Николай Хайтов
Троянските коне в България (92) (Книга първа)

Кой може да затрие България и българщината?

Има в историята на човечеството примери на държави, които се самопогубват. Такъв е случаят с разпадането на Съветския съюз, а в исторически план — с покоряването на древна Гърция от Филип Македонски. Филип Македонски подкупва отначало знаменития оратор Демостен, а след това и почти цялото Народно събрание на могъщата по туй време Атинска държава. Така с помощта на най-масовия в историята подкуп се осъществява поглъщането й от Филиповата Македония. Това е и краят на прославената с победата си над персите Атинска държавица.

От десетки подобни примери става ясно, че институцията, която най-леко може да погуби една държава — това е на първо място парламентът. Той би могъл да ни увлече например в една предварително загубена война, каквато е Първата световна. Най-големият подкуп е бил даден тогава на министър-председателя Васил Радославов. Може и едно правителство да подрони устоите на държавата, ако остави армията си невъоръжена, гладна и деморализирана (свидетели сме на успешен опит в това отношение, за щастие без България да е стигнала все още до фатални последици). Затриването на една държава може да се осъществи, ако се опразни хазната и тя не може да поддържа обезпокоителните механизми, за които стана вече дума — армията, разузнаването и полицията. А хазната винаги ще си остане празна, ако се изтърват (както е в момента) спиртният и тютюневият монопол, двата традиционни източника на старата „пазарна“ България, от които се набира нейната издръжка. Тези две най-важни кранчета са в момента здраво завити надясно и почти нищо не пущат. Спиртният монопол е засега в ръцете на Цар Киро и подобните му, а тютюневият се разпадна пред очите ни. Създадената акцизна полиция е повече декоративна, отколкото е сериозен държавен инструмент, защото подкупннчеството в едно разклатено, деморализирано общество е неотразима сила, както Филип Македонски блестящо го е доказал.

Деморализацията в държавата достига своя най-опасен връх, когато на родолюбието започва да се гледа като на анахронизъм и граждански позор.

Том е най-опасната фаза, когато бацилът на националния нихилизъм доизгризва белите дробове на обществото и то може да рухне при всяко, дори най-малко побутване отвътре или отвън.

Институция, която би могла да предреши съдбата на държавата и на народа, който живее в нея, е Министерството на образованието, като избие от главите на подрастващите поколения двете спасителни понятия — „отечество“ и „отечествен дълг“, или ако успее да ги излъже, че те са граждани на света, което означава, че те ще се чувстват като „у дома си във всяка точка на света“.

Тогава собствената държава няма защо да се брани. Ако по-голяма част от населението мисли така, тази държава е обречена. Независимо че космополитизмът (старият интернационализъм) е най-върлата утопия, доскоро това бе основната идеологическа линия на родното Министерство на образованието, в не по-малка степен и на родната „Българска национална телевизия“.

Всъщност най-сигурно може да се затрие една държава чрез телевизията и нейната посестрима — националното радио. При умело режисиране на процеса те могат да се превърнат в съвършени претопителни машини, на които никой досега не е могъл докрай да се противопостави. Те са в състояние сами да предрешат националната ни съдба. Като споменавам за „национална съдба“, имам предвид заличаване на българската самоличност и самосъзнание, Инструментът за този вид самоунищожение е епидермалната вносна „култура“, която заглажда като с ютия мозъчните гънки на т.нар. телезрители (може да се каже и телепопивателни). Би могло още да се каже, че най-голямата битка, която се води в момента, не е в Босна, нито в Чечня. Не е необявената вътрешна война в Алжир или кръвопролитията в Сомалия. Най-голямата световна битка в момента между суперсилите е за телевизионно време.

Нека да добавя, че когато говорим за институции и „личности“, да не се лъжем, че става дума да различни неща. Всяка институция се доминира от личности, тъй че в края на краищата личностите са, които могат да закрепят държавата ни или да я продават, предават, присвояват или най-сетне — ликвидират. Особено ако въпросната личност е водач на партия, председател на комисия към Народното събрание, да не говорим за министър-председател или „председател-президент“, каквато бе първоначалното название на държавния глава.

Възможно е да ми се възрази: Какво може един президент без Народното събрание, без изпълнителната и съдебната власт? Моят отговор е: какво ли не може. Може така да подреди външната ни политика, че да обърнем всичките съседи срещу нас, а това е само едно от многото неща, които един президент (за лошо или за добро) може да стъкми, ако се опре на достатъчен брои свои хора в апарата на трите власти.

Пред очите ни от три години насам текат усилията за препотурчването на българите мохамедани в Родопите, за заличаване на българското им самосъзнание. Държавната магистратура с нищо не реагира на това „явление“.

Тя остана безмълвна, с едничко май изключение — усилията на главния прокурор Татарчев да вкара в затвора един от многото фалшификатори на „помашката“ национална самоличност. Когато тези усилия бяха увенчани с успех, появи се подписка на уж български „интелектуалци“, които гордо се завайкаха за освобождаването на престъпника. Те си въобразиха, че никой няма да се досети за връзката на тези дежурни подпискари с отродителната акция за провъзгласяване на българите мохамедани за малцинство, в която мнозина от тях взеха най-активно участие. Активно и недотам сръчно. Някои безскрупулни техни действия възпламениха приглушеното доскоро национално самосъзнание на българите мохамедани и стана ясно, че народът, макар омаломощен, все още не е труп.

В напаст за държавата могат да се превърнат обеднели „интелектуалци“, които стават наемници на задгранични враждебни сили и съдействат под една или друга форма на отродителните процеси.

Нацията ни физически може да бъде изличена от лицето на земята вследствие и на неблагоприятно протичащите демографски процеси, намалена раждаемост и повишена смъртност.

Изобщо всичко е в ръцете на ръководещите личности. За съжаление техният подбор веднага след изборите излиза вън от контрола на избирателя, защото нашата конституция не го предвижда. Това е основен и дано не се окаже фатален недостатък на конституцията ни. Да се надяваме, че може би той някога ще бъде отстранен и дано тази промяна изпревари бурно протичащите в страната отродителни вихри.

Промяната трябва да е радикална: избирателите по инициатива на определен брой от тях да могат да изискват отзоваването на депутата, ако наруши законите, неоправдано се обогати или измени на изборната платформа, в името на която е изпратен в парламента.

В противен случай, както е сега, все едно какви качества ще прояви един депутат, четирите години са му вързани в кърпа заедно с обществената вреда, която ще нанесе.

Не е лошо да се прегледат конституциите на държавите — Швейцария и други, които са заложили в своите конституции необходимите обезопасителни от такива депутатски „грешки“ механизми.