Николай Хайтов
Троянските коне в България (13) (Книга първа)

Светът е в ремонт…

— Господин Хайтов, Ваши читатели и почитатели смятат, че мълчанието Ви в момента, както и в последните две години, е необяснимо, Мълчите ли наистина като творец?

— Докато човек пише — трябва да мълчи и да поостави вестникарските шумотевици, инак не може да си свърши работата.

— Ако не е тайна, какво е това, което пишете?

— Книга с нови разкази.

— Допущали ли сте някога, че България ще се намери на такъв кръстопът и така разединена както е сега? Къде виждате изхода?

— Ние, българите, имаме тая склонност — да се разединяваме, проявявали сме я в исторически план не веднъж и дваж, скъпо сме заплащали за това и пак не сме се поучили. Дали е това славянска или славянобългарска черта не знам, но вгледайте се в обществения живот на българина и ще видите: няма значително общо дело да не е било разпрано от разноезичия и разногласия. Казвам „значително“, оставям настрана многобройните поводи за сблъсъци и караници по обикновените проблеми, които възникват непрестанно — говоря за проблемите, свързани с върховните интереси на държавата… Гърците, нашите съседи, и те спорят, и те понякога се карат, но стигне ли се до върховните интереси на държавата, мигом се обединяват и не може да ги поклатиш. Затова преуспяват, защото от 150 години насам те нямат нито една, повтарям — нито една външнополитическа грешка.

Нищо в тяхната външна политика не е случайно. И сега, когато сме както вие се изразявате, „на кръстопът“, ние просто би трябвало малко по-често и по-внимателно да поглеждаме към тях — те какво правят и да не проявяваме прекалено въображение в собствената ни политика.

— Смятате, че нашето въображение не е достатъчно силно?

— Не. Просто, във външната политика на въображението не бива прекалено да се разчита. Освен това в продължение на последните четири десетилетия нашата външна политика беше в пълна дрямка, просто защото тя по начало си беше фиксирана в „рамковите“ за лагера насоки. През това време ние загубихме външнополитическите си рефлекси и сега, когато прохождаме в това отношение, много лесно можем да се препънем. Оставям настрана някои фабрични дефекти на българина като например неговата импулсивност, склонността му да изпада в крайности и т.н.

— Аз ви попитах в какво виждате изход?

— Изходът, изходът е отколе посочен. Обърнете внимание на надписа върху фасадата на Народното събрание „Обединението прави силата“. Сто години вече тоя надпис там виси, но едва ли някой го забелязва, защото центробежните сили на българина, на славянина са кръвта му — известното „своеглавие“, на което още Антон Страшимиров през 1918 година обръща внимание като на най-грозящата го опасност.

— Къде е публикувано това?

— В една негова студия „Българи, сърби и гърци“ от 1918 година. Българинът има една лакърдия: „Дай ми пари, не ми давай акъл.“ Ей това ни съсипва. Единственото нещо, което може да сплоти българина, е когато го тряснат по главата. Сега непрестанно нещо пада върху неговата глава, дано с времето да нахитрее. Сега поне има свободата на избор…

— Спомням си, като ви слушам, за спора около гроба на Васил Левски. Възможно ли е в друга страна да възникне подобен спор? Имам предвид някои изказвания, че не бивало да се търси гроба на Апостола, защото Левски си бил в нас…

— Това са фарисейщини. Да не би Лайош Кошут да не е в сърцата на унгарците, та правиха, струваха, в Сибир отидоха, милиони потрошиха и намериха костите на своя национален герой… А нашият археологически институт от 20 години насам само това прави — как и как да забърше гроба на Левски, за който не остана никакво съмнение, че е в църквичката „Света Петка Самарджийска“. Но което е по-страшно: пренесе се спорът в печата, но не създаде обществено мнение, обществена нетърпимост към извършените с гроба фалшификации…

— На какво положение е сега гробът на Левски?

— Гробът е сега табу. Както забелязвате, в печата по този въпрос мълчанието е, може да се каже абсолютно. Много са още влиятелни онези, които обявиха гроба Левски за „дълбоко политически въпрос“ и застанаха на становище, че било срамно и престъпно да се търси…

— От какво могат да се страхуват?

— Как от какво? Левски винаги е бил един от най-ярките национални символи. Едно от малкото неща, които ни обединяват. Явно има среди, на които това не е по гайдата.

— Какво трябва да правят писателите сега когато се разделихме с големи и дългогодишни илюзии, не сме създали нови мечти, а от „утвърден“ творчески имена не остана дори и полъх от слава?

— Едно могат само да правят даровитите писатели: да пишат. Даровитият човек е като здравата кокошка: нищо друго не прави освен да снася яйца, докато й отрежат врата. Яйце като има, то трябва да се снесе. Не може да си седи у кокошката.

— Но ако няма нищо за снасяне?

— Ако петелът се е качвал върху кокошката, яйцето е вързано в кърпа. Искам да кажа, че има зачатие, а зачатие в родения писател става чрез страданието. Писателството е единствената професия, за която страданието е необходимост. Така че писателят няма какво да прави освен да пише — ако е писател. Друг е въпросът кой изчезва и кой остава. Изчезват набедените, а истинските които времето ще утвърди, не се изгубват.

— Може ли обществото да се пречисти и как? Може ли писателят да помогне за това?

— Както обществото се замърсява, така се и пречиства, само че по-трудно. Ако замърсяването е траяло, да речем, 30 години, за пречистването са необходими два пъти повече… Писателят може да помогне за това с книгите си, а обществото може само да си помогне, като използува литературата за възпитанието на подрастващото поколение. Цялата работа е как ще се възпита това поколение вкъщи и особено в училището. Световната практика показва, че от детето може всичко да се направи: йезуит, хитлерист или просто човек. Спартанците са дали гигантски пример на света със своето всемогъщо възпитание, което направи от тях една непобедима „порода“ хора. Друг е въпросът, че това беше порода само от войници: говоря за неограничените почти възможности на възпитанието. Беше подадена команда преди трийсетина години националната самоличност на българина да бъде размазана и това бе извършено от нашето, макар и недъгаво образование, с помощта на т.н. хуманитарни науки и главно на историята и литературата.

— Но българинът отскоро чете. Отскоро имаме литература. Как е било преди — говорим за възпитанието.

— Семейната и обществената среда — там се е извършвало възпитанието и то без грешка, уверявам Ви. В моето бедно родопско село Яврово, например, до вчера никоя къща не се е заключвала. От триста години не се помни да е ставало убийство. До преди 15 години не е имало нито един развод, не говоря за така честите, грозни изнасилвания, на които сега сме свидетели. Коя беше спирачката? Не съдът, не властта, а обществената нетърпимост към престъпника, към нарушителя. Хванат ли, че си откраднал (крадели са се главно овни, за печене), разкарват те по улицата с навързани на врата черва и така опозорен, животът в село по-нататък не е бил възможен: никой не желае да се сродява с тебе, да се годи и жени. Не те иска никои за тъй наречената спряга — всеки дава по един вол да станат два и се оре с тях.

Всеки по едно муле дава и се вършее с двете. Това е най-малката, най-първичната, трудова кооперация и се нарича „спряга“. Като не те искат за спряга, ти си свършен. Нито можеш да ореш, нито да вършееш. Всеки те избягва. Това е известният от гръцката история остракизъм с тая разлика, че селото не те насилствено прогонва, а ти сам улавяш пътя и изчезваш. Да излъжеш, да не свалиш шапка на стария, да не поздравиш — или с ръце в джобовете да се размотаваш из селото — това беше невъзможно, непростимо… Но като стана урбанизацията, каръщисахме се в града, където общественият контрол е невъзможен и от традиционните добродетели на българина останаха само огризките. На всичко отгоре започнахме да учим децата, че е хубаво да са верни само на Партията, че и родителите си могат да предават, когато е за Партията, а десетте божи заповеди отидоха, както се казва, „на кино“ — не кради, не лъжи и т.н. Пък се чудим защо се на плодиха нихилисти, ренегати и един с друг не щеме да се видим и защо лешояди започнаха да ни обиграват. Има ли мърша, лешоядите ще дойдат. Извинявам се за неделикатния израз, но може това да се случи. Никому никой не гледа хатър на тоя свят. Или можеш сам да си връзваш гащите или ще ти вържат на врата.

— Какво искате да кажете?

— Много искам да кажа, че много се надържаме филантропията, на чуждата помощ, проявяваме в това отношение една чисто детска наивност и забравяме изстраданата народна поговорка: „На вълка вратът му е дебел защото си върши работата сам“. Но да оставим това и да се върнем към „пречистването“. По този въпрос има само един избор, или още „алтернатива“, както многознайците сега се изразяват: или сами ще се пречистим или ще ни очистят. Да не забравяме, че Светът е в ремонт…