Уилям Айриш
Валс в тъмнината (9)

VIII

С порозовели страни и блеснали очи, очарователна в наситеножълтия си пеньоар, който почти се сливаше с падащите около нея лъчи на утринното слънце, Джулия припряно изпревари Леля Сара и както всеки ден, взе кафеника от ръцете й, за да налее сама чашата му.

И както всеки ден Дюранд се усмихна, поласкан от тази проява на внимание.

След това тя хвана блещукаща бучка захар с малките сребърни щипци, внимателно я пренесе над ръба на чашата му и я пусна от ниско, за да не се разплиска кафето.

— Така става още по-сладко — промълви той на себе си.

Тя лекичко изтърси върховете на пръстите си, макар че всъщност не бе пипала нищо с тях, целуна го по слепоочието и побърза да седне от своята страна на масата, при което пеньоарът й нежно изшумоля.

Като малко момиченце е, мислеше си той всеки път, което кара някое момченце да си играят на семейство — ти ще си таткото, а аз майката.

Седнала на своя стол, тя вдигна чашата си, като го гледаше над ръба й с усмихнати очи до последния момент, когато просто се налагаше да ги сведе, за да може да поднесе кафето точно към все така невероятно малките си устни.

— Това кафе наистина е чудесно — отбеляза тя, след като отпи.

— От нашето е. Един от най-добрите сортове в склада. От време на време пращам по някое чувалче за кухнята на леля Сара.

— Не знам какво бих правила без кафе. Толкова е ободряващо в мразовитите утрини. Нищо друго не обичам толкова много.

— Искаш да кажеш, след като опита кафето на леля Сара?

— Защо, напротив. Аз винаги съм.

Тя не се доизказа, тъй като забеляза, че Дюранд я погледна с внезапно повишило се внимание. Сякаш някой бе хвърлил камък в кипящия поток на разговора и той, потъвайки бързо към дъното, бе оставил след себе си спокойна повърхност.

Някакво странно усещане зарази и единия, и другия. Невъзможно беше да се назове точно. Появи се първо в неговия поглед, оттам изглежда се предаде на нея, тъй като и тя застана нащрек с изопнато лице. Беше някаква неловкост, някакво внезапно охлаждане на увереността им; едно неприятно чувство на загуба, както когато откриеш напълно непотребна метална шайба сред шепа златни монети.

— Но ти нали… — най-после проговори той, но не довърши.

— Да, кажи? — с усилие каза тя. — Искаше да ме питаш нещо ли? — И постави ръка на ръба на масата, сякаш търсеше опора.

— Всъщност аз… — започна той, но после реши да не извърта и да го каже въпреки всичко. — Но ти веднъж ми писа съвсем друго. Разказваше как си слизала да пиеш чай всяка сутрин. Писа ми, че пиеш само чай. И че не можеш да понасяш кафе. Било гъсто като мастило. Помня думите ти.

Джулия отново вдигна чашата си, за да отпие. И естествено не можеше да отговори, преди да я свали.

— Вярно — рече бързо тя, сякаш да компенсира загубеното време. — Но това беше заради сестра ми.

— Но твоите предпочитания са си твои. Как може сестра ти да им влияе?

— Аз живеех в нейната къща — обясни Джулия. — Тя обичаше чай, а аз кафе. И само заради нея, за да не я карам да пие нещо, което не обича, аз се правех, че също обичам чай. Написах ти го, защото понякога й показвах писмата си, преди да ти ги изпратя, а пък не исках тя да открие невинната ми лъжа.

— О — засмя се широко той, едва ли не с въздишка на облекчение.

Тя също започна да се смее, но някак прекалено високо за този дребен повод. Сякаш се разтоварваше след силно напрежение.

— Само да се беше видял как изглеждаше преди малко — каза му тя. — За миг изобщо не разбрах какво те мъчи.

И продължи да се смее. Той също.

Смееха се заедно в напълно безпричинен изблик на семейно веселие.

Леля Сара влезе в стаята и също се засмя, без да знае, както впрочем и всеки от тях, какво беше чак толкова смешно.