Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Документалистика
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 4 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Канатица (2010 г.)
Корекция и форматиране
vasko_dikov (2013 г.)
Източник
voininatangra.org

Издание:

Николай Хайтов. Троянските коне в България. Книга първа

Издателство „Христо Ботев“, 2002

ISBN: 954–445–809–3

История

  1. — Добавяне

Натиснеш ли българина, дупе дава. Отпуснеш ли го, дупе иска

— Г-н Хайтов, потресохте ли се, като дадоха Вапцаров за тема на изпита по литература?

— Толкова потреси минаваха над главите ни, че трудно се изненадвам. Но дори да се окаже, че е квесторска грешка, с нищо не мога да си обясня включването на Вапцаров в изпитния репертоар след това джафкане по негов адрес, което размъти главите на мнозина. При тези разпалени около Вапцаров страсти не биваше да се инквизират учениците.

— Сигурен ли сте, че няма да ви се наложи да пишете нови „Диви разкази“, в които героите ви да говорят на турски?

— Разбирам какъв е подтекстът на въпроса ви, но няма такива изгледи. Говоря за изгледите да се възстанови отново владичеството на Османската империя върху страната ни. Не виждам по какъв друг повод би се наложило на един български писател да пише разказите си на турски.

— Интересно, защо смятате това за невероятно, след като един турски президент, не много отдавна напомни за турското — да го наречем „присъствие“, в нашите земи?

— Няма случай досега в историята на човечеството някой някога да е възстановил една рухнала империя. Изглежда, че съдбата веднъж създава случая за основаването и възхода на една империя. Ако можеше да се възстановят империи, англичаните първи щяха да го направят — те не са нито по-изостанали, нито по-малко чевръсти от турците. Освен това да хукнеш с оръжие да превземаш България, би могло само ако континентът е населен вместо с европейци — с таджики, татари или узбеки. Не говоря за отношението към една подобна военна „операция“ на съседите ни и останалите зад тях християнски общности, Натъртвам на „християнски“, защото нагряващите сега конфликти в света са предимно на религиозна почва и ако се случи нова световна война, тя ще възникне в противоборство с накипяващия, както е прието да се казва, фундаментализъм. Цяла Африка е в постоянен кипеж от това сблъскване — сега, в момента. Отделно пък генералното сблъскване, което зрее между просъветските и войнствените мохамедани… Вярно, че имаме в Турция светска власт, а не религиозна, както в Иран, но никой не може да каже отсега как ще се превърти съотношението между едните и другите в едни бъдещи избори, кои ще вземат връх, а и как би се отразило това върху политическата сигурност на самата Европа.

Един успешен преврат в Египет например на фундаменталистите и цялото равновесие в нажежения Изток отива по дяволите. Не говоря за Алжир и за доста по-близките проблеми, свързани с войнстващия ислям в пъпа на Европа. Позволявам си тези подробности не защото ви откривам нещо ново — това, което разказвам, е публична тайна. Но не чак толкова публична е тайната, че сега в България нарочно се укореняват слуховете за скорошното „идване на турците“, за да се поулесни повторната ислямизация на родопските българи-мохамедани, което се върши в момента, без това особено да е обезпокоило отговорните власти (изключвам главния прокурор Татарчев). Направеното не е кой знае колко, но е все пак някакъв отпор, та се видя, че държавният ни механизъм все още мърда.

— Понеже се докоснахме до националната сигурност, как си обяснявате факта, че НАТО, и Атлантическият пакт все още се въздържат да ни включат в своята отбранителна система? Ако Европа се интересува от нашата съдба по съображенията, които изтъкнахте, защо не желае да поеме отговорността за нашата териториална цялост?

— Просто не им е политически изгодно в момента да се усещаме гарантирани. По е добре някъде да ни стиска цървулът и да отвлича това вниманието ни, докато улегнат новите икономически взаимоотношения и механизми, включително взаимоотношенията ни със съседна Турция.

— Вие често пишете за обезбългаряване на духовната ни сфера, за отродяването от традиционната култура и литература от традиционните национални ценности и дори за откровени опити да се тушира, меко казано, националното ни съзнание. Подозирате ли, че това е координирана политика на държавно равнище и че тя също е в услуга на тактиката със „стискането на цървула“ — да се възползвам от вашия израз?

— Неведнъж съм се изказвал по тези проблеми, рискувам да се повторя, но не ми връзвайте кусур, защото са важни и повторението им не е беда. И така координира ли се отродителната политика в България? Всички признаци са налице, че тя е отлично съгласувана. Резултатът е широкомащабна отродителна операция по всички направления за взривяване, може да се каже и за „забърсване“ духовната сфера на българина и подменяне на националното му самосъзнание с ново „европейско“, световно, т.е. космополитично, доколкото е оцеляло то от предишните опити за „интернационализирането“ му в рамките на бившата „братска социалистическа общност“.

— Казахте „признаци“ — какво имате предвид?

— Имам предвид оповестената от преди около година и половина нова принципна линия на българското училище — да се коват там бъдещи граждани на света, а след това българи. Преди беше „граждани на социалистическата общност“ (по Червенково време, а и доста по-късно), а сега — „граждани на света“. Не по врата, а по шията.

Сами разбирате каква е разликата, или по скоро, че няма никаква разлика между старите и новите идеологически цели за отродяване на българина чрез пресушаването на национализма като основен грях. Ако има някаква разлика, тя е, че по-рано отродителите бяха навързани на една ясла, сега на по-друга.

— Не отивате ли твърде далеч?

— Не по-далече от онова, което открито обяви в изказване по радиото един от съветниците по националната сигурност в президентството. Той каза, че национализмът в армията трябвало да се изкорени. Не си спомням тази ли бе думата, или бе друга, но за смисъла не бъркам. Вие ми кажете що за армия ще имаме, ако това бъде наистина направено, и за какво биха рискували живота си нашите младежи при една война, ако те изпитват към страната, която ще бранят, презрение, а не любов? Ето, затова отродителите се окопават в институциите, свързани с младежта, и на първо място с придобилото печална известност Министерство на образованието и науката.

— Вероятно имате предвид евангелизацията на училищата което се разискваше неотдавна по телевизията…

— Евангелизацията е само епизод, но я попитайте (вестникът ви има възможност да отправи този въпрос към министъра на образованието) кое наложи да се съкратят определените в учебните програми часове за изучаването на родната история от 140 на 22, докато часовете за чуждата история нараснаха на 260? Защо се предвижда (от 1995 г. нататък) премахването на родната история като учебна дисциплина в гимназиите? Какво наложи в една от новите проектопрограми за литературно образование (чието легализиране се очаква всеки момент) знаменитата книга на Иван Вазов „Под игото“, „Епопея на забравените“, „Записки по българските въстания“ от 3. Стоянов, „Индже“ от Йордан Йовков и пр. да бъдат извадени от обращение и да се изучават вместо тях (в 5 клас) „Тримата мускетари“, приказки за таласъми, върколаци и творби на автори, чиито имена чуваме за първи път?

Не че „Тримата мускетари“ е вредно да се чете, работата е защо тъкмо произведенията, чрез които се е всаждало национално съзнание в главите на младите българи от сто години насам, се бракуват тъкмо те? Не говоря за учебната стратегия в новите проектопрограми, която ликвидира абсолютно всички възможности за възпитание в българщина чрез предвиденото, пренагласено литературно и осакатено историческо образование. Осуетяват единствените възможности за заквасването на учениците с българска „мая“.

— Какво по-точно разбирате под осакатено историческо образование, намалението на часовете ли само, или и нещо друго…

— Намалението на часовете е един погром, какъвто завоевател дори не би го направил, но то е спретнато и с „нов прочит“ на българската история и особено на османския й период, което е вече завършено и материализирано в „свитъци“ за изучаване в десетите класове. Прочетете ги тези свитъци и ако намерите някъде употребена думата „робство“ или „рая“ със съответното й разяснение, обадете ми се да ви поискан прошка. „Робството“ е химически изчистено и заместено с продуктивното съвместно съжителство в „контактната зона България“ на две взаимно оплодяващи се вери и култури като исляма и християнството и т.н.

С подобни „нови прочити“ сега всичко се обръща с главата надолу и дори в красивите нови букварчета. Някакво обръщане беше съвсем необходимо — облекчаването на програмите от стария идеологически баласт, но аз говоря за изтърбушването им от всичко самобитно българско.

— Само в Министерство на образованието и науката ли става това?

— Подобни отродителни операции се извършват и в Университета от някои научни работници при Катедрата по етнолога, които се заеха с родопските българи мохамедани, за да се установяло наистина ли езикът им е български, или някакъв друг! И се върши това със средства и от държавната хазна, вече са налице и първите публикация…

Върху българите мохамедани сега се лепят като мухи на мед какви ли не асоциации и фондации и наши, и чужди, каращисани, само един Господ знае кога изникнаха и колко бързо се привързаха към родопските „етноси“.

— За религиозните секти ли намеквате…

— Сектите са друга филоксера. Първите от тях проникнаха със съизволението на тогавашната министърка на културата. След това тая преинтересна за някои чиновници работа премина и в Министерството на образованието, където се развихря в момента тихата „пустинна буря“ на вероучителна почва. Макар че това със сектите е само епизодче от другата „пустинна буря“, която опустоши културата: българското кино, българската драматургия, погубва се родната книга с унищожаващите я данъци — коронния номер на Министерството на културата, изигран с помощта на парламента; и най-сетне, разпалването на разврата чрез порнографията — имам предвид тихите приоритети, на които тя и сродната й книжнина се радват.

Свържете го всичко това с американските и американизирани „екшън“ програми на радиото и телевизията; с намножаването на толкова много чужди университети и училища, което неминуемо ще е за сметка на издръглавелия български език, и ще имате представа какви циклонални вихри са се извили над татковината наша България.

— Така и така говорим за България, има ли тя национална идея и как може да бъде формулирана?

— Върховенство на Отечеството. Да го носиш в сърцето си, а не в дебелото си черво и да си готов да се пожертваш за него. Това е най-старата национална идея, най-старият национален идеал, откакто има на света родове, племена, държави и нации.

— Какво направиха новите политици, та повечето българи казват, че „всички са маскари“?

— Бръкнаха в очите дори на най-добронамерените. Нямам предвид само корупцията, то е световна зараза. Но да пропилява един парламент милиони за доставка на мерцедеси и обзавеждане на стотици кабинети при една съвсем опразнена хазна, която не може да осигури средства за доставка на лекарства — това не е просто прахосничество, а цинизъм. Дебелащина, която кара дори най-благочинните хора да побесняват… Стотици мрат поради липса на лекарства, а те, господата — продават салтанати! Сигурно има и честни хора в този парламент, чудя им се как не повдигнаха глас.

— Очаквахте ли, че така ще изглеждат след години бившите дисиденти, които поканихте у дома си веднага след десети ноември?

— Жена ми ги беше поканила, не аз. Бях в Асеновград и като се върнах, оставаха 45 минути до събранието. А колкото за промяната у хората, никого след това не съм виждал, за да ви кажа малко ли или много са се променили.

— Какви черти от българския характер извади на показ демокрацията?

— И демокрацията, както и диктатурата вадят на показ най-лошите черти, защото демокрацията и свързаната с нея свобода, при нашия горещокръвен характер, почти винаги се израждат в слободия. От Димо Казасов съм го чул, да ви го предам: „Натиснеш ли българина, дупе дава. Отпуснеш ли го, дупе иска.“

С всичките резерви към тази драстична характеристика трябва да се признае, че има в нея и нещо вярно. Всичко онова, за което си говорихме досега с вас, е в една или друга степен свързано с тази чертица на българина. Добре че има в него и други, по-инакви, които ме карат все пак да вярвам в него и в звездата на България.

в. „168 часа“, бр. 31 — 2.VIII.1993 г.