Николай Хайтов
Троянските коне в България (89) (Книга първа)

Разрушаването на митовете

— Митовете са модели на живот, но моделите се променят толкова бързо, че е невъзможно да се митологизира каквото и да е. Една от функциите на митовете е обществена — подкрепата и утвърждаването на определен обществен ред. От такъв нов мит се нуждаем или какъв е новият мит на нашето време?

— Старите митове, или по-точно, традициите, свързани с тях, са преминали историческата проверка на много столетия. Тези митове съдържат всички основни принципи на оцеляването, които са напълно валидни и в днешното време, така че аз съм за възстановяването на тези принципи и на идеалите, свързани с тях. От тези идеали най-важен е идеалът, наречен „Отечество“. Не случайно са в ход опитите за неговото разрушаване в името на т.н. „Отворено общество“. Държавата или е държава, отбраняваща се от проникващите отвън, разлагащи я влияния, или е жертва на хаоса.

— Ако днес се обърнем към своя вътрешен свят и се окаже, че в този момент нито знаем къде е той, нито какво представлява, ще съжаляваме, но и ще търсим изход от това положение. Как да постигнем хармония между вътрешния живот и действителността? Може ли да живеем без митове?

— Без митове можем, без идеали не можем. Идеалите в едно общество, в една група от хора им придават онова сцепление, без което няма нито национална самобитност, нито национална самоличност, нито национално развитие. Постигането на хармония между личните и обществените идеали, това е разковничето за обществено и лично добруване. Толкова е просто, но и много ни се размътиха главите през последните години с наставления и поучения, като да сме олигофрени.

— Страданието е синоним на несъвършенство, на човещина. Могат ли митовете да ни научат да живеем човешки, независимо от обстоятелствата?

— Страданието си е страдание, неизбежно както за светците, така и за престъпниците, но няма съмнение, че по-нежните, по-човечните страдат повече от по-суровите и безсърдечните. От това няма изход. Остротата на страданието може да бъде намалена, например, от вярата, от религията, която ни внушава смирение, а възпитанието може да ни внуши по-трезво отношение към живота. То може да притъпи разбушувалата се лакомия за наслади, да ни направи по-малко взискателни и по-малко уязвим от немотията. Не знам „мит“ ли трябва да наричаме всичко това, или връщане към проверените човешки, и особено „спартанските“ ценности.

— Има ли автори в българската литература, които бяха забравени или такива, които биваха „осветени“ частично и българското общество по този начин изгуби, защото на тях можехме да се опрем отдавна — и в художествено, и в морално, и в политическо отношение?

— Има в българската литература и недооценени и напълно забравени автори (като да речем Цани Гинчев). Други, които незаслужено се отричат, трети, който още по-незаслужено се възвеличават. Неотдавна един мой колега оповести, че сега в България имало „сто елитни“ писатели, докато истината е, че за сто години дори трудно се „отглеждат“ сто елитни писатели. Изобщо, в подреждането на литературните ценности е пълен хаос, щом до Димитър Талев се подреждат вчера прописали момчета, а Дора Габе изобщо я няма и т.н.

Разбира се, че нашата култура търпи загуби от това, че се заличават голяма част от духовните ни ценности, които винаги са били опора на българина и в морално, и във всякакво друго отношение.

— Когато човек стане модел за живот на други хора, той се пренася в митологичния свят. В българската литература гениалните поети, които плащаха с живота си за идеалите си, са тези митологични личности, които не подлежат на еднозначен коментар. Печелим ли от демитологизацията на тези поети?

— Ясно е, че не печелим от „демитологизацията“ на големите наши поети като, да речем, Смирненски, Гео Милев. Вапцаров, Яворов и т.н., да не говорим за Ботев. Но ми се чини, че тука е по-уместно да си послужим вместо с „демитологизация“ с точната дума преднамерено развенчаваме, охулване и отстраняване на нашия културен кивот на тези светилници на духа ни. Всички губим от това, с изключение на ренегатите, които организираха кръстоносния поход срещу гигантите в нашата поезия. Хубавото на голямата поезия и проза, на безсмъртното изкуство е, че са неуязвими, несъкрушими и независими от своите създатели и неприятели. Те, създателите им, може да са мъртви, но творбите им не могат да бъдат заличени и унищожени. Те ще се справят с мародерите в нашата литература и култура, чрез своите безсмъртни творби.