Николай Хайтов
Троянските коне в България (123) (Книга първа)

Отечеството над всичко!

— Нужна ми е Вашата самоидентификация: талантлив писател, дисидент за всяка власт, вечна духовна опозиция, конфликтна личност, националист, постоянно търсещият, безстрашен и неумолим публицист, а може би — всичко заедно?

— Опитвам се да остана верен на себе си — това е най-кратката формула на моята, както Вие я нарекохте, „самоидентификация“. Аз съм възпитан в обич към Отечеството и това чувство е определящо за поведението ми. Между другото, аз съм напълно убеден не само теоретично, а и от дългия ми опит в живота, че коренът на главната за България и българите беда идва от нихилизма, от безродието. То започна да се всажда в училищата ни от 1947 г. насам в името на „интернационалното братство“. След това ни замете, дори с още по-голяма сила, лавината на космополитизма и сега всеки се грижи само за себе си, за своето преуспяване и забогатяване. За себеподобните, за държавата, за обществото никой пет пари не дава. Пометена беше и държавата, за да не може да пречи на престъпниците, и ето ни на ръба на пропастта.

— Не смятате ли, че критиката на Вашата личност винаги е била по-силна, по-креслива и по-непримирима, отколкото на Вашето творчество, на художествените и естетическите Ви предизвикателства. Как си обяснявате това?

— Нормално е критиката към личностите да е по-безогледна от критиката на тяхното творчество. Никога една книга не би могла да раздразни моите опопенти, както може да ги вбеси, примерно, моята позиция към техния платен космополитизъм или участието ми в проектозакона за опазването на българския език.

— Вие пишете на едно място: прави каквото трябва, да става каквото ще. Тази житейска философия помага ли Ви? Не е ли това проява на духовно (интелектуално) бохемство?

— Докосвате се до един особено значителен за нашето „разделно“ време въпрос — за поведението на всеки от нас. Да се кротува ли пред изтървания, всепобеждаващия в момента дух на развалата и злото, или да се съпротивляваме? Аз съм за съпротивлението, независимо от изгледите за успех. То значи всеки да изпълнява повеленията на съвестта и на дълга си, без оглед на изгледите за успех.

— Вие сте прекалено ревнив към сътвореното от българската нация. „Интеграцията“ не Ви допада. Човек остава с впечатлението, че при Вас националната идентичност се преражда в духовен херметизъм или културен сепаратизъм. Така ли е всъщност или е резултат на недостатъчно познаване на Вашите възгледи от другите?

— „Интеграцията“ ми допада, когато тя означава взаимодействие, а не претопяване. При мене и дума не може да става за духовен „херметизъм“. Моята ревност, за коя то Вие говорите, е проявление просто на един самозащитен рефлекс. Стремеж да се запазят традиционните, присъщи само на българина, духовни ценности, които очертават неговата физиономия или още „идентичност“ пред света. Без подобна „идентичност“ ние въобще не сме нито племе, нито народ. Отварянето ни към света има своите здравословни граници. Когато води до обезличаване, то е гибел. Сътвореното в духовната ни област от българската нация е сламката, на която ние се крепим, за да не изчезнем в световното „културно“ море.

— „Ориенталщината и балканската ни сиромашия“ са според Вас двете основни причини за това, че у нас всичко остава „недоносено“: конституция, демокрация, капитализъм, социализъм, национализъм, република, интернационализъм и т.н. И сега ли мислите така?

— И сега го мисля, разбира се. Дори сега повече, отколкото преди, защото повече от всякога е ясно, че истински демократизъм не е възможен в една изгризана от партийните котерии страна. Опартизаняването, на което сме свидетели, е чумата на България.

— Не мислите ли, че днес България преживява своето второ „кърджалийско време“ с всички произтичащи от това катастрофални последици. Не заслужава ли да се появи литературно произведение или кинотворба, за да се пресъздаде трагизмът на това време, както това бе направено в „Капитан Петко войвода“, „Време разделно“ и т.н.?

— Не мисля, че сегашното време е като „кърджалийското“. Сегашното е по-лошо от кърджалийското и ще Ви кажа защо. По време на кърджалийските размирици всъщност на кърджалийското разбойничество (на кърджалийската анархия), потърпевшият народ е бил обединен срещу шайките и твърде успешно се е спасявал. А сега брат е налегнал брата да му вади душата кога с памук, кога с юмрук. Разбира се, че трагедията на народа ни заслужава да се опише, но киното се прави с пари, а парите са у тези, които нямат сметка от разкриването на истината.

— Много хора на духа и на перото днес се оплакват, че преди 10 ноември 1989 г. били репресирани, че техни гениални творби не излизали поради действието на тоталитарни норми на обществен живот. И за причина се посочва, че не са споделяли политиката на БКП. Доколкото ми е известно и бих могъл да потвърдя безусловно това, в онова време Вие бяхте един от малцината, които се осмеляваха да изразят своето несъгласие по редица решения на ПБ на БКП и на висши държавни органи. При това Вие бяхте и останахте безпартиен. Един интелектуалец дори призна публично по БНТ, че влязъл в БКП, защото искал да стане доцент. Не Ви ли попречи безпартийността да станете писател? Не бяхте ли и Вие репресиран?

— Вярно е, много пишещи събратя се оплакват, че са били репресирани, но никой от тях не извади „залежала“ книга от чекмеджетата да я издаде, когато нямаше кой да им попречи. На тях им беше потребна дисидентска легитимация, за да могат успешно да преминат към обслужване на новите властници.

— „Носталгия“ — това е думата, от която и „леви“, и „десни“ се пазят днес като дявол от тамян. Вие как се отнасяте към нея?

— Не съм никога скривал, че изпитвам понякога носталгия, вътрешен глад за времето, когато книгите се печатаха в десетохилядни тиражи и отхвърчаваха от София за всички краища на страната за нула време. Когато във всяка паланка имаше и книжарница, във всеки по-голям град — Дворец на книгата. Когато можеше да забравиш чантата си на пейката в градината, да се върнеш на другия ден и да си я намериш там. Не виждам нищо срамно в тази и в други подобни „носталгии“.

— Какво най-много Ви отвращава у хората, които претендират, че символизират демокрацията? Бихте ли посочили поне един жив демократ според Вашите представи за демокрация?

— Отвращава ме демагогията като инструмент за постигане на користни цели, за всаждане на развала и разврат в политическия ни живот и мисля, че в това отношение всички нормални, неизкусени в политиката хора, мислят еднакво. За да не бъда криво разбран, ще добавя, че не е никаква беда който и да било гражданин да има каквито си иска политически убеждения. Не става дума за това, а за лицемерието, необуздания ламтеж към власт и забогатяване, който шества около нас с демократична маска.

Има, въпреки всичко, не един и двама искрени демократи, но по правило те не вземах връх в политическия ни живот. Те са почти винаги в сянка, винаги в калабалъка и то за кратко. Изтласква ги фалангата на фарисеите, на печените лицемери, на демагозите.

— Страхът според Вас е основният инструмент за постигане и налагане на смирение и покорство. От какво най-много се страхувате и прави ли Ви това покорен и смирен?

— Страхувам се единствено от висшата сила, която е начертала „орисията“ ни, заковала е точния ден и час на разпадането или раждането на всяка една клетка. Силата, която държи в ръцете си здравето и болките. Аз съм фаталист и имам затова съвсем конкретни основания.

Две думи още и за смирението и покорството. Никога не съм бил нито смирен, нито покорен най-малко поради страх, но фатализмът предразполага към смирение — най-мъчно постижимото качество. Това е то покорство пред Съдбата. Убеждението, че всичко, що е станало — трябвало да стане, че то не е случайност, а брънка от световната хармония. Конкретният израз на това чувство е задоволяване с малкото. Затова пък велико е усещането, че преодоляваш материята, оловната гравитация, която се излъчва от парата и властта.

— Вие имате доста песимистични представи за българската интелигенция. И сега ли продължавате да мислите така?

— Никога не съм казвал, нито писал, че цялата ни интелигенция е боклук. Че цялата ни интелигенция е продажна, стерилна, корумпирана и склонна да обслужва всяка власт и всяка идея. Голяма част от интелигенцията си остана, най-общо казано, със своя народ, но тя е в момента обезоръжена. На преден план сега са Кириякстефчовците, които обслужват претопителната машина на „Отворено общество“.

— Предателството е една от любимите теми на мнозина наши пишещи братя. А и Вие имате слабост към нея. Струва ми се, че във връзка с това се произнасят крайни присъди. Във всяка национална история може да се открият подобни примери. Не е ли това проява на интелектуален мазохизъм?

— Не е въпрос само на интелектуален мазохизъм. Обвиненията към българския народ в предателство са просто един от най-ефективните инструменти за подбиване самочувствието на българина, за да се самонамрази. Не се учудвайте, че никой в наше време не отронва хубава дума за българина и българщината. Душегубката успя. Щом колегата Радичков, провъзгласен за най-българския писател, обяви в едно свое интервю, че думата „българщина“ му звучала недопустимо грубо, не виждам кой би я защитил. Това означава, че процесите на самооплюването ни са много напреднали. Щом лично българският ни президент Желев обяви във в. „Литературен форум“, че българският народ бил истинският предател на Левски, от кого и на каква пощада можем да се надяваме, когато лично президентът ни оглавява клеветническата кампания? Спомнете си и за „участието“ ни в покушението на папата, за „българския чадър“ и т.н.

— Най-общо да я наречем „помашка карта“, както Вие се изразявате. Има нещо противоречиво в нашето отношение като държава и нация към нея. От една страна, с пълно основание проявяваме подчертана чувствителност към посегателствата върху това население от страна на други нации и държави, както и към прояви на сепаратизъм сред това население, но от друга — проявяваме учудващо примирение и безразличие към проявите на отчуждаване и обособяване по наша вина, по вина на държавата ни на отделни нейни институции и личности. На тази не по-малко опасна страна у нас не се набляга по подобаващ начин и с подобаваща енергичност. Дори Вие, който сте известен със своята ревнива защита на родопските българи срещу всякакви хули, неадекватни определения и оценки, почти не споменавате за това явление. Аз имам предвид достатъчните доказателства за неумението или неспособшита на християнската част от нацията да приобщава, да приеме в лоното на българската нация тези българи. Не е адекватна реакция срещу опитите на определени среди у нас и други държави да „създавам помашки етнос“, „помашка нация“ па дори и помашка партия. Нима на забелязвате това явление?

— По всичките тези проблеми аз съм писал, но в малотиражни издания, затова не сте ги забелязали. Но сте прав, че общо взето претопителните процеси сред българите-мохамедани никого вече не интересуват. Плашат се господа политиците от ДПС, малодушието в това отношение е пословично. Лошото е, че и преди появяването на ДПС ние нямахме адекватна държавна политика към „помашкия“ въпрос. Добре, че самите българи-мохамедани привикнаха сами да се бранят и спасяват. Прочетете книгите на бившия окръжен секретар на БКП в Смолян Величко Караджов и ще видите, че съдбата на родопските българи-мохамедани е преди всичко тяхно вълнение и грижа.

— Вие употребявате думите „национализъм“ и „националист“ по отношение на себе си без никакви уговорки. Не Ви смущава все още непреодоляното погрешно разбиране на това състояние на човешкия дух?

— Никак не ме смущава, защото аз знам, че атаките срещу национализма не идват от погрешни тълкувания на понятието, а се налагат от нуждата да се охули, осъди и премахне едно от най-сериозните препятствия пред валяка на космополитизма, наричан отпреди „интернационализъм“. Защото кампанията срещу национализма е постоянна (перманентна) и не проявява никаква умора. Прочетете учебника по поръчка на Фондация „Отворено общество“ и нагледно ще видите какво значи „йезуитизъм“. Така или иначе, не се лъжете, че някой „погрешно“ разбира понятието национализъм…

— Как си обяснявате факта, че и комунистическата, и либералната идеология по един и същ начин и с еднаква категоричност отхвърлят национализма, в еднаква степен виждат в него опасност за прогреса и с едни и същи хули го заклеймяват?

— Обяснението е много просто: комунистическата идеология робуваше за интернационално братство между народите, всъщност за сливането им в една съветска социалистическа общност. Космополитизмът е същото, само че той ратува за претопяването на малките в големите капиталистически формации. Големите народи никога не са обичали национализма, т.е. самостоятелността на по-малките, и това е така не от завчера и вчера, а от пет хиляди години насам. Помислете си колко малки народи са минали под ножа на могъщите големи.

— Какво послание бихте искали да оставите на бъдните поколения?

— Господа, без своето Отечество вие сте загубени! — това бих казал на младите, които напират зад нас.

— Каква политика според Вас трябва да провежда българската държава по отношение на гражданите с небългарско или с раздвоено национално съзнание?

— В това отношение трябва да се учим от нашата мъдра съседка Турция: може да си всякакъв, но щом си на територията на Турция, в сила са нейните закони, нейното гражданство, нейният език. Там етнически партии няма — това е също благороден пример за подражаване.

— От какъв национален идеал се нуждаем днес?

— От най-стария известен досега: Идеала, наречен отечество. Готовността да го браним и да се жертваме за него, за да имаме възможност сами да редим съдбините си по наша кройка и традиция.

— Как се отнасяте към славянската идея?

— Нищо лошо не виждам в това сродните по произход, език и традиции народи да усилват родствените, културните и търговските си връзки.

— Накъде върви днес България?

— България на никъде не върви. България се лута. Тя е в момента като една гемийка в развълнуваното море, със скъсани платна — и което е най-ужасно — с много капитани.

— Докъде може да стигне според Вас тенденцията на духовното обезличаване на българската нация? В какво виждате спасението?

— Както сега върви (ако не се стигне до някакъв поврат), за пълното духовно обезличаване на българина ще са необходими не повече от две десетилетия. Ще остане едно-единствено предприятие — езикът, но никога не е късно и той да се подмени. Нали писателят Любен Дилов подкани вече нашата литературна общественост към това подчинение. („Отказ от историята, езика и православието“ — виж в. „Литературен форум“ от 14 юли 1993 г.).

— Вие поддържате връзки с писатели от всички балкански страни. В кои от тях националната идея има върховенство. Възможно ли е някакво сравнение с националносто самочувствие на българските писатели?

— Нашият съюз на писателите поддържа връзки с творческите среди във всички балкански страни и във всички от тях (без изключение) националната идея има пълно върховенство.

— Темата за Русия малко присъства във Вашето творчество. Защо?

— Русия е повече тема за поетите, но като гражданин гледам на Русия като на единствената в света страна, която няма интерес от изчезването на България. Мисля, че скоро ще се убедим в това — нека да е досадно, но това е достоверна непоклатимо пред вековете обстоятелство.

— Споделяте ли твърдението (обвинението) за наличие на национална катастрофа през 45-те социалистически години у нас?

— Едно е сигурно: сегашното е катастрофа. Нека да не забравяме, че социализмът у нас беше коронясан със съгласието на същите Велики сили, които сега ни отмъщават, че сме били за известно време социалистическа държава.

— Как оценявате днешната образователна политика и възпитателна философия? Как бихте формулирали Вашата възпитателна философия?

— Ние не сме имали собствена образователна политика от 1944 година насам. До 10 ноември тя беше просветска, сега е американска. Между другото, това е и една от причините за текущия в момента срив: че въздигнахме в идеал стандарта, личното добруване и забравихме какво е Отечество и дълг. Сега си плащаме. Всичко здраво и голямо се прави с морал. Само за рушенето не ще морал.

— Какво според Вас липсва на обучението по българска история и литература?

— На обучението по българска история основната беда е, че то бе съкратено под необходимия минимум след десетократното намаление на часовете за изучаването й, извършено преди година и половина. Има ли смисъл да говори за друга липса, когато тази е достатъчна.

— Лично аз имам убеждението, че българинът е скроен по законите на оцеляването. Досега той е изпадал в много критични ситуации и винаги е успявал да оцелее. Имаме ли основание да смятаме, че този механизъм действа и днес и че отново ще оцелеем?

— Сигурен съм, че приспаните механизми на самосъхранението ще задействат, но цената на оцеляването все пак ще трябва да се изплати.

— От кое у българина сте се срамували най-много в чужбина?

— От неговото слагачество.

— Кои са според Вас добродетелите, благодарение на които българинът е оцелял? Кои от тях днес е загубил и как би могъл да ги възроди и възстанови, за да разчита на достойно бъдеще?

— Разбира се, че Бай Ганю е олицетворение на българския новобогаташ, на парвенюто. Аз не мисля, че байганювщината е само българско достояние. Тя съдържа общочовешки черти, нека да не правим дявола по-черен, от колкото е.

— Смятате ли, че Бай Ганю е класов образ, въплъщение на българския парвеню. Ако да — трябва ли да се примирим, че Бай Ганю днес преживява своето второ възраждане. Ако ли не — т.е. ако е национален характер; възраждането му не крие ли опасност за българската държавност и духовност?

— Българинът е оцелял, защото коренът му е бил дълбоко забит в родния чернозем. Сега черноземът е сменен с паваж. Няма селяни, има урбанизирани граждани без корен. Мисля, че спасението на българин, е във връщането към земята, в преносния и в прекия смисъл на думата.

— В какво българинът е гениален и какво най-много му недостига?

— Българинът е най-гениален в развалянето. Уверихме се в това при ликвидацията на селското стопанство през 92-ра. Сега се преуверяваме в сферата на родната промишленост.

— Ние с Вас станахме свидетели на едно уникално явление: една 18-милионна комунистическа партия (КПСС) изчезна само за една нощ след Указ на президента като летен дъжд в пустиня. А у нас, както в много други европейски страни, стотици хиляди комунисти се преименуваха в социалисти. Как би могло да се обясни това явление: генетическа безсмисленост на една идеология; тотална неискреност и демагогия, превърнати в партиен морал; историческа обреченост на една велика идея; липса на идеал или поредно човешко падение?

— Несериозно е да се твърди, че социализмът като идея (имам предвид първородния, широкия социализъм) е изчерпан. Докато има бедни и онеправдани, социализмът ще има благодатна почва. Бедата не е в идеята, а в нейното приложение. Опитите да се приложи социализмът е точно толкова падение, колкото опитите да се наложи вълчият либерализъм. Аз не признавам делението на хората на демократи, либерали, радикали, социалисти, комунисти и т.н., а на хора с човещина, други — с по-малко, а трети — с никаква човещина. Успехът на която и да било система зависи от това в какви ръце е попаднала. Йезуитизмът и инквизицията са пример за това как и най-святата идея може да се опорочи.

— Как виждате бъдещето на България като духовност, нация, духовна идентичност и цивилизация, като уважаван и равноправен членена Европейската общност?

— Аз не мисля, че разковничето за оцеляването и преуспяването на България е само в Европейската общност, а в собственото себеизграждане като значителна, продуктивна стопанска система. Само така можем да запазим суверенитета, си и да заслужим, уважението на другите. Другото е блъф, че Европа ще се затича да ни спасява ей-така, за бог да прости.

— Коя е идеята, способна да обедини българската нация, след като тя днес е изпаднала в състояние на тотален дуализъм: като държава, политическа философия, геополитика, като църква, като училище, семейство, като правосъдие, парламент, като творчески съюзи, като отношение към държавните символи и към знаците на българската национална идентичност?

— Само националната идея може да ни обедини, както е обединила крамолните гърци, турци, пък и всички крепки държави в света. Разделението шества почти навсякъде, парламентарните мнозинства се крепят на по два-три гласа, но това не докосва единомислието по националния въпрос в съседните ни държави, които изброих. Отечеството — над всичко. Това е спасителната формула.