Серия
Колелото на времето (11)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Knife of Dreams, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 81 гласа)

Глава 2
Докосването на Тъмния

Беонин се събуди призори — лъчите на утрото едва се процеждаха през затвореното платнище. Навиците са хубаво нещо, стига да са правилни навици. Доста добри навици бе усвоила с годините. Въздухът в шатрата бе изстинал от нощния хлад, но тя остави мангала незапален. Не смяташе да се задържа дълго. Преля мъничко, запали месинговата лампа, после загря водата в гледжосаната бяла кана и уми лицето си на разнебитения умивалник с олющеното огледало. Почти всичко в малката кръгла шатра бе нестабилно, от масичката до тесния и походен нар, единствената малко по-здрава мебел; столчето с нисък гръб беше толкова грубо, че все едно бе дошло от най-бедната селска кухня. Не всички присъди, които бе призовавана да даде, се даваха в дворци. И най-бедняшкото колибарско селце заслужаваше справедливост. Спала беше в плевници и дори в коптори, за да я въздаде.

С плавни и уверени движения тя облече най-добрата рокля за езда, която имаше подръка — простичка, от сива коприна, но скроена добре, и обу удобни ботуши, стигащи до коленете й. После почна да реши тъмнозлатистата си коса с четката с костен гръб, която бе наследила от майка си. Отражението й в огледалото бе леко изкривено. Неясно защо тази сутрин това я подразни.

Някой драсна по платнището на входа и мъжки глас подвикна весело с мурандийски акцент:

— Закуска, Айез Седай, ако благоволите. Тя остави четката и се отвори за Извора. Не си беше взела лична слугиня и често храната й носеха различни хора, но си спомни нисичкия побелял мъж с постоянната усмивка, който влезе при подканата й, понесъл поднос, покрит с бяла кърпа.

— Ехвин, остави я, моля те, на масата — рече тя, докато пускаше сайдар, и бе възнаградена с още по-широка усмивка, дълбок поклон над подноса и още един, преди мъжът да напусне. Твърде много Сестри забравяха дребните прояви на учтивост към хората, стоящи под тях. А дребните прояви на учтивост според нея бяха балсамът на ежедневието.

Погледна без особен ентусиазъм подноса и поднови ресането — ритуал, който спазваше два пъти дневно и който винаги й носеше успокоение. Но тази сутрин вместо да намери успокоение, докато четката бавно се хлъзгаше през косата й, й се наложи да се насили, за да направи стоте движения, преди да остави четката на умивалника до гребена и ръчното огледалце. Някога можеше да учи и хълмовете на търпение, но след Салидар това ставаше все по-трудно и по-трудно. И почти невъзможно след Муранди. Затова го правеше с упоритост, с каквато упоритост бе тръгнала за Бялата кула въпреки строгите възражения на майка си, с упоритост си беше наложила да приеме дисциплината на Бялата кула наред с учението. Като момиче беше твърдоглава, винаги се стремеше към повече. Кулата я научи, че можеш да постигнеш повече, стига да можеш да се контролираш. Гордееше се с тази своя способност. Самоконтрол или не, да изяде закуската от варени сливи и хляб се оказа толкова трудно, колкото и ресането. Сливите се оказаха сушени и май много стари; бяха станали на каша; беше сигурна и че не успя да изчопли няколко черни петънца от сухия ронлив хляб. Мъчеше се да се убеди, че всичко, което хруска между зъбите й, са недосмлени зърна. Не за първи път ядеше хляб с гъгрици, но не можеше да се каже, че е особено приятно. Чаят също имаше някакъв странен утаечен вкус, сякаш и той бе започнал да се разваля.

Най-сетне върна ленената кърпа върху резбования дървен поднос и едва не въздъхна. Колко време още, преди в лагера да не остане нищо годно за ядене? Дали същото се случваше и в Тар Балон? Така трябваше да е. Тъмния докосваше света — мисъл мрачна като осеяно с остри камъни поле. Но победата щеше да дойде. Отказваше да мисли за всякаква друга възможност. Младият ал-Тор имаше да отговаря за много, твърде много неща, ала все пак щеше — трябваше! — все някак да постигне това. Все някак. Но Прероденият Дракон беше извън обсе-га й; нищо не можеше да предприеме, освен да наблюдава как се развръщат събитията отдалече. Никога не беше обичала да седи отстрани и да наблюдава. Всички тези горчиви размисли обаче бяха безплодни. Време беше да се действа. Беонин стана толкова бързо, че стол-чето се катурна, но тя не го вдигна, а го остави да лежи на застлания със зебло под.

Подаде глава през цепнатината на входа и видя Терваил на походното столче на дървената пътека, отметнал тъмното си наметало и опрял ръце на прибрания в ножницата меч бежду ботушите му. Слънцето се издигаше на хоризонта, две третини яркозлатисто кълбо, но тъмни облаци в другата посока, струпани около Драконовата планина, намекваха за скорошен нов сняг. Или навярно дъжд. След предната нощ слънцето бе започнало като че ли да топли. Все едно, с малко късмет скоро щеше да се е прибрала на топло. Терваил кимна леко за поздрав, без да престане с привидна разсеяност да оглежда всеки, който се движеше пред очите му. В момента нямаше други освен ратаи, мъже в груби вълнени дрехи, помъкнали кошове на гърбовете си, мъже и жени, също толкова грубо облечени, подкарали по разровената улица коли с високи колелета, натоварени с дърва за огрев, чували с въглища и бурета с вода. Най-малкото погледът му щеше да изглежда разсеян за всеки лишен от стражническата връзка с него. Нейният Терваил се беше напрегнал като изпъната стрела. Оглеждаше само мъжете и погледът му се задържаше на онези, които не познаваше лично. При две Сестри и един Стражник, мъртви от ръцете на мъж, който може да прелива — изглеждаше невероятно да има двама такива Убийци — всеки бе станал подозрителен към непознати мъже. Всеки който знаеше, най-малкото. Не беше от вестите, които могат да се огласят.

Беше й повече от непонятно как си въобразяваше, че ще може да разпознае убиеца, освен ако той не носи табела, но нямаше да го упрекне, нито да го подцени заради това, че се мъчи да си изпълни дьлга. Слаб като клечка, с едър нос и широк белег през челюстта, получен заради нея, Терваил беше почти момче, когато го намери, бърз като котка и вече един от най-добрите майстори с меча в родния си Тарабон — и през всичките тези години оттогава нямаше нито миг, в който да не си изпълнява дълга. Поне двайсет пъти бе спасявал живота й. Освен крайпътните разбойници, толкова невежи, че да не могат да познаят една Айез Седай, въздаването на законност също можеше да е опасно, когато едната или другата страна държеше отчаяно присъдата да не е срещу нея, и той често пъти бе забелязвал дебнещата опасност преди самата Беонин.

— Оседлай ми Зимна сипка и доведи и своя кон — каза му тя.

Терваил повдигна едната си вежда и леко извърна глава към нея после окачи ножницата на дясната страна на колана си и с бърза походка тръгна по дървената пътека към коневръзите. Никога не задаваше ненужни въпроси. Може би беше по-възбудена, отколкото си вярваше.

Тя се пъхна вътре и грижливо уви огледалцето в копринена кърпа, изтъкана на бяло-черните тайренски шарки, след което го прибра в един от двата големи джоба, пришити отвътре на вълненото наметало, заедно с четката и гребена. Грижливо сгънатият шал и кутийката от изкусно резбовано черно дърво се озоваха в другия. В кутийката си пазеше няколкото накита, някои от майка й, а повечето от баба и. Самата тя рядко носеше накити освен пръстена си с Великата змия, но винаги взимаше кутийката и четката, гребена и огледалцето, щом тръгнеше на път, да й напомнят за двете жени, спомените за които ценеше скъпо, и за онова, на което я бяха учили. Баба й, уважаван адвокат в Танчико, бе запалила у нея любовта към тънкостите на закона, докато майка й нагледно й беше доказала, че винаги е възможно да подобриш положението си. Адвокатите рядко забогатяваха, макар Коларис да бе живяла повече от удобно, но въпреки неодобрението й нейната дъщеря Елдрайн беше станала търговка и бе натрупала прилично състояние с покупко-продажба на бои. Да, винаги е възможно да подобриш положението си, стига да сграбчиш подходящия момент, щом се появи, както тя го беше сграбчила, когато Елайда а-Ройхан свали Сюан Санче. Оттогава нещата не бяха тръгнали натам, накъдето бе предвидила, разбира се. Нещата рядко тръгват накъдето си ги предвидил. Тъкмо затова една разумна жена винаги трябва да планира алтернативни пътища. Помисли дали да не изчака вътре, докато Терваил се върне, но и последните й запаси от търпение като че ли се изчерпаха. Нагласи наметалото около раменете си и духна решително лампата. Отвън обаче се насили да остане на място, вместо да закрачи напред-назад по грубите дъски на пътеката. Краченето щеше да привлича очи и може би някоя Сестра щеше да помисли, че я е страх да стои сама. Всъщност малко си я беше страх. Когато един мъж може да те убие невидим, неуловим, е разумно да те е страх. Но не искаше компания. Придърпа качулката над главата си в знак, че желае да е сама, и с загърна плътно с наметалото.

Мършав сив котарак взе да се търка в глезените й. Котки имаше из целия лагер. Появяваха се навсякъде, където се струпат Айез Се-дай, кротки като домашни животинчета, колкото и да са били подиве-ли преди. След малко, като разбра, че няма да се наведе да го почеше зад ушите, котаракът се отдалечи, бавно и царствено, да потърси ня-кой, който ще му обърне внимание. А имаше много кандидати. Само допреди малко пред очите й се мяркаха единствено грубо облечени ратаи и колари, но ето че лагерът живваше. Групички облечени в бяло новачки, тъй наречените „семейства“, притичваха по дървените пътеки да стигнат за класовете си, провеждани във всяка по-голяма шатра, която можеше да ги побере, или даже на открито. Бързащите покрай нея спираха детското си бърборене и я удостояваха със съвършени прикляквания в реверанс. Гледката така и не преставаше да я удивлява. Или ядосва. Немалко от тези „деца“ си бяха жени на средна възраст — че и по-стари, поне с по няколко бели косъма в косата, а някои бяха баби! — но и те се огъваха пред древните порядки като всяко момиче, което бе виждала да идва в Кулата. И толкова много! Като че ли безкраен порой се изливаше по улиците. Колко ли беше изгубила Кулата в съсредоточаването си да прибира момичета, родени с искрата или вече сами добрали се до ръба на преливането, оставяйки всички други сами да намерят пътя си към Кулата когато решат или могат? Колко бе изгубила с настояването, че никое момиче над осемнадесет няма да се огъне за дисциплината? Самата тя не обичаше промяната — законът и обичаят властваха над живота на Айез Седай, бяха като твърда скална опора — а някои промени като тези „семейства“ при новачките изглеждаха твърде радикални, за да продължат, но Кулата колко ли беше загубила? Сестри също се плъзгаха по дървените пасажи, обикновено по двойки или дори по тройки, обикновено със Страж-ниците им след тях. Потокът новачки се раздвояваше пред тях на вълни от приклякания, вълни нащърбени заради зяпналите погледи към Сестрите, които се преструваха, че не забелязват. Твърде малко Сестри не бяха обкръжени от сиянието на Силата. Беонин едва се сдържа да не цъкне с език от раздразнение. Новачките знаеха за смъртта на Аная и Кайрен — не беше мислено да се скрият погребалните кла-ди, — но ако им се кажеше как са загинали двете Сестри, това само щеше да ги изплаши. И най-новите обаче, прибавени в книгата на новачките в Муранди, вече достатъчно дълго бяха носили бялото, за да знаят, че разхождането на Сестри, изпълнени със сайдар, е необичай-но. Рано или късно това само по себе си щеше да ги изплаши, и то ненужно. Убиецът едва ли щеше да нанесе удар публично, при десет-ките Сестри наоколо.

Погледа й привлякоха пет Сестри на коне, които бавно поемаха на изток. Ни една от тях не носеше светлината на сайдар. Всяка се съп-ровождаше от малка свита — обикновено секретарка, слугиня, може би слуга също така, в случай че се наложи да се вдигат тежки неща, и няколко Стражника. Всички бяха с качулки, но тя без усилие успя да ги отличи. Високата като мъж трябваше да е Варилин, от нейната Сива, докато дребосъчето трябваше да е Такима, Кафявата. Наметалото на Сароя ярко се открояваше с бялото си везмо — сигурно използваше сайдар, за да го държи толкова искрящо ярко — а двамата стражници след Файсел я отличаваха толкова ясно, колкото и безукорното й зелено наметало. Поради което последната, загърната в тъмносиво, трябваше да е Магла, Жълтата. Какво ли щяха да намерят, щом стигнеха Дарейн? Във всеки случай едва ли преговарящите от Кулата, не и сега. Навярно бяха решили, че все едно са длъжни да направят своето. Хората често продължават по пътя, по който вече са тръгнали, след като цялата цел в него се е загубила. Но при Айез Седай това рядко траеше дълго.

— Изглеждат все едно изобщо не са заедно, нали, Беонин? Човек може да си помисли, че съвсем случайно са тръгнали в една посока.

Дотук с качулката, която уж трябваше дай осигури малко уединение. За щастие имаше опит в потискането на въздишки и на всичко друго, което може да издаде повече, отколкото желае. Двете Сестри бяха почти еднакви на ръст, и двете — тънки, тъмнокоси и с кафяви очи, но с това приликата свършваше. Тясното лице на Ашманаил с острия нос рядко издаваше каквото и да било чувство. Копринената й рокля със сребристи ивици можеше едва преди няколко мига да е дошла от ръцете на камериерка, а подшитото й с кожа наметало и качулката бяха украсени със сребърни спирали по ръбовете. Тъмната вълнена дреха на Федрин беше доста омачкана, да не говорим за няколкото петна, вълненото й наметало беше без украса и имаше нужда от кърпене, а и много често се въсеше, както правеше точно в този момент. Без всичко това можеше да мине и за хубава. Странна двойка приятелки, обикновено немарливата Кафява и Сивата, която държеше на облеклото си толкова, колкото и на всичко останало.

Беонин пак погледна към заминаващите Заседателки. Наистина изглеждаха все едно, че по-скоро случайно са поели в една и съща посока, отколкото че яздят заедно. Това, че не го беше забелязала сама, говореше много за нервността й. Тя се обърна към нежеланите си събеседнички.

— Може би размишляват над последствията от предната нощ, нали, Ашманаил? — Нежелани или не, учтивостта трябваше да се спазва.

— Но Амирлин поне е жива — отвърна Сивата. — И според това, което ми казаха, ще си остане жива и… здрава. Тя, както и Леане. — Дори това, че Нинив бе Изцерила Сюан и Леане, не можеше да накара никоя Сестра да говори за усмиряването с лекота.

— Жива и пленничка. По-добре, отколкото да е обезглавена. Но не кой знае колко по-добре. — Когато Морврин я беше събудила, за да й съобщи вестта, й беше наистина трудно да сподели възбудата на Кафя-вата. Възбуда като за Морврин поне. Тя чак се усмихваше. Но Беонин така и не бе помислила да си променя плановете. Човек трябва да гледа фактите в очите. Егвийн беше пленничка, и толкова. — Не си ли съгласна, Федрин?

— Разбира се — отвърна рязко Кафявата. Рязко! Но това все пак си беше Федрин, винаги дотолкова погълната от това, което е привлякло вниманието й, че забравяше как трябва да се държи. — Но не за това те потърсихме. Ашманаил твърди, че си доста добре запозната с убийствата.

Внезапен порив на вятъра задърпа наметалата им. Беонин и Ашманаил си ги задържаха изрядно, но Федрин остави своето да се развява зад гърба й, приковала очи в Беонин.

— Може би имаш някои мисли за убийствата тук, Беонин — каза Ашманаил. — Няма ли да ги споделиш с нас? Двете с Федрин си събрахме главиците, но не стигаме доникъде. Моят опит е повече с граждански дела. Знам, че си се ровила до дъното на много неестестве ни смъртни случаи.

Разбира се, че беше мислила за убийствата. Коя Сестра в лагера не беше мислила? Самата тя нямаше да може да го избегне, дори да се опиташе. Разкриването на убиец беше радост, много по-удовлетворява-Ща от разрешаването на граничен спор. Най-отвратителното престъпление — кражбата на нещо, което никога не може да се върне, на всичките години, които никога няма да се изживеят, на всичко, което може да се свърши през тях. А това бяха убийства на Айез Седай, което със сигурност ги превръщаше в личен въпрос за всяка Сестра в лагера. Тя изчака последния рояк облечени в бяло жени, две от които побелели, да си направят прикляканията и бързо да отминат. Броят на новачките по дървените пасажи най-сетне бе започнал да намалява. Котките, изглежда, се влачеха след тях. Новачките се държаха много по-нежно с тях от Сестрите.

— Мъжът, който забива кама от алчност — заговори тя, след като новачките се отдалечиха достатъчно, — жената, която трови от ревност, са едно и също. Това тук е нещо съвсем друго. Налице са две убийства, със сигурност от един и същи мъж, но раздалечени с повече от неделя. Това предполага както търпение, така и планиране. Мотивът е неясен, но все пак изглежда твърде неправдоподобно да е избрал случайно жертвите си. И Аная, и Кайрен бяха от Синята Аджа. Ето защо се питам: каква връзка има Синята Аджа с мъж, който може да прелива? Отговорът е ясен: Моарейн Дамодред и Ранд ал-Тор. И Кайрен също беше имала контакт с него, нали? Федрин се навъси още повече.

— Не е възможно да намекваш, че той е убиецът. — Ама много си надскачаше ранга!

— Не — хладно отвърна Беонин. — Само казвам, че трябва да се проследи връзката. Което ни води до Аша’ман. Мъже, които могат да преливат. Мъже, които могат да преливат, които знаят как да Пътуват. Мъже, които си имат някаква причина да се боят от Айез Седай, вероятно от някои определени Айез Седай повече, отколкото от други. Една връзка не е доказателство — добави тя с неохота. — Но подтиква към размисъл, нали?

— А защо един Аша’ман ще идва тук два пъти и ще убива по една Сестра? Изглежда, че убиецът е искал да погуби тях двете и никоя друга. — Ашманаил поклати глава. — Как е могъл да знае кога Аная и Кайрен ще са сами? Не вярвам да си мислиш, че дебне тука предрешен като ратай. От всичко, което съм чувала, Аша’ман са твърде арогантни, за да правят така. За мен изглежда по-вероятно да си имаме работа с истински ратай, който може да прелива и изпитва някаква злоба.

Беонин изсумтя пренебрежително. Вече усещаше приближаването на Терваил. Сигурнобе тичал, за да се върне толкова бързо.

— А защо е трябвало да изчаква досега? Последните ратаи ги наех ме още в Муранди, преди месец.

Ашманаил отвори уста, но Федрин я изпревари — приличаше на врабец, решил пръв да клъвне трошицата.

— Може едва сега да се е научил. Мъжът бездруго си е дивак. Чувала съм ратаи да си говорят. Колкото едни се боят от Аша’ман, толкова други им се възхищават. Даже съм чувала някои да казват, че им се ще да са имали куража и те да отидат в Черната кула.

Веждите на Сивата се свъсиха. Вярно, че бяха приятелки, но не можеше да е доволна, че Федрин издърпа думите от устата й по този начин. Но каза само:

— Сигурна съм, че един Аша’ман би могъл да го открие. Беонин мълчаливо се отдаде на усещането за Терваил — беше спрял да ги изчака само на няколко крачки зад нея. По връзката течеше непоклатимо спокойствие и търпение, здраво като планина. Колко й се искаше да може да попие от тях, също както от физическата му сила.

— Това пък е най-невъзможното. Вярвам, че ще се съгласите с мен.

Романда и останалите бяха подкрепили тази нелепа идея за „съюз“ с Черната кула, но пък се дърлеха като пияни колари над това как да се приложи, с какви думи да се изрази, как да се поднесе — всяка една дреболийка поотделно, откъсната от другите, после събрани наедно и отново накъсвани. Цялата работа беше обречена, слава на Светлината.

— Трябва да тръгвам — каза тя и се обърна да поеме юздите на Зимна сипка от Терваил. Неговият дорест кон беше строен, силен и бърз — обучен за бой. Кафявата й кобила беше тантуреста и не толкова бърза, но тя винаги беше предпочитала издръжливостта пред скоростта. Зимна сипка можеше да продължи да върви дълго след като по-високи и уж по-силни животни се предаваха. Пъхна стъпало в стремето и се спря с ръце на високото седло.

— Две мъртви Сестри, Ашманаил, и двете Сини. Намери Сестрите, които са ги познавали, и разбери какво друго общо е имало помежду им. За да разкриеш убиеца, трябва да проследиш връзките.

— Много се съмнявам, че ще ни отведат до Аша’ман, Беонин.

— Важното е убиецът да бъде разкрит — отвърна тя, качи се на седлото и обърна Зимна сипка, преди другата да може да продължи. Рязък и неучтив завършек, но не можеше да предложи повече мъдрост, а и времето я притискаше. Слънцето вече се бе издигнало и се катереше по небосвода. Времето наистина я притискаше много.

Ездата до Терена на Пътуването, откъдето се тръгваше, беше къса, но пред високата платнена стена вече чакаха на опашка десетина Айез Седай, някои без наметала, сякаш очакваха много скоро да се върнат, а една-две — заметнали шаловете си по някаква причина. Близо поло-вината се придружаваха от Стражници, двама-трима от които — в менящите си цветовете наметала. Единственото общо у Сестрите бе това, че всяка блестеше със сиянието на Силата. Терваил, разбира се, не изрази никаква изненада, че се насочиха натам. И не само това: по стражническата връзка продължаваше да тече непоклатимо спокойст-вие. Вярваше й. Зад стената се появи сребриста резка и след известно време, колкото да преброиш до трийсет, две Зелени сестри, които сами не можеха да направят Портал, бавно влязоха заедно с четирима Страж-ници, повели конете. Обичаят с личната неприкосновеност вече се бе наложил в Пътуването. Освен ако някоя не ти позволеше да видиш как сплита Портал, опитът да разбереш къде отива се смяташе за почти толкова невежлив, колкото да я попиташ пряко за работата и. Беонин търпеливо зачака реда си на гърба на Зимна сипка. Терваил бе до нея, извисил се на своя Чук. Добре поне, че Сестрите уважиха вдигнатата й качулка. Или навярно си имаха свои основания да си мълчат. Все едно, не биваше да заговаря никоя. В този момент това щеше да е неуместно.

Опашката пред нея бързо се смали и скоро двамата с Терваил вече слизаха от конете си в челото на много по-късата редица, само от три Сестри. Терваил дръпна и задържа края на тежкото платно, за да мине първа. Увиснала между високите стълбове, стената ограждаше пространство от близо двайсет разтега на ширина и толкова на дължина, с покрита със замръзнала киша земя — неравна повърхност, с отпечатъци от стъпки и конски копита едни връз други и сбиращи се в средата на права като бръснач линия. Всички използваха средата. Земята леко лъщеше от началото на поредното топене, което щеше да превърне всичко в киша. Тук пролетта настъпваше по-късно, отколкото в Тара-бон, но все пак вече идваше.

Щом Терваил пусна платнището, тя прегърна сайдар и запреде Дух почти в любовна ласка. Този сплит я изпълваше с възхита, това преоткриване на нещо смятано за отдавна изгубено, най-великото откритие на Егвийн ал-Вийр. Всеки път щом го запредеше, изпитваше онова чувство за чудо, така познато й като новачка и дори Посветена, чувство, което отдавна беше забравила — откакто бе спечелила шала. Нещо ново и удивително. Вертикалната сребриста резка се появи пред нея точно над скупчените следи по земята и изведнъж се превърна в зев, който се ушири, гледката през него сякаш се завъртя, докато тя не се озова срещу ъгловата дупка във въздуха, над два разтега широка и толкова висока, зад която се виждаха загърнати в снежно одеяние дъбове с широко разперени клони. Лек ветрец лъхна през Портала и разлюля наметалото й. Често с наслада се беше разхождала из тази дъбрава или присядаше на някой от ниските клони, за да чете часове наред, макар и никога при сняг.

Терваил не я позна и се втурна напред с меча в ръка, дърпаше Чук след себе си; копитата на бойния кон замятаха облачета сняг от другата страна. Тя го последва малко по-бавно и почти с неохота остави сплита да се разпадне. Наистина беше възхитителен.

Завари Терваил загледан в онова, което се извисяваше над дървесните корони: масивна бяла мълния, прорязала небето. Бялата кула. Лицето му беше напрегнато и по връзката като че ли течеше стаеност.

— Струва ми се, че замисляш нещо опасно, Беонин.

Още държеше оръжието извадено от ножницата, макар и снишено.

Тя сложи ръка на лявото му рамо. Това трябваше да го успокои — но нямаше да попречи на ръката с меча, ако наистина имаше опасност.

— Не е по-опасно, отколкото при…

Думите й заглъхнаха, щом видя някаква жена само на трийсетина разтега. Вървеше бавно към нея през дъбравата. Айез Седай в рокля със старомодна кройка, с права бяла коса, дръпната назад с шапчица от сребристи нишки, отрупана с бисери, и падаща до кръста й. Не можеше да бъде! Това сурово лице с черните дръпнати очи и кривия нос не можеше да се сбърка с никое друго! С никое друго… но Тура-найн Мердагон беше умряла още когато Беонин бе Посветена. Жената пристъпи и изчезна.

— Какво става? — Терваил се извъртя, мечът му се вдигна нагоре и той се взря натам, където гледаше тя. — Какво те изплаши?

— Тъмния. Докосва света — промълви тя. Беше невъзможно! Невъзможно, но не се беше поддала на илюзии и фантазии. Видяла беше каквото беше видяла. Потръпна, и не заради това, че стоеше нагазила до глезените в сняг. Помоли се безмълвно: „Дано Светлината освети всичките ми дни и дано намеря подслон в шепата на Създателя, в непоклатимата и сигурна надежда за спасение и прерождение“.

След като му каза, че е видяла Сестра, умряла преди повече от четиридесет години, той не се и опита да го отхвърли като халюцинация, само промърмори под нос своята си молитва. Никакъв страх не Усети у него обаче. Много в себе си, но не и у него. Мъртвият не може да уплаши мъж, който приема всеки свой ден като последен. Не беше толкова оптимистичен, след като му разкри намеренията си. Отчасти поне. Направи го, докато се взираше в ръчното огледалце и много внимателно сплиташе. Не беше толкова привикнала с Илюзия, колко-то й се искаше. Щом сплитът я обгърна, образът в огледалото се про-мени. Не кой знае каква промяна, но лицето й вече не беше лице на Айез Седай, не беше лицето на Беонин Марини, а просто на някаква жена, която много смътно приличаше на нея, макар и с много по-светла коса.

— Искаш да се добереш до Елайда? — попита той подозрително. По връзката протече напрежение. — Искаш да се доближиш до нея и след това да смъкнеш Илюзията, нали? Тя ще те нападне и… не, Беонин.

— Щом трябва да се направи, позволи ми да го направя аз. В Кулата има твърде много Стражници, за да ги познава всички, и изобщо няма да очаква, че ще я нападне Стражник. Мога да забия кама в сърцето й преди да е разбрала какво става. — Показа й го с късото острие, блеснало в дясната му ръка бързо като мълния.

— Каквото правя, трябва да го направя сама, Терваил.

Извърна Илюзия навътре и я затегна, после приготви още няколко сплита само в случай, че нещата много се объркат; тях също извърна и подхвана друг, много сложен сплит, който положи върху себе си. Той щеше да прикрие дарбата й да прелива. Винаги се беше удивлявала защо някои сплитове като Илюзия човек може да положи върху себе си, докато други, като Цяра, не можеш да накараш да докоснат собственото ти тяло. Когато зададе този въпрос като Посветена, Тура-найн й бе отговорила с незабравимия си дълбок глас: „Все едно да питаш защо водата е мокра, а пясъкът сух, Чедо. Насочи ума си към онова, което е възможно, вместо към нещата, които не са“. Добър съвет, но тя така и не беше успяла да приеме втората му част. Мъртвите възкръсваха. „Дано Светлината освети всичките ми дни…“ Затегна последния сплит, свали пръстена на Великата змия и го прибра в кесийката на колана си. Вече можеше да застане до всяка Айез Седай, без да я разпознаят.

— Винаги си ми вярвал, че знам кое е най-доброто — продължи Беонин. — Все още ли ми вярваш?

Лицето му си остана гладко като на Сестра, но по връзката протече стъписване.

— Но разбира се, Беонин.

— Тогава вземи Зимна сипка и иди в града. Наеми стая в някой хан и ме чакай. — Той отвори уста, но тя вдигна ръка и го спря. — Тръгвай, Терваил.

Гледа го, докато той не се скри зад дърветата с двата коня, после се обърна към Кулата. Мъртвите възкръсваха. Но важното беше само едно: да се добере до Елайда. Само това.

Отривистият вятър тресеше прозорците. Огънят в бялата мраморна камина беше затоплил въздуха дотолкова, че влагата се сбираше по стъклата и се стичаше като капки дъжд. Седнала зад позлатената си писалищна маса, с кротко отпуснати отгоре й ръце, Елайда до Арвини а-Ройхан, Бранителката на Печатите, Пламъкът на Тар Валон, Амир-линският трон, с невъзмутимо лице слушаше гръмогласните брътвежи на смъкналия рамене и размахващ пред нея юмрук мъж.

— … вързан, със затъкната уста през повечето път! Затворен ден инощ в каюта, тясна като килер! Заради това настоявам капитанът на въпросния кораб да бъде наказан, Елайда. И нещо повече, обезателно настоявам за извинение от теб и от Бялата кула. Късметът да ме жъг-не дано, Амирлинският трон няма никакво право да отвлича крал! Бялата кула няма такова право! Настоявам да…

Повтаряше се. Млъкваше само колкото да си поеме дъх. Трудно й беше да задържи вниманието си върху него. Очите й шареха безцелно по ярките гоблени по стените, по изрядно подредените червени рози на плинтовете по ъглите. С отегчение, външно спокойна, докато търпеше цялата тази тирада. Искаше й се да стане и да го зашлеви. Каква дързост! Да говори така на Амирлинския трон! Но да го изтърпи кротко служеше по-добре на целите й. Да го остави да дрънка, докато се изтощи.

Матин Степанеос ден Балгар беше мускулест и като млад сигурно беше минавал за хубавец, но годините се бяха оказали жестоки. Бялата брада, оставяща горната му устна оголена, бе подкъсена изрядно, но косата се беше отдръпнала от повечето от черепа му, носът му беше чупен неведнъж, а въсенето само вдълбаваше още повече бръчките по зачервеното му лице, и без това достатъчно вдълбани. Зеленото му копринено палто, извезано по ръкавите със Златните пчели на Иллиан, беше изчеткано и добре почистено, все едно някоя Сестра беше преляла, за да свърши работата, но все пак беше единственото му палто за път и не всички петна се бяха махнали. Корабът, който го беше докарал, се оказа бавен, пристигнал бе късно предния ден, но поне този път забавянето не я беше ядосало. Светлината само знаеше каква бъркотия щеше да предизвика Алвиарин, ако беше пристигнал навреме. Тая жена заслужаваше да отиде на дръвника заради калта, в която бе вкарала Кулата, кал, която Елайда тепърва трябваше да очисти, да не говорим за дързостта да изнудва Амирлинския трон.

Матин Степанеос изведнъж млъкна и се дръпна половин крачка назад по шарения тарабонски килим. Елайда набързо отпусна навъсеното си лице. Мисълта за Алвиарин винаги я караше да се въси, освен ако не внимаваше.

— Достатъчно ли са удобни покоите ви? — попита тя в настъпилататишина. — Слугите усърдни ли са?

Той примига при внезапната смяна на посоката на разговора. — Ами… покоите са удобни и слугите са… да… усърдни. Но аз все пак… — Явно въсенето й го беше стреснало.

— Би трябвало да сте благодарен на Кулата, Матин Степанеос. И лично на мен. Ранд ал-Тор завзе Иллиан само няколко дни, след като вие напуснахте града. Взе и Лавровата корона. Корона от мечове, така я нарече. Вярвате ли, че щеше да се поколебае да отсече главата ви, за да я вземе? Зная, че нямаше да напуснете доброволно. Аз ви спасих живота.

Толкова. Вече трябваше да повярва, че е било само в негов интерес.

Глупакът обаче имаше наглостта да изсумти и да скръсти ръце пред гърдите си.

— Все още не съм беззъбо одъртяло псе, Майко. Много пъти съм се изправял срещу смъртта в защита на Иллиан. Вярвате ли, че толко ва ме е страх от смъртта, че да предпочета да бъда ваш „гост“ до сетния си ден?

Все пак, откакто беше влязъл, за първи път я удостои с полагащата й се титла.

Позлатеният часовник до стената изкънтя и фигурките от злато, сребро и емайл на трите нива се раздвижиха. На най-високото ниво, над кръга на часовника, пред Амирлинския трон коленичиха крал и кралица. За разлика от полегналия на раменете на Елайда широк епит-рахил, епитрахилът на онази Амирлин все още беше със седемте ивици. Все още не бе намерила време да повика майстор да го пребоядиса. Твърде много работа я чакаше, и много по-важна.

Тя намести изящно епитрахила връз червеното си копринено одеяние и се облегна назад тъй, че Пламъкът на Тар Валон, греещ в лунните камъни на високия позлатен гръб, да се озове точно над главата й. Твърдо беше решила да накара Степанеос да попие всеки символ за това, което беше и олицетворяваше. Ако жезълът с Пламъка на върха бе в ръката й, щеше да му го тикне под кривия нос.

— Мъртвецът нищо не може да си възвърне, синко. Оттук насетне, с моя помощ, може би ще си върнеш короната и държавата.

Матин Степанеос вдиша дълбоко като човек, надушил родния дом, който изобщо не се е надявал, че ще види пак.

— А как ще го уредите това, Майко? Разбирам, че Града го държат онези… Аша’ман. И айилците, следващи Преродения Дракон.

Явно някой беше разговарял с него и му беше казал твърде много. Вестите за събитията трябваше да му се спестяват стриктно. Изглежда, слугата му трябваше да се подмени. Но надеждата бе заличила гнева от лицето му и това беше добре.

— Връщането на короната ви ще изисква подготовка и време — отвърна му тя, защото поне в този момент нямаше никаква представакак би могло да се постигне това. Но определено възнамеряваше да намери начин. Отвличането на краля на Иллиан трябваше да демонстрира силата й, но връщането му на ограбения трон щеше да я демонстрира още повече. Щеше да възстанови пълната слава на Бялата кула от най-добрите й времена, от дните, когато троновете треперели, щом Амирлинският трон се намръщи.

— Сигурна съм, че още сте уморен от пътуването — рече тя и стана. Все едно че го беше предприел по своя воля. Надяваше се да е достатъчно интелигентен, за да приеме и той тази преструвка. Щеше на послужи и на двамата по-добре от истината през следващите дни. — Ще обядваме заедно и ще обсъдим какво би могло да се направи. Кари-андре, придружи, моля те, Негово величество до покоите му и се разпореди да доведат шивач. Ще му трябват нови дрехи. Дар от мен. — Пълничката Червена от Геалдан, която до този момент стоеше смирена като мишка до вратата към преддверието, се плъзна напред и докосна Степанеос по ръката. Той се поколеба, но Елайда продължи, все едно че вече напуска. — Предай на Тарна да дойде при мен, Кариандре. Днес ме чака много работа.

Най-сетне Матин Степанеос се остави да го обърнат, а тя седна отново, преди да е стигнал до вратата. На масата стояха акуратно подредени три кутии, едната с кореспонденцията й, където пазеше получените наскоро писма и донесения от Аджите. Червената споделяше всичко, съобщавано им от техните очи и уши — така поне мислеше, — но другите Аджи продължаваха да предлагат само трохи, макар в последната неделя да се бяха сдобили с многобройни неприятни сведения. Неприятни отчасти защото сочеха за връзка с бунтовничките, отиваща, изглежда, твърде далече от онези фарсови преговори. Но вместо нея разтвори дебелата кожена позлатена папка пред себе си. Самата Кула произвеждаше достатъчно донесения, за да затрупат масата й, ако се опиташе да ги изчете сама, а Тар Валон — десет пъти по толкова чиновници преглеждаха огромната част и подбираха за нея само най-важното. Въпреки това купът беше доста обемист.

— — Викали сте ме, Майко — хладно промълви Тарна, докато затваряше вратата след себе си.

Не беше израз на непочитание. Русокосата жена просто си беше студена по нрав, сините й очи бяха ледени. Това не дразнеше Елайда. Дразнеше я, че яркочервеният шарф на Пазителката около шията й е почти колкото широка лента. Светлосивата й рокля беше нашарена с предостатъчно червено, за да покаже гордостта й от своята Аджа — защо шарфът тогава бе толкова тесен? Но Елайда имаше огромно доверие в нея, а доверието напоследък бе рядка стока.

— Какво ново от пристанището, Тарна? — Не се налагаше да уточнява кое. Само Южен пристан имаше някаква възможност да остане използваем без мащабни ремонти.

— Могат да влизат само рибарски лодки — отвърна Тарна, след като мина по килима и застана пред писалищната маса. С тон всеедно че обсъждат дали днес ще вали. Нищо не можеше да я извади от равновесие. — Но другите се редуват да пристават на участъка от веригата, който е куендияр, за да могат да претоварят на баржи. Капитаните се оплакват и е доста по-дълго, но засега можем да се оправим.

Елайда стисна устни и пръстите й забарабаниха по масата. Засега. Не можеше да започне ремонт на пристаните, докато бунтът не бъдеше смазан. Досега не бяха предприемали щурм, слава на Светлината. Това можеше да започне само с войници, но със сигурност щяха да се въвлекат и Сестри, нещо, което те трябваше да искат да избегнат също като нея. Но събарянето на пристанищните кули, както щяха да наложат ремонтите, оставянето на пристанищата открити и незащитени можеше да ги подтикне към отчаяни действия. Светлина! Боят трябваше да се избегне, стига изобщо да беше възможно. Беше решила да влее войската им в Гвардията на Кулата, след като разберат, че са свършени и се върнат в Кулата. Отчасти вече си представяше Гарет Брин като свой командир на Гвардията на Кулата. Щеше да е безкрайно по-добър като Върховен капитан от Джаймар Кубаин. Тогава светът наистина щеше да познае влиянието на Бялата кула! Не искаше войници да се избиват взаимно, точно както не искаше Кулата да отслабне с това, че нейни Айез Седай се избиват взаимно. Бунтовничките бяха нейни също колкото тези в Кулата и тя беше решена да ги принуди да го признаят.

Вдигна най-горния лист от купчината донесения и бързо го огледа.

— Очевидно въпреки изричната ми заповед улиците все още не са почистени. Защо?

В очите на Тарна блесна тревога. Елайда за първи път я виждаше разтревожена.

— Хората са уплашени, Майко. Не напускат домовете си, освен при крайна необходимост, а и тогава — с неохота. Казват, че виждат по улиците възкресени мъртъвци.

— Това потвърдено ли е? — кротко попита Елайда. Кръвта й изведнъж се смрази. — Някоя Сестра виждала ли ги е?

— Не и от Червената, доколкото знам. — Другите щяха да говорят с нея като с Пазителката, но не свободно, нямаше да споделят доверителни неща. Как в името на Светлината можеше да се оправи това? — Но хората в града не отстъпват. Видели са, каквото са видели.

Елайда бавно остави листа отстрани. Искаше й се да потръпне. Тъй. Беше прочела всичко, което успя да намери, свързано с Последната битка, дори и толкова древни трактати и Прорицания, че изобщо не бяха преведени от Древната реч, потънали в прах в най-тъмните ъгли на библиотеката. Момчето ал-Тор се беше оказало предвестник, но вече изглеждаше, че Тармон Гай-дон ще настъпи много по-скоро, отколкото някой бе допускал. Няколко от тези древни Прорицания, от най-ранните дни на Кулата, твърдяха, че появата на мъртъвци сред жсивите ще е първият знак, изтъняване на реалността, докато Тъмния се надига. И много скоро щеше да стане по-лошо.

— Разпореди се Гвардията на Кулата да измъкне здрави и годни за работа мъже от домовете им, ако се наложи. Искам улиците да бъдат почистени и искам да чуя, че това е започнало още днес. Днес!

Русите вежди на Тарна се вдигнаха изненадано — загубила беше обичайната си ледена сдържаност! — но, разбира се, отвърна само:

— Както заповядате, Майко.

Елайда излъчи спокойствие, но беше престорено. Каквото предстоеше — предстоеше. А тя все още не беше хванала момчето ал-Тор. Само като си помислиш, че веднъж й беше в ръцете! Ако тогава не беше сбъркала… Проклетата Алвиарин и онази трижди проклета прок-ламация, анатемосваща всеки, който се обръща към него, освен с посредничеството на Кулата! Трябваше да я отмени, само че щеше да прилича на слабост, а и все едно, нанесената щета беше непоправима. Все пак скоро щеше да държи в ръцете си Елейн, а Кралският дом на Андор бе ключът към спечелването на Тармон Гай-дон. Това тя беше Предрекла отдавна. А вестите за бунт срещу сеанчанците, вихрещ се из Цял Тарабон, бяха приятни. Не всичко все пак беше бодлив трънак, Дърпащ я от всички страни.

Огледа второто донесение и се намръщи. Никой не обичаше каналите, но те бяха една третина от жизнената кръв на града, другите две бяха търговията и чистата вода. Без каналите Тар Валон щеше да ста-не плячка на болести, както и от гниещата смет по улиците. Макар търговията да беше изтъняла на струйка, водата продължаваше да идва от горното течение на реката и се разпределяше към водните кули из града, а оттам — към чешмите, декоративни и най-обикнове-ни, за да я ползват всички безплатно, но се оказваше, че каналните оттоци в долния край на острова вече са почти затлачени. Тя топна перото в шишенцето с мастило, надраска ИСКАМ ДА БЪДАТ ПОЧИСТЕНИ ДО УТРЕ през страницата и отдолу написа името си. Ако чиновниците имаха капка благоразумие, работата вече трябваше да е в ход но тя така и не можеше да разчита на благоразумието им. При следващия доклад веждите й скочиха нагоре.

— Плъхове в Кулата? — Това беше повече от сериозно. Това трябваше да е най-отгоре! — Накарай някой да провери Преградите, Тарна. — Преградите бяха държали, откакто бе построена Кулата, но можеше да са отслабнали след три хиляди години. Колко ли плъхове бяха шпиони на Тъмния?

Някой почука на вратата и след миг се появи пълничката Посветена Анемара и просна пъстрите си поли в дълбок реверанс.

— С ваше позволение, Майко, Фелаана Седай и Негаин Седай са довели жена, която са хванали да обикаля в Кулата. Казват, че искала да поднесе петиция на Амирлинския трон.

— Кажи й да почака навън и й поднеси чай, Анемара — рече отривисто Тарна. — Майката е заета…

— Не, не — прекъсна я Елайда. — Пусни ги да влязат, Чедо. Пусни ги.

От доста време вече никой не й беше поднасял петиция. Беше решена да изпълни молбата, каквато и да е, стига да не е съвсем нелепа. Може би това щеше да съживи притока. А и от доста време никоя Сестра не идваше при нея, без да бъде повикана. Може би двете Кафяви щяха да сложат край и на тази суша.

Но в стаята влезе само една жена и грижливо затвори вратата след себе си. Ако се съдеше по копринената рокля за езда и хубавото наметало, трябваше да е благородничка или преуспяваща търговка, предположение, подкрепено от увереното й поведение. Елайда беше сигурна, че никога не я срещала, но все пак имаше нещо познато в това лице, оградено с още по-светла коса и от тази на Тарна.

Елайда стана и заобиколи масата с протегнати ръце и необичайна усмивка. Постара се да изглежда добросърдечна.

— Разбирам, че имате петиция към мен, дъще. Тарна, моля те, налей й чай. — Сребърната кана на сребърния поднос на страничната масичка трябваше все още поне да е топъл.

— Петицията беше нещо, за което ги накарах да повярват, за да ме допуснат до вас, без да ме напердашат, Майко — отвърна жената с тарабонски акцент и някъде по средата лицето й изведнъж стана лицето на Беонин Марини.

Тарна мигновено прегърна сайдар и я заслони, но Елайда само сложи юмруци на кръста си.

— Да кажа, че съм изненадана, че дръзваш да ми покажеш лицето си, ще е твърде слабо, Беонин.

— Успях да вляза в това, което може да се нарече управляващ съвет в Салидар — невъзмутимо заговори Сивата. — Погрижих се да заседават, без да вършат нищо, и пуснах слуха, че повечето от тях са ваши тайни следовнички. Сестрите се гледаха една-друга с твърде много подозрителност и мисля, че в този момент много от тях щяха да се завърнат в Кулата, но тогава се появиха и други Сестри освен Сините. После разбрах, че са си избрали свой Съвет на Кулата и управляващият съвет приключи. Все пак продължих да върша каквото можех. Зная, че ми заповядахте да остана с тях, докато не станат готови да се върнат, но това вече трябва да стане до няколко дни. Ако позволите да заявя, Майко, да не съдите Егвийн е великолепно решение. Първо, тя е изключителна в откриването на нови сплитове, по-добра е дори от Елейн Траканд или Нинив ал-Мийра. Второ, преди да я издигнат, Лелейн и Романда се бореха помежду си коя да бъде провъзгласена за Амирлин. Докато Егвийн е жива, пак ще се борят, но никоя от двете няма да успее, нали? Колкото до мен, смятам, че много скоро Сестрите ще започнат да ме следват. До неделя-две Лелейн и Романда ще се окажат сами, с остатъка от тъй наречения им Съвет.

— Как разбра, че момичето ал-Вийр няма да бъде съдено? — попита строго Елайда. — Как разбра, че изобщо е жива? Пусни й щита, Тарна.

Тарна се подчини и Беонин й кимна като за благодарност. Нищожна благодарност. Големите й синьо-сиви очи можеше и да й придават израз на постоянно удивление, но тя бе много сдържана жена. Сдържаност, съчетана с чистосърдечна преданост към закона — и също така — с амбиция, и Елайда моментално беше разбрала, че Беонин е тази, която трябва да се изпрати по дирите на бягащите от Кулата Сестри. И се беше провалила напълно! О, явно бе посяла малко раздор, но всъщност не бе постигнала нищо от онова, което Елайда бе очаквала от нея. Нищо! Щеше да разбере, че възнагражденията й ще се съизмерят с провала.

— Егвийн може да влиза в Тел-айеран-риод просто като заспи, Майко. Самата аз съм била там и съм я виждала, но аз трябва да използвам тер-ангреал. Не можах да се сдобия с някой от онези, които трябваше да ми доставят бунтовничките. Все едно, тя говори със Сюан Санче, в сънищата й, както се твърди, макар да съм по-склонна да вярвам, че е било в Света на сънищата. Явно е казала, че е пленничка, но не е разкрила къде я държат и е забранила всякакви опити за освобождаване. Може ли да си налея чай сама?

Елайда беше толкова слисана, че не можа да проговори. Само махна на Беонин към масичката, а Сивата отново приклекна учтиво, преди да пристъпи и предпазливо да докосне сребърната кана с опакото на дланта си. Момичето можеше да влиза в Тел-айеран-риод? И съществуваше тер-ангреал, който позволява същото? Светът на сънищата беше почти легенда. А и според онези тревожни късчета сведения, които Аджите благоволяваха да споделят с нея, момичето също тъй бе преоткрило сплита за Пътуването, и също тъй се бе домогнало до още много открития. Тъкмо те се бяха оказали решаващият фактор да я съхрани за Кулата… но на всичко отгоре и това?

— Щом Егвийн може да прави това, Майко, може би наистина е Съновничка — каза Тарна. — Предупреждението, което даде на Силви-ана…

— Е безполезно, Тарна. Сеанчанците все още са нагазили дълбоко в Алтара и едва стигат до Иллиан. — Аджите поне бяха склонни да предават всичко, което научаваха за сеанчанците. Или по-скоро тя се надяваше, че й предават всичко. — Освен ако и те не се научат да Пътуват, можеш ли да измислиш някоя предпазна мярка, която да предприема извън онова, което вече е направено? — Не можеше, разбира се. Момичето бе забранило да го освобождават. На пръв поглед това беше добре, ала показваше, че все още се смята за Амирлин. Е, Силвиана много скоро щеше да избие тази глупост от главата й, ако Сестрите в класовете й не успееха. — Може ли да й се дава достатъчно от онази отвара, за да няма достъп до Тел-айеран-риод?

Тарна отвърна с лека гримаса — никоя Сестра не обичаше ужасната напитка, дори кафявите, които се бяха насилили да я опитат — и поклати глава.

— Можем да я принудим да спи нощем, но на следващия ден ще е безполезна за каквото и да било, а кой може да каже, че това ще въздейства на тази й дарба?

— Може ли да ви налея, Майко? — рече Беонин, закрепила между пръстите си тънката чаена чашка. — Тарна? Най-важната вест, която нося…

— Никакъв чай не ща — отвърна рязко Елайда. — Донесе ли нещо, което да ти спаси кожата от нещастния ти провал? Знаеш ли сплита за Пътуването или за онова Плъзгане, или… — Толкова много бяха. Навярно бяха всички изгубени Таланти и умения, но повечето явно все още не бяха получили име.

Сивата я погледна над ръба на чашата си, със съвършено спокойно лице.

— Да. Не мога да правя куендияр, но мога да накарам новите сплитове на Цяра да действат по-добре от повечето Сестри и ги зная всички. — В гласа й се прокрадна нотка на възбуда. — Най-великолепният е Пътуването. — Без да поиска разрешение, прегърна Извора и запреде Дух. Срещу една от стените се появи сребриста вертикална резка и се ушири в гледка със заснежени дъбове. В стаята лъхна студен вятър и пламъците в камината заиграха. — Това се нарича Портал. Може да се използва само за да стигнеш до място, което ти е добре познато, но като направиш Портал дотам, го научаваш, а за да стигнеш до място, което не познаваш, използваш Плъзгане. — Сплитът се промени и отворът се сви в същата сребриста резка, преди отново да се разшири. Дъбовете се смениха с катранен мрак и сиво боядисана бар-жа сред него, с високи перила, зареяна в нищото, срещу отвора.

— Пусни сплита — рече Елайда. Имаше чувството, че ако пристъпи към тази баржа, мракът ще се разпростре докъдето й стига погледът във всички посоки. Че завинаги ще, потъне в него. Прилоша й. Отворът — Порталът — изчезна. Споменът обаче остана.

Тя седна отново зад масата и отвори най-голямата лъскава кутия, украсена с червени рози и златни спирали. От най-горното чекмедженце извади малка костена фигурка, лястовичка с раздвоена опашка, пожълтяла с годините, и я погали с палец по извитите крилца.

— Няма да учиш никоя на тези неща без мое разрешение.

— Но… защо, Майко?

— Някои от Аджите се противопоставят на Майката почти толкова твърдо, колкото Сестрите отвъд реката — намеси се Тарна.

Елайда изгледа Пазителката намръщено, но тя го прие съвсем хладнокръвно.

— Аз ще реша коя е… достатъчно благонадеждна… за да се учи, Беонин. Искам да ми го обещаеш. Не, искам да ми се закълнеш.

— На път за насам забелязах Сестри от различни Аджи да се гле-дат с гняв. С гняв. Какво е станало в Кулата, Майко?

— Клетвата ти, Беонин.

Жената заби очи в чашата си толкова дълго, че Елайда започна да си мисли, че ще откаже. Но амбицията все пак си каза своето. Вкопчила се беше в полите й, за да бъде предпочетена, и нямаше да се откаже тепърва.

— В името на Светлината и в своята надежда за спасение и пре-рождение, кълна се, че няма да уча на сплитовете, които научих сред бунтовничките, никоя без разрешението на Амирлинския трон. — За-мълча и отпи. — Някои Сестри в Кулата може би са по-малко благонадеждни, отколкото си мислите. Опитах се да го предотвратя, но онзи „управителен съвет“ прати десет Сестри да се върнат в Кулата и да пуснат приказката за Червената Аджа и Логаин. — Елайда не познаваше повечето имена, които й разкри, но като чу последното, рязко изправи гръб.

— Да се разпоредя ли да ги задържат, Майко? — попита Тарна, все тъй хладна като лед.

— Не. Нареди да ги наблюдават. Да наблюдават всяка, която може да е свързана с тях. — Значи имаше все пак канал за връзка между Аджите в Кулата и бунтовничките. Колко ли надълбоко се беше просмукало гнилото? Все едно, щеше да го почисти!

— При сегашното положение това може да се окаже трудно Майко.

Елайда тупна рязко по масата.

— Не попитах дали ще е трудно. Казах да го направиш! И уведоми Мейдани, че я каня на вечеря. — Мейдани възстанови приятелство, приключило преди много години. Едва сега разбра защо. — Върви и го направи веднага. — По лицето на Тарнапробяга сянка, преди да приклекне. — Не се тревожи — добави Елайда. — Беонин може да се чувства свободна да те научи на всеки сплит, който знае. — Все пак вярваше на Тарна и от това лицето й определено просветна, макар и да остана все така хладно.

Щом вратата след Пазителката се притвори, тя остави настрана кожената папка, опря лакти на масата и заби очи в Беонин.

— Давай. Научи ме на всичко.