Серия
Колелото на времето (11)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Knife of Dreams, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 80 гласа)

Глава 21
В Камъка

При стените на Тийр калта на Външния град отстъпи на каменни улици. Първото нещо, което забеляза Ранд, бе липсата на стражи. Въпреки високите каменни бастиони и кули градът беше по-малко защитен и от стеддинг Шангтай, където призори на него, както и на всеки човек, учтиво, но твърдо им отказаха достъп. Тук терасите за стрелци на кулите бяха пусти. Обкованата с желязо врата на ниската сива стражева кабина малко зад широките крепостни порти зееше широко отворена и някаква жена с грубовато лице и груби вълнени дрехи с навити над лактите ръкави седеше пред дървено корито и търкаше дрехи с дъската за пране. Изглежда, се беше приютила тук; две дрипави хлапета зад нея смучеха палци и надничаха любопитно, ококорили очи към него и спътниците му. Или към конете им, най-малкото.

Тай’дайшар си беше внушителна гледка, строен черен жребец с широки гърди, кон, привличащ вниманието, но той бе решил да яхне точно него. Щом някой Отстъпник можеше толкова лесно да го открие в имението на Алгарин, нямаше много смисъл да се крие. Или поне да влага чак такова усилие. Беше си сложил черни ръкавици да прикрие драконовите глави на ръцете си и чаплите, жигосани на дланите. Палтото му беше от тъмносива вълна, без никакво везмо, чулът на конския гръб от прост груб плат, а дръжката на меча и ножницата му бяха покрити с груба меча кожа, откакто мечът бе станал негово притежание — нищо, което да накара хората да се загледат. Кацуан, в сива вълнена рокля, беше нахлузила качулката на зеленото си наметало достатъчно, за да прикрие айезседайското си лице, но Мин, Нинив и Аливия нямаха причини да се крият. Макар че извезаното на цветчета червено сетре на Мин и впитите й бричове можеше да привлекат известно любопитство, да не говорим за червените й ботушки с високи токове. В Кайриен беше виждал жени, които се обличаха така — подражаваха й, но му се струваше невероятно модата да се е разпространила чак до Тийр, където натежаваше скромността. Поне публично. Нинив носеше синя коприна на жълти ивици и всичките си накити, едва прикрити под синьото й наметало, но с копринени одежди в Тийр щеше да е пълно. Поискала бе да си сложи шала! Той обаче си стоеше в дисагите й. След много малко усилие от негова страна.

Второто, което забеляза, беше звукът: ритмично тракане, накъсвано периодично от пронизващо ушите изсвирване. Отначало смътен, този звук като че ли бързо се приближаваше. Въпреки ранния час улиците, които можа да види през отворените порти, бяха пълни с народ. Половината хора, които се мяркаха, като че ли бяха от Морския народ: мъжете гологърди, жените — с ярки ленени блузи и с шарфове, по-пъстри от онези, които носеше тайренското простолюдие. Всички глави като че ли бяха обърнати към източника на звука. Из тълпата пробягваха деца, шмугваха се покрай теглените от волове коли и тичаха към шума. Няколко добре облечени мъже и жени бяхе слезли от носилките си и стояха до носачите и гледаха. Някакъв търговец с раздвоена брада и сребърни вериги на гърдите на палтото си се беше показал наполовина от прозорчето на боядисана с червен лак карета и викаше на кочияша да усмири нервно Потропващите коне, докато се напрягаше да види по-добре.

Белокрили гълъби, стреснати от високите каменни покриви от едно особено силно изсвирване, изведнъж закръжиха във въздуха… и две големи ята се сблъскаха и засипаха тълпата долу с телца на замаяни гълъби. Изпопадаха всички птици. Някои от хората дори престанаха да се взират към приближаващия се шум и зяпнаха към небето. Изненадващо много засъбираха нападали птици и закъсаха вратовете им, и то не само босоноги хора в опърпана вълна. Една жена в коприна и дантела набързо събра половин дузина, преди отново да зяпне към шума: птиците увиснаха в ръцете й.

Аливия ахна стъписано.

— Това добра поличба ли е, или лоша? — провлече сеанчанката. — Трябва да е лоша. Освен ако гълъбите са различни?

Нинив я погледна кисело, но не отвърна нищо. Беше станала много мълчалива, откакто Лан изчезна предишния ден, тема, по която съвсем мълчеше.

— Някои от тези хора ще измрат от глад — тъжно промълви Мин. По връзката потече жалост. — Всеки един, за когото мога да видя нещо.

„Как мога да се скрия? — изсмя се Луз Терин. — Аз съм тавирен!“

„Ти си мъртъв — отвърна му рязко Ранд в ума си. Хората пред него щяха да измрат от глад, а той се смееше? Нищо не можеше да се направи, разбира се, не и след като Мин кажеше нещо, но смехът беше друго нещо. — Аз съм тавирен. Аз!“

Какво друго се случваше в Тийр заради идването му? Това, че беше тавирен, не винаги имаше въздействие, но когато имаше, то можеше да покрие цял град. Най-добре бе да продължи с това, за което беше дошъл, преди неподходящите хора да се досетят какво означава летящи гълъби да се сблъскат във въздуха. Щом Отстъпниците пращаха срещу него орди тролоци и мърдраали, възможно беше Мрако-любци да се възползват от всяка възможност да забият стрела между ребрата му. Да не полага много усилия да се скрие не беше като да не полага въобще.

— Все едно че си развял Знамето на Светлината и водиш хиляди души почетна гвардия, а не шест — сухо измърмори Кацуан и изгледа накриво Девите, които се мъчеха да се преструват, че нямат нищо общо с групата на Ранд — бяха застанали в широк кръг около нея, покрили главите си с шуфите. Две бяха от Шайдо и гледаха свирепо, щом обърнеха очи към него. Копията на всички Деви бяха на гърбовете им, затъкнати под каишките на калъфите на лъковете им, но само защото Ранд бе предложил да ги остави и да вземе други вместо тях. Нандера беше настояла да го придружат поне няколко Деви, вторачена в него с очи, твърди като смарагди. Не можеше и да помисли да откаже. Като единствено чедо на Дева, което Девите бяха познавали някога, имаше задължения.

Подръпна юздите на Тай’дайшар, но изведнъж на улицата се появи голям фургон, пълен с машинария — дрънчеше и съскаше, големите обковани с желязо колела мятаха искри от сивите каменни улични плочи. Движеше се с бързината на подтичващ човек. Машинарията като че ли бълваше пара; една тежка дървена греда се движеше нап-ред-назад и буташе друга, вертикална, а от метален комин се виеше дим; но от коне нямаше и помен, само някакъв странен кормилен лост отпред, който обръщаше колелетата. Един от тримата мъже, стоящи във фургона, дърпаше дълго въже и парата излизаше с пронизително свистене от една тръба над огромен железен цилиндър. Тълпата бе зяпнала с благоговение, мнозина бяха запушили ушите си с ръце но впрягът на търговеца с чаталестата брада не беше в подобно настроение. Конете зацвилиха като пощурели, драснаха напред и разпръснаха хората пред себе си. Подгониха ги ругатни и няколко мулета, които препуснаха след тях — коларите се бяха вкопчили в юздите. Дори няколко волски впряга се затътриха след тях доста по-бързо отпреди. Връзката се изпълни с удивлението на Мин.

Ранд удържа жребеца с пети — като обучен боен кон, Тай’дайшар реагира мигновено, макар да продължаваше да пръхти — Ранд също се вторачи удивен. Явно господин Поел наистина бе успял да накара своя парен фургон да заработи.

— Но как е стигнало това нещо в Тийр? — учуди се той на глас. Последния път беше видял тази чудесия в Академията на Кайриен — и спираше на всеки няколко крачки.

— Казва се парен кон, милорд — подвикна едно босоного хлапе с неумито лице и опърпана риза, което подскачаше до тях на калдъръма. Дори поясът, който държеше торбестите му гащи, имаше толкова дупки, колкото и дрехите му. — Девет пъти съм го виждал. Ком тука го е видял само седем пъти.

— Парен фургон е, Дони — намеси се също толкова дрипавият му приятел. — Парен фургон.

Никой от двамата не можеше да е на повече от десет и бяха по-скоро мършави, отколкото слаби. Калните им стъпала, дрипавите ризки и дупките по бричовете им издаваха, че са от предградията, където живееха най-бедните. Ранд беше променил много закони в Тийр, особено онези, които най тежаха на бедните, но не беше успял да промени всичко. Не беше знаел дори откъде по-напред да започне. Луз Терин задърдори за данъци и за пари, отварящи работни места, но все едно че ръсеше думи, както му падне, без никакъв смисъл. Ранд приг-луши гласа му до глухо бръмчене, като на муха в другия край на стаята.

— Четири такива закачени един за друг издърпаха сто фургона дотук чак от Кайриен — продължи Дони, без да обръща внимание на другото момче. — Покрили са по близо сто мили всеки ден, милорд. Сто мили!

Ком тежко въздъхна.

— Шест са били, Дони, и са теглели само петдесет фургона, но са покривали над сто мили на ден. По сто и двайсет понякога, както чух, и го каза един от паровозците. — Дони се обърна, изгледа го навъсено и двамата свиха юмруци, готови да се сбият.

— Все едно, постижението е забележително — каза им бързо Ранд преди да са почнали да се удрят. — Дръжте.

Бръкна в джоба на палтото си, извади две монети и ги подхвърли към момчетата, без да погледне какви са. Златото лъсна във въздуха и момчетата жадно го докопаха. Спогледаха се и хукнаха през портите колкото им държат краката, явно от страх да не би да си поиска парите обратно. Семействата им щяха да преживеят месеци с толкова злато.

Мин се загледа с жал, която отекна по връзката дори след като тръсна глава и лицето й се отпусна. Какво беше видяла? Смърт навярно. Ранд изпита гняв, но не и жалост. Колко десетки хиляди щяха да загинат, преди да свърши Последната битка? Колко деца щеше да има между тях? Вече не беше му останало място за скръб.

— Много щедро — каза сърдито Нинив, — но цяла сутрин ли ще стоим тука?

Парният фургон бързо се отдалечаваше, но дебелата й кафява кобила продължаваше да диша възбудено и да мята глава, а тя бездруго изпитваше затруднения с животното, колкото и кротко да беше. Съвсем не беше толкова добра в ездата, колкото си мислеше. Впрочем дълговратата кобила на Мин, от конюшнята на Алгарин, също играеше на място така, че само здравата й облечена в червена ръкавица ръка, стиснала юздите, я задържаше да не побегне, а дорестият кон на Аливия също се опитваше да заиграе, макар бившата дамане да го удържаше толкова леко, колкото и Кацуан своя. Аливия понякога показваше изненадващи дарби. Е, от дамане се очакваше да могат да яздят добре.

Докато навлизаха в града, Ранд за последен път се загледа след скриващия се парен фургон. „Забележително“ едва ли беше най-подходящата дума. Сто фургона или само петдесет — само? — „невероятно“ май беше по-точното. Дали търговците щяха да използват тези неща вместо коне? Едва ли. Търговците бяха консервативни хора, нямаха навик да се хвърлят на нови начини да се прави едно или друго. Неясно защо, Луз Терин почна да се смее отново.

Тийр не беше красив като Кемлин или Тар Валон и малко от улиците му можеше да се нарекат особено широки, но все пак беше голям и просторен, един от великите градове на света и, както повечето големи градове — разраснало се волю-неволю човешко гъмжило. По заплетените му улици ханчета с керемидени покриви и конюшни със стръмни, покрити с каменни плочи стрехи стояха редом до палати с бели ръбести куполи и високи, опасани с тераси кули, които често свършваха с остър връх. Ковачници и ножарници, шивачници и касапници, дюкяни на продавачи на риба и работилници на тъкачи на черги отър-кваха рамене с мраморни постройки с високи бронзови порти зад масивни бели колони, зали на гилдии, на банкери и за покупка на стока на едро.

В този ранен час самите улици все още бяха потънали в дълбоки сенки, но гъмжаха от прословутата южняшка енергичност. Носилки, понесени от по двама стройни носачи, извиваха през тълпите почти с бързината на хлапетата, тичащи увлечени в игра, докато карети зад впрягове от по четири или шест коня се движеха бавно като колите и фургоните, повечето теглени от едри волове. Бавно се тътреха носачи с тежките си товари, провиснали на прътовете, държани от по двама души, чираци носеха на гръб навити на рула килими и сандъци с изделията на майсторите им. Улични продавачи деряха гърла и хвалеха стоката си на тави и ръчни колички — игли и панделки, или пък печени ядки и топли месеници, а акробати, жонгльори и музиканти Играеха и свиреха на всяка пресечка. Човек нямаше и да си помисли, че този град е бил под обсада.

Не всичко беше мирно обаче. Въпреки ранното утро по улиците се мяркаха буйни пияници, изхвърлени от гостилници и кръчми, и толкова много побойници и боричкащи се на калдъръма мъже, че щом подминеха едни, се натъкваха на други. Из тълпата се мяркаха и много ратници, с мечове на кръста и с ръкави, нашарени с цветовете на различните Домове, но дори те не си правеха труда да спрат уличните свади. В много от тези битки се бяха забъркали ратници — било едни с други или с мъже от Морския народ, с грубо облечени типове, които можеше да са ратаи, чираци или хамали. Войниците, като нямат какво да правят, ги хващаше скуката, а отегчените войници пиеха и налитаха на бой. Все пак го радваше, че ратниците на бунтовниците са отегчени.

Девите, които си пробиваха път през тълпата все така преструвайки се, че нямат нищо общо с Ранд, привличаха озадачени погледи и много чесане по главите, главно от страна на смуглите хора на Морския народ, макар че изуменото им зяпване скоро биваше последвано от детска глъч. Тайренците, повечето от които не бяха много по-светлоли-ки от Морския народ, вече бяха виждали айилци и макар сигурно да се чудеха защо са се върнали в града, си даваха вид, че точно тази заран си имат друга работа, много по-важна. Като че ли никой не обръщаше особено внимание на Ранд и останалите му спътници. По улиците се срещаха и други мъже и жени на коне, повечето чуждо-земци — тук някой белолик кайренски търговец в строго палто, там арафелец със сребърни звънчета, навързани на черните му плитки тук меденокожа доманка в полупрозрачна рокля, едва прикрита под наметалото, следвана от двама изгърбени охранници в кожени палта с пришити по тях стоманени кръгчета, там шиенарец с бръсната глава освен сивия перчем на темето и корема, изпънал копчетата на дрехата му. Човек не можеше и десет крачки да измине в Тийр, без да срещне другоземец. Дълги ръце имаше тайренската търговия.

Ала това съвсем не означаваше, че преминаването му през града беше без инциденти. Малко пред него едно ратайче на хлебар се спъна и падна, кошницата, която носеше, изхвърча във въздуха, а когато момчето се дръпна от калдъръма да отвори път на Ранд, спря със зяпнала уста и се вторачи в дългите самуни, застанали прави и подредени на пирамидка до кошницата. Някакъв мъж по риза, който пиеше на прозореца на втория кат на един хан, залитна и се прекатури на улицата с крясък, който секна, щом мъжът тупна на ходилата си няма и на десетина крачки от Тай’дайшар — а халбата в ръката му бе все още пълна. Ранд го остави зад гърба си ококорен, да се опипва в почуда. Вълните на променения шанс се стелеха след Ранд и обхващаха целия град.

Не всяко събитие щеше да е толкова безвредно като със самуните или толкова благополучно като с мъжа, приземил се на крака, вместо на главата си. Тези вълни можеха да обърнат едно безболезнено тупва-не в счупени кокали или врат. Дълги вражди можеха да започнат от това, че хора са изрекли неща, които не са си и помисляли, че ще чуят да излязат от устите им. Жени щяха да решат да отровят мъжете си заради дребни обиди, които години наред са търпели кротко. О, някой можеше да намери прогнила торба с жълтици, заровена в мазето му, без дори да е разбрал защо изобщо е почнал да копае, или някой можеше да поиска и да спечели ръката на жена, към която дотогава не е имал куража да се обърне, но колкото хора извадеха неочакван късмет, толкова щяха да претърпят разорение. Равновесие, така го беше нарекла Мин. Добро, което да уравновеси всяко зло. Зло, което да уравновеси доброто. Трябваше да приключи работата си в Тийр колкото може по-бързо. За препускане в галоп през тези пълни с хора улици и дума не можеше да става, но Ранд поддържаше достатъчно добър ход, за да принуди Девите да подтичват.

Крайната му цел беше изникнала пред очите му много преди да влезе в града: каменен масив като гол стръмен хълм, изпънал се от река Еринин към центъра на града и покриващ поне осем-девет марша, цяла квадратна миля или повече, и извисяващ се в небето. Камъкът на Тийр беше най-старото човешко укрепление, най-старата постройка на света, сътворена с Единствената сила през последните дни на самото Разрушение. Беше изграден от монолит, един-единствен камък, без нито една свръзка, въпреки че над трите хиляди години дъждове и вятър бяха прояли повърхността му. Първите бойници бяха на сто разтега над земята, макар да имаше много амбразури за стрелци и по-ниско, и отвори за заливане на щурмуващия враг с вряло масло или стопено олово. Никой подложил го на обсада не можеше да прекрати снабдяването на Камъка през собствените му укрепени със стени пристани и имаше много ковачници и цехове за направа и поправяне на всякакви оръжия в случай, че запасите в оръжейните се изчерпеха. На най-високата кула, издигаща се в самия център на Камъка, се вееше знамето на Тийр, наполовина червено, наполовина златно, с коса линия от три сребърни полумесеца и толкова голямо, че можеше ясно да се види как плющи от силния вятър. Трябваше да е силен, за да може да го раздвижи. Над по-малките кули се развяваха по-малки негови копия, но тук те се редуваха с още едно гънещо се под вятъра знаме, древния символ на Айез Седай, черното и бялото на червено поле. Знамето на Светлината. Знамето на Дракона, така го наричаха някои, сякаш нямаше друго, носещо това име. Върховният лорд Дар-лин, изглежда, с гордост изтъкваше верността си. Това беше добре.

Аланна беше вътре, а дали това бе добре, тепърва щеше да научи. Преди Елейн, Авиенда и Мин да го обвържат, не я усещаше така остро. Така поне си мислеше. Бяха успели по някакъв начин да я изтикат настрана и да се наложат, а тя му беше казала, че почти нищо не усеща от него освен присъствието — но все пак си стоеше някъде в тила му, възел от чувства и сетива. Май от дълго време не беше достатъчно близо до нея, за да ги усети. За сетен път почувства връзката си с нея като натрапничество, като опит да вземе връх над връзката му с Мин, с Елейн и Авиенда. Аланна беше уморена, все едно че напоследък не се беше наспивала достатъчно, и обезсърчена, със силни жилки на яд и свадливост. Зле ли вървяха преговорите? Скоро щеше да разбере. Тя вече трябваше да е разбрала, че той е в града, вече знаеше, че се приближава, макар и почти нищо повече. Мин се беше опитала да го научи на една хитрина, която наричаше „замаскирване“ и която уж трябваше да го скрие от връзката с Аланна, но той така и не бе успял да го постигне. Впрочем самата тя си признаваше, че също не може.

Скоро се озова на една улица, водеща право към площада, обкръжаващ Камъка от три страни, но нямаше намерение да подкара направо по нея. Първо, всички обковани с желязо порти щяха да са здраво залостени. Второ, оттук виждаше няколкостотин ратници в другия край на улицата. Допускаше, че ще са толкова пред всяка порта на крепостта. Не създаваха впечатление на обсадители. По-скоро се шляеха и си бъбреха нехайно — някои бяха смъкнали шлемовете и подпрели алебардите си на стените на сградите покрай улицата, а между тях сновяха слугини от близките ханове и кръчми и им продаваха от подноси ейл и вино — но едва ли щяха да са толкова кротки с човек, който се опитва да влезе в Камъка. Не че можеха да го спрат, естествено. Можеше да забърше няколкостотин души като мухи.

Само че не беше дошъл в Тийр, за да убива когото и да било, освен при крайна необходимост, тъй че подкара към конюшнята на един хан с керемиден покрив, триетажна сграда от сив камък. Табелата отпред беше прясно изрисувана, и то не с какво да е, а с грубо подобие на съществата, увити на ръцете му до лактите. Художникът явно беше решил, че съществото ще е нещо по-така, не каквото му го бяха описали, затова бе добавил дълги остри зъби и набръчкани оребрени криле. Криле! Изглеждаха като изкопирани от онези сеанчански летящи зверове. Кацуан погледна табелата и изсумтя. Нинив я погледна и се изкикоти. Мин също се изсмя!

Дори след като Ранд даде на двете босоноги конярчета по един сребърник, за да се погрижат добре за конете, те продължиха да зяпат Девите по-вторачено, отколкото монетите. Вторачено, но не толкова, колкото посетителите в гостилницата „Дракона“. Всякакви разговори заглъхнаха, щом Девите нахлуха след Ранд, с щръкнали към таванския гредоред върхове на копия и стиснали в ръце щитовете от бича кожа. Мъже и жени заобръщаха ниските си столчета и се запулиха. Повечето трябваше да са заможни търговци или солидни майстори занаятчии, но бяха зяпнали като селяци, видели за първи път град. Слугините в тъмни рокли с високи яки и къси бели престилки престанаха да притичват около масите и се озвериха над подносите. Дори момичето, което свиреше с чукчетата по дулцимера между двете камини, студени заради хубавата пролетна утрин, спря и зяпна.

Един много смугъл тип с леко къдрава коса — седеше на квадратна маса до вратата, — като че ли изобщо не забеляза Девите. Ранд отначало го взе за човек от Морския народ, макар да беше облечен в чудато палто без яка и ревери, бяло някога, но вече покрито с петна и омачкано.

— Казвам ти, имаме много, много от онез… червеи, дето правят… да, правят… коприна на кораб — заговори той на пресекулки със странен мелодичен акцент. — Но трябва да имам… черница… да, листа от черница да ги храня. Ще станем богати.

Събеседникът му на масата махна пренебрежително с дебелата си ръка; беше зяпнал Девите.

— Червеи ли? Всеки знае, че коприната расте по дърветата.

Ранд поклати глава, докато влизаше в гостилницата. Червеи! Какви ли не приказки измисляха хората само за да изтръгнат монета от някой друг.

— Агардо Саранче на вашите услуги, милорд, милейди — представи се с дълбок поклон слабият оплешивял ханджия и разпери широко ръце. Не всички тайренци бяха смугли, разбира се, но този беше светъл като кайриенец. — Какво ще обичате? — Черните му очи продължаваха да шарят по Девите и той току подръпваше дългото си синьо палто, сякаш изведнъж му бе станало тясно.

— Искаме стая с добър изглед към Камъка — каза Ранд.

Червеите я правят коприната, приятел — провлече някакъв мъж зад гърба му. — Очите си залагам.

При този познат акцент Ранд рязко се обърна и видя, че Аливия е зяпнала — с ококорени очи и изцедено от кръв лице — един мъж с тъмно палто, който тъкмо излизаше на улицата. Ранд изруга и прити-ча до вратата, но от хана се отдалечаваха поне десетина мъже с тъмни палта и всеки от тях можеше да го е изрекъл. Нямаше как да различи среден на ръст човек, видян само за миг, през рамо. Но се обърна, съжалил, че не можа да го хване. Да знаеше щеше да е по-добре, отколкото да предполага.

Попита Аливия дали го е видяла добре, но тя само поклати мълчаливо глава. Лицето й все още беше пребледняло. Освирепяваше, щом заговореше какво иска да направи на сул-дам, но явно беше достатъчно да чуе говора на родната си земя, за да се стъписа. Дано само това не се окажеше нейна слабост. Предстоеше й да му помогне по някакъв начин и той не можеше да си позволи да е слаба.

— Какво знаете за мъжа, който току-що излезе? — обърна се Ранд към Саранче. — Онзи, дето говореше малко замазано.

Ханджията замига.

— Нищо, милорд. Не съм го виждал преди. Една стая ли искате, милорд? — Очите му пробягаха към Мин и останалите жени и устните му замърдаха, сякаш броеше наум.

— Ако сте си помислили нещо непристойно, господин Саранче — каза възмутено Нинив и си подръпна плитката, провиснала под качулката на наметалото й, — съветвам ви да премислите хубаво. Преди да съм ви откъснала ушите. — Мин тихо изсъска, а едната й ръка се плъзна към другата китка, но спря. Светлина, ама бързо посягаше към ножовете си!

— Какво непристойно? — попита много невинно Аливия, а Кацуан изсумтя.

— Една стая — търпеливо повтори Ранд. „Жените винаги могат да си намерят повод да се възмутят“. Той ли си го помисли това, или беше Луз Терин? Сви неловко рамене. С леко раздразнение, което едва успя да прикрие. — Най-голямата ви стая, с изглед към Камъка. Няма да ни трябва задълго. Довечера ще можете пак да я дадете под наем. Конете ни обаче може би ще трябва да подслоните за ден-два.

По слабото лице на ханджията пробяга облекчение, макар че гласът му се изпълни с фалшива жалост.

— Съжалявам, но най-голямата ми стая е заета, милорд. Всъщност всичките ми големи стаи са заети. Но с огромна радост ще ви придружа нагоре по улицата до „Три луни“, където…

— Пфу! — Кацуан избута качулката да открие лицето си и отчасти златните дрънкулки по косата си. Цялата беше хладно сдържана; а погледът й — неумолим. — Мисля, че ще намериш начин да ни осигуриш стаята, момче. И мисля, че ще е по-добре да го намериш веднага. Плати му добре — обърна се тя към Ранд и дрънкулките се люшнаха. — Това беше съвет, а не заповед.

Саранче алчно пое тлъстата жълтица, подадена му от Ранд — целият хан едва ли печелеше повече за цяла неделя, — но тъкмо лишеното от възраст лице на Кацуан го отпрати бежешком към стълбите в дъното на гостилницата. Върна се след минутка и ги отведе до една стая на втория етаж с тъмен лъскав дървен цокъл и разхвърляно легло, широко колкото да легнат в него трима души, под двата прозореца, запълнени с извисяващия се над покривите Камък. Предишният наемател беше изгонен толкова припряно, че беше оставил на пода до леглото смачкани чорапи и един костен гребен на умивалника в ъгъла. Ханджията предложи да се разпореди да им донесат дисагите и вино и като че ли се изненада, когато Ранд отказа, но само като погледна лицето на Кацуан, се поклони чинно и отново изхвърча припряно навън.

Стаята беше доста широка като за в хан, но не можеше да се сравни с тези в имението на Алгарин, още по-малко в някой палат. Особено след като беше запълнена с дванайсет души. Стените сякаш притискаха Ранд. Усети как гърдите му изведнъж се стегнаха. Всеки дъх излизаше с усилие от дробовете му. Връзката се изпълни със съчувствие и тревога.

„Кутията — изпъшка Луз Терин. — Трябва да изляза от кутията!“

Задържал погледа си на прозорците — да вижда Камъка беше необходимост, а това, че виждаше и открито небе между „Дракона“ и Камъка, открито небе отгоре, малко облекчи дъха му, съвсем малко — задържал очите си приковани в небето над Камъка, той заповяда на всички да застанат покрай стените. Подчиниха се бързо. Е, Кацуан го изгледа рязко, преди да се плъзне към стената, а Нинив изсумтя, преди да се фръцне, но останалите се изместиха бързо. Ако си бяха помислили, че му е нужно пространство за безопасност, донякъде си беше така. С това, че излязоха от полезрението му, стаята като че ли стана малко по-голяма. Съвсем малко, но всяка педя беше благословено облекчение. Връзката беше пълна с тревога.

„Трябва да се измъкна — простена Луз Терин. — Да се измъкна навън“.

Ранд се вкочани пред това, което го чакаше, бдителен срещу всеки опит на Луз Терин да се намеси, сграбчи мъжката половина на Верния извор и сайдин се вля в него. Опита ли се лудият да го сграбчи първи? Със сигурност успя да се допре до него, докосна го, но Ранд го овладя. Планини от пламъци, рухнали на огнени лавини, се опитаха да го заличат със свирепия си порой. Вълни, пред които ледът щеше да е топъл, се опитаха да го отнесат към бушуващо море. А той засия сред всичко това, изведнъж така оживял, сякаш през целия си живот досега беше дрямал. Можеше да чуе всеки дъх в стаята, можеше да види огромното знаме на върха на Камъка толкова ясно, че почти му се стори, че откроява вътъка на платното. Двойната рана на хълбока му запулсира, сякаш се мъчеше да се изтръгне от тялото му, но с изпълнилата го Сила можеше да пренебрегне болката. Струваше му се, че и с меч да го прободат, пак може да я пренебрегне.

Но със сайдин дойде и неизбежното ужасно гадене, почти непреодолимото желание да се превие и да избълва всичко, което беше изял през живота си. Коленете му затрепериха. Бореше се това толкова упорито, колкото се бореше със Силата, а сайдин винаги и всякога трябваше да бъде надвит. Човек трябваше да покори сайдин на волята си, иначе той щеше да го унищожи. Лицето на мъжа от Шадар Логот изплува за миг в главата му. Изглеждаше разгневен. И готов да повър-не. Нямаше съмнение, че в този миг усещаше Ранд, както и Ранд — него. Само на косъм да помръднеше в която и да било посока и щяха да се докоснат. Дори по-малко от косъм.

— Какво става? — попита строго Нинив, приближи се до него и го погледна тревожно. — Лицето ти е посивяло. — Посегна към главата му и той настръхна.

— Добре съм. Отдръпни се. — Тя си остана на място и го изгледа с един от онези погледи, които жените си носят в кесийките на колана. Този специално говореше, че тя знае, че я лъже, макар да не може да го докаже. Пред огледалата ли ги упражняваха тези погледи? — Отдръпни се, Нинив.

— Нищо му няма, Нинив — каза Мин, макар нейното лице също да беше леко посивяло и беше притиснала корема си с ръце. Знаеше.

Нинив изсумтя, сбръчка презрително нос, но най-сетне се дръпна настрана. Сигурно на Лан му беше писнало и затова беше избягал. Не, не беше това. Лан нямаше да я напусне, освен ако тя не му кажеше, а и тогава — само за толкова, колкото трябваше. Каквото и да беше, Нинив знаеше и най-вероятно го беше отпратила някъде по свои причини. Айез Седай, с проклетите им тайни.

И той преля. Дух докосна Огън и познатата вертикална сребриста резка се появи до леглото, завъртя се около себе си и се ушири в смътна гледка с масивни, потънали в мрак колони. Единственото осветление идеше от стаята на хана. Отверстието, на една педя над пода, не беше по-голямо от вратата на стаята, но веднага щом се открои, три от Девите, вече забулени, притичаха през него, измъкнали копията си, а кожата на Ранд отново настръхна, щом Аливия скочи след тях. Да го пази беше дълг, който сама си беше наложила, но го приемаше толкова сериозно, колкото и Девите.

Тук обаче нямаше да има никаква засада, никакви опасности, затова той прекрачи и стъпи долу. В другия край Порталът висеше на една стъпка над огромните сиви каменни плочи — Ранд не искаше да им навреди повече, отколкото досега. Беше в Сърцето на Камъка и с изпълнилата го Сила и на светлината, процеждаща се през Портала от стаята на „Дракона“, успя да види тесния процеп в един от камъните, където беше забил в пода Каландор. Който го извади, ще последва. Дълго и упорито беше мислил, преди да прати Наришма да му донесе Каландор. Каквото и да казваха Пророчествата с това, чеще го последва, днес Наришма беше зает. Обкръжаваше го гора от огромни колони от червен мрамор, които се простираха в сумрака, скриващ незапале-ните златни светилници, сводестия таван и огромния купол. Ботушите му глухо отекваха в огромната зала, както и тихият шепот на меките ботуши на Девите. Тук усещането за теснота изчезна.

Мин скочи веднага след него — с по един нож за мятане във всяка ръка, завъртя глава насам-натам и очите й зашариха в тъмното — но Кацуан, застанала до отвора, каза:

— Никога не скачам, освен ако не е абсолютно наложително, момче. — И протегна ръка с очакване да я поеме.

Той я смъкна долу и тя кимна за благодарност. Можеше да означава благодарност. Или „Виж ти, отдели от проклетото си време за това“, също така. Над извърнатата й нагоре длан се появи кълбо от светлина, след миг над ръката на Аливия също затрептя светло кълбо. Около двете се разля светло петно и околният сумрак стана още по-тъмен. Нинив настоя за същата учтивост и намери у себе си благоприличие да измърмори едно „благодаря“ — тя също бързо сътвори светещата си топка, — но когато поднесе ръка на една от Девите — стори му се, че беше Сарендра, една от Шайдо, макар под черното було да не можеше да види нищо повече от две сини очи — тя изсумтя презрително и скочи с копие в ръка, последвана от другите две. Ранд остави Портала да се затвори, но сайдин задържа, въпреки кипналия си стомах и световъртежа. Не очакваше, че ще му се наложи отново да прелее, преди да е напуснал Камъка — Аланна не искаше да остави възможност на Луз Терин да се докопа до Силата.

„Трябва да ми се довериш — изръмжа Луз Терин. — Щом трябва да стигнем до Тармон Гай-дон, за да можем да умрем, трябва да ми се довериш“.

„Веднъж ми каза да не се доверявам никому — помисли си Ранд. — Включително и на теб“.

„Само лудите не вярват никому — прошепна Луз Терин. И изведнъж се разплака. — О, защо този луд е в главата ми?“

Ранд потисна гласа.

Закрачи към високата арка, извеждаща от Сърцето, и се изненада, като видя двама Бранители на Камъка — с широки шлемове и лъскави ризници, с бухнали ръкави на черните куртки на жълти ивици. С извадени мечове, те се взираха напрегнато през арката със смесица от смут и мрачна решителност. Явно се бяха стъписали от това, че виждат светлини и чуват стъпки да отекват в зала само с един вход, този, който пазеха. Девите се приведоха, изпънали копия, разпръснаха се от двете му страни и бавно запрйстъпваха срещу двамата.

— Кълна се в Камъка, той е! — възкликна единият и припряно прибра меча си в ножницата. Нисък и плещест, с крив белег, почващ от челото и минаващ през носа чак до челюстта, той дълбоко се поклони и разпери широко облечените си в стоманени ръкавици ръце. — Ягин Хандар, милорд. Камъкът стои. Това го получих в онзи ден. — И опипа с длан белега на лицето си.

— Почетна рана, Хандар, и паметен ден — отвърна му Ранд, докато другият също прибираше припряно оръжието си и се навеждаше за поклон. Чак сега Девите отпуснаха копията си, но лицата им останаха забулени. Паметен ден? Тролоци и мърдраали в Камъка. Втория път, в който истински беше развихрил Каландор, Меча, който не е меч, точно така, както трябваше да се използва. Лежащите навсякъде около него мъртви. Мъртвото момиче, което не можа да съживи. Кой можеше да забрави такъв ден! — Зная, че заповядах Сърцето да се пази, докато Каландор беше тук, но защо още стоите на пост?

Двамата се спогледаха озадачено.

— Вие наредихте да даваме стража, милорд Дракон — рече Хандар. — И Бранителите се подчиняват. Но нищо не сте казали за Каландор, освен никой да не се доближава до него, ако не представи сигурно доказателство, че го пращате вие. — Изведнъж нисичкият мъж се сепна и отново се поклони, още по-дълбоко. — Простете, милорд, ако ви се е сторило, че възразявам. Не исках. Да събера ли Върховните лордове от покоите им? Вашите се поддържат в готовност за идването ви.

— Не е нужно — отвърна Ранд. — Дарлин ще ме очаква и знам къде да го намеря.

Хандар потръпна. Другият изведнъж намери нещо много интересно по пода и се загледа в него.

— Може би все пак ще ви трябва водач, милорд — провлече Хандар.

— Коридорите… Коридорите понякога се променят.

Така. Шарката наистина се разбридаше. А това означаваше, че Тъмния докосва света повече от когато и да било от Войната на Сянката насам. Ако се разхлабеше прекалено преди Тармон Гай-дон, Дантелата на Вековете можеше да се разплете. И край на време, на реалност и сътворение. Трябваше някак да предизвика Последната битка, преди това да е станало. Само че не смееше. Все още не смееше.

Увери Хандар и другия, че не му трябва водач, и двамата отново се поклониха, явно приели, че Прероденият Дракон може да направи всичко, което твърди, че може. Простичката истина беше, че знаеше как да намери Аланна — можеше да посочи точно къде е, — а тя се беше раздвижила, откакто го бе усетила. За да намери Дарлин и да го уведоми, че Ранд ал-Тор идва, несъмнено. Мин му беше казала, че я държи в ръцете си, но Айез Седай винаги намираха начин да играят откъм двата края срещу средата. Винаги си имаха свои схеми, свои цели. Виж Нинив и Верин. Виж ги всички до една.

— Скачат, щом кажеш „хоп“ — заговори хладно Кацуан и смъкнакачулката си на гърба, докато излизаха от Сърцето. — Може да е лошо тебе, когато твърде много хора почнат да скачат при всяка твоя дума. — Тя да намери кураж да му го каже това! Проклетата Кацуан Мелайдрин!

— Аз водя война — отвърна й грубо Ранд. Гаденето го изнервяше. Точно затова беше груб. — Колкото по-малко хора ми се подчиняват, толкова по-голяма е възможността да загубя. А ако загубя, губят всички. Ако можех да накарам всички да се подчиняват, щях да го направя. — Бездруго твърде много хора не се подчиняваха или се подчиняваха по свой си начин. Защо Мин трябваше да изпита жалост, в името на Светлината?

Кацуан кимна и промълви почти на себе си:

— Така си и мислех.

Това пък какво трябваше да означава?

Камъкът си имаше всичките украси, достойни за палат, от копринените гоблени и скъпите килими по коридорите, от Тарабон, Алтара и самия Тийр, до златните стойки, крепящи светилниците с огледала. Раклите покрай каменните стени можеше да са за нещата, нужни на слугите за чистене, но бяха от скъпо дърво, повечето с резба и винаги с ръбове със златен варак. В нишите стояха купи и вази от порцелан на Морския народ, тънки като дървесни листа и многократно по-ценни от теглото си в злато, и масивни, обсипани със скъпоценни камъни статуетки: златен леопард с рубинени очи, който се мъчеше да събори сребърен елен с обсипани с перли рога, на височина цял разтег, златен лъв, още по-висок, със смарагдови очи и огнекапки вместо нокти, и други, толкова пищно обсипани с драгоценни камъни, че металът под тях не се виждаше. Слуги и слугини в ливреи и рокли на черни и златни ивици се кланяха или приклякаха в реверанс, докато Ранд се изкачваше нагоре през Камъка, а тези, които го разпознаваха, се кланяха доземи. Някои се ококорваха, щом видеха пристъпващите след него Деви, но изненадата им ни най-малко не забавяше проявата на дълбока почит.

Въпреки всичките дворцови украси Камъкът все пак беше пригоден за война, както отвън, така и отвътре. На всяко пресичане на два коридора на тавана имаше амбразури за стрелба. Стените между гоблените бяха нацепени с тънки отвори за стрелци, под ъгъл, тъй че да покриват коридорите в двете посоки, и ни едно от виещите се стълби-ща не беше без цепнатини, направени така, че стълбището да бъде засипано от дървени и метални стрели. Само един враг досега бе успял със сила да проникне в Камъка, айилците, а те бяха помели съпротивата твърде бързо, за да успее някой от защитниците да се включи в играта, но всеки друг враг, който успееше да влезе в Камъка, щеше да плати с кръв за всеки коридор. Само дето Пътуването завинаги беше променило облика на войната. Пътуването, както и Огнените цветя, и още толкова други неща. Кръвнината все пак щеше да се плати, но каменните стени и високите кули вече не можеха да задържат нападател. Аша’ман бяха превърнали Камъка в нещо толкова отживяло, колкото бронзовите мечове и каменни брадви по времето на Разрушението. Най-старата крепост на човечеството вече беше реликва.

Връзката с Аланна го водеше все нагоре и нагоре, докато не стигна до високи лъскави врати със златни леопарди за брави. Беше от другата страна. Светлина, как му се повръщаше! Ранд се стегна, дръпна едното крило и пристъпи вътре, като остави Девите на стража. Мин и другите го последваха.

Дневната беше почти толкова пищно обзаведена, колкото и личните му покои в Камъка; стените бяха отрупани с големи копринени гоблени със сцени на лов и битки, големият пъстър тарабонски килим на пода струваше толкова злато, колкото да изхраниш цяло село за една година, камината от черен мрамор бе толкова висока, че мъж да може да мине през нея, и толкова широка, че шестима да прекрачат един до друг. Всяка мебел, всички с внушителни размери, беше изкусно резбована, позлатена и осеяна със скъпоценни камъни, както и високите златни стойки на светилниците, чиито пламъци, отразени от огледалата, подсилваха светлината, струяща от остъкления таван. Златен глиган с рубинени очи и сребърни нокти и зъби, висок над един разтег, стоеше на позлатен постамент в единия край на стаята, а друг постамент като него крепеше орел с очи от смарагди и рубинени нокти, също толкова висок. Съвсем скромни изделия за Тийр.

Отпусната в едно от тежките кресла, Аланна вдигна очи, щом той пристъпи вътре, и протегна златния бокал в ръката си към една от стоящите облечени в черно млади слугини, за да го напълни с тъмно вино от високата златна кана. Стройна, със сива пола на зелени ивици, Аланна беше толкова красива, че Луз Терин си затананика в главата му. Ранд за малко щеше да посегне да си погали ухото с палец, но веднага си дръпна ръката, разколебан дали жестът си е негов, или на лудия. Тя се усмихна, но мрачно, и очите й обходиха Мин и Нинив, Аливия и Кацуан, а по връзката й потече подозрение, яд и свадливост. Последните две се усилиха за Кацуан. И радост имаше също така, примесена с всичко останало, щом погледът й се спря на него. Не че пролича в гласа й.

— Я, ами че кой можеше да ви очаква, милорд Дракон? — Натърти на титлата му. — Каква изненада, нали, милорд Асторил? — Значи все пак не беше предупредила никой друг. Интересно.

— Много приятна изненада — каза старият мъж, стана, поклони се и погали намаслената си остра брада. Лицето на Върховния лорд Асторил Дамара беше сбръчкано, провисналата до раменете коса — прошарена и оредяла, но гърбът му беше изправен и тъмните му очи гледаха остро. — От толкова време очаквам с нетърпение този ден. — Отново се поклони, този път на Кацуан, а после и на Нинив. — Айез Седай. — Твърде учтиво за Тийр, където преливането, че и самите Айез Седай бяха извън закона, преди Ранд да промени това.

Дарлин Сиснера, Върховен лорд и Стюард на Тийр в името на Преродения Дракон, със зелено копринено палто на жълти ивици по ръкавите и с позлатени ботуши, беше малко по-нисък от Ранд, с късо подкастрена коса и остра брадичка, широк нос и сини очи, рядкост за Тийр. Очите му се ококориха, щом се обърна и прекъсна разговора си с Каралайн Дамодред до камината. Кайриенската благородничка накара Ранд да трепне, въпреки че беше очаквал да я види тук. Литанията, с чиято помощ изковаваше в огън душата си, за малко щеше да потече в главата му, но той успя да я заглуши. Ниска, слабичка и бледолика, с големи тъмни очи и малък рубин, поклащащ се на челото й от златната верижка, вплетена в черната коса, падаща на вълни до раменете й, тя беше самата двойничка на братовчедка си Моарейн. На всичко отгоре беше облечена в дълго синьо палто, извезано на златни спирали освен водоравните ивици червено, зелено и бяло, спускащи се от яката до пешовете, впити зелени бричове и сини ботуши с високи токове. Явно модата наистина се беше разпространила. Все пак тя приклекна в реверанс, макар да изглеждаше непривично в това облекло. Луз Терин отново си затананика и Ранд съжали, че няма лице, та да го зашлеви. Моарейн беше спомен, който да втвърдява душата му, не за тананикане.

— Милорд Дракон — каза Дарлин и много сдържано се поклони. Не беше от тези, които са навикнали първи да проявят вежливост. На Кацуан изобщо не се поклони, само я погледна рязко, след което като че ли изобщо я пренебрегна. Беше го задържала за известно време с Каралайн в Кайриен, като „гости“. Нямаше да го забрави, нито дай гопрости. По негов жест двете слугини бързо се раздвижиха да им поднесат вино. Както можеше да се очаква, Кацуан с нейното лишено от възраст лице получи първия бокал, но изненадващо, на Нинив връчиха втория. Прероденият Дракон беше едно, но жена, носеща пръстена с Великата змия — съвсем друго, дори и в Тийр. Кацуан отметна качулката си и се отдръпна до стената. Не й беше много привично да се отдръпва. Но пък оттам лесно можеше да наблюдава всички. Аливия се намести до вратата, явно по същата причина. — Радвам се, че ви виждам в по-добро състояние от предишния път — продължи Дарлин.

— Оказахте ми голяма чест. Макар че заради нея все още мога да си изгубя главата, ако вашите Айез Седай не покажат малко повече напредък, отколкото досега.

— Стига си се цупил, Дарлин — измърмори насмешливо Каралайн с гърления си глас. — Мъжете много се цупят, нали, Мин? — Неясно защо Мин се изсмя.

— Вие какво търсите тук? — строго попита Ранд двамата, които не беше очаквал да види. Взе бокала от едната слугиня, докато другата се колебаеше между Мин и Аливия. Мин спечели, може би защото синята рокля на Аливия беше съвсем семпла. Отпи от виното си, след което се приближи до Каралайн — само един поглед на кайриенката и Дарлин се отдръпна ухилен — и двете си доближиха главите и си зашепнаха тихичко. Изпълнен със Силата, Ранд успя да долови по някоя дума. Неговото име, и на Дарлин.

Вейрамон Саняго, също Върховен лорд на Тийр, не беше нисък и стоеше прав като меч, но у него имаше нещо, което напомняше за надут петел. Посивялата му брада, островърха и намаслена, направо стърчеше от гордост.

— Да живей Господаря на Утрото — рече той и се поклони. Изпя го, по-точно. Вейрамон много си падаше по припяването и декламацията.

— Защо съм тук ли, милорд? — Въпросът сякаш го беше озадачил. — Ами, като чух, че Дарлин е обсаден в Камъка, какво друго можех да направя, освен да му се притека на помощ? Душата да ми изгори дано, опитах се да убедя и още няколко от другите да ме придружат. Щяхме набързо да сложим край на Естанда и цялата им пасмина, заклевам се!

— И стисна юмрук да покаже как щял да съкруши бунтовниците. — Но само Анайела намери кураж. Мекушава пасмина са кайриенците! — Каралайн млъкна и така го изгледа, че щеше да предпочете с меч да го мушнат, ако я беше забелязал. Асторил нацупи устни и заби очи във виното си.

Върховната лейди Анайела Наренцелона също носеше палто и впити бричове с ботуши с високи токове, макар да беше добавила дантела на дипли, а зеленото й палто бе обсипано с перлички. Върху черната й коса беше кацнала малка шапчица, обшита с перли. Дребничка и хубава, тя го удостои с реверанс и къдрава усмивка и като че ли бе готова да сграбчи ръката му и да я зацелува. „Кураж“ не беше най-точната пума за тази жена. „Хладнокръвие“, от друга страна…

— Милорд Дракон — изгука тя. — Жалко, че не мога да ви докладвам пълен успех, но моят старши на конницата загина в битка със сеанчанците, а вие оставихте повечето ми ратници в Иллиан. Все пак успях да нанеса удар във ваше име.

— Успех? Удар? — Навъсеният поглед на Аланна наведнъж обхвана и Вейрамон, и Анайела, преди отново да се извърне към Ранд. — Дебаркираха с един кораб на пристаните на Камъка, но повечето си ратници и всички наемници от Кайриен ги оставиха на брега горе, отделени от другите. И им заповядаха да влязат в града и да атакуват бунтовниците. — Изсумтя възмутено. — Единственият резултат беше много жертви от двете страни, а преговорите ни с бунтовниците се върнаха там, откъдето започнаха. — Къдравата усмивка на Анайела се сгърчи.

— Моят план беше да направим излаз от Камъка и да ги атакуваме от двете страни! — горещо възрази Вейрамон. — Дарлин отказа. Отказа!

Дарлин беше престанал да се хили. Стоеше леко разкрачен и приличаше на човек, който съжалява, че не държи меч вместо бокал.

— Казах ти го още тогава, Вейрамон. Дори да бях оголил Камъка от Бранителите, бунтовниците пак щяха да ни превъзхождат многократно. Многократно! Привлекли са всеки наемен меч от Еринин до залив Ремара.

Ранд седна на едно от креслата и преметна ръка на високия гръб. Тежките облегалки бяха без подпорки, тъй че мечът не беше проблем. Каралайн и Мин като че ли бяха превключили разговора си на облекло. Най-малкото си опипваха палтата и ушите му долавяха думи като кръстат бод и веревна кройка, каквото и да значеше това. Погледът на Аланна пробягваше между него и Мин и той усещаше по връзката борба между неверие и подозрителност.

— Оставих ви двамата в Кайриен, защото исках да сте в Кайриен — заговори той. Не се осланяше и на двамата, но в Кайриен нямаше да нанесат голяма вреда, там щяха да са чуждоземци без власт и сила. В гласа му се прокрадна яд, подсилен от гаденето. — Ще обмислите как да се върнете там колкото може по-скоро. Колкото може по-скоро.

Усмивката на Анайела увяхна още повече и тя раболепно се присви. Виж, Вейрамон беше замесен с по-сурова мая.

— Милорд Дракон, ще ви служа там, където заповядате, но най-добре мога да ви служа на родна земя. Познавам ги тези бунтовници, знам в какво може да им се вярва и в какво…

— Колкото може по-скоро! — сряза го Ранд и удари с юмрук по стола толкова силно, че дървото изпращя.

— Едно — каза Кацуан, съвсем ясно и съвсем непонятно.

— Силно ви съветвам да направите каквото ви казва, лорд Вейра-мон. — Нинив изгледа хладно Вейрамон и отпи от бокала си. — Нервен е напоследък, повече от всякога, и едва ли желаете да си го изкара на вас.

Кацуан тежко въздъхна.

— Не се бъркай в това, момиченце.

Нинив я изгледа с яд, отвори уста, после направи гримаса и я затвори. Стисна плитката си и се плъзна по килима към Мин и Кара-лайн. Много добре го докарваше плъзгането напоследък.

Вейрамон изгледа за миг Кацуан, отметнал глава тъй, че гледаше над носа си.

— Щом Прероденият Дракон заповядва, Вейрамон Саняго ще се подчини. Корабът ми може да се приготви да отплава утре, мисля. Така добре ли е?

Ранд кимна отсечено. Нямаше да си губи и един миг днес да отваря Портал, за да отпрати двамата глупаци там, където им беше мястото.

— В града цари глад. — Ранд погледна накриво златната мечка — за колко ли дни щеше да изхрани Тийр всичкото това злато? Щом си помисли за храна, стомахът му се сви — и зачака реакция, която последва бързо, макар и не оттам, откъдето очакваше.

— Дарлин се разпореди да докарат в града стада добитък и овце — заговори доста разгорещено Каралайн. И този път острият като кама поглед беше за Ранд. — Напоследък… — Поколеба се за миг, но погледът й си остана точно толкова парещ. — Напоследък месото се разваля два дни след клането, тъй че той се разпореди да докарат животните и фургони, пълни със зърно. Естанда и приятелите й заграбиха всичко за себе си.

Дарлин нежно й се усмихна, но тонът му беше извинителен.

— Три пъти се опитах, но Естанда е алчна, явно. Реших, че е безсмислено да снабдявам враговете си. Вашите врагове.

Ранд кимна. Добре, че поне не гледаше с пренебрежение на тежкото положение в града.

— Има две момчета, живеят извън градските стени. Дони и Ком. Нищо повече не знам за имената им. Около десетгодишни. Щом бунтовниците се усмирят и можете да излезете от Камъка, ще съм благодарен, ако ги намерите и ги държите под око.

Мин изпъшка и по връзката протече скръб, толкова силна, че почти надви изблика на обич, дошъл с нея. Така. Смърт трябваше да е видяла. Но за Моарейн беше сбъркала. Навярно това ясновидство можеше да се промени от тавирен.

„Не — изръмжа Луз Терин. — Ясновидството й не може да се отмени. Трябва да умрем!“ Ранд го заглуши.

Дарлин като че ли се озадачи от молбата, но я прие. Какво да прави, щом беше отправена от Преродения Дракон?

Ранд тъкмо се канеше да обясни целта на посещението си, когато в стаята влезе Бера Харкин, една от Айез Седай, които бе изпратил в Тийр да се оправят с бунтовниците, и погледна намръщено през рамо, сякаш Девите я бяха затруднили. Сигурно. Айилците гледаха на заклелите му се Айез Седай като на чирачки на своите Мъдри и Девите използваха всяка възможност да напомнят на чирачките, че все още не са Мъдри. Беше едра жена с къса кафява коса и грубовато лице и въпреки зелените коприни щеше да прилича на селянка, ако не беше айезседайската липса на възраст. Селска жена, управляваща дома и фермата си с твърда ръка обаче, и способна да каже дори на крал да не влачи кал в кухнята й. Зелена Аджа беше, в края на краищата, с цялата гордост и напереност на Зелената Аджа, от глава до пети. Намръщи се и на Аливия, с присъщото на Айез Седай презрение към дивачки, но мръщенето се сведе само до хладина, щом извърна погледа си към Ранд.

— Хм, трябва да кажа, че не би трябвало да се изненадвам, че те виждам, предвид случилото се тази сутрин. — Откопча семплата сребърна тока на наметалото си, закопча я на кесията на колана си и сгъна наметалото през ръка. — Макар че може да е и заради вестта, че другите са на не повече от ден западно от Еринин.

— Другите? — отрони Ранд. Тихо и твърдо като стомана.

Бера явно не се впечатли. Продължи да оправя гънките на наметалото си.

— Другите Върховни лордове и лейди, разбира се. Сунамон, ТолмеРан, всички. Явно много са се разбързали към Тийр. Колкото позволяват конете на ратниците им.

Ранд скочи толкова бързо, че мечът му се закачи за облегалката на креслото. Само за миг, защото позлатеното дърво, вече отслабено от предишния му удар, се разцепи с пукот и облегалката падна на килима. Той дори не я погледна. Глупаци! Сеанчанците на границата на Алтара, а те се връщаха в Тийр?

— Всички ли сте забравили какво значи да се подчиняваш? — викна той. — Веднага пратете вестоносци. Да се върнат в Иллиан по-бързо, отколкото са дошли, иначе ще ги избеся!

— Две — каза Кацуан. Какво броеше, в името на Светлината? — Малък съвет, момченце. Попитай я какво се е случило тази сутрин. Надушвам добри новини.

Бера леко се сепна — чак сега забеляза, че Кацуан е в стаята. Изгледа я много предпазливо и престана да си опипва наметалото.

— Стигнахме до споразумение — заговори тя, все едно че въпросът й бе зададен. — Тедосиан и Симаан се колебаеха, както винаги, но Хеарне беше не по-малко железен от Естанда. — Поклати глава. — Мисля, че Тедосиан и Симаан щяха да се огънат по-рано, но някакви типове със странен говор са им обещавали злато и войници.

— Сеанчанците — отрони Нинив. Аливия отвори уста и бързо я затвори, без нищо да каже.

— Може и те да са — съгласи се Бера. — Странят от нас и ни гледат все едно сме бесни псета, които всеки миг може да ги ухапят. Точно така изглежда, поне според малкото, което съм чувала за сеанчанците. Все едно, преди по-малко от час Естанда изведнъж взе да пита дали лорд Дракона ще възстанови титлата и земите й и всички останали се огънаха след нея. Споразумението е следното. Дарлин го признават за Стюард в Тийр, в името на Преродения Дракон, всички наложени от теб закони остават непроменени и те плащат за изхранването на града като репарация за бунта. В замяна получават пълно възстановяване, Дарлин става крал на Тийр и те му се заклеват във васална вярност. Мерана и Рафела приготвят в момента документите за подпис и печат.

— Крал? — възкликна невярващо Дарлин, а Каралайн пристъпи гордо и го хвана под мишницата.

— Възстановяване? — изръмжа Ранд и запокити бокала; виното се плисна по пода. По връзката потече тревога, предупреждение от Мин, но толкова се беше ядосал, че капка внимание не й обърна. Гаденето в корема му също се усили. — Кръв и кървава пепел! Лиших ги от владения и титли затова, че въстанаха срещу мен. Могат да си останат простолюдие и пак да ми се закълнат във вярност!

— Три — каза Кацуан и Ранд настръхна — и миг след това нещо го перна по задника като изплющял с все сила камшик. Устните на Бера се разтвориха смаяно и наметалото й се смъкна бавно от ръката й на пода. Нинив се изсмя. Бързо го прикри, но се изсмя! — Не ме принуждавай да ти напомням да се държиш прилично, момченце — продължи Кацуан. — Аланна ми каза условията, които си предложил, преди да напусне — Дарлин за Стюард, законите ти остават, всичко друго на масата — и явно са ги приели. Можеш да постъпиш както искаш, разбира се, но още един съвет. Когато условията, крито предлагаш се приемат, придържай се към тях.

„Иначе никой няма да ти вярва“, каза Луз Терин. И прозвуча съвсем разумно. За момента.

Ранд изгледа с гняв Кацуан, стиснал юмруци и на ръба да затъче нещо, с което да я опърли. Усещаше подутината на задника си и щеше още повече да я усети на седлото. Като че ли пулсираше, а с нея запулсира и гневът му. Тя най-спокойно сведе очи над виното си. Предизвикателство ли имаше в погледа й, или го предизвикваше да прелее? Тази жена го предизвикваше непрекъснато! Бедата бе в това че съветът й беше добър. Наистина беше предложил тези условия на Аланна. Беше очаквал да се пазарят повече, да спечелят повече, но все пак бяха постигнали точно каквото искаше. Повече. За репарации така и не беше помислил.

— Явно днес щастието ви се усмихва, крал Дарлин — рече той. Една от слугините приклекна в реверанс и му подаде друг бокал, пълен с вино. Лицето й беше невъзмутимо, досущ като на Айез Седай. Човек можеше да си помисли, че за нея мъже, спорещи със Сестри, си е нещо ежедневно.

— Да живей крал Дарлин! — възкликна Вейрамон, все едно че някой го душеше за гърлото, а след миг и Анайела го повтори задъхано, все едно че беше пробягала миля. Преди време самата тя беше подмятала, че й се полага корона в Тийр.

— Но защо ще ме искат за крал? — попита учудено Дарлин и прокара ръка през косата си. — Или който и да било. В Камъка не е имало крале, откакто е умрял Морейна, преди хиляда години. Или вие сте настояли за това, Бера Седай?

Бера се изправи, вдигна наметалото си и почна да го изтупва.

— Беше тяхно… „настояване“ е силно казано… тяхно предложение. Всеки от тях би подскочил пред възможността да седне на трона, особено Естанда. — Анайела се окашля задавено. — Но знаеха, разбира се, че изобщо не могат да се надяват на това. По този начин могат да се закълнат във вярност на вас, вместо на Преродения Дракон, и така нещата да станат по-малко неприемливи.

— А ако станеш крал, това значи, че „Стюард на Тийр в името на лорд Дракона“ става по-незначителна титла — намеси се Каралайн и се изсмя гърлено. — Може дори да добавят още две-три по-гръмки титли, така че това да се забрави. — Бера присви устни, сякаш точно това се канеше да изтъкне.

— А ти би ли се омъжила за крал, Каралайн? — попита Дарлин. — Ще приема короната, но само ако се съгласиш. Макар че ще се наложи и корона да си поръчвам.

— Аз мога да ти кажа как трябва да изглежда, ако искаш — обади се Мин.

Каралайн пак се засмя, пусна ръката му и се отдръпна важно.

— Ще трябва да те видя с нея, преди да мога да ти отговоря. Поръчай си короната на Мин и ако ти стои хубаво… — И се усмихна. — Тогава може и да си помисля.

— Всичко най-добро ви желая и на двамата — прекъсна ги сухо Ранд. — Но в момента имаме много по-важна работа. — Мин го изгледа рязко, а по връзката потече неодобрение. Нинив също го изгледа рязко! Това пък защо? — Ти ще приемеш въпросната корона, Дарлин, и веднага щом се подпишат документите, искам да ги арестуваш въпросните сеанчанци, а след това да събереш всички мъже в Тийр, които могат да различат единия край на меча от другия. Ще ви осигуря Аша’ман, който да ви отведе в Арад Доман.

— И мен, нали, лорд Дракон? — попита жадно Вейрамон. Само дето не подскочи от нетърпение, настръхнал като петел. — Щом има някъде да се води бой, ще ви служа по-добре, отколкото да се мотая в Кайриен.

Ранд го изгледа. Както и Анайела. Вейрамон си беше кръгъл тъпак, а и на нея не можеше да разчита, но не виждаше какво толкова могат да навредят с не повече от шепата си следовници.

— Добре… Двамата можете да придружите Върховния лорд… тоест крал Дарлин. — Анайела преглътна, сякаш съжалила, че не може да се върне в Кайриен.

— Но какво се очаква от мен да свърша в Арад Доман? — поиска да разбере Дарлин. — Според малкото, което съм чувал за тази страна, там е пълна лудница.

Луз Терин се изсмя дивашки в главата на Ранд.

— Тармон Гай-дон иде — отвърна Ранд. Светлината дано да се смилеше да не дойде твърде скоро. — Отивате в Арад Доман, за да се подготвите за Тармон Гай-дон.