Николай Хайтов
Троянските коне в България (160) (Книга първа)

Мога да се зарадвам и на камъка

— Господин Хайтов, кой спомен изплува обикновено на рождения ви ден?

— Милото родно селско училище от детските ми години, защото и тогава, а и сега 15 септември е първият учебен ден. С каква тръпка беше съпроводен този първи ден на учебната година! Не помня какво бях направил, учителката ме накара да си подам дланите на ръцете да ги жулне с тънката си пръчица, но като замахна, аз си дръпнах ръцете и през отворения прозорец отхвърчах за у дома си.

— Имало ли е моменти, в които сте изхвърляли тефтерчето си с телефони и адреси и сте били готов да скъсате с приятели и близки?

— Нито веднъж. Никога не се знае кой телефон ще ти потрябва и кой приятел ще ти подаде ръка. Приятелството мъчно се изгражда, трябва да се воюва за него докрай и то прави живота смислен.

— Случихте ли с деца?

— Случих. Не са ме никога посрамвали и не са ми никога нищо поискали. Издържат се само на себе си.

— Различен смисъл ли влагате в понятието „писател“ сега и преди 30–40 години?

— Най-пълно се е покривало за мене понятието „писател“ с Вазов и свалям шапка на всеки, който има поне частица от неговото светено родолюбие и дарба. Безродният писател е половин писател дори когато е с талант.

— Имаме ли чувството, че филмовата поредица „Капитан Петко войвода“ в най-успешният български филмов сериал и че той върна вярата на българина в себе си?

— Едно знам, че две десетилетия след неговото създаване филмът се гледа като да е вчера заснет и заложената в него драма сякаш още повече вълнува зрителите, навярно защото много нещо наумява за съвременните драми на човека, а и на Отечеството ни. Няма съмнение, тоя филм устоя на времето и няма да се изненадам, ако при едно сериозно проучване се окаже на първо място сред останалите наши филмови поредици. Мисля, че това е коронното произведение на често пренебрегвания режисьор Неделчо Чернев и особено на войводата Васил Михайлов. Той си остави сърцето в този филм и доказа, че е актьор с неограничени възможности.

— Ако утре се появят три добри феи и ви предложат връщане в младостта, какво бихте променили, или донатаманили в живота си?

— Бих дал половината си живот само и само да направя замисления филм за отец Матей Миткалото и Левски по подобие на „Капитан Петко войвода“. Да възкреся тези образи в техния първичен блясък, както стана това с капитана.

— А сега не бихте ли го направили?

— Няма кой да ми го позволи. България сега няма нужда от герои, а от покорство и смирение.

— Какво ви тежи най-много в днешния ден?

— Помрачените хоризонти над България, топящият се, разнищен, слисан и сащисан български народ, сдъвкан от партизанщината, която го дояжда, противопоставя хората един на друг в непрестанно сеене на проклетата омраза, която отравя цялата ни действителност. Отчайващо е понякога. А инак турци, като се изселят от България, там са най-добрите. Евреите ни, като емигранти в Израел — там са най-добрите. Попаднат ли българи в задгранична следа — най-бързо се оправят. Жилав, изобретателен народ, а в собствената си родина — безпомощен и се оставя всеки да го прилъгва и препикава. Това е, което ми тежи.

— Отдаваме ли значение на суетата, присъща на творците?

— Отдавна съм го надживял това тъй наречено „жадуване“ и му зная всичките клопки. Толкова ценни, даровити хора погуби суетата пред очите ми, особено посягащите към властта поети и писатели. Унищожи ги тази суета да бъдат „горе“, да седят до „първия“, да му правят компания при ловните излети, да му целуват ръката, а един беше се проснал да му целува багажника на автомобила във Варна. И да видиш майтап: същите, или почти същите хора, същото правят сега с новите „първи“ без капка стеснения или угризение. И после се чудим защо нашите „интелектуалци“ не вършат работа. Добре че животът сам си отсява хората, които му трябват.

— Какво имате предвид?

— Имам предвид, че напоследък все повече се откроява една внушителна група, главно пишещи хора: публицисти, поети, писатели, историци, художници, които не мълчат и не играят по чужда свирка. Много се радвам, че една част от тях са членове на анафоресания (отлъчения) Съюз на българските писатели, и то от новоприетите му членове.

— Има ли неща, които все още ви сварват неподготвен въпреки големия ви житейски и творчески опит?

— Не е възможно човек за всичко да бъде подготвен. Пък и сега цялата координатна система в човешките отношения се промени, след като традиционните ценности на българина бяха заличени, а „успехът“ беше провъзгласен за единствена мярка на сила, смисъл и добро — в името на своя личен успех сега всеки може да ти тегли ножа и да отмине с вирната глава. Ние все още не оценяваме по каква пропаст се пързаляме с тоя им „идеал“ и с новия ни доларов господ.

— Имате ли още претенции към Съдбата, смятате ли се за онеправдан от Провидението, в което съм чувала, че сляпо вярвате?

— Моята вяра в Провидението не е сляпа, а здраво мотивирана. Имам предвид протоколираното ми и документирано първо предсказание на Ванга на 16 февруари 1951 г. което се изпълни през следващите две години параграф по параграф. И затова срещата ми с тази жена е най-забележителното нещо в живота ми, единственото чудо, станало в мое присъствие. Публикувал съм го в дневника ми. Съдбата много ме е удряла, но сега разбирам, че в това се изразява и нейното галене За две неща съм й особено благодарен — че ме е дарила със здраве и с умението да се радвам на дребните неща. Аз и на камъните мога да се радвам като на живо нещо, да не говоря за живата природа и сладостните съзерцания, които тя предлага.

— Кой ви в научил на това?

— То не е само „наука“ и нагласа на нервната система, но, разбира се, като всяко друго нещо трябва да се упражнява, да се развива. Имах един чичо Рангел, с когото ходех през летните нощи да пасем мулетата. Завиваше ме в неговия ямурлук (би съм тогава пет-шестгодишен) и ме караше да слушам пърхането на шумките около нас и свистенето на иглиците на боровете. По това той познаваше какво ще е времето с дни напред. Той ме научи да се заслушвам и заглеждам и ми направи най-голямото добро. Ако ви трябва извод, мисля, че се досещате за него. Нашите деца сега се учат да гледат и слушат само телевизията — това е истинско бедствие.

— Попадали ли сте скоро на нови следи от гроба па Левски?

— Представете си — да! Обади ми се по телефона една вечер мъжки глас, стори ми се на болен човек, и ми разказа, че има две приятелки, археоложки, участвали през 1956 г. в разкопките на софийската църквичка „Свети Петка Самарджийска“. Продиктува ми всичко, каквото е чул от тях за костите на Левски, как са били завързани в празен циментов чувал, опаковани и изнесени, кому са били дадени и т.н. Каза ми още, че не иска да носи тая тайна на оня свят и ми даде няколко белега, по които мога да установя — ако някога потрябва — неговата самоличност…

— Бихте ли се съгласили със своя опонент, ако той се окаже прав?

— Разбира се, при условие че успее да ме убеди. Неведнъж съм се съгласявал със своите противници.

— Ще се кандидатирате ли отново за председател на Съюза на българските писатели?

— Имам хиляди начини да прекарам остатъка от живота си много по-смислено, интересно и полезно.

— Имате ли хоби?

— Колекционирам стари снимки, стари книги и стари писма. Това е голям университет и голяма наслада.

— Какво ще направите със сбирките си?

— Не съм измислил.

— Кои автори четете — наши и чужди? Коя книга обичате да препрочитате?

— Според настроението всяка вечер отварям различна книжа, за да се отвлека от ежедневието и да отбия мислите си в по-приятно направление. Имам около 50 такива настолни книги, зачета ли се в тях, излизам от тоя досаден свят на „вратове“ и политици менте и прониквам в друга Вселена. Едната е „Чичовци“ от Вазов, другата „Пелопонеската война“ от Тукидит и още „Магелан“ от Стефан Цвайг. Голяма работа са разказите на Елин Пелин „Под манастирската лоза“, „Старопланинските легенди“ на Йовков и даже речникът на библейските понятия. Списъкът може да се продължи с „Аз, Клавдий“ от Гор Видал, преведен от моята съпруга Жени Божилова, „Айвънхоу“ от Валтер Скот, „Българският Великден“ на Тончо Жечев, ранните разкази на Богомил Райнов и много други.

— Кои са качествата, които са ви дали възможност да се състезавате?

— Поставя ли си някаква приятна цел, преследването й е още по-приятно. Отвън изглежда като фанатична упоритост, а то е жажда за наслада. Волята си впрягам само за неприятни неща. Повярвам ли докрай и не се отмествам. Вали, гърми и аз съм си там и това ме прави доволен от себе си и ми създава вътрешен уют.