Николай Хайтов
Троянските коне в България (158) (Книга първа)

Европа съчини митовете за „балканската омраза“

— Г-н Хайтов, какво си отиде заедно с поета Дамян Дамянов?

— Едно мизерно телце, от което бликаше поезия от всяка негова сбъркана клетка. Извираше доброта и красота. Не познавам друга такава победа на човешкия дух, каквато бе при Дамян Дамянов. От него не се отрони капка завист, в стиховете си не вплете грам лъжа. Мисля, че само съпругата му го разбра и оцени истински.

— Май смъртта подсеща как лошо живеят и бързо гаснат повечето от нашите големи творци…

— Такъв е обичаят у нас открай време. Попитайте някого къде са гробовете на Петко Рачев Славейков, Захари Стоянов или който и да е от нашите големи писатели или духовни първенци и ще се убедите, че смъртта в България е смърт завинаги. А докато си жив и си извършил нещо хубаво, винаги ще ти го вадят през носа.

— Защо съвестта на обществото не се трогва от съдбата на хората, които правят духовната ни история?

— Не е от тежкия живот. Запомних времена с по-тежък живот от сегашния, но хората бяха по-чисти. Сегашният упадък на нравите и човещината се безпримерни. От десетилетия се подготвяше този срив и най-сетне стана. Рухнаха традиционните общочовешки и национални ценности. Помогнаха ни и отвън и ето ни сега — ожесточени, озлоби и, езичници. Свидетели станахме как бюстовете на духовните ни първенци бяха катурнати и насечени на вторични суровини, но почти никой не мръдна и пръста си. Не зная колко от тях бяха възстановени. А вие говорите за липса на внимание към живите ни творци.

— Що за народ сме, щом и пред заплахите от война не можахме да се обединим?

— Тука не съм съгласен с вас. Известно е, че по-голямата част от народа ни беше за безкръвно решение на косовския конфликт. Така за пръв път от много време насам той прояви позагубения свой рефлекс към национално самосъхранение. Това не беше война като война, а необвързани с международното право, брутални, наказателни, разрушителни удари от хунски тип.

— Омразата и нетърпимостта между различните етноси на Балканите ще изчезнат ли сред края на войната?

— Нетърпимостта и омразата между различните националности и етнически групи не са патент само на балканските обитатели. Ще ви припомня удивителната нетърпимост между англичани и ирландци, между различни етнически групи в Испания, Турция, САЩ (между цветнокожи и бели) и т.н. Истината е, че Европа съчини митовете за проклетата „балканска омраза“. Знае се по какъв повод и за какви цели. Как можаха сърби и македонци, сърби и хървати, сърби и албанци при Титова Югославия да живеят в сговор и мир, а сега изведнъж да не могат да се търпят? А да сте чули за етническа вражда в границите на Цар-Борисова България? Нямаше да чуете, ако не бе потрябвало това на поборниците за нов световен ред. Друг е въпросът колко е нов и колко е „ред“.

— Може ли въобще да се говори за победител е тази война?

— НАТО успя да сложи ръка на Косово, но това все още не е победа. Що за победа е това да опепелиш една страна без никакъв личен риск с помощта само на командваната с едно пръстче, роботизирана техника? Победител, ако има в случая, това е сръбският народ, който бранеше мостовете си под бомбената градушка. Малко са хората в света, способни на подобно нещо в този наш изнежен и, да не кажа, разкапан свят. Косово, това са съвременните термопили, проходът към останалия свободен свят. Тук НАТО претърпя своята най-ужасна загуба — престижът си на отбранителен съюз. Той прояви своята завоевателска природа и изправи на нокти народите по целия свят.

— С какво лице се показаха нашите интелектуалци?

— Много порядъчно. Никога у нас толкова и от най-високо качество хора не са се обединявали зад един хуманен протест — протестът срещу натовските „удари“.

— Но имаше и други, които се поставиха в услуга на властта?

— В един поляризиран до крайност свят като нашия — това е естествено. Не всеки има смелостта да изрича онова, което мисли, а сигурно има и такива, които искрено се включиха на тоя щепсел.

— Кога най-сетне ще стихне враждата между хората на духа?

— Хората на духа не са ангели, за да изискваме от тях да не враждуват. Особено в такова преломно, междуособно време като нашето. Всички сме разнищени от тая проклета немотия, безверие и анархия, а самоизяждането е все по-засилващ се, организиран процес.

— Защо пък „организиран“?

— Защото се е превърнал в геополитически инструмент за своеобразно, етническо пречистване. Ние се топим с всеки ден, седмица и месец — демографски, физически и умствено, което в никоя друга страна от бившия източен блок не се наблюдава, освен в Русия. Там населението само за една година е намаляло с 9 милиона, от тях — около 4 милиона измръзнали през миналата зима. Като че ли обществото ни няма рефлекс да се противопостави… Корупцията се оказа безкрайна и все повече се засилва, а тя е в основата на тъй наречената „атомизация на обществото“, на противопоставянето на всеки срещу всеки, на епидемичните разцепления — църковни, писателски, партийни, човешки. Рояци БЗНС-та, съюзи и секти, докато цепнаха на две и самата православна църква. Фактът, че всичко това се прави с пари говори, че „атомизацията“ не пада от небето.

— Не се ли уморихте да водите битки в СБП?

— Скандали текат, където има много пари и хубави жени. В съюза няма вече нито лев, а хубавите жени са вече заети. Скандалите около съюза са мит, както и останалите отвличащи вниманието сензации. Що се отнася умората — на здравия човек му е нужно и полезно да врява. Страшна е обаче мисълта, че слънцето над България е в залеза и не е сигурно, че утре пак ще ни огрее.

— Преди време бяхте убеден, че България лесно няма да изчезне…

— Бях. Но вече не смея да го повтарям… Та нали виждате, че се топим. Демографски, умствено, физически. Петнадесет самоубийства в последно време само в Родопите! Но това е прокоба. Трезвият родопчанин да посяга на живота си!? Кога е било? Нещо подобно на китовете в Австралия.

— Вярно ли е, че следвате литературната си философия: „описвай само онова, което те прави по-човек“.

— Без тази философия писателският труд губи всякакъв смисъл. А той винаги е бил в търсенето на истината и в борбата за очовечаването на човека.

— Не се ли разминават много границите между добро и зло?

— Човечеството е утвърдило от хилядолетия насам традиционните свои ценности и е начертало границите между злото и доброто. Новите неолиберални ценности, дето сега се опитват да ни ги втълпят, са рецидив на пещерния канибализъм.

— Не сте ли твърде консервативен?

— Не. Аз съм неолиберален с обратен знак.

— Смятате ли че християнска Европа ще допусне заличаването на християнския морал?

— „Геният на трезвеността вече работи, за да заличи Европа — последната Гърция на Историята от скрижалите на времето“. Това са думи на бележития световен писател хуманист и пророк Стефан Цвайг, писани през 1936 г, в неговото есе „Уеднаквяването на света“. В него той е предрекъл и завладяването на Европа от Америка, което сега наблюдаваме със собствените си очи.

— Разбрах, че работите над новата си автобиографична книга „През сито и решето“ и отново се захващате с гроба на Левски…

— Не съвсем. В книгата, над която сега работя, наистина има специална глава, посветена на опитите ми да увековеча истината за гроба на Левски. Но това е само елемент от книгата. Като цяло тя представлява една равносметка на собствения ми живот, на всичко онова, което съм преживял и проумял. Ние живяхме в жестоко, но велико време. Видяхме гигантския опит да се материализира една прастара утопия, наречена комунизъм. Видяхме и големия крах на този опит, който разголи човека така, че ще бъде истинско престъпление да не остане никаква следа от това разголване. За първи път пиша книга заради себе си. Ако тя предизвика някаква сензация, няма да е добрата книга, която очаквам. Една книга не може да бъде едновременно и добра, и сензационна в съвременния, пазарния смисъл на думата. Убеден съм в това!