Николай Хайтов
Троянските коне в България (51) (Книга първа)

Загубването на надеждата е краят

— Преди петнадесет години на мой въпрос „Кои добродетели цените най-много у родителите си?“ отговорихте, че у майка ви ви е възхищавало трудолюбието й, а у баща ви — вярата му, че светът ще се оправи. Вярва ли днес синът им — писателят Николай Хайтов, че народът ни е все така пословично трудолюбив и че наистина ще се оправим?

— И вие, и аз, и всички знаят, че народът ни се е славил на времето с пословичното си трудолюбие, но сега това не е първа добродетел на съвременното поколение. От една страна, причина е механизацията, която направи живота на човека лесен. От друга — бюрократизирането на нацията и превръщането една трета от нея в чиновници угаси творческите импулси на българина дори в тази част от населението, което остана в село. Това е тъжната истина и тя се доказва от факта, че хората не се затичаха през глава към възстановената им поземлена собственост. У здравите млади хора тепърва ще се създават трудови навици при сегашната състезателна пазарна обстановка.

А колкото до въпросите ви дали вярвам, че светът ще се оправи — той си е така създаден, „несъвършен“, а всъщност, не би могъл да бъде друг, след като самите хора са несъвършени. Друг е въпросът грешка ли е на природата, или това, просто, влиза в дългосрочната нейна програма. Бурно е възникнал животът, бурно тече и мисля си, че бурно ще завърши. Това не изключва опитите да бъде той поне малко очовечен — и в тези опити се крие чарът на този наш обречен човешки свят.

— В същото интервю казвате, че истинският писател трябва да се вълнува от съдбата на хората и да описва искрено вълненията си. Казали сте: „Един писател, който не обича хората и истината, не е никакъв писател. Проституцията със словото е най-лошата от всички видове проституция.“ Какво бихте добавили с днешна дата към тези си думи?

— Видял съм проституцията със словото, но такава, каквато сега процъфтява в нашето време на неограничената слободия да се граби и лъже — никога. Мисля, че от сътворението на държавата ни не е имало. Една от причините е, че законите за клеветата (доколкото ги имаме) не действат. Сега всеки вестникар може да те псува или ругае колкото си иска, да те клевети и обвинява в каквото си иска — възмездие няма. Очертава се едно явление, което не може инак да се нарече, освен литературен бандитизъм. За който вече започна да се плаща. Казаха ми, че за една насочена срещу мене и Съюза на писателите статия в столичен вестник са били обещавани на автора сто хиляди „спонсорство“. Само и само да излезе.

— А какво бихте казали за проституцията в литературата?

— Проституцията с литературата, когато тя е изкуство, не е възможна. Най-хубавото на изкуството, както Чехов е казал, е, че в него не може да се излъже. Излъжеш ли, изкуството се изпарява. Там проституцията е невъзможна. Правят се опити, но това с нищо не променя „Правилото на Чехов“.

— Според вас белег на всяко голямо изкуство е „силата на внушението, което е способно да упражнява, и благородните чувства, които то може да предизвика“. Как виждате днес ролята на българската литература, при положение, че писателите все по-трудно издават своите книги, а читателите — все по-трудно ги купуват. По финансови причини…

— Ролята на българската литература сега е много по-голяма отпреди. Тя е в основата на българската културна самобитност и национална самоличност. Бъде ли смазана тя, бъде ли подменен езикът ни (което усилено се прави в момента) — свършено е и с България.

— А ролята на оглавения от вас писателски съюз?

— Основната роля на Съюза на писателите е да обедини усилията на творците и литераторите, за да се противопоставят на сегашния апокалипсис в духовната сфера. Затова са и старанията на враговете на Съюза на писателите да го разцепят и погубят. Който го е разбрал — разбрал го е, който не — време е да го разбере. Не са атаките срещу съюза, защото литературата през изминалите 3—4 десетилетия била „социалистическа“. Истинската литература е само литература и нищо друго. Големият интерес е да се усилят центробежните сили в държавата, което успешно бе направено във всички сфери на живота — от Св. синод до държавните свинарници.        България е сега едно голямо порнографско блато и ние всички потъваме в него с всеки изминал ден.

— В словото си, произнесено веднага след убедителния ви избор, вие обявихте, че ще съдействате на писателите от третата възраст, които са в особено тежко положение. Какво конкретно смятате да предприемете?

— Една група около 60 писатели от третата възраст са подложени на тих геноцид. Хора, които са дали на този народ талантливи произведения, изучавани са били дори в читанките, сега не могат да си купят сутрешната кифличка с мляко.

Изоставени, а някои и обругани, тихо чезнат един след друг. Ето за тези хора СБП ще се постарае нещо да направи и, разбира се, не с унижаващи ги подаръци.

— Вашите новогодишни пожелания към читателите на вестник „Български пенсионери“?

— Единственото ми пожелание е да не загубват дух. Загубването на надеждата е краят. Има ли лошо, ще има и добро, не може да е все лошо. Махалото е в движение, а до тогава, мили братя, не се предавайте!