Николай Хайтов
Троянските коне в България (2) (Книга първа)

Из дебрите на една археологическа афера

На 28 септември т.г. „Диалог“ публикува две свързани с мене писма: едното е от бившия апаратчик в ЦКРК Н. Рельовски, а другото — от археолога Стамен Михайлов.

С приказките, които те са наприказвали, нямам намерение да се занимавам. Ст. Михайлов се е докоснал, обаче, до един особено болезнен и с голямо научно и обществено значение въпрос — спора за гроба на Левски.

Няма да подхващам наново тоя спор на страниците на „Диалог“ — по него има авторитетно научно решение от Българската академия на науките в полза на версията за препогребването на Апостола в софийската църква „Св. Петка Самарджийска“. И не само това. С писмо № 03–08–83 от 12 юни 1986 г. ръководството на академията предлага на Съвета за духовно развитие при Министерския съвет да се сложи пред църквата паметна плоча в този дух, но това предложение и досега не е изпълнено.

До неотдавна бе трудно, но сега вече може да се попита: Кой и защо замрази предложението за слагане на плочата?

Всички възлови решения по тоя спор са взимани в ЦК на БКП, в по-голямата си част на „четири очи“! И то защото от самото му възникване през 1956 г. той е бил третиран и решаван с пълно предимство на характерните за петдесетте години идеологически съображения (както са били решавани не само въпросите на историята и археологията, но и на икономиката, биологията, генетиката и т.н.).

Не е тайна за никого — тези „съображения“ са се свеждали до една водеща идея: интернационализирането, съветизирането или по-точно денационализирането на България. Известна е ръководната в това отношение мисъл на В. Червенков, че „българският национализъм е най-големият враг на социализма“. С това мото започва у нас сталинският кръстоносен поход срещу родните традиции, гробове, паметници, национални идеи и реликви. Не бяха пожалени дори паметниците на падналите във войните: със заповед на министъра на войната П. Панчовски през 1946 г. бе наредено те да се премахнат. Разкритият през същата година в Търново саркофаг на цар Иван Александър бе натрошен, а костите на средновековния монарх — изсипани в Янтра. Тленните останки на Гоце Делчев бяха експулсирани от страната, а в речта си по този повод на 7 октомври 1946 г. Тодор Павлов обяви, че той не е българин. Последва разжалването на царете. Думата „цар“ бе изтрита както от табелките по улиците, така и от учебниците. Мавзолеят на Александър Батенберг бе затворен, костите му изчезнаха; гробът на цар Борис III беше „преместен“ и след това — заличен. Посегна се и върху паметта на Левски с едно решение за събаряне на Къкринското ханче, което дълги години просъществува в нелегалност като склад за картофи на ТКЗС. Пренаписана беше — и съответно политизирана — историята. Водените от средновековна България войни за обединение бяха заклеймени като „грабителски“. Всичко, което можеше да подхрани националното самочувствие, бе зачеркнато. Дори Балканската война в академичното издание на манипулираната Българска история от 1954 г. бе определена като „завоевателна“. От средство за национална самозащита историята ни беше превърната в инструмент за отродяване и духовна стерилизация.

Сходни процеси настъпиха и в археологията. Веднага изникна теорията, че Плиска не била строена от Аспаруховите българи, а сварен от тях византийски град; че Мадарският конник не бил изображение на български владетел, а фигура с култово предназначение от неизвестен произход. Римските старини, като „аполитични“, придобиха изведнъж предимство, парите започнаха да се хвърлят за откриване на мозайки, вместо за разкопаване на средновековните обекти. Славянската тема в археологията набъбна, за прабългари стана опасно да се говори. Оспорен беше дори пръстенът на Калоян. Всичко това бе в една или друга степен свързано с името на Стамен Михайлов. Пак той през 1956 г. попадна на гроба на Левски и стана физическият изпълнител на политическото решение да се потули този гроб.

Разбира се, „черно на бяло“ за това няма. Но за кое от другите подобни престъпления по времето на сталинизма са ни оставени преки писмени доказателства? За гроба на цар Борис III ли? За костите на Батемберг ли? Или за тези на Никола Петков и Трайчо Костов? Действащите по онова време лица много добре са знаели какво вършат и, съответно, са се постарали да не оставят каквато и да било писмена следа. В замяна на това до нас са стигнали многобройни, макар и непреки свидетелства.

Засега ще се огранича само с едно: доклада на бившия ръководител на разкопките в „Св. Петка Самарджийска“ Стамен Михайлов от 2 юни г. до директора на Археологическия институт и музей при БАН. Основното искане в тоя доклад е: „Да се назначи комисия, която да установи на място положението на един от погребаните в олтара (на църквата) лица и вероятността едно от тях да е на Левски“. Докладът е заведен с вх. № 427 още на същата дата (2 юни) само един ден след като скелетът „приписван на Левски“ е бил разкрит. За голяма изненада, върху този тъй важен документ няма резолюция. Комисия не е била съставена и което е още по-странно, само шест дена след това скелетът „приписван на Левски“, изчезва. Най-странното е обаче друго: предприема се преписването на Дневника на разкопките и в преписа изчезват и всички метрични данни за положението на спорния скелет № 95, които са били събрани при неговото откриване на 31 май 1956 г.. Тези явно криминални действия, свързани с премахването на сензационната за времето находка, мотат да бъдат обяснени само с идеологическа намеса „свише“. А че става дума именно за нейното премахване, говори фактът, че (цитирам): „краката от коленете до стъпалата (на спорния скелет № 95, «приписван на Левски») въобще не са разкривани.“ (Виж Стенограма от дискусията в БАН на 27.II.1986 г., т. III, с. 161 изказването на Г. Джингов).

Защо ръководителят на разкопките така неочаквано преустановява доразкриването на спорната находка, за която самият той се беше погрижил да се назначи комисия за определяне на точното й положение? Защо нито един от 147-те предмета намерени в „Св. Петка Самарджийска“ не попада в музей? Защо е пропиляна цялата полева документация, включително рисунката на спорния скелет, направена на 31.V. от художничката на АИМ Вера Недкова? Пропилени са и материалите, всичко!

Междувременно, на 1 август 1957-а г. директорът на АИМ Кр. Миятев записва в своя дневник, че „министър-председателят А. Югов дал нареждане до 9.IX. с.г. църквата «Св. Параскева Самарджийска» да се събори“. Вярно, заповедта след няколко дена е спряна, но „приписваните“ на Левски кости не се връщат на определеното им място, така че вече не е възможно да се докаже, че гробът на Апостола е в „Св. Петка Самарджийска“, разположена в най-централното място на София, където в това време вече се замисля издигане на паметник на вожда на пролетарската революция В.И. Ленин.

Разбира се, може да се оспорва, че едното е непременно свързано с другото, но е неоспоримо, че оттук нататък всичките усилия на Ст. Михайлов и на неговите „научни“ и политически покровители се посвещават на една безогледно преследвана цел: да потулят всякакви опити за разкриване действителното положение на скелета, „приписван на Левски“, и да отхвърлят документираното още през 1937 г. във в. „Мир“ от в март твърдение, че гробът му е в олтара на църквата „Св. Петка Самарджийска“. Няма да описвам старанията на Михайлов в това отношение, нито енергичните усилия на Археологическия институт след разпалване на спора за гроба на Левски през 1979–1983 г. да го прекрати и потуши на всяка цена. Ще отбележа само, че когато положението в печата стана неудържимо, идеологическите механизми бяха отново задвижени.

През 1983 г. бе назначена държавна комисия, начело с акад. Димитър Косев. Ето какво изявление направил той още на първото заседание от стъкмената почти само от историци комисия, на 19 април 1983 г.:

„Аз имам обяснение защо именно през 1935–1937 година се вдига шум около гроба на Васил Левски. Това е времето след идването на власт на Хитлер в Германия. Хитлеристите вдигнаха шум, за да присвоят великите символи на историята. Нашата българска фашизирана буржоазия по същия начин търсеше да се насочи вниманието към църквата…“

След тази анатема над гроба на Левски едва ли е имало член на Комисията, комуто да не е ясно какво ще е решението за този гроб. За да няма съмнение, ето как акад. Косев се е погрижил още на следващото заседание да доизясни задачите на своята комисия:

„Тя е комисия «ад хок» (по спешност) да вземе отношение, за да не се създават изкуствени идоли…

Ние трябва да преградим алармите по «Света Петка». Не е изключено да има тенденция от страна на църквата. Прави се опит да бъде подведен ЦК да постави знак…“

Кратко и ясно: трябва да се преградят „алармите по «Св. Петка»“. Изразът не издава особена грамотност, но в замяна на това е изчерпателен: комисията трябва да прегради алармите. Това й е задачата и тя се справя с тая задача блестящо.

За пълната несериозност на взетото, и в края на краищата продиктувано всъщност, решение, може да се съди по смехотворния факт, че тя е разполагала при своята „работа“ само с една снимка и с Дневника воден от арх. Сава Бобчев, погрешно смятан през пялото време за археологическия дневник на разкопките. И което е най-куриозно: никой не успява да разбере, че от дневника на Бобчев липсват цели 20 страници, че комисията е боравила горе-долу само с кориците — тъжно доказателство, че никой въобще не е погледнал в този дневник.

Ето така едно чиста проба идеологическо решение за гроба на Левски, взето „ад хок“, прегради през 1984 пътя за неговото по-нататъшно изследване. Беше обявена пълна мобилизация на Археологическия и исторически институт под ръководството на академиците Косев, Агалов и Христов, в подкрепа на застрашения Ст. Михайлов. Беше му осигурена и пълна амнистия на всичките злоумишлени опити да заблуди научното търсене.

Десетки пъти от тогава Стамен Михайлов е бил запитван къде са спорните кости. Десетки сигнали са изпращани до ръководството на Археологическия институт да се подирят те, но никой не е потърсил отговорност за тяхното пропиляване и най-вероятно унищожаване. Вместо това, ЦК на БКП нареди преустановяване на спора за гроба на Апостола, като запрещението засегна н практика само противниците на Ст. Михайлов, не неговите привърженици. По времето на това „ембарго“ — от 29 април 1987 г. до края на 1988 г. — Михайлов и неговите закрилници успяха да публикуват 19 (деветнадесет) статии. В отговор на тях аз съм предложил 13, а бяха отпечатани само две (Виж изложението ми до Й. Йотов по този въпрос с приложените към него две справки от 10.11.1989 г.).

Излишно е да питам кой и защо сложи този чадър над главата на Ст. Михайлов.

Ст. Михайлов твърди в писмото си до Рельовски, че в спора за гроба на Левски е било оказано височайше „давление“ в моя полза. Е добре, как да си обясним тогава, че „ембаргото“ на ЦК върху спора за гроба запуши устата само на привържениците за препогребението на Левски в „Св. Петка Самарджийска“?

Чиста заблуда е твърдението на Ст.М. в писмото му до Н.Р., че не му се разрешавало да помести в печата „обстойна рецензия“ за моята книга „Последните мигове и гробът на Васил Левски“. Истината е, че когато Михайлов е вписал писмото си до Н.Р; на 3.XI.1967 г., тази рецензия е била вече под печат. (Виж Сборник „Археологически данни по спора за гроба на Васил Левски“, БАН, 1988 г., с. 240–279).

За тези, които все още не са убедени, че спорът за гроба на Левски през всичките фази след неговото възникване през 1956 г, се е третирал като чисто политически и се е решавал не другаде, а в ЦК, ще приведа следния най-пресен факт:

Във връзка с предложението на БАН под № 03–08–53 от 12 юни 1986 г. за слагане на паметна плоча на гроба на Левски, Комитетът за култура беше предвидил в „Програмата за честване на 150-годишнината от рождението на Апостола“ (т. 7 3, с. 31), да се постави „паметен знак“ с подходящо съдържание пред църквата „Св. Петка Самарджийска“. Уточнено било и съдържанието: „Според редица данни тук през 1873 година е вил погребан Апостола на свободата Васил Левски.“

На 27 април 1987 г. в кабинета на члена на Политбюро на ЦК на БКП Йордан Йотов се събират председателят на БАН акад. Балевски, зам.-председателят акад. П. Зарев, зам.-председателят на МС Г. Йорданов, секретарят на ЦК проф. Стоян Михайлов и вземат между другото и решение за слагане паметна плоча пред „Св. Петка Самарджийска“. Още на следващия ден, обаче; решението е отменено, а спорът за гроба — преустановен с телефонно нареждане — и това „преустановяване“ трае вече три години. Остава само да се уточни: кой би могъл да отмени взетото при И. Йотов — на възможно най-високо равнище в ЦК — решение за гроба на Апостола? Едно е ясно, че ако по време на спора за Левски е действало нечие „високо покровителство“, за каквото говори Михайлов в писмото си до Н. Рельовски, то е било упражнено не в моя, а в негова полза. Под това покровителство узря истински заговор за злоумишленото преиначаване и потулване на действителните резултати от разкопките в „Св. Петка Самарджийска“. В името на това е извършено и манипулирането на дневника на археологическите разкопки в „Св. Петка Самарджийска“ по времето на неговото преписване.

Манипулирането е налице и всеки може да се убеди в това, ако разгледа записката от 31 май 1956 г. в оригинала и в преписа на дневника, и по-специално на съдържащата се в записката Скица № 13. На тази скица се вижда разкритият на 30 и 31 май 1956 г. в олтара на „Св. Петка Самарджийска“ гроб, „приписван на Левски“. Положението на скелета е перфектно определено с помощта на три мерки: две по 100 см и една 15 см. А сега, обърнете внимание, че при преписването на оригиналния дневник всички тези метрични данни са изоставени!

Работата е в това, че трите заличени в скица № 13 координати препращат скелета „приписван на Левски“, в непосредствена близост до подпрестолната основа, при чието изграждане той изобщо не би оцелял, ако произхождаше от погребение, извършено преди строежа на храма. Ето защо са „изоставени“ веднъж нанесените в дневника метрични данни (Сравни приложените ксерокопия на скица № 13 в оригинала и в преписа). Все по същата причина, където в оригинала на дневника е имало написано „турски тухли“ на повечето места в преписа то е заменено със „стари тухли“ (с. 21 до 75). Защо? — За да могат скелетите, под които са намерени турските тухли да бъдат датирани като „ранновизантийски“.

Изложих в една статия всички тези и много други злоумишлени манипулации в Дневника за разкопките и я предложих на списанията „Исторически преглед“, „Археология“ и „Векове“, но протекционираните от ЦК главни редактори отхвърлиха обнародването им. Разбира се, зад тези техни враждебни към спора за гроба на Левски действия твърдо седяха съответните институти — Историческият и Археологическият. Показателно е за поведението на Археологическия институт, например, че когато излезе моята първа книга за гроба на Левски през 1985 г., тя бе обсъдена от партийната първична организация при АИМ и веднага изпратено изложение до ЦК „да бъде спряно подготвяното второ издание“. И това бе наистина сторено. (Изложение № 429 от 18.XII.1985 г. до Секретариата на ЦК на БКП).

Отново с партийно изложение реагира ръководството на АИМ, начело с Д. Ангелов, и след решението на БАН в полза на версията за препогребването на Левски в „Св. Петка Самарджийска“ през юни 1986 година — все до спасителния ЦК. Така постъпиха и историците (броят на техните поверителни до ЦК изложения все още не е уточнен!).

Заедно с това пряко ангажираните в спора за гроба историци и археолози развиха чрез пасквили, подписки и изложения една невиждана по размерите си клеветническа срещу мене кампания, целяща политически да ме сразят и обезверят. Но това е друга тема. По-важното е, че в крайна сметка историческата „наука“ успя да потули аферата с гроба на Левски. Време е да й се признае на тази „наука“, че е отлично въоръжена и маскирана. Докато платени бодряци венцехвалят „постиженията“ й малкото оцелели от валяка на сталинизацията сериозни учени не желаят да си цапат ръцете с разкрития за нанесените от нея дълбоки поражения и всичко си върви по старому. Академиците Косев, Хр. Христов и Д. Ангелов, които носят пряката вина за кастрирането на историята ни, продължават чрез внедрените във всички нейни звена „свои хора“ да дирижират положението както и преди. Децата учат по същите убоги учебници по история които карат младите хора да забравят думата „отечество“ и да подскачат дори и на сън при думите „национално“, „национализъм“ във всичките им спрежения.

Когато се опитах преди години, макар и крайно пестеливо, да кажа нещичко за тези — меко казано — неблагополучия, акад. Косев веднага размаха пръст от страниците на „Исторически преглед“: „Тя (нашата историческа наука) се развива със съдействието и под наблюдението на високи партийни и държавни органи и никой не й е отправял подобни обвинения.“

Да, вярно е, че никой не бе отправял подобни обвинения към нашата историческа наука, докато е вегетирала в сянката на „високите партийни“ органи, но сега, когато тези „органи“ вече не са толкова високи, защо мълчанието продължава?

Дали не се дължи това странно и срамно мълчание около зловещото дело на денационализацията на България само на това, че нейните механизми са все още силни? Или българският народ излиза от желязната преса на сталинизма духовно смазан, та не може дори да си повдигне ръката, за да посочи виновника?

Все едно: крайно време е да се каже, че гробът на Левски е жертва на идеологията и продължава да бъде!