Николай Хайтов
Троянските коне в България (57) (Книга първа)

Готвят ни за граждани на света!

Защо пък не и граждани на Космоса? Такива мисли ни навяват неотколе разпространените от Министерството на образованието „Указания за организиране учебната работа по история в общообразователното училище за учебната 1992/1993 година“, където четем, че „единствено обучението по история е в състояние да изгради у учениците съзнанието, че участвуват в едно голямо усилие, наречено човешка култура“.

Съдържанието на този височайши документ, целите и средствата за постигането им са откроени от ясно по-ясно: от общо 358 часа, предвидени за изучаването на историята от IV да IX класове (десетите и единадесетите изобщо не са удостоени с преподаването на тази дисциплина), само 156 часа са отредени на собственото ни минало. Останалите 202 часа са за изучаването на останалия свят, включително Далечния изток.

В учебната програма за V клас се дават указания съпротивата на българите срещу османците да се разглежда като „духовно движение с разнообразни прояви“. Навярно по тази причина в „указанията“ не е предвидено да се изучава хайдутството, нито в V, нито в останалите класове. Заличени са от програмата и феодалните вълнение, нефалшифицираната ни история като „кърджалийство“, за да не се разбере, че в края на XVII, началото на XIX век любимата на някои османска империя е вървяла с увереност към своето (с участието на българите) разлагане. Нещо повече. В един написан по въпросните указания учебник кърджалиите са вече обявени за „разбойници“, независимо че някои от техните главатари като Еминджика, Пазвантооглу. Кара Фейзи, Индже и пр. са водели подир себе си армии от по десетина-двайсет хиляди въоръжени мъже.

В още по-окаяно положение е поставена средновековната ни история, която ще се изучава отсега само в четвъртите класове, и то само в 20 часа, колкото са горе-долу предвидени за бъркотиите през IX век в Далечния изток и в Американския континент (нали оттам идва безплатната царевица!). Сред „акцентите“, които се препоръчват при изучаването на османския период от историята, е предвидено регламентиране на съвместното съществуване на различни верски общности и „контактите“ между тях. Тези „контакти“ ще покриват отсега всички неудобни за разискване понятия като „поислямчване на българите през периода на робството“, народностната им асимилация, яничарството, обезправеното положение на раята и пр., и пр. Затова навсякъде в акцентите са избегнати „иго“ или „робство“. Новият израз, съответстващ на робството, гласи: „Българите без собствена държавна организация“.

Не упреквам авторите на „Указанията“, че са ги написали и стават по този начин съучастници в кастрирането на родната ни история и размиването й в световната. Друго те не са могли да направят, след като един министър на образованието съвсем ясно и категорично обяви през 1992 г., че оттук нататък родното училище ще възпитава децата ни преди всичко като „Граждани на света“.