Николай Хайтов
Троянските коне в България (18) (Книга първа)

Не оставяй, мили боже, народите без идеал

— Вашите „Диви разкази“ се появиха в поредното 11-о издание, за да напомнят за присъствието на Николай Хайтов. На какво се дължи продължителното ви мълчание?

— При мене не е имало нито пауза, нито „мълчание“. Вие просто не сте попаднали на мои публикации. У нас прошумява онова, което излиза в няколкото многотиражни вестника, а тъкмо в тях, за добро или за лошо, доскоро не бях се появявал.

— Само когато ви търсят ли предлагате за печатане свои неща?

— Да. Като не броим случаите, когато съм бил преди викан и се е налагало да се възползвам от правото си на отговор. То беше преди да установя, че повечето многотиражни вестници не зачитат това право. А колкото до мълчанието, в кризисно време като сегашното, на писателя не е простено да мълчи.

— Зная, че не сте изкушен в политиката и все пак какво мислитеза нея?

— Мисля онова, което е отдавна известно, а и личният ми опит го е потвърдил: политиката не е нито професия, нито занаят, а изкуство. Или го имаш, или го нямаш. Разликата е само една, че бездарният писател вреди на себе си, а самодейността в политиката може да побърка цяла държава. И още една особеност: от една само книга се познава бива ли го писателят или не го бива, а политикът трябва много грънци да изпотроши, докато се разбере, че не е грънчар.

— Възможно ли е да се предпази обществото от бездарните политици при могъщите средства, които имат някои от мях на разположение, за изграждане на необходимия им „имидж“?

— Нали това е хубостта на парламентарната демокрация — възможността на избирателите да подменят годните управници. Друг е въпросът с трудностите, пред които е изправен съвременният избирател в една страна с разпалени апетити, както нашата, и без проверени в политическата практика водачи. По-голямата част от тях влязоха в парламента по силата на пропорционална изборна система, а не поради личните им качества. Но до когато при избирането им те са напълно искрени, попаднат ли в коридорите на властта, мнозина се променят понякога — светкавично, и стават неузнаваеми. Не устояват на покварата и корупцията ги завлича. Не е случайно, че досега само за един български политик има надеждни доказателства, че е завършил живота си в сиромашия — Петко Каравелов. А са се изредили във висшата магистратура за около сто години с хиляди. И е така не само при нас. Язвата е всеобща, включително във високоразвитите страни, които сочим за пример, с тая разлика, че при тяхното богатство, а и по-строга законност, корупцията рядко излиза на повърхността. Изобщо съвременният избирател трябва да е много внимателен, хубаво да си отваря очите.

— Смятате ли, че е достатъчно отварянето само на очите?

— Ами нали това е същината на парламентарната демокрация — правото на избор? Ако пък с очите не е добре или пък е с капаци, това си е проблем на избирателя.

— Но вие сам казахте, че кандидат-властникът е практически непознаваем. Дори когато е искрен, не се знае накъде ще го духнат ветровете, щом се покатери на върха.

— Не забравяйте, че избирателите имат възможност да противодействат на бъдещи неприятни изненади, като изискват кандидатите за депутати не да им рецитират партийните си платформи, а да поемат определени ангажименти по съвсем определени интересуващи избирателите бъдещи закони. Това е единствената „платформа“ от значение. Аз лично бих се интересуват главно от закона за данъците и митата. Да се знае каква част от имотите ни ще конфискува бъдещият управник под формата на „наследствен данък“. Дали 20, 30 или 40 на сто… С какви други преки или косвени данъци ще ме товари. Най-добре е за избирателите да отвоюват една поправка в конституцията, по силата на която всеки закон, който пряко или косвено засяга фиска на държавата и данъкоплатците, да се утвърждава с референдум след приемането му от Народното събрание! Както става това в най-прагматичната и процъфтяваща страна в света — Швейцария.

— Смятате, че нашите избиратели могат да се обединят зад подобно искане?

— Ако не се обединят, да си теглят последствията, защото само така може да се осъществи на практика зависимостта на парламента от народа, който го е избрал. Това е то висшата форма на демокрацията, която най-добре обезопасява обществото от увлеченията и грешките на парламента. Блестящият в това отношение швейцарски пример е пред очите ни и може да се види без очила.

— Но не смятате ли, че това създава възможност да решат един ден избирателите да няма данъци?

— Щом не са го досега решили в Швейцария, значи няма такава опасност. Никоя държава не е минала без данъци. Цялата работа е в това да се изработи най-приспособената към нашата действителност данъчна система, която да осигурява простор на творческите решения и инициативи, а не да ги осуетява. Данъците лесно се събират, това може да го върши всеки, без да е юрист, финансист или икономист. Може дори и без министър на финансите, ако ще се надържаме само на данъците, но истински министър е още който пълни хазната, без да дере три кожи от гърба на нашего брата данъкоплатеца!

— Държавните монополи имате предвид?

— А защо не? Събираните до 1944 г. налози върху цигарите, спирта и пр. попълваха около 2/3 от постъпленията в бюджета. Дори само оръжейната промишленост, ако си остане под контрола на държавата, може да спести милиарди за поддръжка на армията.

Защо е необходимо да „приватизираме“ тези предприятия?

— Не звучи ли това много прагматично?

— Извадите ли прагматизма от политиката остава само демагогията.

— Какво е според вас времето, е което живеем?

— Бурно… Хайдушко. Такова беше и такова ще бъде докато свободата у нас толкова лесно се изражда в слободия.

— Коя е най-голямата ви болки?

— Тържествуващият нихилизъм. Отечеството е малцина идеал. А го е рекъл поетът:

„Недей оставяй, мили Боже,

без лампа твоя свят олтар…

Без утро мъничката птица,

народите без идеал“

Не виждам какво друго може да ни обедини в ерата на голямото самоизяждане.

— А най-голямата ви надежда?

— Вярвам, че рано или късно горчивият опит в суровите изпитания, които ни очакват, ще ни върнат разума и човещината.

— Каква е според вас най-важната сега пред нас алтернатива?

— Да не влетим във войната, която съседите водят. Нямаме друг избор. Въвличането ни в една война сега би могло да доведе до закриването на Третата българска държава и до откриването на „процедура“ за четвърта.

— Мислите ли, че има достатъчно луди в България да ни вкарат в такава война?

— Луди — не, но политически самодейци и други слепци — колкото искаш. А нали знаете какво гласи народната поговорка: „Пази, Боже, от суровицата на слепия.“