Николай Хайтов
Троянските коне в България (22) (Книга първа)

Мошеникът мошеник язди

Извилата се комерсиална и порно вихрушка над страната ни усилено събаря, издухва и измита традиционните ценности в духовната ни сфера, а това все по-често ме кара да се замислям какво ще стане в крайна сметка от нас след този опустошителен суховей? И с какво изобщо народите оставят след себе си следа във времето? Като пресеем например наследеното от трите староегипетски царства… оказва се, че „живото“, оцеляло от тях е изкуството и особено няколкото фрагмента староегипетска поезия, които и сега вълнуват съвременния човек с вложената в тях болка, мъдрост и протест.

А какво изниква във въображението ми при думата Русия? Изниква Гоголевата повест „Мъртви души“, която е заседнала в съзнанието ми като символ на тази велика със своите поети и писатели страна. Много подобни примери могат да се приведат, за да блесне позабравената стара истина, че трайна следа може да остави един народ във времето само с духовните съкровища, които е създал, и това е, което му дава правото на „постоянно присъствие“ във вечността.

Раждането дори само на един Гогол е изключителен шанс за „оцеляването“ във времето на руския народ и обяснението за това е просто: „в неговите творби руската природа, руската душа, руският език, руският характер са се отразили със също такава чистота с такава пречистена красота, с каквато пейзажът се отразява върху изпъкналата повърхност на оптическото стъкло“. Това са думи, написани в една статия през 1832 година от самия Гогол за Пушкин, но те в пълна сила важат за него самия, за неговото творчество и особено за тази невероятна библия на човешката душа, озаглавена „Мъртви души“. Невероятно, казах, защото в нея в най-пълна мяра е отразена не само руската душа, руската природа, руският характер, но и човекът изобщо — с цялата му сърдечна вселена. Прочетете „Мъртви души“ сега и ще разберете, че за него и за изкривяващите го вечни нагони и недостатъци не може да се добави повече нито една чертица. Чичиковци, плюшкиновци, ноздревци пъплят сред нас, между нас и отново мошеникът мошеник язди и кара пред себе си мошеник.

Самият Гогол е отлично осъзнавал колко е трудна борбата за очовечаването на човека и е написал в едно писмо до А.О. Смирнов следното характерно за него откровение: „… има мнозина наистина добродетелни хора, които са уморени от борбата и са се помрачили от мисълта, че нищо не може да се направи. Идеята за възможността, макар и далечна, трябва да живее в ума ти, защото с нея като със светилник пак ще намериш да вършиш нещо, а без нея ще останеш съвсем на тъмно“.

Сто четиридесет и пет години откакто са написани тези думи, всеки труженик на попрището на изящната словесност е изправен пред страшния, грозен въпрос: Възможно ли е наистина „нещо“ да се направи и не е ли борбата на гоголевците и техните подобни за облагородяването на човека безнадеждна и напразна?

Гогол е дал отговор и на този въпрос: „Писателят, стига да е надарен с творческа сила да създава собствени образи, трябва предварително да се възпита като човек и гражданин на своята земя, а сетне вече да се залавя за перото. Иначе всичко ще бъде не на място. Каква полза да поразиш позорния и порочния, като го изложиш на показ пред всички, ако за самия тебе не е ясен идеалът на противоположния нему прекрасен човек?“

Разбира се, обикновената човешка воля не е достатъчна за подобен подвиг — да си създадеш идеал и да воюваш за него. Това е по силата само на таланта, защото една от най-важните му съставки е именно волята да преобразиш света, като „изпълниш душата с хармоничност и ред, а не със смущение и разстройство“, както се е изразил авторът на „Мъртви души“.

На друго място той се пояснява: „Изкуството трябва да ни изтъкне всички наши доблестни народни качества и характерни черти, като не изключва дори и ония, които поради липса на простор за свободно развитие не са забелязани от всички и не са преценени тъй вярно, че всеки да ги усети в самия себе си и да пламне от желание да развие и отгледа в себе си онова, което е изоставил и забравил. Изкуството трябва да ни покаже всички наши народни качества и характерни черти по такъв начин, че всеки да намери следите им преди всичко в себе си и да помисли как на първо място самият той трябва да се отърси от всичко, което помрачава благородството на природата ни. Само тогава и като действа по този начин, изкуството ще изпълни предназначението си и ще внесе ред и стройност в обществото!“

Ред и стройност в обществото — мечтата на всеки сега от нас! Хубава мечта, но постигането събужда крамоли, повдига и бури. Можем да се утешим само с това, че и по времето на Гогол е било същото. „Сега цял съм потънал в «Мъртви души», ще въстанат срещу мене нови съсловия и много разни господа, но какво да правя. Такава е съдбата ми да враждувам със земляците си! Но търпение. Пише пред мене някой невидим с мощен жезъл, зная, че след мене името ми ще бъде по-щастливо от мене и потомците на същите земляци, може би с очи влажни от сълзи, ще пожелаят мир на моята сянка.“

Едва ли е необходимо да посочвам с каква точност се е сбъднало това прозрение на великия прозаик. Сега за нас друго е от по-голямо значение: заветът на този забележителен човек, който заслужава да си припомним в днешното време на безпътица. Той гласи: „Не, има времена, когато не можеш по друг начин да насочиш обществото или дори цялото поколение към прекрасното, ако не му покажеш цялата дълбочина на истинската му мерзост; има времена, когато дори съвсем не бива да се говори за високото и прекрасното, без да се покаже всекиму веднага ясно като ден пътят към него.“

Дори само този урок да ни бе оставил великият руски писател (да не говорим за „уроците“ в неговите книги), той би бил достатъчен за съвременните писатели у нас и по света, които искрено търсят спасителния път. Този е, изглежда, единственият път — разкриването на цялата дълбочина на истинската мерзост, че дано пък да настъпи омерзение към грозотата в тази наша вечно обновяваща се уж, а всъщност вечно затънала в пороците си наша българска действителности.