Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Документалистика
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 4 гласа)
Разпознаване и корекция
Канатица (2010 г.)
Корекция и форматиране
vasko_dikov (2013 г.)
Източник
voininatangra.org

Издание:

Николай Хайтов. Троянските коне в България. Книга първа

Издателство „Христо Ботев“, 2002

ISBN: 954–445–809–3


Да слушаме собствения си глас

— Покаяние или разкаяние — коя думичка от двете предпочитате?

— И двете са еднакво неуместни. Способни на покаяние (или разкаяние) са тези, които са прозрели действителните стойности на досегашното си поведение. Броят на подобните обаче е извънредно малък, защото мнозинството от нашите съвременници, които очаквам да се покаят, бяха подложени на десетилетна нравствена и умствена деформация. Някои от тях ще си умрат, без да разберат какво ново се е случило, а други толкова късно ще го разберат, че покаянието им няма да има никакво практическо значение.

— Трябва ли да има индулгенция за разкаялите се грешници?

— Индулгенциите са форма на висшия нравствен и политически разврат. Те са измислени от грешниците, на които са необходими.

— Вие за какъв се считате — писател, публицист или журналист? (В учебниците пише, че сте ярко явление в българската журналистика).

— Едва ли ще намерите в световната практика пример на „писател“, „журналист“, „публицист“ и прочие в чистата им форма. Няма писател или поет да не се е докоснал до публицистиката или журналистиката — в една или друга степен. В „Диви разкази“ или „Шумки от габър“, струва ми се, че съм писател, във „Вълшебното огледало“ или „Бодливата роза“ съм публицист, а в хилядите статии, които съм написал — журналист. Кой в коя категория ще ме слага, когато става дума за моето творчество, това зависи и от целите на изучаването.

— Мисията на интелектуалците днес: способни ли са да преместят света?

— Виждам около себе си хора, които преследват определени благовидни, неблаговидни и пр. цели. Виждам агитатори и даже пророци, но доказани мисионери все още не забелязвам. Дали тепърва ще се родят или някои вече родени ще изпъкнат — ще видим. Що се отнася до нашия български свят, той, разбира се, ще се промени, но едва ли ще се „премести“. Всички места под слънцето вече са заети — къде да се премести?

— Сред купчините от обръщения, декларации и призиви, вие призовавате ли за нещо и кого?

— Призивите, които съм искал да отправя към хората, се съдържат в написаното от мене през последните 30 години. Не виждам сериозни поводи да ги повтарям в едно време, когато всеки предпочита да слуша собствения си глас.

— Как изглежда образът на днешния лидер — борец за демокрация, някогашен бунтар (имам предвид каква е концепцията след книги като „Капитан Петко войвода“, „Хайдути“, „Родопски властелини“)?

— В момента има много кандидати за водачи или, както вие ги наричате, „лидери“. Тепърва ще се разбере, кой от тях има истинските качества да оцелее в състезателната обстановка, която настъпва. Едно мога да кажа: истинският водач се ражда генетично обезпечен и след това се изгражда в борбата за една или друга идея, за постигане на една или друга цел.

— Сред реабилитациите на преустройството трябва ли да бъде и реабилитацията за гроба на Левски? (Гробът му да е в България и всякой да го знай.)

— В научно отношение спорът за гроба на Левски е приключен — публикувани са съответните документи по този въпрос, но предложението на БАН да се сложи паметна плоча на софийската църква „Св. Петка Самарджийска“ бе отклонено от неколцина виновници за взетото през 1956 г. политическо решение за унищожение на тленните останки на Апостола и потулването на неговия гроб (Първи секретар на ЦК по това време бе Т. Живков и от неговия кабинет бе отклонено взетото на 28 април 1987 г. от БАН решение за слагане на паметна плоча на гроба на Левски. Лично аз вярвам, че този гроб скоро ще бъде официално обявен.

— Какъв сте по убеждение — с една дума?

— Най-близко до моя идеал за политическа система е шведското приложение на социалдемокрацията (Швеция е засега най-балансираната в социално отношение държава на света, а нейната социалдемокрация е за предпочитане пред всякаква, дори най-съблазнителна утопия).

— Простете неосведомеността. Участвувате ли в независима организация?

— Не. Най-добре е за един писател да зависи само от себе си.

— Как се отнасяте към „Екогласност“ (в контекста на идеите от „Бодливата роза“)?

— Изцяло съм за „Екогласност“. Идеите на това сдружение, напълно съвпадат с моите собствени. Моята книга „Бодливата роза“, посветена на опазването на природната среда, излезе през 1977 г. — т.е. 22 години по-рано.

— Нищо не стои по-високо от чистотата на българския език. Можем ли да говорим за „преображение“ на езика ни от 10 ноември насам?

— Рано е да говорим да промени или „преображения“ на езика ни от 10 ноември насам, макар че в него вече се трупат характерни за настъпилата промяна термини. За да настъпи преображение, е нужен по-дълъг период от време, за да изчезнат някои от най-уродливите калъпи, в които се отливаше езикът ни. Не съществува обаче гаранция, че няма да се появят други „калъпи“. Така или иначе промените ще се отразят на езика ни и ще ми се да очаквам — за добро.

— Как би трябвало според вас да изглежда новият, ренесансов език, наследник на досегашния канцеларски, който се експлоатираше в средствата за масова информация?

— Именно „ренесансов“ — вие го казахте. Но не разчитайте на незабавно революционно преображение. Езикът е отражение на мисленето, а мисленето се променя отчайващо бавно.

— Какво трябва да забрави нашата журналистика от времето след 1944 година? (Трябва ли да се срамува от него?)

— Разбира се, лъжата. Това бе основният порок и от него нашата журналистика трябва да се срамува.

— Вярвате ли в мита за независими средства за масова информация?

— Печатните издания, радиото и телевизията е трудно да бъдат независими. Те трябва да бъдат издържани, а издръжката определя от кого ще бъдат зависими. Идеалната независимост е фикция.

— Кои са най-бляскавите фойерверки на промените?

— Лошото на фойерверките е, че бързо гаснат, и когато угаснат, тъмнотата е по-неприятна. И все пак, фойерверките за мене свършиха на 10 ноември: събитията от тогава насам стават все по-сериозни и нямат нищо общо с празничните фойерверки.

в. „Труд“ — 18.1.1990 г.