Серия
Колелото на времето (11)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Knife of Dreams, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 80 гласа)

Глава 36
Под един дъб

Слънцето беше високо над планинските хребети. Карийд препускаше през леса към тъй наречените Теснини на Малвайд — бяха някъде на две мили напред. През широкия пет мили процеп в планините минаваше пътят от Ебу Дар за Люгард, на миля на юг. До Теснините щеше да намери лагера, който беше открил Аджимбура. Аджимбура не беше чак такъв глупак, че да се опита да влезе в лагера, тъй че Карийд все още не знаеше дали не влиза в смъртен капан за нищо. Не, не за нищо. За Върховната лейди Тюон. Всеки от Гвардията на Смъртната стража бе готов да загине за нея. Честта им беше дълг, а дългът често означаваше смърт. В небето се рееха само няколко пухкави бели облачета, без никаква заплаха за дъжд. Винаги се беше надявал, че ще загине под светлината на слънцето.

Беше взел много малък отряд. Аджимбура на дорестия му кон с бяло по краката да показва пътя, разбира се. Дребничкият жилав мъж беше отрязал рижата си плитка с бели кичури в знак на преданост. Мъжете от планинските племена взимаха тези плитки като трофеи от убитите в безкрайните си кръвни вражди и да нямаш плитка означаваше, че си опозорен в очите на всички племена и родове, че си се самопровъзгласил за страхливец. Тази преданост бе към Карийд, а не към Върховната лейди или Кристалния трон, но предаността на Карийд бе към тях, тъй че нещата се свеждаха до същото. Двама от Гвардията яздеха зад Карийд — с излъскани до блясък червено-зелени доспехи, също като неговите. Харта и двама от Градинарите крачеха отстрани, вдигнали брадвите си на рамо — с лекота поддържаха скоростта на конете. Техните доспехи също блестяха. Мелитен дер’сул-дам на Върховната лейди — дългата й побеляла коса бе вързана с яркочервена панделка — яздеше дългокрака сива кобила и сребристата каишка на ай-дам свързваше лявата й китка с шията на Милен. Едва ли можеше да се направи нещо повече, за да изглеждат още по-внушително, но ай-дам и синята рокля на Мелитен, с червените плохи на полите, както и бюстието със сребърните назъбени мълнии щяха да привлекат всяко око. Покрай тях никой изобщо нямаше да забележи Аджимбура. Другите бяха назад с Мусенджи в случай, че наистина се окаже капан.

Мислил беше да вземе друга дамане вместо Милен. Дребната женичка с лице, на което трудно можеше да припише възраст, почти подскачаше в седлото си от нетърпение да види отново Върховната лейди. Не беше сдържана, както подобаваше. Все пак нищо не можеше да направи без Мелитен и беше безполезна като оръжие, факт, заради който винаги клюмваше, щом той го изтъкнеше на дер сул-дам. Трябваше да я утешават, нейната сул-дам да я гали по главата и да й казва колко красиви Небесни светлини прави, колко великолепен е Цярът й. Само като си помислеше за това, Карийд потръпваше. Погледнато абстрактно, Цярът сигурно беше нещо прекрасно, рани, които изчезват за няколко мига, но за себе си смяташе, че трябва да е на ръба на смъртта, за да позволи някой да го докосне със Силата. И все пак, ако това можеше да спаси жена му Каля… Не, оръжията бяха оставени с Мусенджи. Ако днес предстоеше битка, то тази битка щеше да е от друг вид.

Първият птичи зов, който чу, като че ли не беше по-различен от другите, които бе чувал тази сутрин, но се повтори някъде напред, а после — отново. И все по веднъж. Зърна някакъв мъж, кацнал на висок дъб, който го проследи с арбалета, докато препускаше. Не беше лесно да го види: бронята и шлемът му бяха боядисани в убито зелено, сливащо се с листата. Донякъде обаче помогна червеното парче плат, вързано на лявата му ръка. Ако наистина бе поискал да се скрие, Щеше да го е махнал.

Карийд махна на Аджимбура и жилавият дребосък му се ухили като сбръчкан синеок плъх, след което задържа дорчото си зад гвар-дейците. Дългият му нож днес беше прибран под палтото. Трябваше Да мине за слуга.

Много скоро Карийд вече яздеше през самия лагер. Не се виждаха нито шатри, нито някакви навеси, но имаше дълги, добре подредени коневръзи и много повече мъже от конете, в зелени доспехи. Заизвръщаха глави да погледнат минаващата група, но малцина бяха станали на крака, а още по-малко държаха арбалети. Мнозина спяха, явно уморени от тежката нощна езда. Значи птичият зов им беше съобщил че не преставлява някаква заплаха. Имаха вид на добре обучени войници, но това го беше очаквал. Не беше очаквал обаче да са толкова малко. О, дърветата сигурно криеха още, но в лагера нямаше повече от седем-осем хиляди души, твърде малко, за да могат да проведат кампанията, която беше описал Луни. Изведнъж нещо го стегна в гърди-те. Къде бяха останалите? Върховната лейди можеше да е с някоя от другите банди. Дано Аджимбура да забелязваше четта им.

Посрещна ги нисък мъж, яхнал висок червено-кафяв кон, и той дръпна юздите едва когато или трябваше да спре, или да го стъпче. Предната част на главата му беше обръсната и като че ли напудрена на всичко отгоре. Все пак нямаше вид на надут галфон. Тъмното му палто можеше да е от коприна, но все пак носеше същата убито зелена броня като обикновените войници. Погледът, с който огледа Мелитен, Милен и огиерите, беше твърд и безизразен. Физиономията му не се промени, щом очите му се върнаха на Карийд.

— Лорд Мат ни описа тази униформа — каза мъжът. — На какво дължим честта да ни посети Гвардията на Смъртната стража?

Лорд Мат? Кой, в името на Светлината, беше лорд Мат?

— Аз съм Фурик Карийд — представи се той. — Желая да разговарям с Том Мерилин.

— Талманес Деловайнд — вежливо отвърна мъжът. — Искате да говорите с Том? Какво пък, не виждам нещо да пречи. Ще ви заведа при него.

Карийд смуши Алдазар след Деловайнд. Посрещачът им изобщо не спомена очевидното — че няма да пуснат него и спътниците му извън лагера, за да не разкрият местонахождението на тази войска. Не му липсваше такт. Е, нямаше да ги пуснат, освен ако не подействаше безумният план на Карийд. Мусенджи му даваше шанс за успех само едно на десет — и едно на пет да оцелеят. Лично той смяташе, че шансовете са още по-малки, но беше длъжен да опита. А присъствието на Мерилин говореше, че и Върховната лейди е тук.

Деловайнд спря пред странно идилична сцена сред дърветата — хора, насядали на походни столчета или загърнати в одеяла около малък огън под клонест дъб. Над огъня къкреше котле. Карийд се смъкна от седлото и махна на гвардейците и Аджимбура също да слязат. Мелитен и Милен си останаха на конете — за по-изгодна позиция. Най-изненадващото беше, че не кой да е, а самата госпожа Анан, някогашната собственичка на хан в Ебу Дар, седеше на едно от трикра-ките столчета и четеше книга. Не носеше вече една от онези рокли, показващи много плът, на които толкова се беше наслаждавал, но на стегнатата й на шията огърлица все така висеше обсипаният със скъпоценни камъни по дръжката нож, втъкнат между пищните й гърди. Тя затвори книгата и леко му кимна, все едно че се е върнал в „Скитащата жена“ само след няколко часа отсъствие. Лешниковите й очи бяха съвсем спокойни. Навярно заговорът щеше да се окаже много по-заплетен, отколкото си бе помислил Търсачът Мор.

Един висок побелял мъж с мустаци, дълги почти колкото на Харта, седеше на пъстро одеяло пред игрално табло за камъчета срещу крехка жена, чиято коса беше сплетена на многобройни тънки плитчини. Погледна изпод вежди Карийд, поклати глава и отново се наведе над играта. Жената пък изгледа с омраза Карийд и хората зад него. Съсухрен старец с дълга бяла коса се беше изтегнал на друго одеяло с едно неописуемо грозно хлапе — играеха на някаква игра върху червен плат, нашарен с криви черни линии. Двамата се надигнаха, хлапето изгледа с любопитство огиерите, а мъжът посегна към палтото си, сякаш се канеше да извади нож. Опасен човек. Той трябваше да е Мерилин.

Двама мъже и две жени седяха на походни столчета и си бъбреха и щом Карийд слезе от коня, едната жена — със строго лице — се изправи и го прониза предизвикателно със сините си очи. Носеше меч, окачен на широк кожен пояс, стегнат през гърдите й, по моряшки. Косата й беше подрязана късо, а не както подобаваше на Низшата кръв, ноктите й бяха къси и нито един не беше лакиран, но той все пак беше сигурен, че е Егеанин Тамарат. Единият мъж — едър и набит, с къса коса като нейната и с ръка на дръжката на късия си меч, се вторачи в него, все едно че бе готов да скочи. Другата жена — хубавичка, с дълга до кръста тъмна коса и с уста като розова пъпчица, като на тарабонките — за миг като че ли беше готова да се просне на земята, но изправи рамене и го погледна право в очите. Последният мъж, дълъг и кльощав и с чудата червена островърха шапка, която сякаш беше изрязана от дърво, се изсмя гръмко и я прегърна през раменете. Хиленето, с което удостои Карийд, не можеше да се нарече Другояче освен триумфално.

— Том — каза Деловайнд, — това е Фурик Карийд. Иска да поговори с човек, който „се нарича“ Том Мерилин.

— С мен? — попита невярващо дългокракият белокос мъж и се надигна тромаво. Десният му крак явно беше малко вдървен. Някаква стара бойна рана може би? — Но аз не се „наричам“ Том Мерилин. Това си ми е името, макар да се изненадвам, че го знаете. Какво искате от мен?

Карийд смъкна шлема си, но преди да си отвори устата, притича една хубава жена с големи кафяви очи — и още две по петите й. И трите бяха с онези прословути айезседайски лица: погледнеш ги — и ти заприличат накъм двайсет, в следващия миг — на два пъти повече а в третия — някъде по средата. Много объркващо.

— Това е Шерейн! — извика хубавата жена, зяпаше Милен. — Освободете я!

— Наистина не разбираш, Джолайн — заговори сърдито едната от жените, притичали с нея. Беше с тънки устни и тесен нос и изглеждаше все едно, че може и камъни да сдъвче. — Тя вече не е Шерейн. При първа възможност ще ни предаде.

— Теслин е права, Джолайн — намеси се третата. Бе по-скоро чаровна, отколкото хубава, с дълга черна коса, падаща до кръста. — Ще ни предаде.

— Не го вярвам, Едесина — сопна се Джолайн. — Ще я освободите веднага — изръмжа тя на Мелитен — или…

И изведнъж изохка.

— Казах ти — въздъхна горчиво Теслин.

Някакъв младок на тъмнокафяв кон с плоска муцуна препусна в галоп към тях, спря и скочи от седлото.

— Какво, става тук по дяволите? — изрева сърдито и закрачи към огъня.

Карийд не му обърна внимание. Защото Върховната лейди Тюон беше дошла с младия мъж — яздеше кон на черни и бели ивици, каквито не беше виждал никога. Селусия беше до нея, на дореста кобила, с увита в пурпурен шарф глава, но той не можеше да откъсне очи от Върховната лейди. Беше й порасла къса черна коса, но с нищо не можеше да сбърка лицето й. Тя само го погледна веднъж, безизразно, и отново впи погледа си в младия мъж. Карийд се зачуди дали изобщо го е познала. Вероятно не. Много време беше изтекло, откакто служеше в личната й охрана. Не погледна през рамо, но беше сигурен, че юздите на дорестия кон на Аджимбура ги държи един от гвардей-ците. Привидно невъоръжен и без дългата плитка, която го отличаваше, Аджимбура трябваше без проблеми да се е измъкнал от лагера. Постовете изобщо нямаше да го забележат тоя дребосък. Аджимбура беше добър бегач, а и умееше да се промъква добре. Скоро Мусенджи щеше да разбере, че Върховната лейди наистина е тук.

— Тя ни заслони, Мат — каза Джолайн, а младокът смъкна шапката си и закрачи към коня на Мелитен, сякаш се канеше да дръпне юздите му от ръцете й. Беше дългокрак, въпреки че не можеше да се нарече висок, и носеше черен шал, провиснал на гърдите му. Ако се съдеше по това, май трябваше да е оня, дето всички го наричаха „Играчката на Тилин“, и това, че беше играчка на кралицата, като че ли беше единственото му качество. Сигурно беше така. Играчките рядко притежаваха нещо друго. Странно, но не изглеждаше достатъчно красив за играчка. Изглеждаше як обаче.

— Сваляй щита — рече й той, все едно че очакваше да му се подчини. Карийд повдигна учудено вежди. Това ли беше Играчката? Мелитен и Милен ахнаха почти едновременно, а младокът се изсмя: — Значи на мене това не ми действа. А сега ги сваляйте скапаните щитове, иначе ще ви смъкна от седлата и ще ви напердаша по скапаните задници. — Лицето на Мелитен помръкна. Малцина дръзваха да говорят така на една дер’сул-дам.

— Свали щитовете, Мелитен — каза Карийд.

— Марат-дамане за малко щеше да прегърне сайдар — отвърна тя, вместо да се подчини. — Не се знае какво можеше да направи, ако…

— Свали щитовете — повтори той твърдо. — И освободи Силата.

Младият мъж кимна доволно, а после рязко се обърна и посочи с пръст трите Айез Седай.

— А вие да не ми почвате! Тя пусна проклетата Сила. Вие също. Хайде! — И отново кимна, все едно беше сигурен, че са се подчинили. Но както го гледаше Мелитин — може би бяха. Тоя да не беше Аша’ман? Аша’ман сигурно можеха по някакъв начин да засичат преливането на дамане. Не изглеждаше много вероятно, но Карийд не можеше да измисли нищо друго. Това обаче никак не се връзваше с начина, по който Тилин се държеше с младежа, според приказките.

— Някой ден, Мат Каутон — заговори жлъчно Джолайн, — някой ще те научи да се държиш почтително с Айез Седай, и се надявам да съм там, за да го видя.

Върховната лейди и Селусия се изсмяха гръмко. Хубаво беше да види, че е съхранила духа си по време на пленничеството. Близостта на слугинята й несъмнено беше помогнала. Но вече беше време да продължи. Време беше да започне безумната си игра.

— Генерал Мерилин — започна Карийд. — Вие проведохте кратка, но забележителна кампания и постигнахте чудеса, като запазихте силите си неуловими, но късметът ви скоро ще се изчерпи. Генерал Чайсен разгада същинската ви цел. Той обърна армията си и сега бързо се придвижва към Теснините на Малвайд. След два дни ще е тук. Аз разполагам с десет хиляди души недалече оттук, достатъчно, за да ви задържим, докато той пристигне. Но Върховната лейди Тюон ще бъде застрашена, а искам да избегна това. Позволете ми да си тръгна с нея и аз на свой ред ще позволя вие и хората ви да се оттеглите без пречки. Ще се отправите отвъд планините, в Зева на Молвейн, преди да пристигне Чайсен, а оттам — в Муранди, преди да ви е догонил. Единственият друг избор е унищожение. Чайсен има достатъчно хора, за да ви помете. Това няма да е битка. Сто хиляди души срещу осем хиляди ще е клане.

Слушаха го, все едно са слисани. Добре се владееха. Или може би наистина се бяха слисали, че планът на Мерилин е разкрит в последния миг.

Мерилин поглади с пръст дългите си бели мустаци. Като че ли прикриваше усмивка.

— Боя се, че ме бъркате с друг, флаг-генерал Карийд. — Гласът му бе дълбок и звънлив. — Аз съм веселчун, много по-висок ранг от дворцов бард, разбира се, но чак генерал… Човекът, който ви трябва, е лорд Матрим Каутон. — И леко се поклони към младежа, който тъкмо слагаше широкополата шапка на главата си.

Карийд се намръщи. Играчката на Тилин ли беше генералът? Що за игра му въртяха?

— Вие имате стотина души от Гвардията на Смъртната стража и може би десетина Градинари — заговори Каутон спокойно. — Според това, което съм чул, могат равностойно да се бият срещу пет пъти повече обикновени войници, но Бандата не са обикновени войници, а аз имам малко повечко от шестстотин. Колкото до Чайсен, ако е същият, който се изтегли през Теснините, дори да е разгадал плановете ми, не би могъл да се върне за по-малко от пет дни. Последните донесения на съгледвачите ми говорят, че продължава в усилен марш на югозапад по пътя за Ебу Дар. Същинският въпрос обаче е следният: можете ли да върнете Тюон в Тарасинския палат невредима?

Карийд се почувства все едно, че Харта го е сритал в корема, и не само защото този младок изрече така небрежно името на Върховната лейди.

— Искате да кажете, че ще ми позволите да я отведа?

— Стига тя да ви вярва. И стига да можете да я отведете невредима в палата. Докато стигне там, тя е в опасност. В случай, че не го знаете, цялата ви проклета Всепобедна скапана армия е готова да й клъцне гърлото или да й смачка главата с камъни.

— Знам — отвърна Карийд, по-спокойно, отколкото се чувстваше. Защо този човек ей така щеше да пусне Върховната лейди, след като Бялата кула си бе направила целия този труд да я отвлича? Защо, след като бе провел цялата тази проклета кампания? — Ако се наложи, ще умрем до последния мъж, за да я опазим. Най-добре ще е да тръгнем веднага. — Преди този Каутон да е премислил. Преди самият той да се е събудил от този нелеп сън.

— Да не бързаме. — Каутон се обърна към Върховната лейди. — Тюон, можеш ли да се довериш на този човек, че ще те отведе невредима в двореца в Ебу Дар?

Карийд едва се сдържа да не потръпне. Каутон можеше да е генерал и лорд, но нямаше право да изрича така името на Върховната лейди!

— Вярвам на Гвардията на Смъртната стража и съм готова да им поверя живота си — отвърна спокойно Върховната лейди. — А на него — повече, отколкото на всеки друг. — И удостои Карийд с усмивка. Още като дете усмивките й бяха рядкост. — Случайно да пазите все още куклата ми, флаг-генерал Карийд?

Той й отвърна с официален поклон. Начинът, по който говореше, му подсказа, че все още е под булото.

— Простете, Върховна лейди. Загубих всичко в големия пожар в Сохима.

— Това означава, че сте я пазили цели десет години. Приемете съболезнованията ми за загубата на съпругата ви и на сина ви — той загина храбро и доблестно. Малцина ще влязат дори веднъж в горяща сграда. Той спаси петима души, преди стихията да го надвие.

Гърлото на Карийд се стегна. Беше следила новините за него. Единственото, с което можеше да отвърне, бе нов поклон, този път — по-дълбок.

— Хайде стига вече поклони — промърмори Каутон. — Както сте я подкарали, ще си чукнете главата в земята. Веднага щом двете със Селусия си съберат нещата, взимате ги и препускате здраво. Талманес, вдигай Бандата. Не че не ви вярвам, Карийд, но ми се струва, че ще спя по-спокойно оттатък Теснините.

— Матрим Каутон е мой съпруг — изведнъж заяви Върховната лейди, с ясен и чист глас. Всички замръзнаха. — Матрим Каутон е мой съпруг.

Карийд се почувства, все едно че Харта отново го изрита. Не, не Харта. Алдазар. Що за лудост беше това? Каутон приличаше на човек който вижда полетяла към лицето му стрела и знае, че не може да я избегне.

— Проклетият Матрим Каутон е мой съпруг. Това са думите, които използва, нали?

Трябваше да е нелеп сън. Нищо друго.

На Мат му отне цяла минута, преди да успее да проговори. Огън да го изгори, изтече като че ли цял час, преди отново да може да помръдне. Когато най-сетне успя, си смъкна шапката, отиде при Тюон и сграбчи юздите на кобилата й. Тя го изгледа отвисоко, хладна досущ като кралица на проклетия й трон. Всички онези битки с проклетите зарове, тропащи в главата му, всички засади и набези, и те всички трябваше да спрат само след като изрече няколко думи. Е, поне най-после разбра какво се беше случило скапано съдбоносно за проклетия Мат Каутон.

— Защо? В смисъл, знаех, че рано или късно ще го направиш, но защо точно сега? Харесвам те, може би повече, отколкото ти мен, и ми е приятно да те целувам — стори му се, че Карийд изсумтя — но ти никога не си се държала като влюбена жена. Половината време си като лед, а през другата половина ми бъркаш в червата.

— Любов? — повтори изненадано Тюон. — Навярно след време ще се обикнем, Матрим, но винаги съм знаела, че ще се омъжа, за да служа на Империята. А това, че си знаел, че ще изрека думите, какво означаваше?

— Казвай ми Мат. — Само майка му го наричаше Матрим, и то когато се забъркаше в беля, и сестрите му, когато го портеха.

— Името ти е Матрим. Какво искаше да кажеш?

Мат въздъхна. Ох, всичко да е на нейната. Точно като всички жени, които беше познавал.

— Преминах през един тер-ангреал до някакво друго място. Друг свят може би. Хората там всъщност не са хора — приличат на змии, — но ти отговарят на три въпроса и отговорите им винаги са верни. Единият беше, че ще се оженя за Щерката на Деветте луни. Но ти не отговори на моя въпрос. Защо сега?

Тюон се наведе от седлото — и се усмихна! И го чукна силно по темето с кокалчетата на пръстите си!

— Суеверията ти ми стигат, Матрим. Но лъжи няма да търпя. Вярно, забавна лъжа, но все пак лъжа.

— Кълна се в Светлината, истина е — възрази той и си нахлупи шапката. Току-виж го опазила. — Можеш сама да го научиш, ако поговориш с Айез Седай. Могат да ти кажат за Аелфините и Еелфините.

— Би могло да е истина — изгука Едесина, готова да му се притече на помощ. — До Аелфините може да се стигне през един тер-ангреал в Камъка на Тийр, така чух, и те уж давали верни отговори. — Мат я изгледа ядосано. То пък голямата помощ с нейните „така чух“ и „уж“. Тюон продължаваше да го гледа втренчено, все едно че Едесина изобщо не си беше отваряла устата.

— Отговорих ти на въпроса, Тюон. Сега ти отговори на моя.

— Знаеш ли, че дамане могат да предсказват бъдещето? — Изгледа го строго, сякаш очакваше, че ще го нарече „суеверие“, но Мат само кимна. Някои Айез Седай можеха да предсказват бъдещето. Защо да не могат и дамане? — Помолих Лидия да ми каже моето, преди да сляза в Ебу Дар. И ето какво каза тя: „Пази се от лисицата, която кара гарваните да летят, че той ще се ожени за теб и ще те отведе. Пази се от мъжа, който помни лицето на Ястребовото крило, че той ще се ожени за теб и ще те освободи. Пази се от мъжа на червената ръка, че той ще се ожени за теб и никой друг“. Мат неволно опипа дългия пръстен и тя се усмихна. Много тъничка усмивка, но усмивка. — Лисица, подплашила два гарвана да полетят, и девет лунни полумесеца. А току-що ти изпълни и втората част, с което се уверих, че си ти. — Селусия ахна задавено и Тюон завъртя пръсти към нея. Дребничката гърдеста жена се овладя и оправи шарфа на главата си, но погледът, с който стрелна Мат, беше такъв, че само камата в ръката й липсваше.

Мат се изсмя горчиво. Кръв и кървава пепел! Пръстенът беше само нескопосан опит на майстора, беше го купил само защото му се лепна на пръста; готов беше да се отърве от онези спомени за лицето на Ястребовото крило, както и от всички други стари спомени, стига с това да можеше да махне проклетите змии от главата си; и все пак тези неща му бяха донесли съпруга. А и Бандата на Червената ръка изобщо нямаше да съществува без онези спомени за битки.

— Май това, че съм тавирен, действа на мен самия толкова, колкото и на всеки друг. — За миг си помисли, че тя отново ще го чукне по главата, и й се усмихна с най-хубавата си усмивка. — Още една целувка, преди да тръгнеш?

— Нямам настроение за това — отвърна хладно Тюон. Строгият съдия отново се беше върнал. Всички затворници да се осъдят незабавно. — Може би по-късно. Би могъл да се върнеш с мен в Ебу Дар. Вече имаш почетно място в Империята.

Мат поклати глава — изобщо не се поколеба. Нямаше да има „почетно място“ за Лейлвин или Домон, никакво място — за Айез Седай или Бандата.

— Следващия път, когато видя сеанчанец, очаквам, че ще си някъде на полето, Тюон. — Огън да го изгори, щеше да се случи. Каквото и да правеше, животът му като че ли вървеше натам. — Ти не си ми враг, но империята ви е.

— Ти също не си мой враг, съпруже — отвърна тя хладно. — Но аз живея, за да служа на Империята.

— Е, май трябва вече да си събирате нещата… — почна Мат и млъкна, щом чу тропота на конски копита.

Ванин дръпна юздите на косматия си сив кон до Тюон, погледна накриво Карийд и останалите от Смъртната стража, изплю се през дупката между зъбите си и изсумтя:

— В едно селце, на пет мили западно оттук, има някъде към десет хиляди войници. Само един сеанчанец, доколкото разбрах. Другите са алтарци, тарабонци и амадицийци. Всички на коне. Мисля, че разпитват за хора с броня като на тоя. — Кимна към Карийд. — И според слуха, който убиел едно момиче, дето, както го описват, много прилича на Върховната лейди, получава сто хиляди златни корони. Направо лиги точат за тия пари.

— Мога да се промъкна покрай тях — каза Карийд. Лицето му бе спокойно, направо ведро. Но гласът му прозвуча като изваден меч.

— А ако не можеш? — попита кротко Мат. — Едва ли е случайно, че са толкова близо. Надушили са те. Още едно надушване — и край с Тюон. — Карийд се намръщи.

— Смяташ да се отметнеш от думата си? — Изваден меч, който много бързо може да влезе в употреба. Още по-лошото бе, че Тюон наблюдаваше. Гледаше Мат наистина като суров съдия. Огън да го изгори, ако тя загинеше, нещо щеше да изсъхне в него. А единственият начин да го предотврати, да е сигурен, че е предотвратено, бе да направи онова, което мразеше повече и от работата. Беше си мислил, че воденето на битки, колкото и да ги мразеше, все пак е по-добре от работенето. Близо деветстотинте загинали само за няколко дни го бяха разубедили.

— Не. Тя тръгва с вас. Но ми оставяте дванайсетима от вашата Смъртна стража и няколко Градинари. Като ще им отвличам вниманието от вас, трябва да ги накарам да си помислят, че аз съм Карийд.

Тюон остави повечето дрехи, които Мат й беше купил, защото трябваше да пътува с лек багаж. Но букетчето розови пъпчици от червена коприна си го прибра в дисагите, сгънато в ленена кърпа грижливо, все едно пъпчиците бяха от стъкло. Нямаше с кого да се сбогува освен с госпожа Анан — разговорите с нея наистина щяха да й липсват, — така че двете със Селусия се приготвиха бързо. Милен се усмихна толкова широко, като я видя, че трябваше да погали по главицата мъничката дамане. Явно вестта за случилото се се беше разнесла, защото докато минаваха през лагера със Смъртната стража, мъжете от Бандата й се покланяха. Много й напомняше на прегледа на полковете в Сеандар.

— Какво ти е мнението за него? — попита тя Карийд, щом шпалирът от войници остана зад тях и препуснаха в лек галоп. Не се налагаше да уточнява кой е „той“.

— Не е моя работа да правя преценки, Върховна лейди — отвърна навъсено Карийд. И завъртя глава да огледа околните дървета. — Аз служа на Империята и на Императрицата, дано да живее вечно.

— Както и всички ние, флаг-генерал. Но ви моля за личната ви преценка.

— Добър пълководец, Върховна лейди — отвърна той без колебание. — Храбър, но не прекалено. Няма да се изложи на сигурна смърт само за да покаже колко е храбър, поне според мен. И е… приспособим. Човек с много пластове. И ако ми простите, Върховна лейди, мъж, който е влюбен във вас. Забелязах как ви гледа.

Влюбен в нея? Може би. Смяташе, че и тя може би ще го обикне. За майка й говореха, че била обичала баща й. И човек с много пластове? Пред Матрим Каутон един лук щеше да прилича на ябълка! Почеса се по главата. Все още не беше свикнала с косата си.

— Първото нещо, което ще ми трябва, е бръснач.

— Може би ще е по-добре да изчакате до Ебу Дар, Върховна лейди.

— Не — отвърна тя. — Ако загина, ще загина като тази, която съм. Смъкнала съм булото.

— Както кажете, Ваше височество. — Усмихнат, той отдаде чест: Удари се с юмрук в сърцето толкова силно, че стоманата изкънтя в стомана. — Ако загинем, всички ще загинем като тези, които сме.