Серия
Колелото на времето (11)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Knife of Dreams, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 80 гласа)

Глава 34
Чашка каф

Фурик Карийд опря стоманения си юмрук до сърцето си да отвърне на поздрава на часовия, без да обръща внимание, че мъжът се изплю, щом го подмина. Дано само осемдесетте мъже и двадесетте и един огиери също да не му обърнеха внимание. Трябваше да го подминат, ако разбираха кое е по-добре за тях. Беше дошъл да събере информация, а едно убийство щеше да го затрудни. Откакто слугата му Аджимбура бе забил ножа си в сърцето на един знаменосец заради предполагаемо оскърбление към господаря му — всъщност беше си истинско оскърбление, но Аджимбура трябваше да си сдържи нервите така, както ги сдържа самият той — бе започнал да оставя дребния жилав планинец в гората със сул-дам, дамане и част от гвардията да наглеждат товарните коне, щом влезеше в поредния лагер. Дълъг път за тоя дето духа беше изминал от Ебу Дар: почти четири недели гонеше слухове, докато мълвата най-сетне не го доведе в този лагер в източната част на Централна Алтара.

Спретнатите редици бели шатри и коневръзи бяха изпънати на горска поляна, достатъчно просторна, за да кацат на нея ракен, но и помен нямаше нито от ракен, нито от летци, нито от наземна рота с фургоните и гледачите на ракен. Но той и не беше виждал ракен в небето вече от доста време. Всички уж ги били изпратили на запад. Не знаеше защо, нито го интересуваше. В целия този свят Върховната лейди беше единствената му цел. Високият тънък съобщителен стълб обаче хвърляше дълга сянка под утринното слънце, тъй че някъде наблизо все пак трябваше да има ракен. Според него лагерът трябваше да побира около хиляда души, без да се броят налбантите, готвачите и други такива. Интересно, всички войници носеха познатата броня от родния край, вместо тукашните железа и шлемове с решетки пред лицата. Практиката беше повечето части да се подсилват с мъже от отсамната страна на океана. Интересно беше също и че повечето бяха в пълно снаряжение. Един командир рядко държеше войниците си в пълно снаряжение, освен ако не очакваше скоро да влязат в акция. Според слуховете, до които се беше добрал, тук случаят май беше точно такъв.

Трите пилона за знамена отличаваха командната шатра — висока и с прави стени от бяло платно, с отдушници за проветряване. Сега от тях не излизаше дим, защото утрото не беше много студено, макар слънцето все още да клечеше ниско над хоризонта. На единия пилон вяло висеше имперското знаме със синята рамка, скрило в гънките си златния ястреб, стискащ мълнии в ноктите си. Някои командири го изпъваха на хоризонтален прът, за да се вижда винаги цялото, но според него това бе излишна показност. Другите две знамена, на по-късите пилони от двете страни, трябваше да са на полковете, към които се числяха бойците.

Карийд слезе пред командната шатра и смъкна шлема си. Капитан Мусенджи го последва — лицето му бе намръщено, обрулено от вятъра и слънцето. Останалите мъже също слязоха, за да отпочинат конете им, и застанаха до животните. Огиерите Градинари се подпряха на бойните си брадви с дългите дръжки с черни пискюли. Всички знаеха, че няма да се задържат дълго тук.

— Пази ги да не ни създадат неприятности — обърна се той към Мусенджи. — Ако това значи да търпят обиди, така да бъде.

— Ако бяхме убили неколцина, обидите щяха да са по-малко — измърмори Мусенджи. Беше служил в Гвардията на Смъртната стража по-дълго и от Карийд, нищо, че косата му все още беше безукорно черна, и бе готов да търпи обиди към Гвардията толкова, колкото и към Императрицата, дано да живее вечно.

Харта почеса с пръста си, дебел като наденица, дългия си посивял мустак. Първият Градинар, командир на всички огиери в личната охрана на Върховната лейди Тюон, беше висок колкото седнал на кон човек и почти толкова широк. В боядисаната му в яркочервено и зелено броня имаше стомана колкото за трима-четирима човеци. Лицето му беше кисело също като на Мусенджи, но буботещият му глас бе Кротък. Огиерите винаги бяха кротки, освен по време на битка. Тогава ставаха ледени като дълбока зима в Джеранем.

— След като освободим Върховната лейди, можем да избием толкова от тях, колкото трябва, Мусенджи.

Осъзнал, че му напомнят да се върне към задълженията си, Мусенджи се изчерви, че си беше позволил да се разсее.

— След това, да.

През дългите години служба Карийд се беше научил на сурова дисциплина; учителите му го бяха школували твърде добре, за да си позволи да въздъхне, на ако не беше от Смъртната стража, сега сигурно щеше да го направи. Не защото Мусенджи искаше да убие някого и почти всеки щеше да му свърши работа. По-скоро защото оскърбленията, които бе подминавал през тези последни няколко недели, го глождеха не по-малко, отколкото Мусенджи и Харта. Но Стражите правеха каквото им бе по силите, за да изпълнят задачите си, а ако това означаваше да подминават мълчаливо войници, които плюеха зад гърба им и им се подиграваха, значи трябваше да ги подмине. Важното беше само едно: Върховната лейди Тюон да бъде намерена и спасена. Всичко друго нямаше значение.

С шлема под мишницата, той се шмугна през входното платнище и завари вътре повечето офицери в лагера струпани около голяма карта, изпъната на сгъваема походна маса. Половината носеха брони, боядисани на хоризонтални червени и сини ивици, другата половина — на червени и жълти. Щом влезе, всички се изправиха и го зяпнаха — мъже от Ноуийл и Дейлъншар с кожа по-черна и от въглен, мъже с бронзови лица от Н’Кон, русокоси мъже от Мечоакан, светлооки мъже от Алкам, мъже от всички части на Империята. Погледите им не таяха онова безпокойство, често примесено с възхита, с което беше привикнал, а бяха почти предизвикателни. Като че ли всички бяха повярвали в мръсната мълва за съучастието на Гвардията в деянията на някакво си момиче, представящо се за Върховната лейди Тюон, което обирало златото и скъпоценностите на търговци. Сигурно вярваха и на другия слух, който се шепнеше за въпросното момиче, не просто мръсен, а ужасен. Не. Това, че животът на Върховната лейди бе застрашен от самата Всепобедна армия, само по себе си беше ужасно. Този свят беше полудял.

— Фурик Карийд — представи се той хладно. Ръката му искаше сама да посегне към дръжката на меча и само здравата му дисциплина я задържа. Дисциплината и дългът. Беше понасял удари от меч заради дълга. Можеше да изтърпи и обиди заради него. — Желая да поговоря с командира на този лагер.

Тишината се проточи.

— Всички навън — изрева най-сетне един висок мършав мъж. Другите отдадоха чест, взеха си шлемовете от другата маса и се изнизаха. Никой не отдаде чест на Карйид. Десницата му се сви, усети призрачната дръжка и се отпусна.

— Гамел Луни — представи се слабият мъж. Върхът на дясното му ухо беше отрязан, широкият бял белег продължаваше през къдравата черна коса, с побелели кичури около него. — Какво искате?

Във въпроса се долавяше съвсем лека нотка на тревога. Корав и сдържан мъж. Иначе нямаше да си е спечелил трите червени пискюла, красящи шлема му върху оръжейния рафт. Слаби мъже, невладее-щи нервите си, не се издигаха до поста флаг-генерал. Карийд подозираше, че единствената причина Луни да пожелае да говори с него, са трите черни пискюла на собствения му шлем.

— Не да се меся в командването ви. — Луни имаше основание да се опасява от това. Ранговете в Гвардията на Смъртната стража бяха с половин стъпка по-високи от тези извън нея и той можеше да си присвои командването на частта му, ако му се наложеше, макар че след това щеше да е длъжен да обясни причините. И тези причини трябваше да са много убедителни, за да не загуби главата си. — Разбирам, че напоследък е имало… трудности в тази част на Алтара. Искам да знам в какво навлизам.

— „Трудности“ — изсумтя Луни. — Това е само едно от възможните определения.

В шатрата влезе набит брадат мъж в просто кафяво палто. Носеше резбован дървен поднос със сребърна кана и две груби бели чаши, от онези, които не се чупят, докато ги караш във фургоните. Въздухът се изпълни с миризмата на прясно сварен каф.

— Вашият каф, флаг-генерал. — Мъжът постави подноса в края на масата с опънатата карта и грижливо напълни едната чаша с черната течност. Поглеждаше с крайчеца на окото си Карийд. Беше на средна възраст, носеше на колана си два дълги ножа и ръцете му бяха като на мъж, който умее да борави с тях. Карийд долови у него близък на Аджимбура — по дух, макар и не по крьв. Тези тъмнокафяви очи не можеха да са от хълмовете Кенсада. — Изчаках другите да напуснат, щото едва ли ще стигне и за вас, госнодарю. Не знам дали скоро ще получа още.

— Желаете ли каф, Карийд? — Неохотата на Луни беше повече от явна, но трудно можеше да не го покани. За толкова голямо оскърбление Карийд щеше да бъде принуден да го убие. Или поне така трябваше да си е помислил Луни.

— С удоволствие — отвърна Карийд, сложи шлема си до подноса, смъкна черните стомени ръкавици и ги остави до него.

Слугата напълни и втората чаша и понечи да се отдръпне в ъгъла на шатрата, но Луни рече:

— Това засега е всичко, Мантуал.

Набитият мъж се поколеба, изгледа накриво Карийд, после се поклони на Луни, докосна очите и устните си с пръсти и излезе.

— Мантуал се престарава в грижите си за мен — обясни Луни. Явно не му се щеше да го обяснява, но държеше да избегне онова, което можеше да се приеме за открито оскърбление. — Странен тип. Лепна ми се още преди години в Буджили, пълзя, докато ми стане личен слуга. Мисля, че ще остане при мен дори да престана да му плащам. — Да, досущ като Аджимбура.

През първите няколко минути само отпиваха каф: крепяха чашите на връхчетата на пръстите си и се наслаждаваха на тръпчивата му горчивина. Запасите на самия Карийд от черните зърна, определено не от планините Айджаз, бяха привършили преди неделя и той се изненада колко му беше липсвал каф. Така и не се беше замислял от колко необходими неща се лишава. Щом изпиха чашите, Луни ги напълни отново.

— Разкажете ми за трудностите — подкани го Карийд, след като се разбра, че разговорът ще бъде учтив. Винаги се стараеше да е учтив, особено с хора, които щеше да убие, а грубостта тук само щеше да стегне езика на Луни.

Луни остави чашата си, опря юмруци на масата и изгледа намръщено картата. По нея се виждаха пръснати червени клинове с хартиени флагчета на върха — бележеха придвижващи се сеанчански части, и червени звезди, означаваши държащи се на място сили. Малки червени кръгчета бележеха сражения, но странно, нямаше ги белите кръгчета, обозначаващи противника. Никакви.

— През последната неделя — заговори Луни — имаше четири по-сериозни сражения и над шестдесет засади, малки схватки и нападения, много от които доста големи, всички на протежение от триста мили. — Това обхващаше почти цялата карта. Гласът му беше напрегнат. Явно ако имаше избор, нямаше да каже нищо на Карейд. Обаче нямаше избор. — На противниковата страна би трябвало да са включени шест до осем армии. В нощта след първото голямо стълкновение имаше девет големи нападения, всяко на по четиридесет-петедесет мили от полесражението. Немалки войски при това, поне ако се вземат в цялост, но не можем да ги открием и никой няма представа откъде може да са дошли. Които и да са те, имат дамане, онези Айез Седай, и може би от онези прокълнати Аша’ман. Хора са били разкъсвани от взривове, а нашите дамане твърдят, че не са били причинени от Силата.

Карийд отпи глътка каф. Този човек изобщо не мислеше. Ако врагът разполагаше с Айез Седай и Аша’ман, можеше да е използвал онова, дето го наричаха Пътуване, за да се придвижи само с една стъпка толкова далече, колкото пожелае. Но ако враговете можеха да правят това, защо не го бяха използвали, за да се измъкнат с плячката си? Навярно не всички Айез Седай и Аша’ман владееха Пътуването, но това водеше до друг въпрос. Защо не са изпратили онези, които го владеят? Може би единствените им Айез Седай бяха дамане, които бяха откраднали от Тарасинския палат. Според сведенията никоя от тях нямаше представа как се Пътува. Това изглеждаше логично.

— Какво разправят пленниците за онези, които са ги пратили?

Луни отвърна с горчив смях:

— За да имаш пленници, ти трябва поне една победа. Тук имахме само низ от поражения. — Вдигна чашата си и бавно отпи. Говореше така, все едно бе забравил униформата на Карийд. Говореше като войник на войник, за занаята. — Преди няколко дни Гурат си въобрази, че е спипал някои от тях. Загуби четири знамена конница и пет пехота, почти до последния мъж. Не всички са мъртви, но повечето ранени ги пиши отписани. Надупчени със стрели от арбалети. Повечето са тарабонци и амадицийци, но общо взето е все едно, нали. Трябва да са били към двайсет хиляди стрелци, ако не и повече. Може би трийсет. И въпреки това са успели да се скрият от морат’ракен. Зная, че сме убили някои от тях — поне така твърдят донесенията, — но те никога не оставят мъртъвците си на бойното поле. Някои глупаци вече шушнат, че се бием с призраци. — Можеше и да ги смята за глупци, но пръстите на лявата му ръка неволно се кривнаха в знака „зло да бяга“.

— Едно знам, да ти кажа, Карийд. Командирите им са много добри. Много, много добри. Всеки, който се изправя срещу тях, губи. Губи жестоко.

Карийд кимна умислено. Разсъждавал беше, че може би Бялата кула е възложила на най-добрите си да отвлекат Върховната лейди Тюон, но не беше си и помислял що за хора са така наречените „велики пълководци“ от тази страна на океана. Може би истинското име на Том Мерилин всъщност беше Агелмар Джагадс или Гарет Брин? С нетърпение очакваше да го срещне този човек, не на последно място — за да го попита как е разбрал за пристигането й в Ебу Дар. Можеше да скрие съучастничеството на Сурот, но можеше и да го потвърди. Когато си на високо, днешният съюзник може да се окаже утрешната жертва. Всички от Гвардията на Смъртната стража бяха да’ковале на самата Императрица, дано да живее вечно, но все пак живееха на високото.

— Би трябвало да има някакъв план да бъдат открити. Вие ли отговаряте за това?

— Не, слава на Светлината! — отвърна разгорещено Луни. И отпи дълга глътка, съжалил сякаш, че не е бренди. — Генерал Чайсен превежда цялата си армия през Теснините на Малвайд. Тарасинският палат явно е решил, че това е достатъчно важна задача, за да се рискува да бъдем ударени от Муранди или Андор, макар че според това, което чух, в момента нито една от двете страни не е в състояние да нанесе удар по когото и да било. Аз само трябва да изчакам тук, докато пристигне Чайсен. Тогава според мен резултатът ще е друг. Повече от половината бойци на Чайсен ще са ветерани от отечеството.

Изведнъж Луни като че ли си спомни с кого разговаря и лицето му се вцепени като маска от черно дърво. Все едно. Карийд вече бе убеден, че всичко това е работа на Мерилин, или каквото там му беше истинското име. И разбираше защо прави това, което прави. При други обстоятелства щеше да сподели съображенията си с Луни, но Върховната лейди нямаше да е в безопасност, докато не бъде върната в Тарасинския палат с онези, които я познаваха по лице. Ако този човек не му повярваше в главното, че тя наистина е Върховната лейди, щеше ненужно да я постави в още по-голяма опасност.

— Благодаря ви за кафа — рече той, остави чашата и взе шлема и ръкавиците си. — Светлината да ви пази дано, Луни. Някой ден дано се срещнем в Сеандар.

— Светлината да ви пази, Карийд — отвърна Луни, явно изненадан от учтивото сбогуване. — Дано се срещнем някой ден в Сеандар. — Беше споделил своя каф и Карийд не се беше скарал с него. Защо трябваше да е изненадан?

Карийд не проговори на Мусенджи, докато не напуснаха лагера-Огиерите Градинари вървяха малко пред хората-гвардейци. Харта крачеше до Карийд, метнал на рамо дългата си брадва.

— Тръгваме на североизток — каза Карийд. — Към Теснините на Малвайд. — Ако помнеше добре картите, а рядко забравяше карта, стига да я зърне, щяха да стигнат дотам за четири дни. — Светлината дано ни освети да пристигнем там преди Върховната лейди.

Ако не успееха, преследването щеше да продължи, чак до Тар Валон, ако се наложеше. Изобщо не можеше и да помисли да се върне без Върховната лейди. Ако се наложеше да я измъкне от самия Тар Валон, щеше да го направи.