Николай Хайтов
Троянските коне в България (122) (Книга първа)

Съюзът на писателите — убежище на българската духовност

— Г-н Хайтов, днес е отчетно-изборното събрание на Съюза на българските писатели. Вероятно в доклада си правите равносметка на изминалото време. Коя мислите, че е най-голямата ваша и на ръководството сполука през изтеклия тригодишен период?

— Съюзът беше пред разграждане. Предотвратихме го. Това е най-голямата ни сполука. Не забравяйте, че го сварихме с около два милиона бюджет в приходната част, което е 60 пъти по-малко от нормалното средногодишно постъпление за последното десетилетие преди 1990 г. Освен това нашият избор ни свари с неуредена регистрация и оспорвана легитимност. С начет към държавата 4,5 милиона лева и оспорвани имоти (колегите от алтернативното писателско сдружение бяха поискали същите имоти да им бъдат предадени в тяхно владение). Цялата вътрешносъюзна дейност беше преустановена; цялата международна дейност — прекъсната, и т.н. На всичко отгоре в нашите редици беше осъществено и едно макар и частично разцепление.

— Защо го наричате частично?

— Защото бе извършено от 27 човека при общ брой на членската маса около 480.

— И тези 27 поискаха да придобият имотите на останалите около 450?

— Точно така. Ето ви писмото на председателя на сдружението. То е категорично: Поискана е цялата ни съюзна собственост — общо 14 сгради. Датата е 6 юни 1994 година.

— Кой в крайна сметка е виновен за това разцепление, ако въобще може да се даде еднозначен отговор?

— Не може да се говори за виновност — всеки писател има право на свободен избор да членува в който си иска съюз или сдружение. Но е добре известно началото на разцеплението. То е санкционирано със специално съдебно решение от 20 юни 1991 г. на едно от фирмените отделения при Софийския градски съд. На тази дата е било регистрирано съдружие между десетина души писатели, организирани в клуб „Литературен форум“ и известната на всички ни фондация „Отворено общество“. Съдружието има за предмет и първа цел издаването на вестник „Литературен форум“, в който и вие, г-н Гранитски, сте работили, докато бе орган на Съюза на писателите. Ето този вестник ръководството на редакцията си го прибира един хубав неделен ден и го предоставя на фондация „Отворено общество“. Прави се фирма с ограничена отговорност, регистрира се фирмата, както вече стана дума, и — толкоз. Датата е (повтарям) 20 юни 1991 година. Николай Хайтов още не се е появил на хоризонта като председател, всички редактори на вестника са на заплата към съюза и т.н.

— И оттогава досега вестникът е на издръжка на „Отворено общество“, така ли?

— Ако се вярва на изявлението на сегашния председател на сдружението Иван Теофилов във в. „Континент“ от 22 ноември т.г. — така е. Той откровено си е признал в това интервю, че на сдружението им е отпуснат специален бюджет за издаване на книги, че тези книги излизат бързо като на Запад, за 24 часа, че всичко това се дължи на „Отворено общество“, нещичко давала и ФАР. На всички е известно, че „Отворено общество“ брои 12 милиона лева за сградата с музея на Яворов, за да настани в нея в. „Литературен форум“ и опоненти от ни „Сдружение български писатели“. Това си има и хубава страна — подпомагат се по този начин творци на българската литература. Цялата работа е какво пък дава сдружението на подпомагащата го фондация.

— Да ви попитам в тази връзка. Вие нарекохте сдружението „опонентно“ на съюза. В какво могат две писателски организации, членовете на които говорят на един и същ език, да си опонират?

— Сдруженците, които се обособиха в отделна общност, таксуват нашия, стария, да го наречем съюз, за „тоталитарна, сателитна на БКП организация“ и се бяха подпретнали да я ликвидират и закрият. Така хем щяха да наследят имотите и хем по-лесно щяха да извършат по свой терк новия „прочит“ на българската литература.

— Не е ла силно казано? Та и те са писатели…

— Прочетете годишнините от 1991 година насам на „Литфорум“ и вижте, че главното, с което се е занимавал този вестник през тия шест години, е да манипулира общественото мнение у нас, че няма съвременна „социалистическа“, т.е. създадена по времето на социализма литература с изключение на творбите на писателите „сдруженци“; че от литературната класика половината е негодна за съвременна употреба, че Вазовата поезия се измервала „на килограм“, че напразно Ботев сме го превърнали в икона, че Вапцаров и Смирненски не са чак толкова големи поети, и т.н. И най-сетне — че съвременните писатели, които не са в сдружението, са една бездарна (според квалификацията на Л. Дилов) паплач. Защо се прави това? Явно някому е потребно…

— Мисля, че никому… Исках да кажа, че опитите за затриване на литературата ни не са потребни на нас, българите.

— Това е друго. Напротив, крайно вредно е за нас безапелационното бракуване на цяло едно литературно наследство. Та това е равносилно да се лишим от най-ярките белези на националната ни самоличност или както сега е прието да се казва идентичност.

— Искате да кажете, че от това има сметка само г-н Сорос?

— Г-н Сорос отдавна е обявил, че той не е филантроп и не се занимава с филантропия. Неговата фондация има за главна цел изграждането на т.нар. отворено общество, нещо като Четвърти интернационал, само че в пазарни условия — една утопия, известна още под названието космополитизъм, т.е. отваряне на държавите към света. На пътя към тази цел е националната самобитност, националната литература и култура на по-малките народи, която формира националното им съзнание. И за да не пречи това съзнание на „отварянето“, дава се път на т.нар. поп-култура като инструмент за духовно обезличаване, за всаждането в житейската практика на универсализма, на космополитизма.

— Имаме ли такива аналогии в нашата история?

— Имаме — фанариотстката претопителна инвазия от средата на миналия век, която имаше за цел да претопи българите в елини. Тогава езикът български бе подгонен както сега, две трети от наличните по църквите и манастирите книги бяха изгорени, традициите и българската словестност насмалко да бъдат скъсани и т.н.

Мисля, че и Светият синод беше точно затова разцепен, за да се отслаби противодействието на най-старата ни религиозна институция, а не че светите старци не могли да се „споразумеят“. За какво имаше да се споразумяват, така и никой не разбра.

— А за какво писателите можеха да се споразумеят?

— Групата литератори, отцепили се от сдружението, можеха, да си го направят това, без да правят опити да ликвидират нашия съюз. Правят си нов, собствен, и се заживяват под дебелата сянка на „Отворено общество“. Защо бе нужно да вдигат тупурдия, да ни обвиняват в какво ли не, да обявяват себе си за „елитни“, в останалите в стария съюз — за бездарници. Защо?

— Наистина, защо…?

— Искаха да прикрият истинската причина за отцепването си, макар само по себе си това да не е никакъв грях. И второ: те си поставиха за цел да разрушат стария ни съюз. Техните обаче злостни удари постигнаха обратен ефект, заздравиха го и той е отново на крака, готов и занапред да ся остане една от малкото оцелели крепости на българския дух.