Николай Хайтов
Троянските коне в България (166) (Книга първа)

Вярвам в българската литература

— Как се чувствате на 80 години?

— Добре, силите и здравето още не са ми изневерявали, мога да работя на попрището, което съм избрал. От най-ранно детство съм свикнал с труд и изпитвам удоволствие да преодолявам трудности и бариери. Слава Богу, още не усещам бремето на годините.

— Голяма част от творчеството Ви е посветена на Родопите. Какво е за вас родното Ви село?

— Моето Яврово нося постоянно в себе си и при първа възможност отивам. Там обичам да пиша. Всеки трябва да питае силна обич към мястото, където първо мляко е закусал, както казва поетът.

— Ако някога младият лесничей не беше уволнен, щеше ли да се залови с перото?

— Едва ли. Аз обичам гората… По онова време изобщо не подозирах, че може да имам дарование да пиша, макар че много общувах с книгата. И понеже в душата ми имаше доста несъгласия, реших да ги изразя в печата.

— Окуражи ли Ви първата публикация в печата „Кози или гори“?

— За мене беше по-важна реакцията на обществеността, а тя доста разбуни духовете и ми показа, че мога да бъда полезен и по друг начин. Неусетно се увлякох от публицистиката, но бях далеч от мисълта да пиша разкази и книги.

— А първата Ви книга „Съперници“?

— Това беше през 1957 г. Развълнува ме: държах я в ръцете си и не вярвах на очите си. Но скоро тя ми донесе и разочарования: стоеше на витрината с побелели корици и никой не я купуваше. Тиражът й беше скромен 3000, но името ми никому нищо не говореше. Мислех си, че уволненият лесничей се е забъркал там, дето не му е работа.

— Но „Диви разкази“ през 1967-а грабна и специалисти и читатели. Те станаха причина критиците да Ви нарекат жив класик в българската литература, да Ви наредят до Йовков и Елин Пелин.

— Най-добър съдник за всяко творение е безкомпромисното време. Колкото й да се трудиш, нямаш ли някаква дарба, не става. И без работа не става — Бог дава, но в кошара не вкарва…

— Преди 5–6 години редица издания хлопнаха врати за горещите полемични статии на Хайтов. И днес ли е така?

— Съществена разлика няма. И сега съм добре дошъл в някои вестници, а други открито ме пренебрегват. Никому не връзвам кусур, всеки има право на своя философия.

— Вие болеете за съдбата на българската книга, българския език и българщината въобще, чиито хал е незавиден. Забелязвате ли промяна напоследък?

— Не, за жалост нещата продължават да се влошават. Загиваме не само като нравственост и духовност, но и физически, като нация. Раждаемостта е спаднала катастрофално — два пъти в сравнение с 1989-а. При този демографски срив сме обречени на изчезване от картата на планетата. Оставам с убеждението, че тези неща днес най-малко притесняват политици и държавници.

— Няма друг български писател като Вас с такова осезаемо присъствие в киното. То още ли Ви изкушава?

— Разбира се. Години работих по филма за Васил Левски, но тази моя идея още не е срещнала подкрепа. Имам и други замисли, но в момента България няма собствено кино, продължава да внася долнопробна филмова продукция и краят на това нашествие не се вижда.

— От няколко години сте на кормилото на Съюза на българските писатели. Направихте толкова много за регистрацията и укрепването й, за опазване на недвижимите имоти с цената на усилия, енергия и незаслужени огорчения. Съжалявате ли, че седнахте на този горещ стол?

— Ни най-малко. Усещах какво ме очаква и се радвам, че успях да спася голяма част от писателските имоти. Наистина всичко е свързано с тичане и неприятности, но съм доволен, че направих нещо за колегите и за тези, които ще дойдат след нас.

— Създава се впечатлението, че на общите събрания повече се говори за материалната база и твърде малко за творческа дейност. Така ли е?

— Така е. Трябваше да положим твърде много усилия за спасяване на съюзното стопанство, инак съюзът си отиваше. Никога не съм подценявал творческата работа на колегите, но най-малко ние, ръководството, ще пишем книгите на колегите си. Дай Боже те да пишат хубави, силни и правдиви творби, пък времето ще си каже тежката дума за достойнствата им.

— Какво е според Вас състоянието на СБП пред поредното отчетно-изборно събрание през октомври?

— Ние си оставаме най-голямата и авторитетна писателска организация със свои печатни органи — в. „Български писател“, сп. „Пламък“ и детското издание „Славейче“. Е, парите често ни притесняват, но намираме начин да оцелеем, въпреки че държавата съзнателно ни загърби. Но и подкрепяното от нея Сдружение на българските писатели не благоденства — и на тях им подхвърлят трохи, колкото да ги залъгват. Как да е, и господата от „Сан Стефано“ 29 разполагат с „черен“ списък от имена, в това число и моя милост, които нямат право на достъп до малкия екран От мен се страхуват, защото не знаят какво мога да изтърся. Години наред националните електронни медии слугуват на управляващите и не престават да отродяват народа ни от неговите изконни национални стойности.

— За 42 години оставихте 50 книги, „Диви разкази“ е издадена 15 пъти. Подготвяте мемоарна автобиографична книга по повод 80-я си рожден ден. А бъдещите Ви творчески планове?

— Завършват това юбилейно издание и ми се иска малко отмора. Грандиозни планове нямам, но писането няма да замразя.

— Как виждате българската литература в началото на идващия XXI век?

— Оптимистично, защото, както казва поетът, „днешната плесен един ден ще бъде безкрайно далеко“. Вярвам в щастливата звезда на българската литература.

— Неотдавна в Западните покрайнини някои българи Ви обвиниха в просръбски позиции. Смущават ли Ви подобни оценки?

— Аз съм преди всичко българин и съвсем не ми е безразлична съдбата на нашите сънародници там. Някои спекулират с мои изказвания, но не бива да защитаваме интересите на нашите хора по пътя на конфронтация с Югославия. Отхвърлих категорично натовските бомби срещу тази братска славянска страна. Но не приемам и геноцида към която и да е етническа група. Наша задача е да помагаме за укрепване на българщината зад граница, но и да поддържаме приятелски отношения с всички съседи. Всяка друга политика не отговаря на нашите интереси.

— Съжалявате ли за нещо?

— Да, за неосъществените ми замисли в киното и загубеното време в публицистиката.

— Какво ви свързва с Пазарджишкия край?

— Там имам много приятели и приятелки и винаги се чувствам приятно. Много ми харесват културните традиции и прекрасната атмосфера в този чудесен край.