Николай Хайтов
Троянските коне в България (167) (Книга първа)

Анкета

1. Представете се възможно най-кратко. Какво бихте искали да знаят читателите за Вашето обществено и професионално битие?

— За онези, които са чели „Диви разкази“, гледали са „Козият рог“ и „Капитан Петко войвода“, мисля, че името Николай Хайтов няма да е изненада.

2. Най-лаконичното Ви определение за себе си? Коя характеристика, дадена Ви от друг, бихте възприели като най-голяма обида? И коя би ви зарадвала?

— Аз съм, навярно, един от последните влюбени в Отечеството си българи, който изживява драмата му като своя, затова най-грозната за мене дума е „изменник“. Признанието, което би ме зарадвало, е, че съм останал верен на себе си.

3. Какви са възгледите ви за развитието на обществото? Готов ли сте и на най-висока цена да отстоявате истините си? Каква е допустимата степен на конформизъм?

— Воювам за своята истина без поколебаване от четирийсет и повече години и няма да вдигна бялото знаме, докато мога да си служа с перото. Конформизмът при мен е възможен, доколкото не ме измести от основните ми позиции.

4. Една от датите в най-новата ни история, която не е оценявана еднозначно, е безспорно 10 ноември 1989 година. Как я възприехте в личен план и готов ли сте днес да й дадете оценката си? В случай, че предпочитате лаконичните отговори: с какви мисли заспахте на тази дата през 1989 г.? И с какви се будите днес, десет години по-късно?

— Датата 10 ноември за нас беше неизбежна Не е бедата в това, че настъпи тая дата и свързаният с нея поврат, известен като „преход“. Бедата ни е, че преходът беше подкаран по най-лошия от многото възможни пътища. Ето затова заспах вечерта на 10 ноември с надежда, а сега не ми се иска да се събуждам.

5. Кое беше неизбежното и задължителното, което трябваше да стане в онова време? И какво можеше да бъде избегнато? Или просто спестено.

— У нас в „онова време“ нищо не можеше да бъде избегнато, защото нашето развитие беше предопределено от системата в СССР, която не можа да се обнови, както бе извършено това по един чудесен начин в социалистически Китай.

6. Във вярна посока ли тръгна преходът, или още в началото нещо беше сбъркано?

— Самото начало на „прехода“ у нас беше много погрешно. Имам предвид преднамереното унищожаване на държавната власт, за да настъпи хаос и в този хаос да се извърши по-скорошно преразпределението на обществения ресурс. Фактът, че други като нас държави, като Чехия, Словакия, Унгария, намериха много по-успешен преход, говори, че е било напълно възможно и у нас да бъде същото, т.е. средната заплата да е около 250 долара. И най-лошото е, че след взривяването на държавата страна та веднага загуби и суверенитета си и сега сме по-скоро протекторат на Международния валутен фонд, отколкото истинска суверенна държава, каквито са нашите съседки Турция, Гърция, Сърбия и т.н.

7. Оценката Ви за водещите фигури в събитията на и около 10 ноември 1989 година?

— Тези водещи фигури проиграха себе си, проиграха и България.

8. През последните години бяхме свидетели на усилен духовно-обществен трафик: преминаване от партия в партия, смяна на позиции, възгледи, настроения. Какво е това според Вас — безхарактерност, конформизъм и приспособленчество, или идейно развитие и израстване?

— Последните десетина години от нашето развитие са години главно на политическа проституция, която сведе суверенитета на страната ни някъде около нулата, на каквото положение бяхме, между впрочем, и под съветския „чадър“. Дали това е в резултат на конформизъм, приспособленчество и т.н., не е важно, по-важното е, че съдбата на България и българите не е в собствените ни ръце. Ние сме сега като голите охлювчета — всеки може да те настъпи и размаже.

9. Вие лично в какво се променихте и стана ли 10 ноември 1989 г. водоразделна дата в живота Ви, в общественото и творческото Ви битие?

— Аз лично изтрезнях от всякакви илюзии, но не позволих датата 10 ноември да стане „водоразделна“ в личното ми, творческо и обществено битие. Сложих само една безопасна игла на вътрешния си джоб.

10. Чувствате ли се сега повече гражданин, по-свободен човек, от чиято воля зависят повече неща в живота ни?

— Чувствам се българин. Това изчерпваше всичко преди, изчерпва го и сега. По-свободен съм (да не си кривя душата), инак това, дето си го приказваме сега, никога няма да бъде напечатано. От моята воля обаче сега зависят много по-малко неща, защото в миналото обсегът на моето обществено въздействие бе на практика неограничен (средно сто хиляди читатели и три милиона кино и телевизионни зрители). Сега книгите излизат (знаете по какви причини) в 1000 бройки и няма книжарници, в които да ги продават. В телевизията ме избягват, кино не правя. Като „националист“ никой не би ме субсидирал, така че при пълната свобода, която имам, аз съм и в пълна, безусловна изолация, в каквато са по-голяма част от необвързаните с политическата върхушка писатели. Графоманите в това отношение излязоха много сръчни и те главно сега държат ключовете и на издателствата, и на телевизията. Между впрочем, в никое време писателите не са били на почит по простата приина че никоя власт не може да търпи до себе си друга власт, та макар да е духовна.

11. Разделихте ли се с някои свои илюзии? И ако отговорът е „да“ — с кои? Нужни ли са ни илюзии в днешния ден? А в утрешния?

— Разделих се окончателно с илюзията, че светът отива към съвършенство. Напротив, той става все повече подвластен на ламтеж буен и брутален. Илюзиите са нужни на подрастващите и младите, за да могат да просъществуват. Грижата за това е възложена на телевизията. С помощта на нейната пудра и помада могат и мъртъвците да възкръснат.

12. Вярвате ли в справедливостта? Как изглеждаше тя вчера, днес, а утре?

— Кривдата и правдата са в борба от Зората на човечеството, но никога злото не е окончателно победило, нито пък доброто. Злото и доброто са като отрицателните и положителните заряди в електричеството — без тях не протича ток, няма движение. Но това не означава, че справедливостта ще изчезне напълно. Тя си има свои рицари, които осмислят живота си в борбата с неправдата и злото. Мисля, че в тази борба е истинската красота на живота.

13. Нужен ли ни е оптимизъм днес? И как си го представяте по-конкретно?

— Искрено казано, оптимизмът е нужен, инак хората ще рухнат. Но лично на мене той ми действа като белергамин — отпуща ме и ме прави безпомощен в едно диво време, което не прощава и с нищо не се съобразява. Накратко казано, спете с тояга под възглавката и няма да сбъркате.

14. Вашата оценка за състоянието на сферата, в която работите? Преди и през последното десетилетие?

— Духовната сфера, в която работя като литератор, е подложена на небивало досега размиване, заличаване и подменяне с т.нар. „попкултура“, т.е., с известната ни, комерсиална по същината си, развлекателна култура, която успешно задоволява и забавлява масовия потребител и затова е на път да изтласка собствената ни култура. За лошо или за добро — така е навсякъде. Разликата между нашия и другите народи е, че те, всеки по свой начин, се съпротивляват на това уеднаквяване, а и обедняване на духовната съкровищница на човечеството, докато ние, българите, смъкнахме гащите, преди да сме чули командата „сваляй“. Тук сваляне на гащите започна през 40-те години още, но сега сме на върха.

15. Посочете най-добрите си сполуки от периода до 1989 година. И през годините на прехода.

— „Диви разкази“, „Шумки от габър“ — в прозата; „Кучета“ — в драматургията; „Козият рог“ — в киното; „Капитан Петко войвода“ — в телевизията; „Бодливата роза“ и „Гробът на Левски“ — в публицистиката. В годините на „прехода“ — обнародването на моя „Дневник — 1951–1992 г.“.

16. Какви промени настъпиха в личното и в общественото Ви битие? Като не броим това, че всички остаряхме с десет години…

— Не мога да се издържам с писателски труд от 1992 година, след пазарната ликвидация на сериозната и в същото време достъпна българска книга. В това положение са почти всички писатели, с изключение на неколцината фаворити на миналата и сегашната власт. Уравновесявам нещата с един по-опростен начин на живот. Що се отнася до промените е обикновеното ми битие, същественото е, че не се оттеглих от арената и като председател на Съюза на писателите правя каквото ми е по силите за оцеляването му като една от последните в страната ни институции, която стои зад националните ни традиции в културата и главно в литературата.

17. Какво от обществения живот през времето на социализма загърбихте с охота? И за какво от тогавашната духовна атмосфера може да се съжалява?

— Привилегиите — и в широкия, и в тесния смисъл на думата, — които деформираха живота на цялото ни общество и го заредиха с опасни напрежения, затова ми се иска да не си го спомням. Може да се съжалява за липсващото ни сега държавническо отношение към културата, особено проявено по времето на родолюбката и реформаторката Людмила Живкова. Тя направи много за прозападната ни ориентация и е подло да се премълчава нейната роля в това отношение. Първите ни стъпки към Запада са нейните стъпки, а не на Александър Йорданов и Леа Коен.

18. Доближихме ли се до Европа като култура, икономика, бит, взаимоотношения, перспективи? Или се отдалечихме? Какво означава „европеец“ в собствените Ви представи? И чувствате ли се такъв?

— До 1990 година бяхме в по-равноправни отношения с Европа в културно, стопанско, търговско и пр. отношение. Сега ние сме закошарените зад шенгенската решетка бедни роднини. Просяците никой не допуша до себе си. Нашето европеизиране по тази причина е чиста илюзия. Да не говорим, че то, доколкото е несъответно на нашия национален характер и традиции, ще ни нанесе страшни поразии. Пример в това отношение е мораториумът у нас върху смъртното наказани, което даде на престъпността епически размах и се превърна в угроза за оцеляването ни като народ. Половината убийства стават от съзнанието, че самият убиец не е застрашен от смъртна присъда. Ама европейските норми били такива! Убеден съм, че не е до нормите, а до една геополитическа маневра. „Европеец“ в моите представи е този, който разчита на себе си и поставя държавните интереси над своите. На мене никога не ми е минавало на ум да се считам за друг, освен за българин, без това да е нащърбявало самочувствието ми на европеец.

19. Разграничете институциите „цензор“ и „редактор“, „автор“ и „графоман“, „творец“ и „пленник на суетата“.

— Според мене нямат нужда от разграничаване, защото винаги редакторът, авторът, графоманът и даже творецът могат да се превърнат в цензори, а цензорите — в автори и в редактори.

20. Приемате ли спокойно и толерантно „теле-културата“, която засипва днес духовните валенции на огромна част от обществото? Или се бунтувате срещу нея?

— За „телекултурата“ стана вече дума. Това е гилотината на традиционната българска духовност — казвал съм го и го повтарям с пълно убеждение. Това е най-голямото бедствие, което се разразява сега над България — методичното заличаване на традиционните национални ценности, на които се крепи племенната ни самоличност, и всаждането сред младите на вълчия морал, който ни разединява.

21. Как оценявате духовния живот на нацията ни в годините на прехода?

— Казах и повтарям: ще се храним отсега с вносните широко рекламирани трици, безконечни сериали, трилъри, екшъни и тук-там по някое зрънце изкуство, което остава незабелязано за затъпяващата все повече аудитория.

22. Вашите идеи за укрепването на духа и за националното утвърждаване на българина? Представата Ви за укрепването на България? И за развитието на творческия й потенциал?

— Никой все още не е измислил как да се противопостави на „попкултурата“. Тя е като вируса на СПИН — особено в страна като нашата — с угаснали за оцеляването рефлекси. И все пак ключът за един по-щастлив обрат е във възстановяване суверенитета на страната в поносими граници, за да опазим ако не повече, то поне националната си култура и заедно с това националната си самоличност.

21. Отговорете ми на онзи глобален въпрос, който пропуснах да ви задам. И на един мъничък, но интимно съкровен за вас.

— Глобална е засега само тревогата за бъдещето на България. Възможно е да се появи един Ивайло, та нека да е и Стамболов, все едно син или червен, че да сложи край на хаоса, в който се давим.