Николай Хайтов
Троянските коне в България (143) (Книга първа)

Литературата е мъченичество

Из встъпителното слово на акад. Николай Хайтов, председател на СБП, Произнесено на творческата дискусия по проблемите на съвременната българска литература

Катастрофични в някои отношения промени в материалната и особено в комуникативната сфера дадоха силно отражение и в доста по-консервативната духовна сфера. Литературната критика на практика изчезна. Замести я търговската реклама. Литературната критика се среща само от време на време и се употребява за илач. На един колега бе възложено през последните два месеца и половина да гледа предаването „Книжна борса“ по телевизията и знаете ли какъв бе резултатът от това? — 94 на сто от показаните автори от трите ни писателски общности, само 6 на сто (по-малко от една десета) са членове на нашия съюз, Съюзът на българските писатели. Малко по-добре, но сходно е положението с отзивите на нови книги в печата. Друг е въпросът за качеството на въпросните блицинформации по радиото и телевизията, подчинени в по-голямата си част на чисто комерсиални, политически и по-точно с партизански интереси. Няма съмнение, че Съюзът и членуващите в него творци са подложени на съвсем очевидна дискриминация, и то без следи от видимо насилие. Това е истината. Иначе не може да се обяснят специалните режими в Телевизията и Радиото, на които е подложена по-голямата част от българските писатели затова, че си позволяват да членуват в набедения за тоталитарен СБП. А не, да речем, в Сдружението, под патронажа на „Отворено общество“.

Тъжно е, че е така, но които не вярва, може да погледа телевизията, да послуша радиото, да понадникне във вестниците и ще се убеди, че освестяването поне в някаква степен на литературната ни критика е една от първите необходимости за нашата литературна действителност.

На всичко отгоре свидетели сме на систематични опити цялата тъй наречена „социалистическа литература“ да бъде зачеркната с изключение на неколцина фаворити, а също и на опити чрез нов прочит на литературната ни класика да бъдат изхвърлени зад „борда“ някои от най-стойностните ни и самобитни автори, които са възпитавали десетилетия подред младата ни генерация в чувство на родолюбие и национална самоличност. Или, както се казва още — идентичност. Да ви обяснявам ли какви са далекобойните последици от ерозирането, а в известни случаи — на пълното затриване на това чувство у съвременните млади, което е всъщност и целта на въпросната строго целенасочена — и ще добавя без угризение на съвестта — щедро финансирана ерозия. Все в посоката на ерозия действа и потопът от преводна порно- и кримикнижнина, в който се дави в момента сериозната, художествена както преводна, така и родна литература. Преминете през площад „Славейков“ и вижте в това най-съвършено огледало на книжния ни пазар дали ще откриете поне три-четири стойностни книги, било то на съвременни литературни събратя или на класици.

Да не говорим за жестокото данъчно обременяване на родната книга, което я прави непродаваема, когато бъде издадена, а издаването й е пък друго чистилище. Масова е в момента „литературна мимикрия“ — писането по подражание на преуспяващите чужди автори, а също и графоманските купища книги, които правят истински даровитото произведение неоткриваемо. Литературен печат единствено би могъл да даде убежище на талантливите автори и път на техните произведения, но веднага излиза на преден план и въпросът за печата, за неговото субсидиране и възможности за мимикриране и манипулиране.

Сложна работа е лекуването на тези язви, но не и невъзможно. Че сме болни — болни сме, но когато имунната система не е докрай изчерпана, оздравяването е възможно. Но има и един много особен въпрос: възможно ли е имунната система на литературата ни да оцелее под плътната сянка на най-голямото у нас духовно сметище — българската, уж национална телевизия, която въздейства пряко и върху пет милиона потенциални читатели едновременно, а най-добри наши автори издават книгите си в по 1000 екземпляра? Когато литературното образование постепенно стеснява кръга си, българските автори в учебниците остават все по-малко, а подборът им не е в най-чистите ръце. Ето и пресния случай с пренаписването на историята ни с нашите източни съседи. Лоша или добра, ако задейства тази странна, меко казано, инициатива, това ще ни изправи пред една бъдеща, и то радикална корекция и на литературното ни образование. Цели автори трябва да изчезнат като неудобни, „несъвременни“, например Ботев, Каравелов, Вазов, Захари Стоянов, а че и Йовков с неговите „военни разкази“. Но като изчезнат те, какво остава? Какво остава от нашата въплътена в художествена тъкан национална памет? Каква духовна храна ще даваме на следващите ни млади поколения? Риторичен е, разбира се, въпросът ми, защото проблемът за духовната храна има едно генерално, макар и все още силно оспорвано решение, а то е — радикалното задоволяване на всичките ни духовни потребности с тъй наречената попкултура, която залива света без разлика на малки и големи народности.

Проблемът, както виждате, е световен, но това не го прави по-малко болезнен. Той стои пред нас с цялата си оловна тежест, с тая разлика, че докато всички останали, дори малки като нас народи правят всичко възможно да поддържат националната си идентичност в духовната сфера, пред нас, българите, подобен въпрос не само че не стои, но се смята за еретичество и национализъм. Забележете, че думата „национализъм“, която е равностойна на родолюбив, е точно толкова мръсна дума, колкото по времето на Вълко Червенков, който оповести през 1947 година, че (цитирам): „Най-големият враг на социализма и интернационализма е национализмът.“ Същите тези думи имат сега същата сила, ако заместим думичките „социализъм“ и „интернационализъм“ с космополитизъм.

Аз само набелязвам нещата, проблемите, не обсъждам кое е лошо и кое добро, но за всички, надявам се, да е ясно, че българската държавност е подложена на тежко изпитание. Отечеството не е вече идеал номер едно. Други са вече идеалите, ако въобще може да се говори за идеали в един грубо материализиран свят, в който границите между доброто и злото, кривото и правото, лошото и хубавото, позволеното от непозволеното са така размити, че дълго време ще мине, докато отново ги възстановим, ако, разбира се, имаме необходимото време. Т.е. ако потопът, в който се давим сега, не ни погълне. Ето, затова са нужни сега писателите, затова са ни нужни повече от всякога талантливите им произведения, за да защитим националната ни самобитност и правото на съществуване. Защото няма друго средство за оцеляването ни като народ. Казал го е Иван Вазов в една своя бележка във в. „Независимост“ от 5 октомври 1883 година:

„Един народ може да има чисто свое нещо само в литературата, която е изражение на чувствата и гения, и индивидуалността на този народ и тя е единствената гаранция, която може да го заварди от унищожение“.

Ясно и просто. Който има очи — да гледа, който има уши — да слуша. В това е и смисълът за съществуването на съюзите на писателите — да съхраняват езика ни и да помагат за развитието на литературата ни като единствен инструмент за запазване на нашата индивидуалност, неповторимост и духовност — или все едно — нашето присъствие на този свят.

И да приключа, госпожи и господа: борбата за присъствие на този свят, да не употребявам изтърканата дума „оцеляване“, няма да е лека. Надявам се всички да го забелязвате и чувствате. Мнозина от нас са вече купени или ще бъдат купени, за да обслужват други възгледи, каузи — местни и геополитически, явни и тайни кроежи. Кой с бордови заплати, кой с дипломатически и други постове, или събразни за издаване и преиздаване на произведенията им, раздаване на награди, неограничен достъп до електронните масмедии, което означава известност и съпроводящите по-голямата известност — по-високи тиражи и т.н., и т.н. Друга част от писателите ще бъдат размазани от растящия недоимък, трети ще изнемогват под пресата на комерсиалното книгоиздаване и високо данъчно облагане, четвърти ще станат жертва на премълчаването и обругаването, пети ще се пропият, но, госпожи и господа, родната литература въпреки това няма да изчезне. В четирилетната ми литературна практика никога не съм се така често натъквал на ярки млади таланти, както през последните четири-пет години, и то на таланти, произхождащи от така наречената провинция, където ерозиращата литературната ни стихия е по-слаба. В Русе, Пловдив, Ивайловград, дори в Родопите и Дунавските градове и др. бликат таланти, за съжаление малко известни или неизвестни — казах ви по какви причини.

Тежкото време предизвика раждането на повече дарования. Ето затова българската литература няма да изчезне, докато пишем и говорим на български език, защото самото писане е за одарените светъл и неудържим нагон за самоосъществяване, равен по сила на закона за самосъхранението, а творчеството е единствената за тях пълноценна форма на живот. Така че творете, пишете, не падайте духом и не забравяйте, че другата дума за литературата е „страдалчество“, че орисията на родените поети и прозаици е била винаги мъченическа; че самото писателство е мъченичество в творчеството и в гражданския смисъл на думата. В края на краищата ние сме свободни да пишем по съвест, макар и в нищета, ако имате за това необходимия характер. Та спомнете си как са писали праотците на българската литература като Софроний Врачански, дивния публицист Петко Рачев Славейков, Любен Каравелов, несретника Ботев, емигранта Вазов, заточеника Талев и т.н. Те са писали със секира над главата им, а нам поне това ни е спестено.