Николай Хайтов
Троянските коне в България (159) (Книга първа)

Позицията е риск

Г-н Хайтов, вие сте един от най-интервюираните хора у нас. Имате ли досега нещо неказано, което бихте искали да споделите по случай юбилейната ви годишнина?

— Неказаните неща засягат главно моите разочарования от публицистиката, която съм писал. За четиридесет години съм обнародвал над 1600 статии, репортажи и очерци, посветени на един или друг проблем от нашата действителност, Е, как едно нещо поне не влезе в работа и не мръдна обичайния порочен кръг, в който се въртим! Изчел съм и публицистиката отпреди Освобождението — Славейковата, Каравеловата, Ботевата. От нея лъха също тягостно усещане: проблемите — ясни, лекуването им — посочено, резултат — нулев. Явно е, че нашата действителност е комай непоправима. Ще се окаже, че публиката жули шумата, а корените на злото остават непокътнати.

— Коя е първата ви публицистична проява?

— Статията „Кози или гори“. Десетки статии написах след това за опазването на горите, природата, околната среда и прочие. Но нищо на милиметър не мръдна. Има ли поне една глава сега, която да мисли за унищожението на горите в България? Не виждам! Зная, че когато един народ е подложен на измиране от недояждане и стрес, трудно е да го накараш да мисли за друго освен за физическото си оцеляване. Но все пак! Имаше време, когато не беше така, а апатията си беше все същата.

— Към горите?

— Към горите и всичко останало. С гроба на Левски бе същото, отровената „околна среда“, с ширещото се безродие, с упадъка на нашата духовност и претопителните процеси, които ни подяждат всеки ден и всеки час. Ще не ще, човек идва до късното заключение, че развитието на човешките общества става по някакви неотменими закони „свише“. Примери в историята — колкото щеш: в залеза на Римската империя, когато тя започва да се разлага и да вони на труп, явява се един блестящ публицист и сатирик — Ювенал, който сочи злото, бичува и предупреждава, но не успява да предварди или забави гибелта на римското общество, на Империята.

— Ако знаехте това преди 40 години, щяхте ли да си пилеете времето за публицистика?

— Сигурно бих го направил, за да не се чувствам подлец, че виждам грешката, порока или недъзите, които ни разяждат, но мълча, за да не си развалям рахатлъка. В личен план публицистиката е отдушник. Конвулсивна тръпка в съзнанието и подсъзнанието, която изхвърля навън „злобата на деня“, за да живее човек в мир със съвестта си.

— Не мислите ли и за прозата, която сте написали, както за публицистиката?

— Художествената проза, а и поезията са нещо абсолютно различно от публицистиката. Колкото пъти се зачета в „Епопея на забравените“ от Вазов, толкова пъти в очите ми напират сълзи от изживяното сладостно, обновително за душата ми вълнение. Същото се отнася и за хубавите разкази и повести. Когато прозата и поезията са истински, когато са изкуство, те са безсмъртни, те са най-съвършени оръдия за облагородяването на човека. В рамките на възможното, разбира се, защото оловните инстинкти в хората са неизкореними. Така че едно зрънце човек да постигне в прозата и поезията, струва си цялата мъка.

— В кое от това, което сте написали, смятате, че има най-много изкуство?

— Времето ще отговори на този въпрос, ако, разбира се, някой не му „попречи“.

— Има ли сила, която да попречи на Времето?

— Вие сякаш не виждате, че най-ценното в българската литература е подложено на систематично изтребление. Отрича се Министерството на образованието от своите литературни програми и който и да си — па макар и Йовков и Вазов или Захари Стоянов — изчезваш.

— Но пазарът винаги ще стимулира издаването на хубавата книга…

— Ако под „хубава“ разбирате сериозната книга, а не някой бисер на модната сега клозетна поезия и проза — много се лъжете. Телевизията през последните две-три десетилетия извърши истински преврат в естетическата нагласа и потребности на предишния „масов читател“. Грубите, опияняващи усещания, които тя предлага в своите трилъри и „екшъни“, обсебиха цялото младо поколение и го откъснаха от книгата — по всяка вероятност — за дълго. Говоря за сериозната книга, а не за порнографската и криминалната и въобще за развлекателната литература, която ще продължава да се чете и да закопава пълноценната. Пълноценната книга иска пълноценни читатели, а те отсега нататък ще бъдат все no-малко и по-малко. Просто поради притъпяването на вкуса им. В това не бива да се съмнявате.

— Смятате ли, че има при това положение опасност пълноценната литература да изчезне поради липса на потребление?

— Няма да изчезне, защото е възникнала не заради читателските, а заради авторските потребности. Дареният писател пише преди всичко за себе си. Писането за него е изповед, непреодолим творчески импулс. Затова литературата няма да свърши, освен ако изчезне езикът, на който е написана. А у нас това е напълно невъзможно.

— Вашите разкази ги има вече в превод, доколкото зная, на 22 езика, така че…

— Това не е утеха. Изчезне ли езикът — това ще е краят и на България, и на литературата ни, на всичко.

— Минава ли ви през ум, че това може да се случи?

— Как да не минава? Слушам онази вечер изказването на президента Стоянов по телевизията. Оплака се президентът, стори ми се — искрено, от липсата на активно българско лоби в САЩ, което да развенчае утвърждаващата се там „парадигма“, че България е една изкуствена, нова държава, възникнала върху развалините на Османската империя, че тя трябва да се прибере в границите, определени й от Берлинския конгрес през 1878 година. Подейства ми това като електрически шок. Значи някъде там, на края на света, в приятелските Съединени щати прискърцва някаква машинка зад гърба ни и пресмята дали отново да се възстанови Източна Румелия, или да се добави към нея и делиорманският Тузлук. И тогава става ясно защо американците хвърлиха толкова пари чрез фондацията на Сорос в Родопите, за да сепарират „помашко малцинство“. През 1991 година това Започва — преди Босна и преди Косово. Което означава, че нашето орязване е оттогава още замислено и просто е трябвало да се извърши, и като се даде парола за автономия — „помашкият етнос“ да бъде готов. Точно както се разпали сепаратизмът в Косово, за да се създаде повод за намесата на Атлантическия пакт в защита на човешките уж права…

— Но нали сме вече съюзници на НАТО и чакаме в преддверието на Европейския съюз?

— Може да си чакаме. НАТО, както виждате, си отри подметките върху нас, ала не бърза да ни приютява. От чакане в преддверията на ЕС табаните ни се изприщиха. Шитнаха ни от Босненската софра. Какво може да означава това, освен че сме под карантина и тепърва ще се решава на две да ни преполовят или на три.

— А може ли сегашната наша прозападна политика да ни оставят в сегашните граници?

— Да не гадаем, но лоши предчувствия ми навява „Западът“ от начина, по който постъпва сега с нас, забранявайки, да речем, смъртното наказание и осигурявайки простор на хаоса — така че да се топим и самоизяждаме, да няма закон и страх от закона, а и обществена сила, способна на отпор, след като армията ни беше разпусната, а от държавата ни остана само гербчето й… Това са „юбилейни“ мисли, които се роят сега в главата ми.

— А кое ви е направило най-силно впечатление от събитията, протекли през последните години?

— „Ударите“ върху Сърбия бяха за мен най-тягостното събитие. Не само заради това, че яха технически смайващи и че откриха ерата на произвола в международния живот. Впечатли ме най-силно тържествуващата радост, която грееше в очите на ръководни лица на САЩ и НАТО, когато коментираха успешния ход на операцията и нанесените разрушения. Имах усещене, че това са извънземни хуманоиди, които не познават чувството на състрадание. А тъкмо то отличава човека от хиената. Смайващо е, смразяващо е това усещане, особено като си представиш, че в ръцете си тези хора държат най-мощната досега разрушителна техника, достатъчна да опепели цялата планета. Допущам, че ако биха могли да го извършат без опасност за себе си, не биха се поколебали. Както Труман не се поколеба да затрие наведнъж 200 хил. в Хирошима и след това повтори същото в Нагасаки.

— Вие сте в края на своя председателски мандат. Оправдаха ли се вашите усилия в укрепването на Съюза на българските писатели? Не сте ли разочарован? Имам предвид последното общо събрание на писателите, което бе скандализирано от шепа, да ги наречем, „инакомислещи“.

— Не може в един писателски съюз да няма „инакомислещи“ и въобще недоволници — това ми е отдавна известно. Така че скандализирането на Общото ни събрание не бе изненадващо. Поех ръководството на този съюз с точно определена задача — да го извадя от неговата „нелигитимност“ и да не допусна започналото присвояване на имотите му от отцепилите се към „Отворено общество“ колеги. Направих и едното и другото. Освен това три четвърти от съюзните имоти не бяха узаконени — узаконени са вече и те. Съюзът, за разлика от всички останали творчески съюзи, „сдружения“ и пр. Продължава активно да противодейства на опитите за пълно размиване на родната литература и култура. Това ми е предостатъчно, за да не съжалявам за изгубените 6 години. Десетина талантливи поети и белетристи да се възползват от онова, което свърших, е достатъчно. А съм напълно сигурен, че те не са десет, а няколко пъти по десет. На всичко отгоре имам и своите удовлетворения. Когато се наложи по време на „косовската криза“ родните интелектуалци да кажат кои са „за“ и кои „против“ въздушните „удари“ срещу съседна Сърбия, на сдруженците при Сорос им се наложи да извикат дружното свое ура за „ударите“. Бих изгорял от срам, ако нашият Съюз не бе спасил честта на българската интелигенция, заклеймявайки т.нар. „удари“. Само това ми е дори достатъчно, за да не съжалявам, че участвах в неговото преизграждана което стана между 1993–1999 година.

— Не смятате ли, че има опасност вашите приемници, които ще бъдат избрани на задаващото се Отчетно-изборно събрание да слеят Съюза със „Сдружението“? Чувал съм, че това е вашият кошмар.

— Не ми е това кошмар, но рискът си е риск, ако Общото събрание се предовери на човек, способен да ни изтъргува… Познавам доста хора, които биха се опитали да организират прибежка в лагера на соросианците.

— Смятате ли, че ще се намерят необходимите две трети от гласовете на Общото събрание, според както е записано в Устава, за да се осъществи вливането му в „Сдружението“?

— Възможно е отменяването на чл. 6 от Устава, който забранява едновременното членуване в двете писателски общности, ако нашият Устав не се допълни с един нов член, който да запрещава решаването на тези въпроси при условие, че на Общото събрание не присъстват половината поне от членовете на Съюза плюс един.

— Сега не е ли така?

— Не е. Според сегашния Устав, ако в насрочения за Общото събрание час не се появят поне половината членове, то се отлага с 60 минути и тогава се провежда независимо от броя на явилите се до този момент. Може да са 100 човека, може да са 10 и дори петима. А винаги може да се организира желаната посещаемост и да се постави за решаване дори и въпросът за закриването на Съюза, макар и от 80 човека.

— Това направо е опасно.

— Но е теоретически, а и практически напълно възможно. Затова първата работа на Общото събрание в началото на октомври трябва да е вписването в Устава на още един член, който да забранява решенията за разпушането на Съюза, поправките в Устава и продажбата на съюзните имоти да се вземат от събрание, на което присъстватват по-малко от половината членове плюс един.

— Ако все пак не дойдат достатъчно?

— Събранието ще се отложи, докато дойдат. Инак може да си решават каквито искат въпроси, но без трите горепосочени: промени в устава, закриване на съюза и продажбата на недвижимите му имоти.

— Не бяхте ли поставили тези неща в дневния ред на предишното Общо събрание на 29 януари т.г.?

— Поставени бяха, но не се стигна до решение.

— Защо?

— Да сте внимавали, ако сте били на събранието… Тогава не се стигна всъщност до нито едно решение, включително по предложението за току-що формулираната поправка на Устава. Някому тази поправка не се хареса — това е логичният извод. Не ми се вярва обаче този номер да се повтори.

— Това ли смятате като най-важна задача на Общото събрание?

— Не по-малко важен е изборът на нов Управителен съвет, в чиито ръце са на практика съдбините на Съюза. Не мисля, че той може да бъде попълнен само от явни или прикрити симпатизанти на „Сдружението“, които биха сдали ключовете на Съюза. Очаквам поне половината от сегашния състав на УС да бъде преизбран, за да се осъществи необходимата приемственост. Пълното подменяване на УС в сегашната обсадна обстановка би било чисто безумие.

— Ще отговорите ли на критиката, която ви отправи бившият административен секретар Христо Ганов? Вие обещахте да направите това чрез в „Български писател“.

— Управителният съвет възложи на председателя на контролната комисия да се занимае с тази критика и да изрази своето становище пред Общото събрание. Той вече изслуша моя отговор на въпросната критика.

— Благодаря ви.