Серия
Колелото на времето (11)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Knife of Dreams, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 80 гласа)

Глава 12
Работилница

Перин смуши Стъпко. Докъдето му стигаше погледът, от двете страни на пътя се простираха ферми — каменни къщи със сламени покриви. Сив дим се къдреше над комините, из дворовете щъкаха пилци. Дебелоопашати овци и шарени крави пасяха в оградените с каменни стени пасища, мъже и момчета оряха нивите или сееха вече изораното. Май беше ден за пране: виждаше големите котли над огнищата зад къщите, а жени и момичета простираха ризи, блузи и ленени чаршафи на въжетата да съхнат. Нямаше много горски пущинак, само малки пръснати горички, а и повечето бяха осечени за дърва за огрев.

Той се пресегна в ума си да подири вълци, но не намери. Не беше изненадващо. Вълците се държаха настрана от толкова много хора, от толкова питомно. Вятърът се поусили и Перин придърпа наметалото си. Колкото и да му се налагаше да се покаже, то си беше от проста кафява вълна. Единственото копринено наметало, което имаше, бе обшито с кожа и беше твърде топло за такъв ден. Е, зеленото му копринено палто със сребърното везмо трябваше да свърши работа. Както и токата на наметалото, с двете вълчи глави от сребро и злато. Дар от Файле. Винаги му се беше струвала прекалено натруфена, но тази заран си я беше изровил от раклата — за да украси малко простото наметало.

Изненада бяха становете на Калайджиите, пръснати около градчето. Според Илиас Калайджиите винаги вдигаха веселба, щом два кервана се срещнеха, а съберяха ли се три, това водеше до празненства дни наред, но по-големи събирания се случваха рядко, освен лете по Слънцеднева, когато се събираха на определени места. Почти съжали, че не бе взел Ейрам въпреки риска Масема да научи твърде много. Сигурно ако прекараше малко повече време сред своите, Ейрам можеше да реши да остави меча си. Това бе най-доброто решение, което Перин можеше да измисли за един толкова трънлив проблем, макар че едва ли щеше да се получи. Ейрам си обичаше меча, може би дори прекалено. Обаче и да го отпъди не можеше. Той все едно че сам беше сложил меча в ръката на Ейрам и Ейрам и мечът вече бяха негова отговорност. Светлината само знаеше в какво щеше да се превърне този човек, ако наистина минеше на страната на Масема.

— Гледате Туатан и се мръщите, милорд — каза генерал Кирган. — Имали ли сте проблеми с тях в земите си? Ние нямаме такива като тях у дома, но доколкото знам, единствената неприятност, свързана с тях, е, че местните се опитват да ги пъдят. Явно се славят като големи крадци.

Кирган и Мишима днес бяха със сини наметала, обшити с червено и жълто, и червени палта със сини маншети и ревери, с жълто по ръбовете. Трите малки отвесни сини черти с форма на тънки пискюл-чета на сеанчански шлем на лявата гръд на палтото на Кирган указваха ранга й, както и двете на Мишима. Дузината войници след тях обаче си бяха в нашарените брони и яркоцветните шлемове — и носеха увенчаните със стомана пики под един и същи ъгъл, както винаги. Приятелите на Файле, които яздеха след сеанчанците, също дванайсет на брой, бяха впечатляващо зрелище: с тайренски палта с издути сатенени ръкави и с тъмни кайриенски палта, нашарени напряко през гърдите с цветовете на Дома — но въпреки мечовете си изглеждаха по-малко опасни от войниците и като че ли го знаеха. Щом лъхнеше по-силно вятърът отзад, носеше нотка на раздразнение и Перин се съмняваше, че иде от сеанчанците. Миризмата на войниците бе спокойна, изчакваща, като на вълци, които знаят, че скоро зъбите им ще им Потрябват — ала не сега. Още не.

— А, пооткрадват по някое пиле от време на време, генерале — Рече Неалд със смях и засука тънкия си, намазан с восък мустак. — Но не бих ги нарекъл големи крадци. — Много се беше зарадвал, когато сеанчанците се стъписаха при Портала, който ги прехвърли тук, и още се пъчеше гордо. Почти бе забравил, че ако не си беше спечелил черното палто, все още щеше да се труди в бащината си ферма и сигурно щеше да мисли за брак с някое селско момиче след година-две. — За голяма кражба трябва голям кураж, а Калайджиите изобщо го нямат.

Свит в тъмното си палто, Балвер направи гримаса — или може би се усмихна. Понякога бе трудно да разбере човек кое от двете е у този съсухрен дребен мъж — освен ако Перин не доловеше миризмата му. Двамата придружаваха Перин почти както сивокосата сул-дам и студе-нооката дамане със сиви кичурчета в черната коса придружаваха Кир-ган и Мишима, уж за да е изравнена бройката. При сеанчанците сул-дам и дамане се брояха за едно, щом са свързани със сегментирания метален нашийник. Перин щеше да е доволен да дойде само с Неалд или поне само с Неалд и Балвер, но Таланвор се оказа прав за сеанчанците и протокола. Преговорите се проточиха три дни и макар да изгубиха известно време за това дали да следват плана на Перин, или да го включат в нещо, което ще измисли Тилий — тя накрая отстъпи само защото не можа да измисли нищо по-добро, — по-голямата част от тези три дни мина в уточняване колко точно души да вземе всяка от страните със себе си. Трябваше да е едно и също число за всяка страна, а флаг-генералът искаше да вземе сто войници и две дамане. Заради честта. Беше се слисала, че той смята да вземе по-малко, и склони да го приеме едва след като Перин й изтъкна, че всеки от хората на Файле е благородник или благородничка в земите си. Имаше чувството, че е потисната, защото не може да вкара в ескорта си толкова много знатна кръв. Странен народ бяха това сеанчанците, наистина. Но пък този съюз бе съвсем временен, да не кажем деликатен, и флаг-генералът го разбираше не по-зле от него.

— Два пъти са ми предлагали подслон, когато съм имал нужда, за мен и приятелите ми, и нищо не са ми искали в замяна — тихо каза Перин. — Но това, което най-често си спомням за тях, беше, когато тролоците обкръжиха Емондово поле. Туатан стояха на селската морава с децата, вързани на гърбовете им, малкото от техните оцелели и нашите. Нямаше да се бият — такъв им е обичаят, — но ако тролоците ни надвиеха, бяха готови да отнесат децата на безопасно място. Носенето на нашите деца щеше да ги затрудни, щеше да направи бягството им още по-малко възможно, отколкото бездруго беше, но сами помолиха да им поверим това.

Неалд се окашля смутено и извърна очи. На бузите му изби червенина. Каквото и да бе видял и направил в живота си, млад беше още, само на седемнайсет. Този път нямаше съмнение, че Балвер се подсмихна.

— Мисля си, че от живота ви може да излезе цяла история — каза генералът; лицето й го подканяше дай разкаже колкото може повече.

— Бих предпочел животът ми да си е простичък — отвърна той. Историите не бяха място за човек, който иска мир.

— Ще ми се да видя някой ден тия тролоци, дето толкова слушам за тях — подхвърли Мишима. В миризмата му се прокрадна веселост; той погали дръжката на меча си, наглед неволно.

— Е — каза Перин, — рано или късно ще получите тази възможност. Но няма да ви хареса.

Нашареният с белези мъж кимна разбиращо и насмешката му се стопи. Най-сетне сигурно започваше да разбира, че тролоците и мърд-раалите са нещо повече от измислици на пътуващи разказвачи. И да имаше някои съмнения, времето скоро щеше да ги заличи завинаги. Щом навлязоха в Алмизар и подкараха конете към северния край на градчето по тясната улица, Балвер свърна встрани. Мед оре тръгна с него — висока жена, мургава почти колкото Тилий, но с тъмносини очи, в тъмни бричове и мъжко палто с бухнали ръкави на червени ивици — и с меч на бедрото. Балвер яздеше изгърбил рамене, като птица, кацнала колебливо на седлото, а Медоре с изправен гръб и гордо, същинска дъщеря на Върховен лорд и водач на хората на Файле, макар да яздеше след Балвер, вместо до него. Изненадващо, следовниците на Файле като че ли бяха приели да ги командва този свад-лив дребен мъж. Е, така поне създаваха по-малко притеснения, отколкото преди. Дори бяха донякъде полезни, нещо, което Перин доскоро смяташе, че е невъзможно. Флаг-генералът не възрази, че оставиха групата, макар да се вторачи замислено след тях.

— Колко добра господарка. Да навести приятелка на слугата си — промълви тя. Това бе версията на Балвер: че познавал някаква жена, която живеела в Алмизар.

— Медоре е добра жена — отвърна Перин. — Нашият обичай е такъв: да сме добри със слугите.

Тилий го изгледа само за миг, но погледът й му напомни да не я взима за глупачка. Колко лошо, че почти нищо не знаеше за сеанчанците, инак щяха да измислят по-добра история. Балвер беше обзет от полуда — суха, прашна, но все пак полуда — да сграбчи този шанс и да събере информация какво става в Амадиция под властта на сеанчанците. Колкото до Перин, това не го интересуваше. Само Файле беше важна сега. За всичко друго щеше да мисли по-късно.

Малко на север извън Алмизар каменните синори, разделящи се-дем-осем ниви, бяха махнати, за да се образува дълга ивица гола земя — пръстта сякаш беше грижливо остъргана и подравнена с брани. Някакво грамадно чудато същество с двама свити на гърба му закачулени хора тичаше тромаво по ивицата на два крака. Всъщност „чудато“ едва ли можеше да го опише. С набръчкана кожа и сиво, създанието бе по-голямо от кон, без да се смята дългият змиеподобен врат и тънката, още по-дълга опашка, изпъната и щръкнала назад. Докато тичаше, пляскаше с оребрените си като на прилеп дълги криле. Перин вече бе виждал такива животни, но отдалече. Тилий му беше казала, че се наричали ракен. Съществото литна, като почти забърса короните на дърветата. Перин изви глава и проследи с поглед ракена, докато той бавно се издигаше в небето. Цялата тромавост изчезна в полета. Дощя му се и той да похвърчи с един от тия зверове. Потисна набързо тази мисъл, засрамен и ядосан, че може да се отвлича така.

Флаг-генералът забави дорестия си кон и огледа намръщено полето. В другия край няколко души хранеха още четири от чудатите животни — държаха пред рогатите им муцуни големи кошници. Какво ли яде същество, което изглежда така, помисли си с отврат Перин.

— Тук трябваше да има повече ракени — измърмори недоволно флаг-генералът. — Ако са само тези…

— Взимаме каквото можем да вземем и продължаваме — отвърна той. — Николко, ако се стигне до това. Вече знаем къде са Шайдо.

— Обичам да знам дали нещо иде зад мен — сухо каза тя и подкара напред.

При една от близките ферми, явно заета от сеанчанците, десетина войници хвърляха зарове на масите, сложени безразборно пред къщата. Други влизаха и излизаха от каменния обор, макар да не се мяркаха коне — освен запрегнатите във фургона, от който двама мъже с груби вълнени дрехи разтоварваха кафези, бурета и ютени чували. Така поне реши Перин — че другите са войници. Близо половината бяха жени, мъжете — повечето ниски като жените и тънки, и никои не носеше меч, но всички бяха в стегнати небесносини палта и всеки носеше под два ножа в кании, пришити към плътните ботуши. Униформите предполагаха войници.

„Мат щеше да си е като у дома с тая гмеж“, помисли той, докат гледаше как се смеят над добри хвърляния и пъшкат над лоши. Цве-товете се завъртяха в главата му и за миг той видя Мат, подкарал от пътя и към някаква гора, с колона ездачи и товарни коне след него. Само за миг, защото бързо избута образа, без и да помисли защо Мат влиза в горите и кой е с него. Само Файле беше важна. Тази заран беше вързал петдесет и първия възел на каишката, която носеше в джоба си. Файле беше пленничка вече петдесет и един ден. Надяваше се да е пленничка — тоест още жива, за да я спаси. Ако беше мъртва… Ръката му се вкопчи в чука, който висеше на колана му, и стисна до болка.

Усети, че флаг-генералът и Мишима го гледат, Мишима нащрек, с ръка над дръжката на меча, Тилий — замислено. Деликатен съюз, с малко доверие от всяка страна.

— За миг си помислих, че може би сте готов да избиете летците ни — промълви тя. — Имате дума ми. Ще освободим жена ви. Или ще отмъстим за нея.

Перин вдиша разтреперано и пусна чука. Файле трябваше да е жива. Ализе го бе уверила, че е под закрилата й. Но що за закрила можеше да предложи една Айез Седай, след като и тя бе гай-шайн?

— Да приключваме. Губим време.

Колко още възли трябваше да върже на каишката? Светлината да дадеше дано да не са много.

Слезе и подаде юздите на Стъпко на Карлон Белцелона, гладко обръснат тайренец с дълъг нос и тясна брадичка. Карлон имаше навик да я опипва тая брадичка, сякаш се чудеше къде се е дянала брадата му, или да прокарва длан над косата си, сякаш се чуди защо е вързана с лента на опашка, стигаща до раменете. Но не даваше повече признаци, че се е отказал от глупостта да следва айилските нрави, от останалите. Балвер им беше дал указанията си и поне на тях се подчиняваха. Повечето вече отиваха към масите, някои вадеха кесии с пари, други предлагаха мяхове с вино. Които войниците отказваха, странно, макар че явно всеки, който носеше сребърници, бе добре дошъл.

Без да поглежда повече натам, Перин напъха ръкавиците си зад широкия си колан и влезе вътре с двамата сеанчанци, като отметна наметалото, та да се види коприненото му палто. Докато излезеха, хората на Файле — неговите хора, предполагаше — щяха да са научили много от онова, което знаеха мъжете и жените навън. Едно бе научил от Балвер. Знанието може да е много полезно и никога не знаеш коя троха ще се окаже по-ценна и от злато. Засега обаче единственото знание, което го интересуваше, нямаше да дойде оттам.

Предната стая на къщата беше пълна с маси, а зад тях седяха чиновници, наведени над купчини хартии. Единственият звук беше скърцането на пера по листовете и нечия кашлица. Мъжете бяха с тъмнокафяви палта и бричове, жените — с рокли в същия цвят. Някои носеха игли, от сребро или месинг, с форма на паче перо. Сеанчанците, изглежда, имаха униформи за всичко. Щом Тилий влезе, един кръглобузест в дъното на стаята, с две сребърни пера на гърдите, стана и се поклони дълбоко — коремът му насмалко да се изхлузи от палтото. Не се изправи, докато не спряха пред него.

— Аз съм Тилий Кирган — заяви отсечено сеанчанката. — Искам да говоря с командващия тук.

— Както заповядате флаг-генерал — отвърна раболепно шишкото, пак се поклони и бързо излезе през една врата.

Писарят, който кашляше, с гладко лице и като че ли по-млад от Перин, и който все едно че беше от Две реки, се закашля още по-силно и прикри устата си с ръка. Опита се да спре, но кашлицата се върна.

Мишима го изгледа намръщено и промърмори:

— Ако е болен, не бива да го държат тука. Ами ако е заразно? Напоследък чувам за какви ли не странни болести. Човек стане здрав сутринта, а до залез-слънце е подут труп и никой не знае от какво е умрял. Чух за една жена, дето полудяла за един час и всеки, който я пипнел, също полудявал. За три дни измряло цялото й село, имам предвид ония, които не успели да избягат. — И подкрепи думите си със странен жест, дъга с палеца и показалеца, а другите — свити плътно.

— Не бива да вярваш на слухове, нито да ги повтаряш — сряза го флаг-генералът и повтори жеста, като че ли неволно.

Дебелият чиновник се появи отново — отвори вратата на прошарен мършав мъж с черна кожена превръзка на мястото на дясното око. През челото му, зад превръзката и по бузата, минаваше напукан бял белег. Мъжът беше нисък, с тъмносиньо палто с две малки бели черти на гърдите.

— Блазик Фалун, флаг-генерал — представи се той. Чиновникът заситни към масата си. — С какво мога да съм ви полезен?

— Капитан Фалун, трябва да поговорим за… — Тилий млъкна, понеже кашлящият скочи и столчето изтропа зад него на пода.

Младежът се хвана за корема, преви се и повърна тъмен бълвоч, който се изсипа на пода и се разпиля на малки черни буболечки — пръснаха се във всички посоки. Някой изруга стъписващо силно в настъпилата иначе мъртва тишина. Младежът зяпна ужасено буболечките и заклати глава. Огледа стаята, без да спира да клати глава, и отвори уста да каже нещо, но отново се преви и избълва нов черен поток, по-дълъг този път, и и той се разпиля на буболечки, които защъкаха по пода. Изпищя жена — дълъг и ужасен писък — и изведнъж писарите се развикаха, наскачаха, заобръщаха столове и маси и побягнаха в паника от лазещите по пода буболечки. Младежът повърна още веднъж, и пак, смъкна се на колене, рухна и се загърчи, бълваше още и още черни твари. И като че ли ставаше по-плосък. Свиваше се. Гърчовете спряха, но черните гадини продължаваха да се изливат от зяпналата му уста и да бягат по пода. Най-сетне — сякаш всичко бе продължило повече от час, но не можеше да е повече от минута-две — най-сетне пороят буболечки намаля и замря. От нещастника остана нещо бяло и плоско под дрехите, като опразнен мях. Виковете продължиха, разбира се. Половината писари се бяха покатерили по масите, сипеха ругатни и молитви и крещяха. Другата половина побягнаха навън. Дребните твари щъкаха навсякъде по пода. Стаята потъна в ужас.

— Чух една мълва — каза дрезгаво Фалун. По челото му беше избила пот. Миришеше на страх. Не ужас, определено беше страх. — На изток оттук. Само че онова били стоножки. Черни стоножки.

Буболечките запълзяха към него и той заотстъпва с проклятия и направи същия жест като Тилий и Мишима.

Перин замачка буболечките под ботуша си. Беше настръхнал от отвращение, но нищо не беше важно освен Файле. Нищо!

— Най-обикновени буболечки. Има ги под всеки паднал дънер.

Мъжът трепна, вдигна очи и потрепери отново, щом видя очите на Перин. А като видя колко е голям чукът на колана му, хвърли поглед към флаг-генерала.

— Тези буболечки не са дошли изпод дънер. Работа на Душеослепителя е това!

— Може и така да е — отвърна кротко Перин. Сигурно Душеосле-пителят бе поредното име за Тъмния. — Все едно. — Вдигна крак и посочи няколкото смачкани насекоми. — Виж, че мрат. Нямам време да се занимавам с буболечки, които мога просто да смачкам.

— Трябва да поговорим насаме, капитане — каза Тилий. Миризмата й също беше пълна със страх, но тя го държеше здраво под контрол. Ръката на Мишима се беше стегнала в същия странен жест. Страхът му бе почти толкова добре овладян като нейния.

Фалун видимо се съвзе и страхът му понамаля. Не изчезна съвсем, но поне го овладя. Отбягваше обаче да поглежда към буболечките.

— Както наредите, флаг-генерал. Атал, слез от масата и вижте да ометете тези… гадинки. И се погрижи Мехтан да бъде погребан според ритуалите. Както и да е умрял, на служба умря. — Дебелият чиновник се поклони, преди предпазливо да слезе, и още веднъж, щом стъпи на пода, но капитанът вече се обръщаше. — Ще ме последвате ли, флаг-генерал?

Кабинетът му можеше да е бил спалня, но сега побираше една писалищна маса с плоски кутии, пълни с документи, и още една, по-голяма, покрита с карти, затиснати с мастилници, камъни и малки месингови фигури. Дървеният рафт до стената беше натъпкан с още карти. Камината от сив камък беше студена. Фалун ги покани да се настанят на няколкото стола около писалището и предложи да поръча вино. Като че ли се разочарова, когато Тилий отказа. Сигурно искаше да пийне, за да се отпусне. В миризмата му още се долавяше страх.

— Трябва да подменя шест ракена, капитане, и осемнайсет морат’ракен — каза Тилий. — И цяла рота наземно обслужване. Тези, с които разполагах, са някъде на запад в Амадиция и не може да се намерят.

Фалун трепна.

— Флаг-генерал, ако сте изгубили ракен, знаете, че вече са оглоз-гани до кокал от… — Стрелна с поглед Перин, окашля се и продължи: — Искате ми три четвърти от животните, които ми останаха. Дали не можете да минете с по-малко, да речем с един или два?

— Четири — заяви твърдо Тилий. — И дванайсет летци. Този район е стабилен като Сеандар, доколкото чувам, но ще ви оставя четири.

— Както наредите, флаг-генерал — въздъхна Фалун. — Може ли все пак да видя заповедта? Всичко трябва да се регистрира надлежно. Откакто загубих възможност да летя, драскам с перото като писар.

— Лорд Перин? — каза Тилий и той извади от джоба на палтото си подписания от Сурот документ.

Веждите на Фалун подскочиха, докато го четеше, и пръстите му заопипваха восъчния печат, но нямаше никакви възражения. Сеан-чанците явно бяха свикнали с такива неща. Но и също тъй явно му върна документа с облекчение и избърса несъзнателно ръцете си в палтото. Свикнали, но не чак толкова. Изгледа Перин, като се помъчи да го направи незабелязано, и Перин почти долови на лицето му въпроса, който бе задала флаг-генералът. Кой беше той, че да разполага с такова нещо?

— Трябва ми карта на Алтара, капитане, стига да имате — каза Тилий. — Ако нямате, ще се оправя, но ще е по-добре, ако се намери. Интересува ме североизточната част на страната.

— Облагодетелствана сте от Светлината, флаг-генерал — отвърна мъжът и се наведе да вземе от най-ниската лавица едно руло. — Имам точно каквото ви трябва. Случайно се оказа между картите на Амадиция, които поръчах. Бях забравил, че я имам, докато не го споменахте. Необичаен късмет, бих казал.

Перин поклати глава. Случайност си беше, не можеше да е онова с тавирен. Даже Ранд не беше чак толкова тавирен, за да се случи това. Цветовете се завихриха и той ги разпръсна, преди да се оформят.

Фалун разпъна картата върху масата — затисна краищата с месинговите тежести с форма на ракен — и флаг-генералът я огледа. Показваше точно каквото й трябваше, с тесни ивици от прилежащите Амадиция и Геалдан; теренът беше предаден много подробно, с имената на градове и села, реки и потоци, изписани с много ситни букви. Перин разбра, че гледа великолепен образец на картографското изкуство, много по-добър от всички карти, които бе виждал. Можеше ли да е работата с тавирен? Не, невъзможно.

— Ще намерят войниците ми ето тук. — Тилий посочи с пръст. — Трябва да тръгнат незабавно. По един летец на ракен и никакви лични вещи. Летят леко и колкото може по-бързо. Искам да са там преди утре вечер. Останалите мот’ракен ще пътуват с наземните. Трябва да тръгнат до два часа. Наредете да се съберат и да се приготвят.

— Коли — каза Перин. Неалд не можеше да отвори толкова голям Портал, че да побере фургон. — Каквото вземат, трябва да е в каруци, не във фургони.

Фалун го изгледа невярващо.

— Каруци — съгласи се Тилий. — Погрижете се, капитане.

Перин подуши у капитана нетърпение и си го обясни с желанието му да задава въпроси, но Фалун само се поклони и отвърна:

— Както заповядате, флаг-генерал.

Излязоха от кабинета на капитана. Във външното помещение цареше друг вид суматоха. Навсякъде щъкаха чиновници, метяха в паника или трепеха останалите буболечки с метлите си. Няколко жени плачеха, докато удряха с метлите; някои мъже също изглеждаха готови да се разреват. В стаята все така вонеше на ужас. От мъртвеца нямаше и следа, но Перин забеляза, че чиновниците заобикалят мястото, където беше паднал. Стараеха се да не стъпват и върху буболечките, заради което падаше голямо настъпване по пръстите. Щом Перин тръгна към външната врата, всички спряха и го зяпнаха.

Отвън настроението беше по-спокойно, но не много. Войниците на Тилий си стояха в редица на конете, а Неалд се правеше на безразличен, дори се прозяваше и се потупваше с пръст по устните; но сул-дам галеше по косата разтрепераната си дамане и й мърмореше утешително, а войниците в сините куртки, много повече отпреди, стояха стру-пани и си говореха угрижено. Кайриенците и тайренците се втурнаха и го обкръжиха, и заговориха наведнъж.

— Вярно ли е, милорд? — попита Камайле с пребледняло и разкри вено от тревога лице, а брат й Барманес подхвърли угрижено:

— Четирима изнесоха нещо в одеяло, но си извръщаха очите.

Всички миришеха на паника. „Казаха, че бълвал буболечки“ и „казаха, че тия буболечки го издъвкали, докато излязат“, и „Светлината да ни е на помощ, метат буболечки през вратата, ще изгинем всички“, и „Душата ми да изгори дано, Тъмния се е измъкнал на свобода“, и още и още по-големи глупости.

— Тишина — каза Перин и като по чудо всички млъкнаха. Обикновено се държаха много наперено, изтъкваха, че служат на Файле, не на него. Сега стояха вторачени в него и чакаха да успокои страховете им. — Един наистина избълва буболечки и умря, но са си обикновени буболечки, можеш да ги намериш навсякъде в гнил дънер. Ще те ощипят гадно, ако седнеш на някоя, но нищо повече. Вярно, може и на Тъмния да е работа, но това няма нищо общо с освобождаването на Файле, а това значи, че няма нищо общо с нас. Тъй че успокойте се и да си свършим работата.

Странно, но подейства. Някои се изчервиха и мирисът на страх се смени — поне отчасти — с мириса на срам, че са си позволили да изпаднат почти в паника. Ала щом взеха да се качват по конете, истинският им нрав се прояви отново. Първо един, после друг, взеха да се хвалят какви подвизи ще извършат, за да освободят Файле, всеки следващ — по-нечуван от предишния. Знаеха, че е глупаво, защото всяка хвалба предизвикваше смеха на другите, но следващият все се опитваше да надмине предишния с чутовния си подвиг.

Докато взимаше юздите на Стъпко от Карлон, Перин усети, че флаг-генералът го наблюдава. Какво ли виждаше? Какво си мислеше, че може да разбере?

— Какво е отпратило всичките ракени? — попита я той.

— Трябваше да дойдем втори или трети — отвърна тя и се метна на седлото. — Все още трябва да намеря ай-дам. Искаше ми се да вярвам, че имам шанс, докато все още бе възможно, но изглежда, ще се наложи да стигнем до самото ядро. На твоя документ вече му предстои истинско изпитание и ако не стане, няма смисъл да търсим ай-дам.

Крехък съюз и малко доверие.

— Защо да не стане? Тук подейства.

— Фалун е войник. Сега ни предстои да говорим с имперски служител. — Каза го с презрение, после обърна коня си и не му остана нищо, освен да яхне своя и да я последва.

Алмизар беше доста голямо и заможно градче, с шест високи стражеви кули по краищата, но без крепостна стена. Според Илиас законът в Амадиция забранявал да се вдигат стени другаде освен в Амадор — закон, създаден в полза на Белите плащове и налаган от тях, както и от всеки, който получеше трона. Балвер несъмнено щеше да разбере кой може да е сега, след като Ейрлон беше умрял. Улиците бяха наст-лани с гранитни плочи. Сградите бяха масивни, от тухла и камък, кои сиви, кои черни, много на по три или четири етажа и повечето покрити с тъмни цигли, а по-ниските — със слама. Беше пълно с хора, фургони, каруци и ръчни колички. Улични продавачи гласовито хвалеха стоката си, жени с бонета, скриващи лицата им, отиваха с кошници на пазар, мъже с дълги до коленете палта крачеха важно, чираци с престилки или елеци бързаха по работа. По улиците се мяркаха толкова войници, колкото и местни хора, мъже и жени, със смугла кожа като на тайренци, меденокожи, както и белокожи като кайриен-ци, но светлокоси и високи, всички — в яркоцветните сеанчански униформи. Повечето носеха само ножове или ками, но се мяркаха и мечове. Ходеха по двойки, бдителни към всичко наоколо, и носеха на коланите си палки. Градска стража, предположи Перин, но бяха твърде много за място като Алмизар.

От един висок покрит с каменни плочи хан излязоха трима — двама мъже и една жена, и се качиха на държаните от прислугата коне. Перин позна, че единият от тримата е жена, само по изпъкналата под тясното палто гръд, защото косата й беше подрязана по-късо, отколкото на мъжете, и беше облечена в мъжки дрехи и носеше меч, също като другите двама. Лицето й определено беше сурово като техните. Щом тримата подкараха на запад по улицата, Мишима изсумтя кисело:

— Ловци на Рога. В очите си се кълна, ако не са. Тая сган създава неприятности навсякъде, където иде. Забъркват се в боеве, врат си носовете в неща, които не са им работа. Чух, че Рогът на Валийр вече е намерен. Вие какво мислите, милорд?

— И аз чух, че е намерен — предпазливо отвърна Перин. — Какви ли не слухове се носят за това.

Никой от двамата дори и не го погледна, а насред уличната тълпа Да улови миризмите им беше почти невъзможно, но незнайно защо му се стори, че премислят отговора му, сякаш крие тайни дълбочини. Светлина, възможно ли бе да си мислят, че той е свързан с Рога? Много добре знаеше къде е. Моарейн го беше отнесла в Бялата кула. Ала не смяташе да им го казва. В крайна сметка недоверието действаше двупосочно.

Местните не обръщаха на войниците повече внимание, отколкото един на друг, нито на флаг-генерала и бронирания й ескорт, но виж, Перин беше друга работа. Най-малкото — щом забележеха златистите му очи. Веднага разбираше, щом ги види някой. Бързото трепване на нечия женска глава, зяпването и втораченият поглед. Един мъж направо се спъна, залитна и падна на колене. Ококори се срещу него, а после се изправи и хукна; разбутваше хората по пътя си, като че ли уплашен, че Перин може да го подгони.

— Е, сигурно никога досега не е виждал жълти очи — подхвърли кисело Перин.

— Обичайни ли са за родния ви край? — попита флаг-генералът.

— Не бих казал, че са обичайни, но ще ви запозная с още един със същите.

Двамата с Мишима се спогледаха. Светлина, дано в Пророчествата да нямаше нищо за двама мъже с жълти очи. Цветовете пак се завих-риха и той пак ги отблъсна.

Флаг-генералът знаеше точно къде отива — към една каменна конюшня в южния край на града; но когато слезе в празния двор, не притича коняр да поеме юздите. До конюшнята имаше ограден с каменна стена навес за коне, но коне не се мяркаха. Тя подаде юздите на един от войниците си и се загледа към вратите на конюшнята. Само едната беше отворена. По миризмата й Перин реши, че се стяга като за битка.

— Правете каквото правя аз, милорд — каза тя. — И не казвайте нищо, освен ако не се наложи. Може да кажете нещо погрешно. Ако се наложи да говорите, говорете на мен. Дайте да се разбере, че говори те на мен.

Прозвуча доста злокобно, но той кимна. И започна да мисли как да открадне вилняка, ако нещата се объркат. Трябваше да разбере как се пази това място нощем. Балвер може би вече го беше научил. Дребният мъж като че ли успяваше да събере всякаква информация без усилие. Тръгна след Тилий, а Мишима остана навън с конете, явно облекчен, че не се налага да ги придружи. Какво означаваше това? И дали изобщо означаваше нещо? Сеанчанци. Само за няколко дни го бяха накарали да вижда скрити значения във всичко.

Каменният под на бившата конюшня беше изметен толкова добре, че да задоволи и най-придирчивата стопанка, нямаше коне, а силната миризма на нещо като мента потискаше утаилия се мирис на животни и сено за всеки нос освен може би този на Илиас. Яслите отпред бяха запълнени с дървени кошове, а отзад бяха махнати и бяха останали само дървените подпорни греди. Сега там се трудеха мъже и жени — едни със сита, чукала и хавани по масите, други разбъркваха с ръжени някакви корени в плоски тигани, поставени върху метални триножници над мангали с горящи въглени.

Един мършав младеж по риза изсипа издут ютен чувал в един от кошовете, след което се поклони на Тилий също толкова дълбоко като чиновника, водоравно на пода. Не се изправи, докато тя не заговори:

— Флаг-генерал Кирган. Искам да говоря с командващия тук, ако може. — Тонът й този път бе много по-различен, отколкото с чиновника, никаква заповедност нямаше в него.

— Както заповядате — отвърна мършавият.

Отново се поклони, също толкова дълбоко, след което заситни към стената вляво, почука нерешително на една врата и изчака разрешение да влезе. Когато излезе, отиде в другия край на бившата конюшня, без дори да погледне към Перин и Тилий. След няколко минути чакане Перин отвори уста, но Тилий направи гримаса и поклати глава и той я затвори и зачака. Чака повече от четвърт час и нетърпението му се усилваше с всяка секунда. Флаг-генералът миришеше на здраво търпение.

Най-сетне от стаичката излезе закръглена жена в тъмножълта рокля с доста странна кройка, но отиде да огледа как върви работата в другия край на помещението, без да обръща внимание на двамата. Половината й череп беше обръснат до голо! Останалата й коса беше прибрана на дебела прошарена плитка, която висеше до рамото й. Накрая жената кимна доволно и без да бърза, закрачи към тях. На дрехата над гърдите й бяха извезани три златни длани. Тилий се поклони толкова дълбоко, колкото й се беше поклонил Фалун, и като си спомнил предупреждението й, Перин повтори поклона й. Пълничката жена кимна леко. Съвсем леко. Миришеше на гордост.

— Пожелали сте да разговаряте с мен, флаг-генерал? — Гласът и беше гладък и закръглен, също като нея. И негостоприемен. Глас на заета жена, на която досаждат. Заета жена, която си дава ясна сметка колко е важна.

— Да, Високопочитаема — отвърна почтително Тилий. В мириса и на търпение се прокрадна и нотка раздразнение, но тя бързо я преглътна. Лицето й си остана безизразно. — Ще ми кажете ли с колко готов вилняк разполагате?

— Странен въпрос — отвърна другата жена, все едно премисляше дали да отговори. Сведе замислено глава и все пак отговори: — Е, добре. Според предобедните сметки разполагам с четири хиляди осемстотин седемдесет и три фунта и девет унции. Забележително постижение, бих казала, предвид това колко вече съм разпратила и колко трудно е да се намери растението из горите, без да се пращат копачите неразумно далече. — Колкото и да изглеждаше невъзможно, миризмата й на гордост се усили. — Този проблем обаче съм го решила, като наложих на местните селяни да засадят нивите си с вилняк. До лятото ще трябва да построим нещо по-голямо, което да приюти работилницата. Ще ви споделя, няма да се изненадам, ако ми се предложи ново име за това. Макар че мога и да не го приема, разбира се. — Усмихна се лекичко, със закръглена усмивка, и опипа с пръсти везмото на гърдите си, почти сякаш го погали.

— Убедена съм, че Светлината ще ви облагодетелства, Високопочитаема — каза Тилий. — Милорд, ще благоволите ли да покажете документа си на Високопочитаемата? — С поклон към Перин, забележимо по-нисък, отколкото към Високопочитаемата. Веждите на пълничката жена помръднаха.

Тя посегна да вземе сгънатия лист от ръката му и изведнъж замръзна и се втренчи в лицето му. Най-сетне бе забелязала очите му. Леко потръпна и започна да чете, без външно да издаде изненадата си, след което отново сгъна листа и го затупа в другата си ръка.

— Изглежда, че се реете във висините, флаг-генерал. При това с много странен спътник. Каква помощ очаквате — вие или той — от мен?

— Вилняк, Високопочитаема — кротко отвърна Тилий. — Всичко, което имате. Натоварен в коли колкото може по-скоро. И се боя, че трябва да осигурите впряговете и коларите също така.

— Невъзможно! — отряза пълничката жена и изправи възмутено рамене. — Наложила съм стриктни разписания по колко фунта готов вилняк да се разпраща всяка неделя и ги спазвам изрично, и няма да позволя този график да се обърка. Вредата за Империята ще е неизмерима. Сул-дам улавят марат-дамане с всяко посягане.

— Простете, Високопочитаема — отвърна след нов поклон Тилий. — Ако бихте могла да отделите от графика си, да речем…

— Флаг-генерал — намеси се Перин. Срещата явно беше деликатна и той се помъчи да говори спокойно, но не можа да избегне мръщене-то. Не знаеше дали близо петте тона ще стигнат, а тя се опитваше да преговаря за по-малко! Умът му заработи трескаво, мъчеше се да намери изход. Бързото мислене беше калпава работа според него — водеше до грешки, — но нямаше избор. — Това, разбира се, може и да не е в интерес на Високопочитаемата, но Сурот ни заплаши със смърт, ако нещо обърка плановете й. Не допускам, че гневът й ще стигне по-далече от нас двамата, но тя настоя да вземем всичко.

— Разбира се, че гневът на Върховната лейди няма да засегне Високопочитаемата — отвърна Тилий с тон, сякаш не беше много убедена.

Пълничката жена задиша тежко, синият овал със златните ръце се издуваше и спадаше. Най-сетне се поклони на Перин, дълбоко колкото Тилий на нея.

— Ще ми е нужен почти целият ден, за да събера достатъчно коли и да ги натоваря. Това устройва ли ви, милорд?

— Би трябвало, нали? — отвърна Перин и дръпна сгънатия лист от ръката й. Тя го пусна с неохота и го изгледа алчно, докато той го прибираше в джоба на палтото си.

Когато излязоха, флаг-генералът се метна на седлото и поклати глава.

— Винаги е трудно да се разбере човек с Низшите ръце. Освен че са Низши, нищо друго низше не виждат в себе си. Мислех, че това ще е под командването на някой от Четвърти или Пети ранг, което щеше да е достатъчно лошо. Като видях, че е от Трети ранг — само две стъпала под самата Ръка на Императрицата, дано да живее вечно — бях убедена, че няма да си тръгнем с повече от няколкостотин фунта, ако и толкова. Но вие се справихте великолепно. Вярно, с голям риск, но го прикрихте великолепно.

— Е, никой не иска да рискува смъртно наказание — отвърна Перин, щом поеха от двора на конюшнята през града и свитата им се проточи зад тях. Сега трябваше да чакат за колите и сигурно да намерят хан. Изгаряше от нетърпение. Светлина, дано да не се наложеше да изкарат тук цялата нощ.

— Не разбрахте — въздъхна смуглата жена. — Тя разбра, че е в сянката на смъртта, веднага щом прочете думите на Сурот, но беше готова да рискува заради дълга си към Империята. Една Низша ръка от Трети ранг е достатъчно високопоставена, за да се надява, че ще избегне смъртта под претекст, че е изпълнила дълга си. Но вие използвахте името на Сурот. В повечето случаи няма проблем, освен пред самата Върховна лейди, разбира се, но да споменете името й пред Низша ръка означава, че или сте невеж туземец, или сте в близка връзка със Сурот. Светлината ви облагодетелства и тя реши, че сте й близък.

Перин се изсмя горчиво. Сеанчанци. А може би и тавирен.

— Кажете ми, стига въпросът да не ви оскърбява, вашата лейди донесе ли ви влиятелни връзки? Или може би големи владения?

Това го изненада толкова, че той се извърна и я зяпна. И в същия миг нещо го удари силно в гърдите, плъзна се като огън през тях, прониза ръката му. Някакъв кон зад него изцвили от болка. Стъписан, Перин зяпна стрелата, пронизала лявата му ръка.

— Мишима! — отсече флаг-генералът и посочи. — Четириетажната сграда със сламения покрив, между двата покрива с плочите. Видях движение на покрива.

Мишима изрева команда и препусна по пълната с хора улица с шестима сеанчански пиконосци — копитата закънтяха по каменната настилка. Хората заотскачаха. Явно никой не беше разбрал какво става. Двама други пиконосци се смъкнаха от седлата и се заеха с ранения кон зад Перин — от рамото му стърчеше стрела. Перин опипа счупеното копче, увиснало на нишка от илика. Коприната на палтото му беше прорязана от копчето през гърдите. Закапа кръв и намокри ризата му, потече надолу по ръката. Ако не се беше извърнал точно в този момент, стрелата щеше да прониже сърцето му вместо ръката. Другата може би също щеше да го улучи, но и тази щеше да свърши работа. Стрела от Две реки нямаше да се отклони толкова лесно.

Смъкна се от коня. Кайриенците и тайренците се струпаха около него, всички се опитваха да му помогнат, макар да нямаше нужда. Той измъкна ножа от колана си, но Камайле му го взе и бързо подряза стрелата, за да може да я счупи точно над ръката му. Болката го жегна нагоре чак до рамото. Момичето не се притесни от кръвта по пръстите си, само издърпа от ръкава си обшита с дантела кърпа, малко по-светлозелена от обичайното кайриенско, избърса се и огледа края на стрелата, щръкнал от другата страна на ръката му, за да се увери, че няма трески.

Флаг-генералът също беше скочила от дорестия си кон и се мръщеше.

— Очите ми са сведени от това, че ви раниха, милорд. Чух, че напоследък престъпленията нарастват — палежи, крадци, убийства без никаква причина. Трябваше да ви пазя по-добре.

— Стиснете зъби, милорд — каза Барманес, докато стягаше една каишка малко над върха на стрелата. — Готов ли сте, милорд? — Перин стисна зъби и кимна, а Барманес дръпна окървавения край на стрелата и я измъкна. Перин едва се сдържа да не изохка.

— Очите ви не са сведени — каза той прегракнало. Каквото и да означаваше това. Както го каза тя обаче, не звучеше добре. — Никой не ви е искал да ме увивате в пелени. Аз поне не съм. — Неалд си проби път през струпалите се около него, но Перин му махна да се дръпне. — Не тука, човече. Гледат ни. — Хората по улицата най-сетне бяха забелязали ставащото и се трупаха около тях, мърмореха възбудено. — Може да го Изцери това, тъй че да не разберете, че съм бил ранен — обясни той. Сви ръката си да опита. И изохка.

— Ще му позволите да приложи Единствената сила върху вас? — попита невярващо Тилий.

— За да се отърва от дупка в ръката си и прорез през гърдите? Веднага щом се отдалечим някъде, където няма да ни гледа половината град. Вие не бихте ли го направили?

Тя потръпна и отново направи странния жест. Трябваше да я попита някой ден какво означава.

Мишима се върна и каза сърдито:

— Двама души паднаха от оня покрив, с лъкове и колчани. Но не падането ги уби. Мисля, че са глътнали отрова, щом са видели, че не са могли да ви убият.

— Това е пълна безсмислица — изсумтя Перин.

— Щом някои са готови да се самоубият, вместо да докладват, че са се провалили, това значи, че имате могъщ враг — свъсено каза Тилий.

Могъщ враг? Най-вероятно Масема държеше да го види мъртъв, но нямаше как да се добере до него толкова далече.

— Всички врагове, които имам, са много далече оттук и няма как да знаят къде съм.

Тилий и Мишима не изглеждаха много убедени.

— Все пак оставаха Отстъпниците. Някои от тях вече се бяха опитвали да го убият. Други — да го използват. Не мислеше и тях да включва в спора. Ръката му пулсираше. Прорезът през гърдите — също.

— Я да намерим някой хан, където да мога да наема стая.

Петдесет и един възли. Колко още? Светлина, колко още?