Николай Хайтов
Троянските коне в България (10) (Книга първа)

Излишни думи за образованието

Не търся цветисто заглавие, убеден съм, че каквото и да си говорим за образованието, ползата ще се върти около нулата. Държавниците, от които зависи то, се доверяват — и в миналото, и сега — на „специалисти“ (наричани сега „професионалисти“), от които вероятно само един от стотината би се вслушал в даваните му съвети. На останалите им е трудно да си представят, че в друга някоя глава освен тяхната би се родила някаква полезна мисъл. Даже да не е така или не винаги да е така, политиката в образованието никога не е била чисто вътрешна политика. В една или друга степен тя е зависима от определящи съдбата ни външни въздействия.

Дали ще вали или ще има хубаво време в страната ни съвсем не зависи от небето над главите ни; това се диктува преди всичко от „задокеанските“ процеси в нагряването и движението на облачните маси около планетата.

Приблизително по същия начин се определя и политическият климат. И този климат, както стана вече дума, особено дълбоко засяга образованието, защото, каквото се посее в съзнанието на децата и младите като светоусещане, национално самочувствие, отношение към останалите народи и пр., това ще се и жъне в бъдещето на политическата нива.

Видяхме какво стана с образованието след 1948 година, когато започна процесът на глобалното му политизиране и превръщането му в идеологически инструмент за интернационализирането — всъщност сталинизирането на страната и народа ни и създаването на нов социалистически човек, необременен от „рецидивите на капитализма“. С това започна преди 40 години гигантска бъркотия в науката и образованието с крайна цел пълното национално обезличаване на българина за целите на ускорената съветизация.

Не само цялото образование, но цялата наука бяха основно ревизирани и прекроени с маркс-ленински ножици, особено в сферата на хуманитарните науки.

Историята и археологията, философията, социологията, икономиката и даже езикознанието бяха набързо бързо „преустроени“, приспособени и фалшифицирани.

За степента на фалшификациите ще приведа само един факт: всички водени в историята на България войни са обявени за завоевателни, с изключение на Сръбско-българската от 1895 година. Всичко, на което се крепеше националното самочувствие на българина — националните символи, традиции, големи имена, книги, манастири, църквата и пр. — беше подложено на брутално изтриване и заличаване, на унищожаване. Учебниците бяха изопачени и скопени, стигна се до взривяване на паметници, заличаване на гробове, в това число и гробът на Левски.

Същевременно национализмът беше обявен за „най-голям враг на социализма“, изсипани бяха върху главите на българина всички смъртни грехове, в това число, че предал своя национален герой; че не го е освободил след залавянето му в Къкрина, че не го е погребал, където трябва и най-сетне че не знае къде му е гробът. Между другото, сякаш по инерция, тоя барабанен бой по главата на българина продължава и сега, като непрестанно му се натрапва н натяква преименуването на етническите турци — едва ли не като общонароден грях, като че има повече от петима души, които да са знаели за „отпочването“ на тази злощастна за политическата ни върхушка акция. Политическият суховей в образованието не пожали дори и точните науки като биологията, генетиката и даже безобидното почвознание. Там идеологическата агресия придоби най-уродливите (а и вредните) си форми.

Твърди се, че е отминало вече това време. В някои отношения може да е наистина така — в сферата на точните науки например, но в хуманитарните не бива да се лъжем, че нещо съществено се е променило. Та и как да се промени, когато нагнетяваните от системата научни кадри са си същите — пресяваните в продължение на десетилетия през ситото на районните и градски комитети младши и старши научни сътрудници, доценти и професори.

По-умните от тях навярно ще се променят, ако не са се вече променили, но основно увредените от системата са неспасяеми. За тях практическият изход за оцеляване е в бързото пребоядисване в някакъв защитен цвят. Някои вече са го направили и не само че са вън от каквато и да било опасност, но се успели да се докопат до нови ръководни постове, какъвто е случаят с оня университетски професор, чиито лекции студенти и ученици трябваше две десетилетия подред да слушат и учат как българският език трябва да бъде погребан и заменен с есперанто или с „който и да е от големите европейски езици“ (Първият сътрудник на този професор по фабрикуване на учебници по стилистика стана по едно време зам.-министър на просветата).

Три четвърти от учителите са възпитаници на подобни професори и ето ви проблем номер едно: как ще се промени мисленето на тези хора? Та нали с техни усилия, с тяхното съдействие и с помощта на натрапените им убоги учебници за по-голямата част от младите хора сега понятието „Отечество“ е анахронизъм. Те не познават здравословната граница между шовинизъм и национализъм, но знаят, че и двете, ако в миналото бяха престъпни, сега са най-малкото подозрителни, след някои изказвания на отговорни хора, че национализмът е вреден даже и в армията.

Ако национализмът е проблем в армията, едва ли този проблем може да бъде избегнат в образованието. И тука се очертава една нова саморазправа с „национализма“ за да не ни създава излишни вътрешно и външнополитически трудности. На всичко отгоре никой не уточнява що е национализъм — преценката явно е в ръцете на тези, на които ще бъде възложено изкореняването му. Но в такъв случай възниква въпросът: има ли смисъл да се правят нови учебници по история например, да се разобличават извършените вече фалшификации, да се сменяват старите маркс-ленински кадри и „постановки“, ако целта на хуманитарното образование си остава същата: да притъпява националното чувство, националния инстинкт, да се готвим за ликвидацията на родния език (което е в доста по-усилен ход, отколкото преди) и да си създаваме излишни главоболия с нови учебни програми и с нови, по друг начин подготвена учители?…

Ако действащите в момента околоземни политическа вихри изключват запролетяването в нашето образование каквото и да си дрънкаме ние с Дончо Цончев и Добре Жотев, то ще си е живо губене на време, даже ако някаква вълшебна сила би изправила от гроба самого патриарх на българската литература — Дядо Вазов. Сигурно ще бъде освиркан, както през трийсетте години от Т. Павлов и Вл. Топенчаров. Нарекоха го тогава „патриотар“, по-късно родолюбието на този патриарх бе квалифицирано като „опълченско“, сега не зная какво би станало, ако някой предложи отново да се изучава „Под игото“, след като мнозина у кае вече отричат да е имало османско иго, а само османско „присъствие“.

Едно е ясно, сега проблемът с Вазов ще се решава — както и преди — не от педагозите-съставители на учебници, а от доста по-високо място. При това положение каквото и да кажат писателите за българското образование (а толкова много има да се каже!) всичко ще бъде, както Захари Стоянов би се изразил „бош лаф“.

Едно е сигурно — без български език и честно написана, вдъхваща любов към отечеството история, едва ли ще има България.