля дискретно в шепа. Светлина, ставаше досущ като кайриенците и тайренците.

— Както кажете, милорд. Ще ги държа всички назад.

— Милорд? — отекна в мъглата сухият глас на Балвер. — А, тука сте били, милорд. — Дребният слаб мъж изникна, следван от две по-едри фигури, макар едната да не беше много по-висока. Спряха, щом им махна с ръка, едва различими в мъглата силуети, и той се приближи сам. — Масема се появи долу, милорд. Рекох, че ще е най-добре Хавиар и Нерион да не му се мяркат пред очите, нито на хората му. Не вярвам да има подозрения към тях. Мисля, че всеки, към който има подозрения, го убива. Но „далече от очите, далече от ума“ си е най-добре.

Перин се намръщи. Масема трябваше да е с армията си зад западния рид. Ако можеше да се нарече армия. Беше броил тези мъже — и малко жени, — докато се тътреха изнервени през Порталите, отворени от двамата Аша’ман: и бяха някъде към двайсет хиляди. Масема не беше много точен с числата и Перин едва предната нощ доби точна представа за броя им. Опърпани и мръсни, само по някой тук-там имаше шлем на главата, да не говорим за броня, но всяка ръка стискаше меч, копие или брадва, алебарда или арбалет, в това число и жените. Жените сред следовниците на Масема бяха по-лоши и от мъжете, а това говореше нещо. Повечето от цялата тази сган ги биваше само да тормозят хората и да ги принуждават да се кълнат, че ще следват Преродения Дракон — цветовете се завихриха в главата му и гневът му ги разпръсна, — както и да ги убиват, ако откажат. Но днес поне бяха получили по-добра кауза.

— Май е време Хавиар и Нерион изобщо да не се мяркат повече пред Масема.

— Както пожелаете, милорд. Но според мен те все още са толкова в безопасност, колкото и всеки друг, който може да им върши работата, а и горят от желание. — Балвер килна глава като любопитен врабец, кацнал на клонка. — Не са подкупени, ако това ви е страхът, милорд-Тая опасност я има винаги, щом пратиш някой да се преструва на това, което не е, но имам нюх за признаците.

— Дръж ги изкъсо, Балвер. — След днешния ден с малко късмет навярно бездруго от армията на Масема нямаше да е останало много, за да се шпионира. Може би и Масема нямаше да го има, за да се притеснява човек от него.

Перин заслиза бавно по обраслия с храсталак склон покрай майен-ци и геалдански пиконосци, чакащи знак до конете си сред гъстата мъгла; пиките им бяха подпрени на раменете или забити в земята. Боядисаните в червено шлемове и нагръдници на Крилатата гвардия сигурно нямаше да са проблем на билото, но не и лъскавата броня на геалданците, а след като и Гален, и Арганда настръхваха, щом другият се окажеше предпочетен, и двамата трябваше да чакат тук. Мъглата се простираше на голямо разстояние — Неалд твърдеше, че било нарочно, но замириса изненадано и доволно, като разбра какво е направил — тъй че Перин продължаваше да гази през сивото, когато стигна до подножието на рида, където в колона стояха всички коли. Между тях се движеха смътните фигури на кайриенските колари, проверяваха такъмите, стягаха въжетата, задържащи платнените покривала.

Масема чакаше, а на Перин ужасно му се искаше със зъби да му откъсне ръката от рамото, но забеляза едрата фигура на Бейзъл Джил до една от колите и се запъти натам. С него беше Лини, загърната в тъмно наметало, и Бреане, прегърнала през кръста Ламгвин, якия му слуга. Господин Джил смъкна широкополата си шапка. Побелялата му коса бе сресана назад, но не можеше да скрие съвсем оплешивялото му теме. Лини изсумтя и подчертано не погледна към Перин — правеше се, че уж си намества качулката. Миришеше на гняв и на страх. Господин Джил миришеше на страх.

— Време е да поемете на север — рече Перин. — Като стигнете планините, карайте покрай тях, докато стигнете пътя за Джеанна. С малко късмет ще ви настигнем, преди да сте стигнали планините, но ако не, пращате слугите на Алиандре за Джеанна, а вие тръгвате на изток през прохода, после — отново на север. Ще сме толкова близо зад вас, колкото можем. — Стига планът му съвсем да не се объркаше. Светлина, та той все пак беше ковач, а не войник. Но дори Тилий най-накрая се беше съгласила, че планът е добър.

— Няма да мръдна оттук, докато не се уверя, че Мейгдин е в безопасност — каза на мъглата Тилий с тънкия си, твърд като желязо глас. — И лейди Файле, разбира се.

Господин Джил се потърка по темето.

— Милорд, двамата с Ламгвин тука си мислехме дали все пак не можем да помогнем. Лейди Файле значи много за нас, а Мейгдин…. Мейгдин си е от нашите. Знам от кой край се държи мечът, а и Ламгвин също. — Носеше меч на колана около шишкавия си корем, но ако беше въртял меч през последните двайсет години, Перин щеше да изяде половината от тоя колан. Бреане стисна още по-силно Ламгвин, но едрият мъж я потупа по рамото и отпусна другата си ръка на дръжката на късия си меч. Мъглата скриваше нашареното му с белези лице и подутите стави на пръстите му. Беше кръчмарски скандалджия, макар и добър човек иначе, но от бой с мечове нищо не разбираше.

— Вие сте моят шамбаян, господин Джил — каза твърдо Перин. — Вашето задължение е да отведете коларите, конярите и слугите на безопасно място. Вашето и на Ламгвин. Хайде, тръгвайте си по работата и си я свършете. — Дебелият мъж кимна с неохота. Бреане въздъхна облекчено, щом Ламгвин послушно се чукна с юмрук по челото. Едва ли беше чул въздишката й, но я прегърна и й промърмори нещо утешително.

Лини не беше толкова отстъпчива и отново заговори на мъглата:

— Няма да мръдна оттук, докато не се уверя, че…

Перин плесна с ръце, толкова силно, че я стресна, и тя го погледна изненадано.

— Тук можете само да хванете треска от стоенето на мокро. И да умрете, ако Шайдо успеят да пробият. Ще изведа Файле. Ще доведа с нея и Мейгдин, и останалите. — Щеше да го направи или да загине. Но нямаше смисъл да го казва това. Трябваше да повярват, че ще ги догони с Файле и другите. — И ти тръгваш с тях на север, Лини. Файле ще ми се ядоса ужасно, ако позволя да те сполети нещо. Господин Джил, погрижете се да е с вас, дори да се наложи да я вържете и да я качите в някоя от колите.

Господин Джил трепна и замачка шапката си. Изведнъж замириса на тревога, а Лини — на чисто възмущение. Мирисът на Ламгвин се изпълни със смях и той се потърка по носа, сигурно за да скрие усмивката си, но странно, Бреане също се възмути. Какво пък, Перин никога не беше твърдял, че разбира жените. Щом не можеше да разбере тази, за която се бе оженил — повечето време наистина изобщо не я разбираше, — то едва ли щеше да разбере останалите.

Накрая Лини сама се качи на капрата до един от коларите, без да я принуждават, макар че избута ръката на господин Джил, когато той се опита да й помогне, и колоната се затътри на север през мъглата. Зад една от колите, натоварени с шатрите и вещите на Мъдрите, закрачи група облечени в бяло гай-шайн, покорни и хрисими дори сега, мъже и жени, нахлупили качулките над главите си и забили очи в земята. Бяха Шайдо, пленени при Кайриен, и след няколко месеца щяха да смъкнат бялото и да се върнат в клана си. Перин бе заповядал да ги държат под око въпреки уверенията на Мъдрите, че в това отношение те ще се придържат към джи-е-тох, каквито и други обичаи да бяха изоставили, ала все пак Мъдрите като че ли се оказаха прави. Все още бяха седемнайсет. Никой не се беше опитал да избяга и да предупреди Шайдо оттатък рида. Осите на колите бяха обилно смазани, но все пак скърцаха и тракаха шумно за острия му слух. С мъничко късмет, щеше да ги настигне с Файле малко преди планините.

Когато взеха да го подминават резервните коне, поведени на дълги въжета от конярите, в мъглата срещу колоната от коли заслиза една Дева. Беше Сюлин — шуфата й бе смъкната около, шията, черното й наметало бе провиснало. Прясна рана през лявата й буза щеше да добави нов белег по нашареното й вече лице, освен ако не приемеше Цяра от някоя Сестра. Можеше да откаже. Девите сякаш имаха странно отношение към чирачките на Мъдрите, а може би беше просто защото чирачките бяха Айез Седай. Дори на Анура гледаха като на чирачка, макар да не беше.

— Стражите на Шайдо на север са мъртви, Перин Айбара — каза тя, щом спря пред него. — И мъжете, които отиваха да ги сменят. Танцуваха добре като за Шайдо.

— Вие дадохте ли жертви? — попита той тихо.

— Елиенда и Бриаин се пробудиха от съня. — Все едно че говореше за времето, а не за смъртта на две жени, които й бяха близки. — Всички рано или късно трябва да се пробудим. Наложи се да носим Авиелин последните две мили. Ще й трябва Цярът. — Тъй. Щеше да го приеме.

— Ще пратя една Айез Седай с тебе — отвърна той и се озърна в мъглата. Освен нижещата се покрай него колона коне не можа да види нищо. — Веднага щом намеря някоя.

Но те го намериха сами, още докато го казваше — Анура и Масури, повели през мъглата конете си, с Берелайн и Масема, с лъсналата му от влагата бръсната глава. Дори в мъглата не можеше да се сбърка опърпаното му палто нито грубата кръпка на рамото. Златото, пляч-косвано от следовниците му, не лепнеше на ръцете му. Всичко отиваше за бедните. Това беше единственото добро, което можеше да се каже за Масема. Но пък много от тези бедни, за чието изхранване отиваше златото, бяха станали бедни, защото имуществото им беше ограбено, дюкяните и фермите им — опожарени от хората на Масема. Неясно защо Берелайн носеще тази сутрин коронката на Първата на Майен, със златния ястреб в полет над челото й, въпреки че роклята й и наметалото й бяха в невзрачно тъмносиво. Под лекия й парфюм с цветен аромат мирисът й бе нетърпение и тревога, едно от най-странните съчетания, които Перин беше подушвал. С тях бяха и шестте Мъдри, с тъмни шалове, заметнати над лактите, и с кърпи, стегнали назад дългите им коси. При всичките им златни и костени гердани и гривни Берелайн поне този път изглеждаше простичко облечена. Ей-рам също беше с тях, вълчата глава на дръжката на меча му стърчеше над рамото му. Дори мъглата не можеше да скрие, че лицето му не е съвсем както обикновено. Масема го притегляше и Ейрам сякаш се къпеше в някаква излъчвана от „пророка“ светлина. Перин се зачуди дали не трябваше да го отпрати с колите. Но и да го беше направил, Ейрам щеше да се измъкне при първата възможност, щом се скриеше от очите му.

Перин обясни на двете Айез Седай от какво има нужда Авиелин, но за негова изненада, когато Масури заяви, че ще отиде, русокосата Едара вдигна ръка и крехката Кафява се закова на място. Анура помръдна неловко. Самата тя не беше чирачка и я притесняваше връзката на Сеонид и Масури с Мъдрите. Опитваха се да включат и нея и понякога успяваха.

— Джанина ще се погрижи — заяви Едара. — По я бива от теб, Масури Сокава.

Масури стисна ядосано устни, но си замълча. Мъдрите като нищо можеха да напердашат с шибалката една чирачка само затова, че се е обадила не на място, дори да се случеше да е Айез Седай. Сюлин поведе със себе си светлокосата Джанина, която бързо закрачи до нея, без да й пречат дебелите поли, и двете се скриха в мъглата. Мъдрите значи бяха научили Цяра, така ли? В края на този ден това можеше да се окаже полезно. Светлината дано да не дадеше да потрябва много.

Масема изсумтя, загледан след двете потъващи в сивото жени. Гъстата мъгла скриваше вечния блясък в хлътналите му очи и триъгълния бял белег на бузата му, но миризмата му изпълни ноздрите на Перин, корава и остра като добре наточен бръснач и в същото време — тръпнеща от безумна ярост. Тази миризма на безумство понякога го караше да мисли, че носът му ще закърви само от вдишването й.

— Не стига, че използваш тези скверни жени, които могат да правят онова, което може да прави само Лорд Драконът, благословено да е името му… — изръмжа Масема с глас, изпълнен със зноя в очите му.

Цветовете, завихрени в главата на Перин, се утаиха за миг в картина с Ранд и Мин, и някакъв висок мъж в черно палто, Аша’ман, и той потръпна. Лявата длан на Ранд я нямаше! Все едно. Каквото и да се беше случило, беше се случило. Неговата работа днес беше друга.

— … но щом знаят и Цяра, ще е много по-трудно да се избият диваците — продължи Масема. — Жалко, че не остави сеанчанците да ги окаишат всички.

Погледна накриво Анура и Масури, за да подскаже, че включва и тях, въпреки че двете неведнъж тайно го бяха посещавали. Те го изгледаха с айезседайска невъзмутимост, макар че тежките длани на Масури съвсем ненужно пригладиха кафявите й поли. Беше заявила, че е променила мнението си, вече била убедена, че трябва да бъде убит. Защо тогава се срещаше с него? А Анура? Защо Масема ги пускаше при себе си? Та нали той неистово мразеше Айез Седай? Може би отговорите щяха да се намерят, след като вече не се налагаше да се пазят Хавиар и Нерион.

Мъдрите зад Масема се раздвижиха. Светлокосата Карел, която създаваше впечатление на жена със самообладание, макар да й липсваше такова, чак погали дръжката на ножа на колана си, а Неварин, която можеше да дава уроци на Нинив по сдържаност, направо стисна дръжката на своя. Масема уж трябваше да усети погледите им, забити в гърба му, но миризмата му изобщо не се промени. Можеше и да е луд, но не беше страхливец.

— Искахте да поговорите с лорд Перин, милорд Пророк — каза кротко Берелайн, но Перин все пак подуши тънката й усмивка.

Масема я изгледа.

— Аз съм само Пророкът на Лорд Дракона, никакъв лорд не съм. Лорд Драконът сега е единственият господар. Той е онзи, що разкъса всички връзки и унищожи всички титли. Крале и кралици, лордове и лейди, всички те са прах под нозете му.

Вихърът от цветове заплаши отново да обсеби Перин, но той го разпръсна в ума си и попита намръщено:

— Какво правиш тук? — Нямаше как човек да е мек с тип като Масема. — Трябваше да си с хората си. Рискували сте да ви видят на идване, сега ще рискувате и на връщане. Не вярвам хората ти да издържат и пет минути, без да си с тях, да ги стягаш. Ще се разбягат още щом видят идващите към тях Шайдо.

— Не са „мои хора“, Айбара. Те са народът на Преродения Дракон.

Светлина, да си с Масема означаваше всяка минутка цветовете да се врязват в ума ти! — Оставих Ненгар да ги командва. Сражавал се е в повече битки, отколкото ти си сънувал. Включително срещу диваците. Освен това заповядах на жените да убиват всеки, който се опита да побегне, и им дадох добре да разберат, че ще заловя всеки, който им се измъкне. Ще се държат до последния човек, Айбара.

— Казваш го все едно, че не се каниш да се върнеш.

— Смятам да стоя до теб. — Мъглата скриваше зноя в очите на Масема, но Перин я усети. — Ще е жалко да те сполети нещо точно когато спасяваш жена си.

Значи една малка част от плана му вече беше разкрита. По-скоро надежда, отколкото част от плана. Ако всичко минеше добре, Шайдо които успееха да избягат, щяха с бой да си пробият път през хората на Масема, без да забавят хода си, но вместо някое тяхно копие да се забие между ребрата на Масема, той щеше да… държи Перин под око. Охраната му несъмнено беше някъде наблизо в мъглата, поне двеста главорези, въоръжени по-добре и яхнали по-добри коне от останалите във войската му. Перин не погледна към Берелайн, но тревогата в миризмата й се беше усилила. Масема имаше причина да иска смъртта и на двамата. Трябваше да предупреди Гален, че първата му задача днес е да я пази от хората на Масема. И трябваше да пази и собствения си гръб.

Някъде в сивото за миг проблесна сребристосиня светлина и той се намръщи. Все още беше твърде рано за Грейди. Единият се оказа Неалд, този път поне не крачеше наперено. Дори залиташе. Лицето му изглеждаше изтощено. Огън да го гори дано, защо хабеше силите си така? Другият беше млад сеанчанец в ярко боядисана броня, с един пискюл на странния шлем, който носеше под мишница. Перин го позна: Гюай Араба, млад офицер, за когото Тилий имаше добро мнение. Двете Айез Седай сбраха полите си уж за да не се забърше в тях, но младият лейтенант ги заобиколи. Но пък обърка стъпката си, щом се доближи и видя лицата им, и Перин го чу как преглътна. И изведнъж замириса боязливо.

Араба се поклони на Перин и Берелайн, а на Масема леко се намръщи, сякаш се зачуди какво търси в компанията им този дрипльо. Масема изръмжа и ръката на сеанчанеца посегна към дръжката на меча. Докачлив народ бяха сеанчанците.

— Поздрави от флаг-генерал Кирган, милорд, милейди Първа. Морат’ракен донасят, че айилските отряди се придвижват по-бързо от очакваното. Ще пристигнат някъде днес, вероятно до обяд. Броят им на запад е някъде към двайсет и пет — трийсет хиляди души, групата на запад — поне с една трета повече. Около половината от тях са облечени в бяло и с тях има деца, разбира се, но все пак това са много копия зад гърба ви. Флаг-генералът желае да разбере дали сте склонен да обсъдите възможна промяна в разположението на силите. Предлага към вас да бъдат прехвърлени няколко хиляди алтарски пиконосци.

Перин се намръщи. Във всяка от тези две групи айилци щеше да има поне по три — четири хиляди алгай’д’сисвай. Твърде много копия зад гърба му, безспорно. Неалд се прозя.

— Как си, Неалд?

— А, готов съм да правим каквото трябва, милорд. — Обичайната му самоувереност едва се долови.

Перин поклати глава. Не можеше да поиска от ашамана и един Портал повече от нужното. Дано само да не се окажеше един по-малко.

— До обед ще сме приключили тук. Кажи на флаг-генерала, че продължаваме по плана. — „И да се моли нищо да не се обърка“. Последното го премълча.

В мъглата завиха вълци — зловещ вой, който се извиси около Малден. Всичко вече бе започнало. Не на шега.

— Чудесно се справяш, Мейгдин — изграчи хрипливо Файле. Беше замаяна, гърлото й бе пресъхнало. Гърлата на всички бяха пресъхнали. Ако можеше да се съди по слънчевите лъчи, процеждащи се през отворите горе, трябваше да е късно предобед, а през повечето време не бяха престанали да окуражават Мейгдин. Бяха се опитали да отпушат някое от здравите бурета, но виното се оказа твърде вкиснато дори за да навлажнят устните си. Вече я окуражаваха една по една, поред. Файле седеше до слънцекосата си слугиня, докато останалите отдъхваха, опрели гърбове на задната стена, колкото може по-далече от килналата се купчина дъски и греди. — Ще ни спасиш, Мейгдин.

Червеният шал едва се виждаше през пролуките в срутената дървения. Висеше вече от доста време, освен когато го разлюлееше вятърът. Мейгдин го гледаше втренчено. Мръсното й лице беше лъснало от пот и тя дишаше все едно беше тичала с все сила. Изведнъж шалът се изпъна и се залюля — веднъж, два пъти, три пъти. После вятърът отново го поде и той се отпусна. Мейгдин продължи да го гледа втренчено.

— Това беше наистина красиво — изхриптя Файле. Жената до нея вече се уморяваше. Все повече време изтичаше между всеки пореден Успех, а успехите траеха все по-кратко. — Беше…

Изведнъж до шала се появи нечие лице, една ръка стисна дългата червена ивица. За миг Файле си помисли, че навярно й се привижда — привижда й се лицето на Аравайн, обкръжено от бялата й качулка.

— Виждам я! — извика възбуден глас. — Виждам лейди Файле и Мейгдин! Живи са! — Разнесоха се ликуващи гласове, после бързо затихнаха.

Мейгдин се олюля, готова да рухне на пода, но на лицето й се изписа красива усмивка. Файле чу зад себе си плач, а и на нея самата й се дощя да заплаче от радост. Приятели ги бяха намерили, не Шай-до. Все пак може би щяха да се спасят.

Надигна се бавно и се приближи до наклонената купчина овъглени греди. Помъчи се да овлажни устата си, но тя беше задръстена от пушилка и прах.

— Живи сме — успя да промълви хрипливо. — Как ни намерихте, в името на Светлината?

— Терил ви намери, милейди — отвърна Аравайн. — Нехранимайкото ви проследил въпреки заповедите ви и Светлината дано го благослови за това. Видял, че Галина излиза и сградата се срутила, и си помислил, че сте загинали. Седнал и заплакал. — Някой зад нея възрази и Аравайн рязко смени тона. — Знам дали човек плаче, като го видя, момченце. Само се благодари, че спря. Като видя, че шалът се върти, милейди, дотича за помощ.

— Кажи му, че няма нищо срамно в това да плачеш — отвърна Файле. — Кажи му, че съм виждала мъжът ми да плаче, щом му се доплаче.

— Милейди… — заговори колебливо Аравайн. — Той каза, че Галина е издърпала една греда, когато излязла. Каза, че била нагласена като лост. Каза, че всъщност тя ви е затрупала тука.

— Защо ще го прави? — попита Алиандре. Беше помогнала на Мейгдин да стане и я крепеше. Ласайл и Арела също се приближиха, плачеха и се смееха. Лицето на Алиандре беше като буреносен облак.

Файле се намръщи. Сто пъти през последните няколко часа бе съжалила за онзи шамар! Галина беше обещала! Възможно ли беше да е от Черната Аджа?

— Това сега не е важно. Все някак ще я накарам да си плати. — Как точно беше отделен въпрос. Галина все пак беше Айез Седай. — Аравайн, колко души си довела? Можете ли да…

Две яки ръце хванаха Аравайн за раменете и я издърпаха настрана.

— Стига приказки. — Лицето на Ролан се появи зад пролуката. Ролан! — Нищо не можем да разчистим, докато стоите там, Файле Башийр. Това нещо може да падне върху вас, като започнем. Идете в другия край и се свийте до стената.

— Ти какво търсиш тук? — попита го тя сърдито.

Той се изкиска. Изкиска се!

— Все още носиш бялото, жено. Прави каквото ти се казва, иначе, след като те измъкна, ще те напердаша здраво по задника. А след това можем да избършем сълзите ти с игра на целувки.

Тя му се озъби. Дано само не го приемеше за усмивка. Но беше прав, че трябва да се отдръпнат, и затова тя поведе поведе приятелките си по осеяния с дървени парчета под към другия край на мазето и се присвиха до стената. Чуваше мърморещите отвън гласове — сигурно спореха как точно да им разчистят път, без останалата част от развалината да падне върху главите им.

— Цялата тази работа е без полза — каза горчиво Алиандре. — Колко Шайдо са горе според теб?

Дървената купчина изскърца и се килна още малко към тях. Гласовете отвън замърмориха отново.

— Представа нямам — отвърна Файле. — Но трябва да са Мера’дин, а не Шайдо. — Шайдо се държаха настрана от „Лишените от братя“. — Може би има някаква надежда. — Ролан, разбира се, щеше да я пусне, след като разбереше за Дайрейн. Разбира се, че щеше да я пусне. А ако се заинатеше… Тогава щеше да направи каквото трябва, за да го убеди. Перин изобщо нямаше да разбере.

Дърветата отново изскърцаха и грамадата изгорели греди и дъски отново леко се килна към тях.

 

Мъглата затулваше слънцето, но Перин прецени, че вече трябва да е към обед. Грейди скоро щеше да дойде. Вече трябваше да е тук. Но ако се беше уморил твърде много, за да направи нов Портал… Не. Грейди щеше да дойде. Скоро. Но раменете му бяха толкова стегнати, все едно се беше трудил в ковачницата цял ден, ако не и повече.

— Никак не ми харесва това, казвам ти — измърмори Гален. Червената кръпка на окото му бе като бледа сянка в гъстата мъгла. Конят му го подуши нетърпеливо и той разсеяно го потупа по шията. — Ако Масема наистина се кани да убие лейди Първата, викам да го довършим веднага. Превъзхождаме го многократно. Охраната му ще я смажем за минути.

— Глупак — изръмжа Арганда и погледна надясно, сякаш можеше Да види Масема и хората му зад сивите валма. За разлика от майенеца, той си беше нахлузил посребрения шлем с трите дебели бели пискюла. И беше с броня, инкрустирана със злато и сребро и лъскава от кондензираната влага. Въпреки мъглата бронята му почти блестеше. — Смяташ, че можем да убием двеста души, без да се вдигне шум? Виковете Ще се чуят от другата страна на рида. Ти по-добре загради владетелката си с деветстотин души и ако може, я изтегли настрана. Алиандре все още е в проклетото градче, обкръжена от Шайдо.

Гален настръхна и ръката му посегна към меча, все едно че се канеше да се поупражни над Арганда, преди да скочи срещу Масема.

— Днес няма да убиваме никого освен Шайдо — отсече Перин. Гален изпръхтя, но не се опита да му възрази. Замириса недоволно обаче. Пазенето на Берелайн щеше да попречи на Крилатата гвардия да се включи в битката.

Вляво се появи синкав блясък, приглушен от гъстата мъгла, и раменете на Перин мигом се отпуснаха. Грейди изникна в мъглата и се заозърта. Щом видя Перин, ускори стъпките си, но си личеше, че е изтощен. С него вървеше още един човек, повел висок черен кон. Щом го видя, Перин за първи път от много време се усмихна.

— Радвам се, че те виждам, Трам.

— И аз се радвам, че ви виждам, милорд.

Трам ал-Тор все още беше як и плещест, способен да се труди от изгрев до залез, без да се умори, но косата му беше съвсем побеляла, откакто Перин го беше видял за последен път, и по грубоватото му лице се бяха появили още няколко бръчки. Сдържаният му поглед обхвана наведнъж Арганда и Гален. Пищната броня не можеше да го впечатли. — Държиш ли се, Грейди? — попита Перин.

— Държа се, милорд. — Гласът му прозвуча ужасно уморено. Лицето му изглеждаше по-състарено и от това на Трам.

— Добре. Щом приключиш тук, иди при Масема. Искам някой да го държи под око. Някой, който да го плаши достатъчно, за да не му хрумне да промени това, за което сме се разбрали. — Щеше да е добре, ако можеше да помоли Грейди да затегне този Портал. Така щеше да може бързо да изведе Файле в Две реки. Но ако всичко днес се объркаше, от същия този кратък път щяха да се възползват Шайдо.

— Точно сега не знам дали и котка мога да сплаша, милорд. Но где направя каквото мога.

Трам изгледа намръщено потъващия в мъглата Грейди.

— Ако можех, щях да дойда тук по друг начин. Едни като него навестиха преди време Две реки. Единият се казваше Мазрим Таим, име, което сме чували всички. Лъжедракон. Само че сега носи черно палто с пищно везмо и се нарича М’хаил. И говореха под път и над пъткак щели да учат мъже да преливат, за тая Черна кула. — Думите мубяха пълни с жлъч. — Мъжките съвети се опитаха да го спрат това, а и Женските, но накрая отведоха със себе си над четиридесет мъже и момчета. Слава на Светлината, че някои се вслушаха в разума, инак според мен щяха да вземат десет пъти повече. — Погледът му се отмести към Перин. — Таим каза, че го бил пратил Ранд. Каза, че Ранд е Прероденият Дракон. — В последното се долавяше въпросителна нотка, може би надежда, че Перин ще го отрече — или пък държеше да разбере защо Перин си беше мълчал.

Цветовете се завихриха в главата му, но Перин ги помете и отговори, без да даде отговор. Каквото беше, беше.

— Нищо не може да се направи вече, Трам. — Според Грейди и Неалд Черната кула не пускаше мъжете току-така, след като са се записали.

В миризмата на Трам се прокрадна тъга, макар да не го издаде външно. Знаеше каква съдба чака мъжете, способни да преливат. Грейди и Неалд твърдяха, че мъжката половина на Извора вече била чиста, но Перин не можеше да разбере как е възможно това. Каквото беше, беше. Вършиш си работата, която са ти дали, следваш пътя, който трябва да следваш, и толкова. Няма смисъл да се оплакваш от мазолите или от камъните под краката си. Перин продължи:

— Това е Бертаин Гален, лорд-капитан на Крилатата гвардия, и Жерард Арганда, Първи капитан на Легиона на Стената. — Арганда сви неловко рамене. Това име в Геалдан носеше политическа тежест, а Алиандре явно не се беше чувствала достатъчно силна, за да обяви, че възстановява Легиона. Балвер обаче имаше нюх към тайните. Точно тази гарантираше, че Арганда няма да побеснее и да се опита да се добере до кралицата си. — Гален, Арганда, това е Трам ал-Тор. Той е моят Първи капитан. Проучи ли картата и плана ми, Трам?

— Да, милорд — сухо отвърна Трам. Разбира се, че щеше да ги е проучил. — Според мен планът е добър. Не по-лош от всеки друг, докато не полетят стрелите.

Арганда пъхна стъпало в стремето на коня си.

— Щом е вашият Първи капитан, нямам възражения, милорд. — Нито той, нито Гален щяха да са доволни, ако поставеше един от двамата над другия.

От склона над тях се чу пронизителният писък на чернокрил прис-мехулник. Само един. Ако беше истинска птица, зовът й щеше да се повтори.

Перин се закатери колкото може по-бързо нагоре. Арганда и Гален го подминаха на конете си, разделиха се и продължиха към хората си и тъмносивата мъгла ги скри. Перин продължи до върха и после надолу. Данил стоеше почти в края на сивата пелена, загледан към стана на Шайдо. Поводът за тревогата беше явен. Откъм шатрите се приближаваше голяма група алгай’д’сисвай, над четиристотин души. Шайдо често изпращаха отряди за набези, но този беше тръгнал право към Перин. Само вървяха, не тичаха, но скоро щяха да стигнат до рида.

— Време е да ни видят, Данил — рече той, откопча наметалото си и го просна върху един нисък храст. По-късно щеше да дойде да си го вземе. Стига да можеше. Сега само щеше да му пречи. Данил му от върна с бегъл поклон и забърза назад през дърветата, от които се появи Ейрам, с меча в ръка. Миришеше на нетърпение. Перин грижливо прибра в джоба си иглата на наметалото. Файле му я беше подарила. Не искаше да я загуби. Пръстите му намериха каишката, на която беше връзвал възел за всеки ден от плена й. Издърпа я и я хвърли на земята, без да я поглежда. Тази заран беше вързал последния възел.

Пъхна палци зад широкия си колан, който държеше чука и ножа му, и излезе от мъглата. Ейрам тръгна до него на пръсти, вече влязъл в една от стойките на майстор на меча. Перин просто крачеше. Утринното слънце, вече близо до зенита, грееше в очите му. Беше премислял дали да не заеме източния рид, а хората на Масема да постави тук, но така щеше да е много по-далече от градските порти. Глупава причина, но тези порти го привличаха както магнит привлича желязото. Разхлаби дръжката на чука в клупа на колана, разхлаби и ножа в канията. Острието му беше дълго колкото дланта му.

Появата на двама мъже, закрачили съвсем безгрижно към тях, бе достатъчна, за да спре Шайдо. Е, може би не чак толкова безгрижно, предвид меча на Ейрам. Трябваше да са слепи, за да не видят слънчевата светлина, проблясваща по дългото му острие. Сигурно се чудеха дали не виждат луди пред себе си. По средата на склона Перин спря и се обърна към Ейрам.

— Отпусни се. Така ще се умориш скоро.

Ейрам кимна, без да откъсва очи от Шайдо. Миризмата му бе като на ловец, тръгнал след опасен дивеч и решен да го убие.

След миг шестима Шайдо бавно закрачиха към тях. Не бяха забулени. Сигурно се надяваха, че Перин и Ейрам няма да се подплашат и да побегнат. Долу между шатрите хората сочеха двамата глупци на склона.

Тропот на ботуши, конски копита и конско цвилене го накара да хвърли поглед през рамо. Геалданците на Арганда излязоха от мъглата, в лъскавите си брони и шлемове, зад развятото червено знаме с трите шестолъчи звезди на Геалдан, а след тях се появиха и бойците от Крилатата гвардия с пурпурната си броня, зад златния ястреб на синьо поле на Майен. Между тях Данил започна да подрежда в три редици мъжете от Две реки. Всеки освен колчан на колана си носеше и по наръч стрели, които забиха в земята, преди да срежат стягащите ги върви. Носеха и мечове и ножове, но тази заран бяха оставили алебар-дите и другите дълги оръжия в колите. Един беше донесъл знамето с червената вълча глава, но прътът беше забит в земята зад тях. Нито един не можеше да бъде заделен да го носи. Данил също носеше лък.

Масема и телохранителите му заеха позиция вдясно от Крилатата гвардия, необузданите им коне налитаха напред и се изправяха на задните си крака. Бронята им беше нашарена от кафяви петна от ръждата, само изстъргана, вместо да се почисти както трябва. Самият Масема беше най-отпред, с меч на бедрото, но без шлем и без нагръдник. Да, не му липсваше кураж. Гледаше сърдито майенците, сред които Перин едва успяваше да различи Берелайн сред гората от пики. Не можеше ясно да открои лицето й, но си представяше, че все още е ледено. Беше възразила остро, че войниците й са задържани далече от битката, и на него му се наложи да е много твърд, за да я вразуми. Светлина, тя насмалко да предложи лично да поведе атаката!

Мъдрите и двете Айез Седай се развърнаха между геалданците и мъжете от Две реки, придружени от Девите, всяка вързала дълга червена ивица над лакътя си — ивиците висяха до китките им. Перин не можа да открои Авиелин, но ако се съдеше по броя им, трябваше да е сред тях, Изцерена или не. Черните була скриваха лицата на Девите до очите, но не му беше нужно да им види лицата или да им улови миризмата, за да разбере, че са възмутени. Белезите бяха нужни, за да се избегнат недоразумения, но Елдара трябваше да ги притисне здраво, за да ги накара да ги носят.

Едара оправи дългия шал на раменете си — с много дрънчене на златни и костени гривни. С гладките си, потъмнели от слънцето страни, които изглеждаха още по-тъмни заради светлорусата й коса, тя изглеждаше само малко по-стара от Перин, но в сините й очи се таеше Непоклатимо спокойствие. Перин подозираше, че е много по-стара, отколкото изглежда. Много бяха видели тези очи.

— Мисля, че скоро ще се започне, Перин Айбара — каза тя.

Перин кимна. Портите го зовяха.

Появата на близо две хиляди пиконосци и над двеста стрелци с дълги лъкове бе достатъчна, за да накара Шайдо да вдигнат булата си и да се разпръснат; откъм шатрите към тях се затичаха още, в гъста, удължаваща се колона. Сочещите пръсти и копия от тази колона го накараха отново да погледне назад.

Трам вече беше на склона и от мъглата се заизсипваха още мъже от Две реки, с дълги лъкове в ръце. Някои понечиха да се смесят с хората, излезли след Перин, да се съберат с братя, синове, племенници и приятели, но Трам ги връщаше, подкарал черния си кон пред тях, и ги заподрежда в три разтеглени редици от двете страни на конниците. Перин зърна Ху Баран и също толкова мършавия му брат Тад, конярите от хана „Виноструй“, и грубоватото лице на Бар Доутри, само с няколко години по-голям от него, който вече се прочуваше като майстор дърводелец, и кльощавия Тад Тофин, който рядко напускаше фермата си, освен за да дойде в Емондово поле. Орен Доутри, мършав и висок, стоеше между длъгнестия плешив Йон Айелин и Кев Бастийр, който най-после бе успял да изпълзи изпод палеца на майка си, щом беше дошъл тук. Тук бяха и мъжете от родовете Марвин и ал-Даи, и ал-Сийн, и Коул, Тейн и ал-Каар и Кроу, мъже от всяко семейство, което познаваше, долу от Девенов просек, та чак горе от Стражеви хълм и Таренов сал, всички навъсени и с по два издути колчана плюс още наръчи със стрели. А между тях изпъкваха и други, мъже със смугли лица, които не приличаха на тези от Две реки, а и нямаше защо да приличат. Носеха по-къси лъкове, разбира се — цял живот беше нужен, за да се научиш да боравиш с дългия лък на Две реки — но доколкото можеше да прецени по лицата им, всеки от тях бе също толкова изпълнен с решимост, колкото мъжете на Две реки. Какво, в името на Светлината, търсеха тук чуждоземците? Продължаваха и продължаваха да се изсипват на бегом мъжете, докато най-сетне трите дълги редици побраха поне три хиляди души, ако не и четири.

Трам подкара коня си надолу по склона и спря до Перин. Огледа мълчаливо кипналите редици на Шайдо, но сякаш чу неизречения от Перин въпрос.

— Попитах за доброволци от хората на Две реки и подбрах най-добрите стрелци, но онези, които ти засели, заизлизаха на групи. Нали даде домове на семействата им, и казаха, че вече също са мъже на Две реки. Някои от лъковете им няма да хвърлят на повече от двеста разтега, но мъжете, които избрах, поразяват точно целта.

Шайдо заудряха ритмично с копията си по обшитите с бича кожа кръгли щитове. Звукът затътна като небесен гръм. Пороят забулени фигури, тичащи откъм шатрите, се стопи до тънка струя, която скоро секна. Явно вече всички алгай’д’сисвай бяха излезли. Точно това беше планът, в края на краищата. Трябваше да са поне двайсет хиляди й всички биеха по щитовете си.

— След Айилската война се надявах никога повече да не го чуя — извика Трам, достатъчно силно, за да се чуе. Този шум лазеше по нервите на човек. — Ще дадеш ли заповед, лорд Перин?

— Ти го направи.

Перин наново охлаби чука си и ножа на колана. Очите му не преставаха да се местят от Шайдо към градската порта и тъмната грамада на крепостта в града. Файле беше там.

— Скоро ще разберем — каза Едара до него. Чая имаше предвид. Ако не бяха изчакали достатъчно, всички щяха да загинат. Но гласът й беше спокоен. Ейрам помръдна на място, застанал отново на пръсти и изпънал напред меча с две ръце.

Перин чу виковете на Трам, подкарал пред редиците на стрелците си:

— Дълги лъкове, зареди! Къси лъкове, задръж, докато приближат! Дълги, зареди! Къси, задръж, докато приближат! Не изпъвай, тъпак! Къде ти е умът? Дълги…

Долу на равното може би четвъртина от Шайдо се обърнаха и затичаха леко на север, успоредно на рида, без да спират да удрят по щитовете. Друга четвъртина затича на юг. Смятаха да обкръжат и приклещят хората на хълма от двете страни. „Фланкиране“, така го наричаше Тилий. През останалите премина вълна, щом започнаха да вадят лъковете от калъфите.

— Много скоро — промълви Едара.

Огнено кълбо, по-голямо от човешка глава, изсвистя в дъга откъм шатрите към рида, след него — второ, два пъти по-голямо, и още, и още, цял порой. Полетяха високо нагоре, после първото се спусна. И се взриви с гръм на стотина разтега пред тях. След него в бърза последователност затрещяха и другите, на безопасно разстояние, но ги последваха нови сфери от пламък, полетели в несекващ поток към хълма. От безоблачното небе затрещяха назъбени сребристи мълнии и замятаха облаци искри, без дори да достигнат земята.

— Може би десетина-петнайсет Мъдри са избегнали чая — каза Едара. — Иначе вече щяха да са се включили още. Виждам само девет преливащи жени. Другите сигурно са из шатрите. — Не й беше харесало споразумението, което бе сключил със сеанчанците, точно толкова, колкото и на Айез Седай, но тонът й беше спокоен. За нея Шайдо бяханарушили джи-е-тох до такава степен, че беше под въпрос дали изобщо могат повече да се наричат айилци. За нея те бяха нещо, което трябваше да се отреже от тялото на айилците, а техните Мъдри бяханай-прогнилото и не можеше да се остави да съществува повече. МасуРи изпъна ръце, но Едара я хвана за рамото. — Още не, Масури Сокава. Ще ти кажем кога. — Масури кимна покорно, макар да миришеше на нетърпение.

— Е, аз поне се чувствам в опасност — заяви твърдо Анура и изпъна ръка назад. Едара я изгледа навъсено. След миг Айез Седай отпусна ръката си. Извърна глава от погледа на Мъдрата и мънистата по плитките й издрънчаха. Миришеше на силно безпокойство. — Е, може и да изчакам още малко — промълви тя.

Огнените кълбета, хвърчащи в небето, продължаваха да избухват далече горе и мълниите святкаха към хълма, но Шайдо долу не чакаха. С гръмък вик главното им ядро затича бързо към склона. И запяха с цяло гърло. Едва ли някой друг на склона можеше да отличи нещо повече от рев, но Перин смътно долавяше думите. Припяваха на групи:

— Мий с копията…

… слънцето се издига високо. Мий с копията…

… спуска се слънцето ниско. Мий с копията…

…кой от смъртта бои се? Мий с копията…

…не познавам такъв!

Той заглуши звука в ума си и очите му пробягаха над връхлитащата грамада забулени фигури към портите на Малден. Железни стружки, привлечени от магнита. Фигурите долу сякаш забавиха наполовина стъпките си, макар да знаеше, че не са. В такива моменти всичко сякаш се забавяше за него. Колко още оставаше, докато влязат в обхвата му? Бяха преодолели половината разстояние до рида.

— Дълги лъкове, вдигни! По мой сигнал! — изрева Трам. — Дълги лъкове, изпъни!

Перин поклати глава. Рано беше. Зад него изплющяха жилите на хиляди лъкове. Над главата му изфучаха стрели и небето сякаш почерня. След секунди последва нов залп, после — трети. Огнени кълба заораха дири през тях, ала при все това хиляди стрели западаха като смъртоносна градушка върху Шайдо. Разбира се. Беше забравил, че стрелците са на издигнат терен. Това осигуряваше малко повече разстояние. Довери се на Трам и той ще го предвиди правилно. Не всяка стрела поразяваше, естествено. Много се забиваха в земята. Може би половината поразиха алгай’д’сисвай, разкъсваха ръце и крака, забиваха се в телата. Ранените Шайдо почти не забавяха, макар да се надигаха с усилие от земята. Все пак зад тях останаха стотици паднали, а вторият залп свали още стотици, както и третият, докато четвъртият и петият вече летяха. Шайдо продължаваха да прииждат, наведени напред, тичаха като през пороен дъжд, а огнените топки и мълниите на къдрите им трещяха високо във въздуха. Вече не пееха. Някои вдигаха лъковете си и стреляха. Една стрела забърса лявата ръка на Перин, но другите не стигнаха. За малко. Още двайсет крачки и…

Внезапният рязък вой на сеанчански рогове го накара да завърти очи на север и на юг, и точно в този миг земята заизригва сред огнени пръски между фланкиращите групи. Върху тях се стовари порой от огнени копия. Дамане бяха задържани назад между дърветата за известно време, но сееха гибел. Отново и отново взривове от огън и мълнии кършеха като вейки стотици мъже. Алгай’д’сисвай нямаха представа откъде иде атаката. Затичаха към дърветата, към убийците си. Някои от огнените кълбета, излитащи откъм стана им, полетяха към горите, където бяха дамане, и към дърветата засвистяха мълнии, но толкова безполезно, колкото и срещу склона. Тилий твърдеше, че дамане са привикнали да изпълняват всякакви задачи, но истината си беше, че са оръжия за война и със своите сул-дам бяха много добри в това.

— Сега — каза Едара и към Шайдо полетяха огнени топки. Мъдрите и Айез Седай завъртаха с две ръце, все едно че мятат, колкото може по-бързо, и всеки път от върховете на пръстите им политаше кълбо от пламъци. Много от тях избухваха преждевременно, разбира се. Мъдрите на Шайдо правеха каквото можеха, за да защитят своите. Но алгай’д’сисвай вече бяха много по-близо до рида, така че им оставаше по-малко време да реагират. Кълбата избухваха между редиците на Шайдо, хвърляха мъже във въздуха, летяха откъснати ръце и крака. Надолу засвистяха назъбени сребристосини мълнии и също ги удариха. Перин настръхна. Косата му също понечи да щръкне. Въздухът сякащ запращя.

И докато сееха смърт сред воините долу, Едара и другите продължаваха да отбиват атаките на Мъдрите на Шайдо, а в същото време мъжете от Две реки боравеха с лъковете си колкото може по-бързо. Едйн добре обучен мъж можеше да пусне дузина стрели за минута, а обхватът вече беше по-къс. На Шайдо им оставаха не повече от двеста Рачки, за да стигнат до подножието на рида. Стрелите им все още падаха пред Перин, но стрелите от Две реки при този обхват вече улучваха всеки път. Всеки стрелец избираше своята си мишена, раз-бира се, и Перин виждаше как алгай’д’сисвай падат пронизани от по две, три и четири стрели.

Смъртната плът не можеше да понесе повече. Шайдо започнаха да се оттеглят. Не беше отстъпление. Не бягаха. Мнозина от тях отвръщаха със стрелба, макар да нямаха никаква надежда, че ще преодолеят разстоянието. Но се обърнаха като по команда и затичаха, мъчеха се да надбягат пороя от стрели и мълниите, които ги преследваха. Групите по фланговете също заотстъпваха и от дърветата се появиха пиконосци, строиха се в редици от по хиляда конници и бавно поеха напред, под огъня и мълниите, подгонили Шайдо.

— В редици! — извика Трам. — Три крачки напред и огън!

— Напред, ходом! — изрева Арганда.

— След мен! — извика Масема.

Перин уж трябваше да тръгне в това бавно настъпление с останалите, но заслиза надолу по склона все по-бързо и по-бързо. Портите го привличаха. Кръвта му ставаше огън. Илиас твърдеше, че това било естествено, когато животът ти е в опасност, но той не можеше да го разбере. Веднъж за малко щеше да се удави във Водния лес, но не беше изпитал нищо сравнимо с възбудата, която кипеше в него сега. Някой отзад го извика, ала той затича напред, набираше скорост. Измъкна чука от клупа на колана си, а ножът се озова в лявата му ръка. Осъзна, че Ейрам тича до него, но се бе съсредоточил само върху портите, върху Шайдо, които все още стояха между него и Файле. Огън, мълнии и стрели се сипеха като градушка между тях и те вече не се обръщаха, за да стрелят, макар да се озъртаха често през рамо. Но мнозина крепяха ранени — и той ги настигаше.

Изведнъж шестима забулени мъже се обърнаха, стиснали копия, и затичаха срещу него и Ейрам. Това, че не използваха лъковете, означаваше, че са свършили стрелите. Беше чувал истории за смелчаци, които решават изхода на цяла война в един-единствен двубой, за армии, готови да приемат изхода. Айилците нямаха такива истории. Но не забави хода си. Кръвта му беше огън. Той беше огън.

Една стрела от Две реки порази един от връхлитащите Шайдо в гърдите и още докато той падаше, други трима бяха накичени с пера от по десетина стрели в тялото на всеки. Но Перин и Ейрам вече бяха твърде близо до останалите двама. Само най-добрите стрелци щяха да си позволят да рискуват да не улучат него или Ейрам, ако стрелят. Ейрам се понесе към единия Шайдо като в танц, мечът му засвятка толкова бързо, че се разми във въздуха, но Перин нямаше време да гледа повече битката им, дори да искаше. Забуленият мъж, с цяла глава по-висок от него, мушна напред с копието, което бе стиснал близо до основата. Перин го парира с ножа и замахна с чука. Шайдо се опита да го спре с щита, но той леко промени посоката на замаха и чу как костите на ръката му изпращяха под десетте фунта стомана, размахани от ковашка ръка. Вече беше влязъл под копието и без да забавя, сряза с ножа гърлото на мъжа. Рукна кръв, но той вече тичаше отново, още преди мъжът да е паднал. Трябваше да стигне до Файле. Огън в кръвта му, огън в сърцето му. Огън в главата му. Никой и нищо нямаше да го спре.