Николай Хайтов
Троянските коне в България (47) (Книга първа)

Не е изключено стражари да подпомагат изучаването на родната история

Крайният извод от новия учебник по история за 10-и клас е, че ползата от националноосвободителното движение е повече от съмнителна. Затова за дякона Левски е отделена само една страничка У нас, в България, „преоценките“ на миналото се превърнаха през последните десетилетия в нестихваща идеологическа практика, която продължава и в момента. Имам предвид, на първо място, появилия се неотдавна нов учебник по история за десетите класове, озаглавен „Записки по история на България — 681–1878“.

Става дума за един безсрамен опит да се представи тъй нареченото някога тъмно (турско) робство като оплодително, съвместно съжителство на две цивилизации — исляма и християнството, поради което и съпротивата на българина срещу османското „присъствие“ е била по-скоро символична, отколкото действителна. Крайният извод от всичко това е, че ползата от националното ни освобождение е повече от съмнителна.

За постигането на това научно-педагогическо внушение цялото известно досега научно знание, свързано с османския период на историята ни, е основно прекроено. Потърсете в учебника например думата „рая“ и ще я намерите само веднъж употребена, макар да е това най-характерното ключово понятие, свързано с османския период в историята ни. Същото понятие е заместено с израза „особен вид поданици“, които са „само обект на управление, но те самите са лишени от достъп до управленческата система“. Никъде не е казано, че този „особен вид поданици“ не са били допущани до съдилищата като свидетели; че като покорено и безправно население (това е и всъщност значението на думата „рая“) те не са могли да избират дори цвета на дрехите си и височината на шапките; че им е било забранено да яздят коне, да носят оръжие; че всеки османлия е могъл да ги привика да му работят ангария, ако поиска — да ги възсяда, за да го носят; да влиза в домовете им, за да яде и пие, и да му се заплаща за изтриването на зъбите известният данък „диш хакъ“ и т.н. Дори разделът, посветен на туй владичество, откровено наричан в по-старите учебници „тъмно робство“, ще го намерите в „Записките“ под енигматичното заглавие „Българските земи в контактната зона на две цивилизации“. По нищо не личи, че в него включването на „контакта“ между двете „цивилизации“ е станало с цената на яростни битки, масови кръвопролития и разселвания, че е имало кръвен данък (еничарство) и една неотслабваща през цялото време неспирна народностна асимилация.

Не е разказано на децата, които ще се учат по „Записките“ и за една от най-драматичните страни на османското господство — практикуваните през цялото време на робството „потурчвания“ чрез насилственото пременяване на вярата. Тъкмо напротив, авторката на османския период в учебника за десетите класове — доцент в СУ Цветана Георгиева, е лансирала по този въпрос „новината“, че „за да си открият пътища към стопански и обществен просперитет“ и „да избегнат ограниченията, наложени върху българското население, мнозина от градските жители са приемали исляма доброволно“. Що пък се отнася до селяните — те изобщо нямали „усещането, че правят фатален преход към друг свят, ставайки мюсюлманин, поради сходство между ислям и християнство“.

Тук, както се вижда, Георгиева лансира версията за доброволното поислямчване на т.нар. помаци, за да обслужи всеизвестната текуща в момента кампания за окончателното им отродяване от българщината. Оттам са и всички усилия на авторката да укорени заблудата, че българските селяни (представете си!) нямали усещането, че ги потурчват. Инак тя никога не би направила в края на главата, посветена на взаимното оплодяване на исляма и християнството, генералният извод, че в резултат именно на него „нашите български земи се превръщат в контактна зона, в която несъвместими световни религии достигат до балансиран съвместен живот на хората“.

„Балансиран съвместен живот!“… От подобен живот до хармоничния (щастливия) разликата е на косъм, така че от „легендата“ за турското робство не остава и следа. Ето така подличко се прекроява историята, незабелязано, неусетно и даже приятно.

Старанието на Цв. Георгиева в прекрояването на някои от горчивите или просто неудобни за нея моменти се е проявило най-вече по отношение на българското хайдутство.

В главата „Антиосманската съпротива“ Георгиева просто е отрекла да е имало хайдутство. „За българите най-масовата и трайна форма на съпротива става хайдутското движение“ — пише тя в „Записките“, но веднага след това се пояснява, че „по своята същност и форма то е българският вариант на характерното за всички средновековни общества разбойничество, чрез което селяните се опитват да намалят експлоатацията…“ и пр.

Георгиева е пропуснала да надникне в „Турски извори за хайдутството и арамийството“, изданието на Македонския институт по национална история (1961 г.) и да се убеди, че непокорните горски мъже, които скитосвали по планините на България, за да отмъщават на османските потисници, са се наричали тогава още (XVI–XVII век) „хайдути“. В съдебни документи от това време пише, че те са се събирали понякога в пеши и конни дружини от по 800–1000 души, с развети байраци и под звуците на военни тръби, открито са нападали села и градове (с. 74–87 от пос. съчинения). „Техните бунтове са безкрайни“ — пише в едно турско съдебно решение от 23 август 1636 г. Един от хайдутите, някой си Марко, обявил на своите противници: „Вие рушите нашите църкви, ние пък се разрушим вашите джамии. Нашите свещеници са по-добри от вашите ходжи!“ (с. 42). Що за разбойници са тези отмъстители за разрушени църкви или пък ония, които предизвестявали за своето пристигане със свирене на бойни тръби? Да не обясняваме що за разбойник е Ангел войвода и други като него, възпети в народните песни хайдути, и да не питаме има ли шантав народ на света да е възпял своите мъчители?

Манипулаторски е постъпила авторката по-нататък в „Записките“, където е разказала за идеите на Раковски, Каравелов и Левски, за техните революционни кроежи и борби, но (забележете!) думите „революция“, „революционни“ и пр. навсякъде са или избегнати, или заменени с техни озахарени заместители. За цялото комитетско дело и неговите създатели — Левски и Каравелов, както и за четата на Ботев — са отделени всичко на всичко пет странички!

На по-малко от една страница е разказано за националния герой Васил Левски.

Що се отнася до Априлското въстание, и на децата е известно, че най-бурно и с най-много драматизъм е протекло то в Брацигово, Перущица и Батак.

В Батак са изклани с измама над 2000 души. В Перущица обсадените се самоизбират — нещо, смайващо дори за световните мерки за героизъм, но ореолът на Априлското въстание не е зачетен нито със звук.

Премълчани са героичните моменти, вдъхновили Вазов, за да напише своята могъща „Епопея на забравените“. Станало е същото, каквото с цялата наша, уж обективизирана, а в действителност по касапски обезобразена история, която може всякаква друга „работа“ да върши, освен с нещичко да ни поучи, обнадежди и укрепи.

Явно такава е била задачата на авторката на османския период от „Записки по история на България“: да се всади една изопачена, захаросана представа за робството и да се обезсмислят или поне омаловажат по този начин всичките ни опити за освобождение от турското робство, а защо не — и съпротивлението ни сега срещу възможните опити за неговото възстановяване?

Все едно: изправени сме пред многостранна разложителна дейност, която преорава в момента духовните простори на България — от радиоточките, през учебниците — до програмата на телевизията. Тревожното е, че тази дейност се очертава като действаща държавна политика. Едно от доказателствата за това са разгледаните, оскверняващи историята ни, „Записки“ по история на България от 1992 година, създадени под закрилата на Министерството на образованието, което е наредило (доколкото ни е известно) историята в десетите класове да се преподава само по този, но не и друг „алтернативен“ учебник. Само една мярка е пропуснало бдителното иначе идеологическо ведомство: да назначи в училищата по един или двама стражари, които да обезпечават въпросното министерско нареждане.