Николай Хайтов
Троянските коне в България (126) (Книга първа)

Стивън Кинг отряза главите на всички ни

— Г-н Хайтов, това апатия ли е, или форма на протест и несъгласие с ръководството на СБП?

— Половината от хората ни не са се появявали никога на общо събрание след 1990 г. А този път дойдоха близо 320 души, само че в момента на гласуването останаха към 270.

— Отчетохте, че съюзът вече е финансово стабилизиран. Как се отразява това върху социалното положение на членовете му?

— Най-чувствително се отразява върху пенсионерите и хората с някакви здравословни проблеми. Пенсионерите са 194 и на тях засега даваме месечно по 600 лева. От следващия бюджет смятаме да отделяме по 1000 лв, а ако нещата се подобрят ще стигнем и до 2000 лв. Това са дребни суми при тази хиперинфлация, но все пак е помощ.

— Каква е средната пенсия на един писател?

— Около 5200 лв. Не зная да има по-ниска пенсия от тази на писателите. Повечето са били на свободна практика преди години. И са се пенсионирали по най-ниската ставка. Много пъти още по времето на Джагаров, когато бях председател на творческия фонд, се опитвахме да променим това положение. Искахме пенсиите да са на база на хонорарите, получени за месец. Но не се приеха предложенията ни.

— Защо отново се върнахте към конфликта със сдружението? Докога ще продължи тази война между писателите?

— Отцепването на група колеги от съюза стана едностранно. Десетина души си направиха сдружение — фирма с ограничена отговорност, заедно с „Отворено общество“. Това стана на 20 юни 1991 г. Около месец след това преместиха присвоения вестник „Литературен форум“ и обърнаха оръдията срещу нас, докато ние останахме с вързани без вестник.

— Но в техните среди, както и е СБП, има хора, които желяат да се намери компромис?

— Добре, но какво да направим ние, когато те се отцепиха. Техният устав, приет на 18.II.1994 г., забранява в сдружението да членуват хора от друга писателска организация, която е самостоятелна юридическа личност. Ние не сме членове там, а те бяха доскоро в нашия съюз.

— Да, но тук, при вас, са имотите? Тук е творческият фонд. Възможно ли е тези 2 организации да ползват един фонд?

— Това е друг въпрос. Могат, разбира се. Но те се опитаха да вземат нашите имоти, а не да ги делим. Казаха, че СБП не съществува като организация, нямало го в регистрите. Насмалко остана да приберат всичко. И какво да правим ние, да си мълчим и да стоим със скръстени ръце? До есента на 1994 г. СБП беше в обсада и едва през януари 1995 г., когато излезе решението на Върховния съд за легитимност на съюза, се разбра, че те няма да получат нашите имоти. Ето така стана разцеплението.

— Какво да очакваме нататък, може ли да се намери компромисно решение?

— Решението е много просто. Вече са го приложили в Чехия и Словакия, в Русия, където има не по 2, а по няколко съюза. Там фондът е един. Ако възстановят у нас Закона за творческите фондове, който бе замразен през 1991 г., той автоматично покрива и 2-та съюза.

— Обидно е, че материалните проблеми са в основата на конфликтите.

— Причина за разцеплението не са материалните проблеми. Никой никому не бе отказал да се ползва от фонда, НИТО през 1991 г., нито през 1992–1994 година. Георги Мишев и Радой Ралин — най-богатите, нямаха нужда да вземат имотите ни, за да се прехранват. Това беше политиката и на президентството, и на „Отворено общество“. Тази фондация няма еднакво отношение към писателски те организации. Когато основавахме в. „Български писател“ — това за пръв път го казвам, — отидох при председателя на фондацията проф. Богдан Богданов и го попитах дали ще ни подкрепят. Той ми каза „първо го основете, пък тогава ще видим“. Основахме го и поднових искането. Но помощ не видяхме.

— Спонсорите имат право на избор. И до днес ли СБП не е получил помощ отвън?

— Никакви, нито 1 стотинка. Ако някой преценява по съвест — ние през това време останахме много по-безпартийни, отколкото хората в самото сдружение. Отворете вестниците и вижте — 15 души писатели вървят с Александър Томов, сподвижници на неговите идеи, начело с Г. Мишев, Ив. Петров, М. Георгиев и пр. Същите хора сега са при Желев, правят с него партия. Преди това — с г-жа Инджова… Ама това какво е? Цирк! Не може за всяко светило, което изгрява, една и съща дежурна група да го лансира начело с Мишев. В едно интервю наскоро беше казал, че Николай Хайтов бил верен син на партията или нещо подобно. Извинявам се, ама аз никога не съм бил член нито на БКП, нито на БСП. А той беше и в партийното бюро.

— Някои ви наричат „червения“, дори и „Виденовия“ съюз.

— Нека си ни наричат. Ако бяхме съюз на Виденов, нямаше да си броим стотинките и да молим за размразяване на Закона за творческите фондове.

— Казахте, че няма да спрете битката за промяна на ДДС? Какво включва проектът ви?

— Задължителен е избирателен подход при прилагане на данъка. Инак нашата книга е загубена. Сега се продава на цената на всички други, криминалистиката и порнографията. И автори като Йовков, които са не само наши върхове, но и върхове в европейската литература, не се четат. Ами не върви неговите книги да струват колкото трилърите на Стивън Кинг. Той на всички ни отряза главите. А решението е толкова просто. Ако бъде вдигнат с 10% данъкът на вносната литература, която е повече криминална, цените на българската книга да паднат с 50%. Като делът й в издаването у нас е само 4%. Ето, тази промяна е необходимо да бъде прокарана през законодателните органи. И това всички заедно да подкрепим — тук няма съюз, няма сдружение.

— Какъв е капацитетът на издателство „Български писател“ сега?

— Само 30 книги при 200 средно на година по-рано. Правя сега едно изследване — как се „топят“ българските писатели в последните 7 години в учебниците и учебните помагала.

— Голяма част от членовете на СБП се водят писатели само във вашите ведомости и изобщо не сядат вече над белия лист. Или ако се занимават — това си е съвсем лична тяхна работа и не стига до читателя.

— Така е, а сега става още по-лична и за професионалните писатели. Ето, аз съм професионален писател, каквито са и Мишев, и Радичков, и Д. Цончев и т.н., но тиражите на никого от нас, пък и на класици като Елин Пелин, Йовков. Ем. Станев и пр: не надхвърлят 2—3 до 5 хиляди бройки. И още по-зле, те не достигат до книжарница и се продават с години. Защото бе разрушена, разгромена книгоразпространителската мрежа. Ето така общественото въздействие на писателите у нас бе сведено някъде около нулата. Съжалявам, че не е жив дядо Вазов да му кажа, че това, дето по неговото време не е могло да се гаси (светлината на изкуството, на книгите, на духовното), сега вече може да стане с едно духване на финансовия или търговския министър или дори само на някого от техните заместници. Ние сме в ръцете на властта и на търговците. Това е истината.