Серия
Колелото на времето (11)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Knife of Dreams, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 80 гласа)

Глава 16
Новият преследвач

Синята зала, наречена така заради сводестия покрив, изрисуван като небе с бели облачета и сините плочки на пода, беше най-малката приемна в двореца, с площ по-малко от десет квадратни разтега. Сводестите прозорци на отсрещната стена, с изглед към двора и все още остъклени заради пролетната влага, пропускаха достатъчно светлина въпреки дъжда навън. Въпреки двете големи камини с рез-бовани мраморни лавици, корниза с гипсови лъвове и двата гоблена с Белия лъв от двете страни на вратата, някоя делегация на кемлински търговци щеше да се оскърби, ако я приемат в Синята зала, а делегация на банкери щеше да побеснее. Сигурно точно затова госпожа Хар-фор бе вкарала наемниците тук, макар че те нямаше и да разберат, че са оскърбени. Самата тя присъстваше, уж за да „надзирава“ двете млади слугини, които доливаха чашите с вино от високи сребърни кани, поставени на поднос на скромно резбования страничен рафт, но стискаше пред гърдите си щампованата си кожена папка с докладите, все едно очакваше бързо да се оправят с наемниците. Нори, с белите кичури, щръкнали зад ушите му като пера, както винаги, също стоеше в един ъгъл, и той притиснал кожената си папка до тесните си гърди. Докладите им бяха ежедневие и напоследък рядко съдържаха нещо, което да ти зарадва сърцето. Тъкмо напротив.

Предупредени от двете гвардейки, влезли преди Елейн да огледат стаята, всички се бяха изправили на крака, щом Елейн пристъпи вътре с други две зад гърба й. Дени Колфорд, старшата на новата смяна гвардейки, просто пренебрегна заповедта й всички да останат навън. Пренебрегна! Сигурно бяха впечатляваща гледка, както се перчеха, но все пак Елейн не можа да се сдържи да не скръцне със зъби.

Кареане и Сарейта, много официални в шаловете си с дългите ресни, кимнаха почтително, а Мелар люшна в пищен поклон шапката си с пера; другата му ръка бе на обшитата с дантела лента, стегната върху лъскавата броня. Шестте златни шипа, запоени на бронята, по три на всяко рамо, я дразнеха, но досега ги беше подминавала без коментар. Освен това й се усмихна прекалено топло, но пък колкото и хладно да се държеше тя с него, той си въобразяваше, че има някакъв шанс, тъй като не беше отрекла слуха, че бебетата са негови. Основанията й да не се противопостави на тази мръсна клюка се бяха променили — вече не се налагаше да пази бебенцата си — децата на Ранд — но реши да остави нещата така. Още малко и Мелар сам щеше да си оплете въжето за врата. А ако не успееше, тя щеше да му го оплете.

Наемниците, всички в съвсем зряла възраст, последваха поклона на Мелар тутакси, макар и не толкова дълбоко. Евард Кордвин, висок андорец с изпъкнали челюсти, носеше на лявото си ухо голям рубин, а Алдред Гомайсен, нисък и тънък, с обръснато чело, беше с прекалено много водоравни червени и зелени ивици, покриващи половината му гърди — много повече, отколкото навярно му се полагаха в родния му Кайриен. Прошареният доманец Хафийн Бакувун се бе разкрасил с дебела златна халка на лявото ухо и с пръстени със скъпоценни камъни на всеки пръст. Беше много едър, но движенията му издаваха здрави мускули под тлъстината.

— Нямате ли задължения, капитан Мелар? — хладно попита Елейн, докато се настаняваше на един от няколкото стола в залата. Бяха само пет, с облегалки и високи гърбове, резбовани скромно на лозници и листа и без намек за позлата. Бяха наредени срещу прозорците и в ярък ден приетите за аудиенция щяха да примижават от блясъка на светлината. За жалост, днес това предимство се губеше. Двете гвардейки заеха позиция зад нея, от двете й страни, всяка отпуснала ръка на дръжката на меча, и загледаха наемниците със свирепи физиономии, при което Бакувун се ухили, а Гомайсен потърка брадичка, за да прикрие лукавата си усмивка. Жените с нищо не издадоха, че са обидени — знаеха смисъла на униформите си. А Елейн пък знаеше, че много бързо могат да изтрият всякакви усмивки, ако се наложи да извадят оръжията си.

— Първото ми и най-главно задължение е да ви защитавам, милейди.

Мелар разхлаби меча си в ножницата и измери с очи наемниците, сякаш очакваше да я нападнат, или пък него. Гомайсен му отвърна с горчива насмешка, а Бакунун се изсмя високо. И тримата бяха с празни ножници, Кордвин с две на гърба — никой наемник не можеше да стъпи в двореца дори с кама.

— Зная, че имате задължения, защото ви ги възложих аз, капитане — заяви тя строго. — Да обучавате мъжете, които доведох от провинцията. Не им отделяте толкова време, колкото очаквам. Имате да обучавате цяла рота мъже, капитане. — Рота старци и момчета, които със сигурност щяха да му запълнят часовете. А и на гвардейките й отделяше малко време, макар да им беше командир, но толкова по-добре — обичаше да щипе задници. — Съветвам ви да се заемете с тях. Веднага.

По тясното лице на Мелар пробяга гняв — чак се сгърчи! — но той успя моментално да се овладее. Всичко свърши толкова бързо, чо можеше да си го е въобразила. Но знаеше, че не е.

— Както заповядате, милейди — мазно отвърна той. Усмивката му също беше мазна. — За мене е чест да ви служа добре.

Нов дълбок поклон и той наперено тръгна към вратата. Малко неща можеха да уязвят задълго Дойлин Мелар. Бакувун отново се изсмя и отметна глава.

— Заклевам се, тоя човек се труфи с толкова дантела, че все очаквам да ни предложи да ни учи на танци. Ей го, че затанцува.

Кайриенецът също се изсмя, гадно и гърлено.

Гърбът на Мелар се вцепени и стъпките му се поколебаха, а после той отново забърза, дотолкова, че се блъсна в Биргит на прага. Продължи навън, без да се спре за извинение, а тя го изгледа намръщено — по връзката протече яд, потиснат набързо, и нетърпение, което си остана — преди да тръшне вратата зад себе си и да застане до стола на Елейн, отпуснала ръка на облегалката. Дебелата й плитка не беше сплетена съвсем изрядно след изсушаването, ала униформата на капи-тан-генерал й отиваше. С ботушите с високи токове Биргит бе по-висока от Гомайсен, а и можеше да има властно присъствие, щом решеше. Наемниците й се поклониха почтително, макар и не раболепно. Каквито и заблуди да бяха хранили към нея отначало, всеки, който я беше видял как стреля с лъка и как се излага на риск в боя, щеше да ги забрави.

— Говорите така, сякаш познавате капитан Мелар, капитан Бакувун.

Елейн вложи въпросителна нотка в думите си, но тонът й остана небрежен. Биргит се опитваше да излъчи по връзката увереност, каквато бе изписана и на лицето й, но продължаваха да се промъкват тревога и нетърпение. И вечната умора. Елейн едва потисна прозявка-та си. Биргит наистина трябваше да си отдъхне.

— Виждал съм го веднъж-дваж, милейди — предпазливо отвърна доманецът. — Най-много да са три, мисля. Да, не повече. — Изгледа я, кривнал глава настрани. — Знаете ли, че в миналото е вършел моя занаят?

— Не се е опитвал да го крие, капитане — отвърна тя, все едно че темата я отегчава.

Ако Бакувун изтървеше неволно нещо интересно, можеше да го поразпита насаме, но не си струваше риска Мелар да разбере, че за него се разпитва — можеше да избяга, без тя да разбере онова, което искаше.

— Смятате ли, че Айез Седай наистина са ни нужни, милейди? — попита Бакувун, погледна пръстена й с Великата змия и добави: — Другите Айез Седай. — Протегна сребърния си бокал и една от слугините притича да го напълни. И двете бяха хубави, сигурно не най-добрият избор, но Рийни нямаше и кой знае какъв избор — повечето бяха или много млади, или престарели и не толкова пъргави като някога. — Непрекъснато се мъчат да ни втълпят благоговение към могъществото и властта на Бялата кула. Да, уважавам Айез Седай като всеки друг, спор няма, но да ме простите, отегчително е, като почнат да ни сплашват. Заклевам се, милейди.

— Умният винаги благоговее пред Кулата — заяви кротко Сарейта и намести на раменете си шала с кафявите ресни, навярно за да привлече вниманието към него. На смуглото й грубовато лице все още му липсваше прословутият неостаряващ вид и тя дори си признаваше, че копнее за него.

 

— Само глупците не благоговеят пред Кулата — додаде Кареане. Едра и широка като мъж в раменете, Зелената нямаше нужда от жестове. Бронзовото й лице заявяваше каква е на всеки, който знаеше да гледа, толкова гръмко, колкото и пръстенът на показалеца й.

— Чух, хм, че Тар Валон е под обсада — каза навъсено Гомайсен. — Бялата кула се била разцепила, с две Амирлинки. Чух даже, че самата Кула се държала от Черната Аджа. — Храбрец, да спомене този слух пред Айез Седай, но трепна все пак, докато го изричаше. Трепна, но продължи: — Към коя точно да изпитваме благоговение?

— Не вярвайте на всичко, което чуете, капитан Гомайсен — ведро заговори Сарейта, като жена, изтъкваща неоспорим факт. — Истината има повече отсенки, отколкото можете да си представите, разстоянието често изкривява истината в нещо съвсем различно от фактите. Но е опасно да се повтарят лъжи за Сестри Мраколюбки.

— Това, в което е най-добре да вярвате, е, че Бялата кула е Бялата кула, сега и винаги — добави също тъй ведро Кареане. — И вие стоите пред три Айез Седай. Би трябвало да сте предпазлив с думите си, капитане.

Гомайсен отри уста с опакото на ръката си. В очите му се долавяше дързост. Затаена дързост.

— Казвам само каквото се говори по улиците.

— За Бялата кула ли сме дошли да си говорим тука? — рече навъсено Кордвин и пресуши чашата си, сякаш разговорът го притесняваше. Колко ли бе изпил вече? Като че ли леко се полюшваше, а и думите му бяха поразмазани. — Кулата е на стотици левги оттук и каквото става там не е наша работа.

— Така е, приятелю — съгласи се Бакувун. — Прав си. Нашата работа са мечовете. Мечове и кръв. Което, милейди, ни води до гадния въпрос за… — Зашава с дебелите си, отрупани със злато пръсти. — Злато. Всеки ден губим хора, ден след ден, без да му се вижда краят, а в града почти няма с кого да ги заменим.

— Изобщо няма, доколкото разбрах — измърмори Кордвин и огледа слугинчето, пълнещо чашата му. То се изчерви от наглия поглед, разбърза се, плисна вино на пода и госпожа Харфор се намръщи. — Тия, които можеше да станат, се записват в Краличината гвардия.

Беше си съвсем вярно — попълненията като че ли се увеличаваха с всеки ден. Гвардията на кралицата щеше да стане внушителна сила. Някой ден. За жалост повечето от тези мъже бяха още на месеци от деня, в който щяха да могат да държат меч, без да се намушкат в крака, и на още повече, преди да могат да боравят с него в битка.

— Точно така, приятелю — измърмори Бакувун. — Така си е. — И се усмихна широко на Елейн. Сигурно искаше да изглежда приятелски или благоразумно, но й напомни за човек, който се опитва да й пробута свиня в чувал. — Даже и да се разберем тука, няма да е лесно да намерим хора, милейди. Подходящи мъже не можеш ги намери под зелевите листа, а, не. А по-малко мъже значи по-малко пари в следващото ни наемане. Неумолим факт. Според нас ще е само компенсация.

Елейн кипна. Въобразяваха си, че отчаяно държи на всяка цена да ги задържи, това ли било! По-лошото беше, че са прави. Тези тримата представляваха общо над хиляда опитни воини. Дори с онова, което й бе довел Гайбон, оттеглянето им щеше да е тежка загуба. Особено ако накараше други наемници да мислят, че каузата й е изгубена. Наемниците не обичаха да са на губещата страна. Щяха да се разбягат като плъхове, за да го избегнат. Ядът й кипеше, но тя го озапти. Но не можа да прикрие присмеха в гласа си:

— Смятахте, че няма да дадете жертви ли? Очаквахте да ви се възложи отбраната и да получите злато за това, без да извадите мечовете си?

— Подписахте за толкова и толкова пари дневно — намеси се Бир-гит. Не каза колко, защото всеки отряд се беше пазарил за договора си. Само това им оставаше — да започнат да си завиждат. Бездруго половината кръчмарски свади, които Гвардията трябваше да озаптява, бяха между мъже от различни наемнически отряди. — Твърда сума. Да се изразя по-жестоко: колкото повече хора губите, толкова по-голяма ви е печалбата.

— Е, капитан-генерале — отвърна невъзмутимо дебелият. — Все пак забравяте парите за смърт, които трябва да се плащат на вдовиците и сирачетата. — Гомайсен се окашля задавено, а Кордвин зяпна невярващо Бакувун и се постара да го прикрие, като пресуши виното си.

Елейн трепна и ръцете й се стегнаха в юмруци на облегалката на стола. Нямаше да се поддаде на гнева. Не!

— Възнамерявам да ви задължа да изпълните своята част от договорите си — заяви тя хладно. Не кипна поне. — Ще ви се заплати това, за което сте се подписали, включително и обичайното злато при победа в случай, че спечеля трона, но нито петак повече. Опитате ли се да се измъкнете, ще приема, че сте дезертьори и минавате на страната на Аримила, поради което ще съм принудена да заповядам вие и отрядите ви да бъдете задържани и изхвърлени извън портите без оръжие и коне. — Слугинята, която отново се бе приближила да напълни чашата на Кордвин, изведнъж писна, дръпна се рязко от него и се потърка по бедрото. Гневът, който Елейн едва сдържаше, кипна, нажежен до бяло. — И ако някой от вас още веднъж дръзне да пуска ръка на някоя от жените ми, той и отрядът му ще бъдат изпъдени, без мечове, без коне и без ботуши! Ясно ли се изразих?

— Напълно, милейди. — Гласът на Бакувун бе хладен. Той беше стиснал широката си уста. — Напълно. А сега, след като… беседата ни… като че ли приключи, можем ли да се оттеглим?

— И добре помислете — изведнъж заговори Сарейта. — Кого ще предпочете Бялата кула на Лъвския трон, една Айез Седай или глупачка като Аримила Марни.

— Пребройте Айез Седай в този Дворец — добави Кареане. — Пребройте Айез Седай в Кемлин. В лагерите на Аримила няма нито една. Пребройте, и тогава решете на чия страна е Бялата кула.

Много трудно бе да се повярва, че една от тях е от Черната Аджа, но така трябваше да е. Освен ако не беше Мерилил, разбира се. Дано само да не е тя, каза си Елейн. Харесваше Мерилил. Но пък Сарейта и Кареане също харесваше. Не колкото Мерилил, но й допадаха все пак. Както и да го погледнеше, харесваше Мраколюбка, вече осъдена на смърт.

Щом наемниците напуснаха и госпожа Харфор отпрати двете слугини, Елейн се отпусна в стола и въздъхна.

— Много лошо се справих, нали?

— Юздите на наемниците трябва да се държат от здрава ръка — отвърна Биргит, но по връзката се прокрадна съмнение. Съмнение и тревога.

— Ако позволите, милейди — проговори със сухия си глас Нори. — Не виждам какво друго можехте да направите. Кротостта щеше само да ги окуражи за още искания. — Толкова се беше стаил, че Елейн бе забравила, че е тук. С това мигане приличаше на птица рибар, нагазила в кал и чудеща се къде се е дянала водата. За разлика от безукорната Харфор, табардът и пръстите му бяха изцапани с мастило. Тя изгледа с неприязън кожената папка в ръцете му.

 

— Сарейта, Кареане, бихте ли ни оставили насаме? — Сестрите леко се поколебаха, но нищо не им оставаше, освен да кимнат и да се плъзнат като лебеди към изхода. — И вие двете също — добави тя през рамо към гвардейките. Те, виж, дори не помръднаха!

— Вън — кресна им Биргит, като извърна рязко глава и плитката й се люшна. — Марш веднага! — О, сега двечките подскочиха, и още как! Толкова бързо тръгнаха към вратата, че само дето не затичаха.

Елейн погледна навъсено затворилата се след тях врата.

— Огън да ме гори, не искам да чувам никаква проклета лоша новина, не и днес. Не искам да слушам колко от храната, докарана от Иллиан или Тир, се е развалила още преди да я докарат. Не искам да слушам за палежи, за брашно, почерняло от гъгрици, или за канали, в които плъховете се въдят по-бързо, отколкото може да се убият, или за толкова тлъсти мухи, че човек да помисли, че Кемлин е мръсна конюшня. Поне веднъж искам да чуя някоя скапана добра новина.

Огън да я гори, каза го сприхаво! А и честно казано, беше ядосана. О, как я дразнеше това! Опитваше се да спечели трон, а се държеше като дете!

Господин Нори и госпожа Харфор се спогледаха, от което само и стана още по-криво. Той въздъхна съжалйтелно и гушна отново папка-та си. Изпитваше удоволствие да реди досадните си числа, дори когато бяха ужасни. Добре поне, че вече не си пречеха, когато докладваха заедно. Не много поне. Всеки от двамата беше ревнив към работата си и дебнеше другия да не се престарае и да премине някаква въображаема граница. Все пак ръководеха ефикасно двореца и града.

— Насаме ли сме вече, милейди? — попита Рийни.

Елейн си пое дълбоко дъх и направи упражнението на новачките, което уж трябваше да има успокоителен ефект, а след това понечи да прегърне Извора. За нейна изненада, сайдар този път й дойде лесно, изпълни я със сладостта на живота и с радост. А и настроението й оправи. Гневът, тъгата или това да си бременна можеше преди всичко да ти попречат да поемеш Силата, ала щом тя я изпълни, чувствата й престанаха да подскачат от едно на друго. Запреде ловко Огън и Въздух, с мъничко жилки Вода, но щом свърши, не пусна Извора. Усещането да си изпълнена със Силата беше великолепно, макар и да не беше повече от нужното, за да се увери, че не иска да се разреве без повод или да се развика в следващия миг. В края на краищата не беше толкова глупава, че да привлече много.

— Насаме сме — отвърна тя.

Сайдар докосна преградата й и се стопи. Някоя се бе опитала да подслуша — и това не ставаше за първи път. При толкова събрани в двореца жени, способни да преливат, щеше да е изненадващо, ако никоя не се опиташе да нададе ухо, но жалко, че не знаеше как да проследи тези опити. Рядко се осмеляваше да говори по същество без преграда.

— Тогава ще ви кажа една добра новинка. — Госпожа Харфор размърда папката си, но не я отвори. — От Джон Скелит. — Бръснарят много усърдно предаваше доносите си, одобрени предварително от Рийни, на Аримила и донасяше това, което успееше да научи в лагерите извън града. Плащаше му Неан Араун, но Неан, като поддръжник на каузата на Аримила, със сигурност споделяше всичко с нея. За жалост, досега не беше научил нещо особено полезно. — Твърди, че Аримила и Върховните тронове, които я подкрепят, смятат да са сред първите конници, които ще влязат в Кемлин. Тя, изглежда, непрекъснато се хвали с това.

Елейн въздъхна. Аримила и другите се движеха заедно от лагер па лагер без никаква видима система и за известно време се полагаха големи усилия да се разбере предварително къде ще отидат. След това Щеше да е проста работа да се пратят през Портал войници, да ги пленят и с това съпротивата им да се обезглави. Просто, колкото прости можеха да са такива неща. И при най-добри обстоятелства щяха да загинат хора, някои от Върховните тронове като нищо можеха да се спасят, но все пак ако можеше да плени самата Аримила, това щеше да е краят. Еления и Неан публично се бяха отказали от претенциите си за трона и това беше невъзвратимо. Можеше да продължат да подкрепят Аримила, ако останеха на свобода — твърде здраво се бяха обвързали с нея, — но окажеше ли се Аримила в ръцете й, на Елейн й оставаше само да спечели поддръжката поне на още четири от големите Домове. Наглед беше лесно. Дотук обаче усилията в тази насока се бяха оказали безплодни. Може би днес щеше да пристигне добра вест от този фронт. Но тази си беше безполезна. Щом Аримила и другите се канеха да влязат първи, това можеше да значи, че градът е на ръба да цадне. Още по-лошо — щом Аримила се хвалеше, сигурно вярваше, че това ще стане скоро. В много отношения беше глупава, но бе погрешно да се подценява съвсем. Ако беше абсолютна глупачка, борбата й за трона едва ли щеше да стигне толкова далече.

— Това ли ти е добрата вест? — изсумтя Биргит. И тя схващаше възможните последствия. — Някакъв намек кога може да е от полза?

Рийни разпери ръце.

— Аримила лично дала на Скелит цяла жълтица, милейди. А той ми я предаде като доказателство, че се е вразумил. — Присви устни за миг. Скелит се беше отървал от бесилката, но никога нямаше да си възвърне доверието й. — Това е било единственият път, в който се е добрал на по-малко от десет крачки от нея. Налага се да се задоволява с онова, което успее да измъкне от клюките сред другите. — Рийни помълча. — Много е наплашен, милейди. Мъжете в лагерите й са уверени, че до няколко дни ще вземат града.

— Толкова уплашен, че пак да се пребоядиса ли? — попита кротко Елейн. За другото нямаше какво да се каже.

— Не, милейди. Ако Неан или Аримила разберат какво е направил, е мъртъв. И го знае. Но го е страх, че ако градът падне, ще разберат. Мисля, че скоро може да драсне нанякъде.

Елейн кимна и се намръщи. Наемниците не бяха единствените плъхове, които щяха да побягнат.

— Вие имате ли добра новина, господин Нори?

Първият чиновник си стоеше кротко — галеше с пръсти щампованата си кожена папка и се преструваше, че уж не слуша Рийни.

— Мисля, че ще мога да надмина госпожа Харфор, милейди. — В усмивката му почти се долавяше нотка на триумф. Напоследък той рядко носеше по-добри новини. — Разполагам с човек, за който съм убеден, че може успешно да проследи Мелар. Ще позволите ли да го представя?

Виж, това беше чудесна новина. Пет души бяха загинали в опитите си да проследят Дойлин Мелар, когато излизаше нощем из града, и съвпадението изглеждаше прекалено. Първият, изглежда, се беше сблъскал с уличен разбойник и тя реши, че не си струва да мисли повече за случилото се, освен да се уреди помощ за вдовицата на човека. Градските стражи успяваха донякъде да държат престъпниците под контрол — освен палежите поне, — но крадците се загръщаха с нощната тъмнина като с плащ. С другите четирима като че ли се беше случило същото — бяха убити с по един удар с нож и кесиите им бяха опразнени; но колкото и опасни да бяха нощем улиците, толкова съвпадения едва ли бяха възможни.

Щом тя кимна, мършавият мъж заситни към вратата, отвори едното крило и надникна навън. Елейн не можа да чуе какво каза — преградата действаше двупосочно, — но след минутка в стаята влезе плещест гвардеец и забута пред себе си тътрещ се мъж с пранги на китките и глезените. Всичко у затворника изглеждаше… безлико. Не беше нито дебел, нито слаб, нито висок, нито нисък. С кафява коса, без някакъв особен оттенък, очите му — също. Лицето му беше толкова обикновено, че Елейн се съмняваше, че ще може да го опише. Никаква особеност не изпъкваше. Облеклото му беше също толкова невзрачно — просто кафяво палто и брич, нито от много добра вълна, нито от много лоша, поомачкано и позамърсено, колан с проста метална тока, като която в Кемлин сигурно имаше още десет хиляди. С две думи: беше неотразимо забравим. Биргит кимна на гвардееца да го спре по-далече от столовете и му нареди да изчака отвън.

— Благонадежден мъж — каза Норик, щом стражът излезе. — Африм Хансард. Служи вярно на майка ви и знае да си държи устата затворена.

— А веригите? — попита Елейн.

— Това е Самвил Харк, милейди — отвърна Норик и изгледа мъжа с любопитство, все едно бе някое рядко и странно животно. — Забележително надарен крадец на кесии. Стражите успяха да го хванат самозащото друг един пакостник… хм… го издаде, за да намали присъдата си за трети обир с насилие. Всеки успял да се измъква толкова дълго като господин Харк, според мен трябва да успее в задачата, която съмнамислил за него.

— Ама аз съм невинен, милейди. — Харк се почука по челото — веригите му издрънчаха — и се усмихна подкупващо. Заговори много бързо. — Всичко е лъжа и случайности, тъй де. Добър поданик на кралицата съм аз, ами да. По време на бунтовете носех майчините ви цветове, милейди. Не че се забърках в тях де, писар съм, когат’ имам работа, ама сега нямам. Но цветовете ги носех на шапката си, пред очите на всички, да.

По връзката с Биргит протече съмнение.

— Жилището на господин Харк е пълно със сандъци с изрядно срязани кесии — продължи Първият чиновник. — Хиляди са, милейди. Буквално хиляди. Предполагам, съжалява, че си е пазил… трофеите. Повечето крадци на кесии са достатъчнто разумни да ги хвърлят при първа възможност.

— Ма аз си ги събирам, като видя някоя, милейди. — Харк разпери ръце, колкото му позволяваха веригите, самата картинка на уязвена невинност. — Може и глупаво да е било, но така и не разбрах какво ще ми навреди. Само за забавление, милейди.

Госпожа Харфор изсумтя с явно неодобрение, а Харк си придаде още по-обидена физиономия.

— Жилището му също така било пълно с монети на стойност над сто и двайсет златни корони, скрити под дюшемето, в дупки в стените, в мертеците, навсякъде. Оправданието му — повиши глас Нори, щом Харк отново отвори уста, — е, че не вярвал на банкери. Твърди, че парите му били наследство от стара леля в Четирите кралства. Лично аз обаче много се съмнявам, че съдиите в Четирите кралства са регистрирали такова наследство. Съдията на неговото дело твърди; че се изненадал, като разбрал, че наследствата се регистрират. — Усмивката на Харк поувяхна, щом му го напомниха. — Твърди, че работел за Вилбим Семс, търговец, до смъртта на Семс преди няколко месеца, но дъщерята на господин Семс продължава работата му и нито тя, нито някой от другите писари не са чували за никакъв Самвил Харк.

— Щото ме мразят, милейди — заговори обидено Харк. Ръцете му стиснаха веригите. — Щото събирах доказателства как краднеха от добрия господар — собствената му дъщеря, аха! — ама той умря, преди да му кажа, и ме изхвърлиха на улицата без един петак. Изгориха к вото бях събрал, изядох пердаха и ме изпъдиха.

Елейн се потупа замислено по брадичката.

— Писар, казвате. Повечето писари говорят по-добре от вас, господин Харк, но ще ви предоставя възможност да докажете твърдението си. Господин Нори, бихте ли поръчали да донесат писалищна дъска?

Нори се усмихна. Как успяваше този човек да докара усмивката си толкова суха?

— Не е нужно, милейди. Съдията по делото се сети за същото.

За първи път, откакто го помнеше, извади лист хартия от папката, която стискаше до гърдите си. Само дето тромпети не засвириха триумфално! Усмивката на Харк увяхна, а очите му проследиха листа от ръката на Нори до нейната. Беше нужен само един поглед. По-малко от половината от листа бе покрита с няколко неравни реда с грубо надраскани криви букви. Само няколко думи бяха четливи, и то едва-едва.

— Не бих казала, че това е почерк на писар — промърмори тя и върна листа на Нори, като се постара да изглежда строга. Беше гледала как майка й раздава правосъдие. Мургейз беше способна да си придаде неумолимост. — Господин Харк, опасявам се, че ще седите в килия, докато се допитат до съдиите в Четирите кралства, а скоро следтова ще бъдете обесен. — Устните на Харк се сгърчиха и той опипа гърлото си, сякаш вече усещаше клупа. — Освен ако не се съгласите да ми проследите едно лице, разбира се. Опасен човек, който не обича да го следят. Ако успеете да ми кажете къде ходи този човек нощем, вместо бесилката ще бъдете прогонен в Бейрлон. С изричния съвет да си намерите друго средство за препитание. Управителят ще бъде уведомен за вас.

Харк изведнъж се усмихна.

— Ама разбира се, милейди. Невинен съм, но разбирам, че нещата изглеждат зле за мен, мда. Ще проследя всеки, който поискате. Бях поданик на майка ви, тъй де. Затуй съм и ваш човек сега. Верен съм, милейди, верен. Колкото и да страдам за това.

Биргит изсумтя презрително.

— Биргит, погрижи се господин Харк да види лицето на Мелар. Без да видят него. — Беше незабележим, но нямаше смисъл да се рискува. — След това го пуснете. — Харк беше готов да заподскача, въпреки железните пранги. — Но първо… виждате ли това, господин Харк? — Вдигна дясната си ръка, за да му покаже пръстена с Великата змия. — Вероятно сте чували, че съм Айез Седай. — Силата все още бе у нея и да запреде Дух бе съвсем леко. — Вярно е. — Сплитът, който положи на токата на колана на Харк, на ботушите, палтото и брича му, беше донякъде сходен с този на стражническата връзка, но съвсем не толкова сложен. За няколко недели, най-много за месец-два, щеше да се заличи от дрехите и ботушите му, но металът щеше да задържи „откривач“ завинаги. — Поставих ви сплит, господин Харк. Вече можем да ви намерим където и да сте. — Всъщност само тя можеше да го намери — Откривачът беше настроен към онази, която го е сплела — но нямаше смисъл да му го казва. — Просто за да сме сигурни, че наистина сте верен.

Усмивката на Харк замръзна, на челото му изби пот, а когато Биргит отиде до вратата, повика Хансард и му нареди да го изведе и да го пази от любопитни погледи, Харк се олюля и щеше да падне, ако плещестият страж не го беше задържал.

— Боя се, че току-що осигурих на Мелар шестата му жертва — измърмори Елейн. — Струва ми се негоден да проследи собствената си сянка, без да се спъне в ботушите си. — Не съжаляваше чак толкова за смъртта на Харк. Той бездруго щеше да увисне на бесилото. — Искам ги тези, които вкараха проклетника в двореца ми. Толкова ги искам, че зъбобол ще хвана! — Дворецът гъмжеше от шпиони — Рийни беше разкрила над дузина, освен Скелит, макар да си вярваше, че това са всички — но независимо дали Мелар бе пратен, за да я шпионира, или да улесни отвличането й, той беше по-опасен от другите. За да се докопа до мястото си в двореца, бе уговорил смъртта на други хора или ги беше убил лично. Това, че тези хора бяха замислили да убият нея, не променяше нещата. Убийството си беше убийство.

— Доверете ми се, милейди — рече Нори и се почеса с пръст по дългия нос. — Крадците на кесии са… хм… ловки по природа, но рядко оцеляват задълго. Рано или късно посягат на някой по-бърз от тях, който не чака за стражата. — Мушна с ръка във въздуха. — А Харк е оцелял поне двайсет години. Много от кесиите в… хм… колекцията му бяха извезани с благодарствени молитви за края на Айилска-та война. Доста бързо излязоха от мода, доколкото помня.

Биргит седна на облегалката на съседния стол, скръсти ръце и изсумтя:

— Мога да арестувам Мелар и да го подложа на разпит. Тогава Харк няма да ти трябва.

— Лоша шега, милейди, ако позволите — намеси се твърдо госпожа Харфор, а господин Нори добави:

— Това би било… хм… против закона, милейди.

Биргит скочи; връзката се изпълни с гняв.

— Кръв и кървава пепел! Знаем, че този човек е прогнил като вмирисана риба!

— Не. — Елейн въздъхна, мъчеше се да преодолее собствения си гняв. — Имаме подозрения, но не и доказателство. Онези петимата наистина може да са паднали от ръцете на улични разбойници. Законът е съвсем изричен кога някой може да се подложи на разпит, а подозренията не са достатъчно основание. Нужно е стабилно доказателство. Майка ми често казваше: „Кралицата трябва да се подчинява на закона, иначе няма закон“. Няма и да помисля да наруша закона. — По връзката протече нещо… упорито и тя изгледа твърдо Биргит. — Нито ти. Разбираш ли ме, Биргит Трахелион? Ти също няма да го нарушиш.

За нейна изненада, инатът се задържа само няколко мига и се смени с огорчение.

— Просто предложих — промълви унило Биргит.

Елейн тъкмо се чудеше как го бе постигнала това и как да го направи пак — понякога в ума на Биргит като че ли витаеха съмнения коя от двете командва, — когато Дени Колфорд се шмугна в стаята и се окашля, за да привлече вниманието й. От другата страна на меча на кръста на плещестата жена висеше дълъг обкован с месинг кривак, съвсем не на място. Дени ставаше все по-добра с меча, ала все още предпочиташе кривака, с който беше налагала ред в една кръчма за керванджийски колари.

— Един слуга соъбщи, че е пристигнала лейди Диелин, милейди, и ще бъде на вашите услуги веднага щом се освежи.

— Съобщи на лейди Диелин, че ще я приема в Картната зала.

Обзе я надежда. Най-сетне може би щеше да чуе добра вест.