Уилям Айриш
Валс в тъмнината (39)

XXXVIII

Дюранд скочи и се огледа. Беше странно, че след като прекара толкова време в стаята, не бе помислил къде да се скрие, та трябваше да реши набързо в момента. Избра паравана. Можеше да се скрие зад него най-бързо и най-лесно, а тя вече приближаваше към вратата, тъй като и чу да говори весело съвсем наблизо в коридора.

Той поразтегна паравана още малко, прибра крайните му крила, за да стане четвъртит като вдадена навътре в стаята декоративна колона и мина зад него. Откри, че може да остане прав, без да рискува главата му да се подава отгоре. Очите му стигаха до горната част, а там имаше дърворезба, така че можеше да гледа през дупките.

Вратата се отвори и тя се появи.

Показаха се два силуета, а не един; почти веднага, само на една-две крачки след прага в малкото полутъмно преддверие, те се сляха и останаха вплетени в ненаситна прегръдка. До Дюранд достигна леката, но остра миризма на нечий дъх, пропит с шампанско или бренди, примесена със слаб аромат на парфюм, който прободе сърцето му.

Никакво движение, само шумолене на докосващи се дрехи.

Тя отново се засмя, но вече приглушено, скришом; отблизо смехът й звучеше по-тихо, отколкото когато идеше отвън.

Дюранд позна гласа на полковника, който шепнеше с надебелял език:

— Цяла вечер съм чакал този момент. Малка моя, мъничката ми.

Шумоленето прерасна в явна съпротива.

— Хари, стига вече. Тази рокля не ми е за един път. Направо я съсипа.

— Друга ще ти купя. Десет ще ти купя.

Най-после тя се отскубна и между силуетите им проблесна светлина от коридора. Ала полковникът все още я държеше като в обръч, Дюранд я видя да блъска ръцете му надолу, след като не можеше да ги разтвори настрани. Най-накрая се разделиха.

— Но тази си я харесвам. Никак не внимаваш. Друг път не съм срещала такъв човек. Нека да запаля светлината. Не бива да стоим така.

— Така повече ми харесва.

— Не се и съмнявам! — хапливо рече тя. — Но въпреки това ще вдигна фитила.

Влезе в самата стая, отиде до лампата и с едно докосване превърна мъждивата искрица в бял ден. Светлината я обля, изми всяка неяснота в очертанията на лицето й, и ето сега, след една година, един месец и един ден, тя отново засия пред него точно такава, каквато беше. Не просто изображение на камея, зърната през пролуката на завеса, не просто безплътен смях по коридора, не просто силует на фона на отворена врата; беше жива, истинска, самата тя. Разцъфтяла в цялото си великолепие и позор, в цялата си красота и измамност, в целия си скъпоценен блясък и нищожество.

И отново старата рана в сърцето на Дюранд се отвори и започна обилно да кърви.

Джулия захвърли ветрилото си, захвърли и шала, с който се бе наметнала; свали ръкавицата, останала на едната й ръка, събра я с другата, която държеше, и ги захвърли заедно.

Беше облечена в рокля от плътен тъмночервен сатен, шумоляща като колосана, украсена с блестящочерни спирални фигури. Взе едно тампонче за пудрене и докосна с него върха на носа си, но по-скоро по навик, а не защото наистина имаше нужда. Обожателят й стоеше прав, наблюдаваше всяко нейно движение, сякаш беше богиня, а в алчните му замъглени очи се четеше молба.

Най-после хладно, без да се обръща, тя му каза през рамо:

— Не се получи хубаво с бедната Флори, нали? Какво ли е станало с младия човек, с когото щеше да я запознаеш?

— Да върви по дяволите! — грубо рече Уърт. — Сигурно е забравил. Той не е никакъв джентълмен. Ще го пребия, ако го срещна пак.

Сега Джулия се занимаваше с косата си. Грациозно приведена, за да се вижда цялата в огледалото, тя докосваше леко фризурата си тук-там, но внимаваше да не я развали. В същото време попита небрежно:

— Как изглеждаше той? Заможен ли ти се стори? Щеше ли да ни… тоест щеше ли да… допадне на Флори, как мислиш?

— Почти не го познавам. Казваше се Рандъл или нещо такова. Никога не съм го виждал да похарчи за пунш с уиски повече от петдесет цента наведнъж.

— О — каза разочаровано тя и престана да се занимава с прическата си, сякаш й омръзна.

Изведнъж се обърна и тръгна към него с протегната за сбогуване ръка.

— Е, благодаря ти за прекрасната вечер, Хари. Както винаги, беше много приятно.

Той пое ръката й, но я задържа между дланите си.

— Не може ли да остана още мъничко? Ще се държа прилично. Просто ще седна тук и ще те погледам.

— Ще ме погледаш ли? — дяволито възкликна тя. — Какво толкова ще гледаш? Имай предвид, че това, което искаш, няма да стане, предупреждавам те — и леко го блъсна по рамото, за да го държи на разстояние.

След това усмивката й угасна и за момент тя стана умислена и сериозна, като че ли й бе домъчняло за нещо.

— И все пак не се получи хубаво с бедничката Флори — повтори тя, сякаш откриваше в забележката си някакъв допълнителен смисъл, който й бе убягнал отчасти първия път.

— Има такова нещо — разсеяно се съгласи той.

— Милата, толкова се стара да изглежда добре. Трябваше да й дам пари назаем за роклята.

Той веднага пусна ръката й.

— Така ли? Позволи на мен. Защо не каза по-рано?

Полковникът измъкна портфейл от сакото си и го разтвори.

Тя хвърли един светкавичен поглед към ръцете му, а после, през цялото време, докато той ровеше портфейла си, гледа замечтано към дъното на стаята.

Уърт пъхна нещо в ръката й.

— О, сега се сетих — рече той.

Отново затършува в портфейла си и пъхна още нещо в безразлично отпуснатата й, но несъпротивляваща се ръка.

— За сметката от хотела — каза той. — Заради приличието по-добре е да си я платиш сама.

Тя се завъртя и му обърна гръб. Но не презрително или за да го обиди, тъй като шеговито подхвърли:

— Недей да гледаш сега. Най-малкото не надничай над лявото ми рамо.

За момент диплите на тъмночервената й сатенена рокля се повдигнаха от едната страна и под тях се откри лъскава, тънка като паяжина черна коприна, обвиваща издължена елегантна форма. Повдигнал се на пръсти, за да спечели височина, Уърт жадно надничаше през дясното й рамо. Тя извърна лице към него, погледна го закачливо, смигна му и диплите на роклята отново изшумоляха надолу.

Уърт направи внезапно неволно движение и фигурите им пак се сляха в едно, този път добре осветени в средата на стаята, а не в сянката на преддверието.

Дюранд почувствува нещо тежко в ръката си. Погледна надолу и видя, че е извадил пистолета. В главата му с нажежени до бяло букви се изписа: „Ще ги убия и двамата.“

— А сега… — неясно попита Уърт, притиснал устни между шията и рамото й — … ще бъдеш ли мила?…

Дюранд видя как лицето й се извърна от неговото с благосклонна усмивка, но все пак се извърна. Тя се изви и застана с лице към вратата, като междувременно съумя да накара и полковника да се обърне нататък; после по някакъв начин успя да го поведе навън, докато той продължаваше да покрива страните и рамото й с безкрайни целувки.

— Не… — търпеливо повтаряше тя. — Не… Не… Аз съм мила с теб, Хари. Не повече, отколкото винаги съм била, но не и по-малко… Хайде сега, нали ще си послушен…

Дюранд въздъхна с облекчение и прибра пистолета.

Сега тя стоеше точно в отвора на вратата, най-после сама, с протегната навън ръка. Уърт сигурно я покриваше с целувки, иначе нямаше защо да я държи така.

Дюранд чуваше само тихото му недоволство от това, че го отпращат.

Тя издърпа ръката си и затвори вратата.

Лицето й се видя ясно, когато се върна под ярката светлина. Цялата му закачливост и кокетство бяха изтрити като с един замах. Изразът му беше хитър и пресметлив, а кожата — леко зачервена на места, сякаш дълго време бе носила маска.

— Ох, боже мой! — уморено изпъшка тя и разтри слепоочието си.

После отиде до прозореца и погледна навън — точно както бе сторил и той преди това. Не след дълго, когато се насити на мислите, които гледката оттам би могла да предизвика у нея, тя се обърна бързо, рязко, почти с раздразнение, а полите й се завъртяха и изсвистяха в тишината. Върна се при тоалетната масичка и издърпа чекмеджето. Нямаше вече пудрене на носа, нямаше оправяне на прическата. Дори един поглед не отправи към огледалото.

Измъкна парите от горната част на чорапа си и ги хвърли вътре с движение на китката, което беше почти презрително. Но вероятно насочено не към самите пари, а към източника им.

Посегна навътре и от някакво свое скривалище измъкна една от онези тънки пури, които Леля Сара му бе показала в къщата на Сейнт Луис Стрийт в Ню Орлиънс.

Стори му се, че има нещо противно, почти скверно в начина, по който я бе стиснала между зъбите си, когато се наведе над шишето на лампата, за да я запали. От миниатюрните й ноздри излизаше дим, сякаш беше мъж.

В една призрачно болезнена халюцинация, продължила само миг, така както беше облечена в червената си дълга рокля, тя му се видя като рогато изчадие, обгърнато в облаци пушек.

Не след дълго Джулия остави пурата в една кутийка за фиби и се настани пред огледалото. Разпусна косите си и те паднаха тежко до кръста й като водопад с цвят на кехлибар. После разкопча няколко телени копчета отстрани на роклята си, но не я съблече. През така получилия се процеп при всяко нейно вдишване се показваше пристегнатата й в корсет талия.

Тя извади парите, които само преди малко бе хвърлила в чекмеджето, но сега бяха доста повече от онези, които бе държала в ръката си, и много внимателно ги преброи. След това ги сложи в малка лакирана кутия, от тези, в които се държат скъпоценности, заключи я и накрая доволно чукна по капака с опакото на дланта си, сякаш й ги поверяваше.

Затвори чекмеджето, стана, отиде до писалището, свали капака и се настани пред него. Измъкна лист хартия за писма от поставката. Извади перодръжка, потопи я в мастилницата, постави другата си ръка върху бялата повърхност на листа и започна да пише.

Дюранд излезе иззад паравана и бавно тръгна към нея по килима, който заглушаваше стъпките му, макар че той не се стараеше да стъпва безшумно. Напредваше, без тя да го усети, докато застана зад нея и успя да надникне над рамото й.

„Скъпи Били, пишеше на листа, аз…“ Писалката спря и Джулия загриза за момент края й.

Дюранд протегна ръка и леко я положи върху рамото й. Остави я там, но леко, лекичко, както тя някога бе поставила ръка върху неговото рамо на пристана в Ню Орлиънс, лекичко, но така, че разби живота му.

Тя се уплаши и страхът й беше от гузна, а не от чиста съвест. Дори преди да разбере кой е това. Тъй като не се обърна да го види, както би направил всеки човек с чисто сърце. Главата й остана неподвижна, обърната на другата страна, с изпъната от напрежение шия. Наистина се боеше да погледне. Сигурно бе събрала толкова много вина през жизнения си път, че всеки внезапен допир в тишината на нощта и в самотата на нейната стая не й вещаеше нищо хубаво — и тя вероятно го знаеше.

Ръката й с перодръжката безжизнено се отпусна. Другата бавно сграбчи листа и започна да го свива, докато изчезна. След това го пусна смачкан до писалището.

Тя все още не помръдваше; главата й с лъскавата руса коса стоеше вцепенена, сякаш върху нея всеки момент щеше да падне секира.

Очите й вече го бяха открили в огледалото. То беше малко вляво и когато погледна нататък, Дюранд видя отражението на бялото й като платно лице и разширените зеници, чиято тъмна сянка стигаше чак до края на очите, а лицето й изглеждаше грозно и неестествено, като че целите й очни ябълки бяха черни.

— Не се страхувай да погледнеш, Джулия — иронично каза той. — Аз съм. Не е бог знае кой. Просто аз.

Внезапно тя се обърна толкова бързо, че бялото й като стена лице се появи едва ли не като привидение на мястото, където само преди миг бяха копринените й коси.

— Държиш се, като че ли не ме помниш — меко каза той. — Не може да си ме забравила, Джулия. Не и мене от всички хора на света.

— Откъде знаеш, че съм тук? — попита тя с пресекващ глас.

— Не знаех. Аз бях онзи, другият, който трябваше да се срещне с вас в ресторанта тази вечер.

— Как влезе тук?

— През вратата.

Тя се бе изправила в отбранителна поза и се опитваше да обърне плетения стол пред писалището, така че да го препречи помежду им, но мястото беше прекалено тясно за това.

Той го измъкна от ръцете й и го задържа неподвижно.

— Защо не ме изпъдиш от стаята си, Джулия? Защо не ме заплашваш, че ще викаш за помощ? Или каквото се прави в такива случаи?

Събрала в отчаянието си смиреност, на която той не можа да не се възхити за момент, тя каза:

— Това е въпрос, който трябва да разрешим помежду си, без викане за помощ и без пъдене от стаята — поглади трескаво едната си ръка с другата. — Хайде да свършваме с това колкото е възможно по-скоро.

— На мене ми отне повече от една година — рече той. — Надявам се, че няма да ти се посвидят още няколко минути.

Тя не отговори.

— Щеше ли да се омъжиш за полковника, Джулия? Това щеше да е двубрачие.

Тя раздразнено сви рамене.

— О, той е само един глупак. Какво съм виновна аз? Целият свят е пълен с глупаци.

Поне в това изречение имаше несъмнена искреност.

— А най-големият от тях е в този момент пред очите ти, Джулия.

Той подритна смачканата топчица хартия с върха на обувката си, но леко, премести я едва-едва. Стори го много внимателно, сякаш в нея бяха разбитите надежди на някой друг.

— Кой е Били?

— Ами никой. Случаен познат. Запознали сме се ей така. — Тя пак тъй нервно и раздразнено махна с ръка, като че по този начин го заличаваше от списъка на познатите си.

— За тебе светът сигурно е пълен с хора като Били. Като Били, като Лу, като полковник Уърт.

— Така ли мислиш? — рече тя. — Не, за мене имаше само един Лу. Може би сега е твърде късно да го казвам, но аз не се омъжих за някой като Били или като полковник Уърт. Омъжих се за Лу.

— Такава ти беше ролята — язвително се съгласи той.

— Е, късно е — отвърна тя. — Каква полза има сега?

— В това поне сме на едно и също мнение.

Тя отиде до лампата, замислено протегна разперената си длан към нея, от което плътта й стана прозрачно алена. Постоя така известно време, за да я гледа. След това се обърна към него.

— Кажи сега, Лу. Какво си намислил да правиш с мен?

Ръката му бавно се плъзна нагоре, там, където сакото му прикриваше лежащия до гърдите му пистолет. За миг остана там. После пропълзя навътре и напипа дръжката. След това бавно, много бавно започна да го измъква; кокалената дръжка, никелираните гнезда на барабана, набраздената цев сякаш все щяха да излизат навън, сякаш нямаха край.

— Дошъл съм да те убия, Джулия.

Тя погледна нататък само веднъж. Стигаше й, за да познае оръжието и да се убеди, че той има с какво да го стори. След това очите й се впиха в неговите, единствено в тях и от този момент нататък не ги изпуснаха нито за миг. Тя знаеше откъде ще се появи знакът: от очите му, а не от пистолета. Знаеше откъде единствено можеше да проси милост: от очите му.

Гледа го дълго, сякаш преценяваше дали може да извърши това, което бе казал. Какво видя там — само тя си знаеше. Твърда решимост, която никой не може да сломи или пък половинчато намерение, което всеки може да направи на пух и прах.

Той не насочи пистолета, не го вдигна към нея; просто го държеше с извърнато на една страна дуло. Но лицето му беше побеляло от продължителната болка, която му бе причинила, и независимо какво бе прочела в израза му, само едно мръдване на ръката щеше да бъде достатъчно.

Тя вероятно обичаше хазарта и инстинктивно харесваше неблагоприятните за нея положения — те я привличаха и възбуждаха; мразеше да залага, когато няма риск. Или може би точно обратното: не обичаше случайностите и се осланяше само на гарантирана печалба както с хора, така и на карти; и сега това беше сигурна печалба, макар че той все още не го знаеше. Или пък само суетата и самолюбието я подтикваха да изпита властта си над него, при все че загубата би означавала смърт. Или може би дори, ако се случеше така, че да загуби, тя сама би пожелала да умре — такова нещо е суетата.

Усмихна му се. Но само за да го предизвика леко, не за друго.

Неочаквано тя дръпна силно роклята от рамото си и я раздра надолу. След това продължи да я къса все по-надолу и по-надолу, измъквайки ръката си през опърпаната ивица плат, която бе останала от нея, докато накрая едната й страна се показа бяла, съвсем гола от кръста нагоре. Отляво, страната на сърцето. През цялото това време тя се бе приближавала към Дюранд стъпка по стъпка. Бяла като мляко, мека като китайска коприна, с гъвкаво извиваща се при всяко движение стегната плът.

Когато хладната стомана на цевта се допря до нея, тя спря, разгърнала разкъсания си корсет, взря се дълбоко в очите му и прошепна:

— Добре, Лу.

Той отдръпна пистолета да не е между тях. При това движение тя направи още една крачка към него и промълви:

— Не се колебай, Лу. Аз чакам.

Петата му леко отстъпи назад, като го отдели само на косъм от нея. За да се освободи от пистолета, Дюранд го напъха в страничния си джоб, припряно, несръчно, как да е и остави дръжката да стърчи навън.

— Покрий се, Джулия. Разголена си.

Ето, това беше отговорът. Ако обичаше хазарта, тя бе спечелила. Ако не обичаше да рискува, значи правилно бе преценила погледа му първия път. Ако ли пък самолюбие я бе довело до ръба на самоунищожението, то бе възтържествувало, беше невредимо, ненакърнено.

Дори не показа, че е победила, както впрочем постъпват победителите, когато са и умни. По лицето на Дюранд бе избила влага, като че ли не тя, а той бе рискувал.

Джулия попривдигна дрехата си нагоре, не както беше първоначално, но поне отчасти се пооправи.

— Е, щом няма да ме убиваш, какво всъщност искаш от мен?

— Да те върна в Ню Орлиънс и да те предам на полицията.

На Дюранд, изглежда, му стана неудобно от това, че са толкова близо един срещу друг и той се отдръпна, извърна се настрана и подхвърли през рамо:

— Приготви се.

Изведнъж с неволно удивление сведе глава, за да се вгледа в гърдите си. Ръцете й се бяха прокраднали изпод мишниците му, меки като бели панделки, и се опитваха да се съединят отпред в прегръдка. Почувствува копринения допир на косите й, когато тя притисна глава под врата му.

Той раздели ръцете й, освободи се рязко от прегръдката й, като я отблъсна назад и мрачно повтори:

— Приготви се.

— Ако е за парите, почакай… Аз имам малко тук, ще ти ги дам. Ако не стигнат, ще ги намеря… Кълна се, че ще ги…

— Не е за това. Ти ми беше законна жена, а според закона не си извършила престъпление.

— Тогава защо?

— Да обясниш какво се е случило с Джулия Ръсел. Истинската. Ти не си Джулия Ръсел и никога не си била. Твърдиш ли противното?

Тя не отговори. Той имаше чувството, че я изплаши повече отколкото с пистолета. Очите й се разшириха; най-малкото погледът й стана по-напрегнат.

Тя се отдръпна от отвореното чекмедже с парите, над което се бе навела, и тръгна към него.

— Да им кажеш какво си направила с нея. То си има име. Искаш ли да го чуеш?

— Не, не! — възпротиви се тя и дори протегна ръце напред, докато се приближаваше към него, но дали с това отхвърляше недоизказаното му предположение, или не искаше да чуе думата, която бе заплашил, че ще произнесе, той не можа да разбере. По-скоро изглеждаше, че е второто.

— Убий… — започна Дюранд.

В този момент дланите й ужасено се притиснаха към устните му и го прекъснаха.

— Не, не! Не го казвай, Лу! Аз нямам нищо общо с това. Не знам какво е станало с нея. Изслушай ме само, чуй ме, Лу, ти трябва да ме изслушаш!

Дюранд се опита да я отблъсне както преди, ала този път тя се бе хванала здраво и не му позволи. Макар че я отхвърли от себе си, тя така здраво се бе вкопчила в ръцете му, че той не успя да се отскубне.

— Какво да изслушам? Още лъжи ли? Целият ни брак беше една лъжа. Всяка дума, която си изрекла, всеки твой дъх през цялото това време беше лъжа. Разправяй ги на полицията, не на мене. Стига ми толкова вече.

Думата „полиция“, точно както и онази, която му бе попречила да произнесе преди малко, изглежда предизвикваше особен ужас у нея. Тя се сви от страх и тихичко простена — първият признак на слабост, който бе проявила до този момент. Или ако това беше лукавство, хитрост, целяща да мине за слабост пред него, тя бе успяла дотолкова, че той я прие за безсилие и по този начин целта й беше постигната.

Все още отчаяно вкопчила се в реверите на сакото му, тя падна на колене пред него в най-умолителното положение, на което е способно човешкото тяло.

— Не, не, този път истината! Само истината и нищо друго! Само ме изслушай, нека да ти обясня — изхълца тя, но без сълзи.

Най-после Дюранд престана да я отблъсква; застана отпуснат и безжизнен.

— Нима знаеш какво е това истина? — презрително запита той.

Все пак го бе накарала да я изслуша.

Ръцете й го пуснаха, тя се извърна за момент и притисна устни с опакото на дланта си. Дали се чудеше какво да измисли набързо или искаше да събере сили за предстоящата откровена изповед, Дюранд не можа да прецени.

— По това време все още няма влак — неохотно заяви той. — А освен това не мога да те заведа на гарата в този вид и да стоим двамата половината нощ там, затова говори, щом искаш — отпусна се в едно кресло и разкопча яката си, сякаш изтощен от емоционалното сътресение, което току-що бяха преживели и двамата. — Но това няма да ти помогне. Предупреждавам те още преди да си започнала, че изходът ще е един и същ. Ще те върна в Ню Орлиънс, за да се изправиш пред съда. И всичките ти сълзи, всичкото ти падане на колене, всичките ти молби ще са хвърлени на вятъра.

Без да става, сантиметър по сантиметър тя се приближи до него, допълзя, така да се каже, на колене, така че разстоянието между тях отново бе скъсено и остана в краката му разкаяна, унизена, положила длани върху страничната облегалка на креслото, в което беше седнал.

— Не бях аз. Не го извърших аз. Той сигурно й е направил нещо, тъй като повече не я видях. Но какво точно, изобщо не зная. Не съм видяла нищо. Той дойде при мен после и каза само, че й се е случило нещастие, а аз се боях да го разпитвам за…

— Той? — язвително рече Дюранд.

— Човекът, с когото бях. Човекът, с когото бях на парахода.

— Любовникът ти — глухо произнесе Дюранд и се опита тайно да преглътне една горчива буца, заседнала на гърлото му.

— Не! — енергично възрази тя. — Не е вярно! Мисли си каквото искаш, но той никога не ми е бил любовник, от началото до края. Връзката ни беше чисто делова. Нито пък някой друг преди него. Откакто тръгнах по широкия свят, се научих да се грижа за себе си, но каквото и да съм вършила, добро или зло, не съм принадлежала никому, освен на тебе, Лу. Никому, докато не се омъжих за тебе.

Той се зачуди защо му стана толкова по-леко, отколкото преди малко и сурово се предупреди, че не бива да се поддава на това чувство, и все пак беше така.

— Джулия — провлечено я укори той, като че изобщо не й вярваше. — Нима искаш да ти повярвам? Джулия, Джулия!

— Не ме наричай Джулия — виновно промълви тя. — Не се казвам така.

— А имаш ли име?

Тя прокара език по устните си. След малко призна:

— Бони. Бони Касъл.

Той подигравателно кимна в съгласие.

— За полковника — Бони. За мене — Джулия. За Били — нещо друго. За следващия — бог знае какво. — Дюранд възмутено извърна лице от нея, после пак я погледна. — Така ли си кръстена? Това ли е кръщелното ти име?

— Не — отвърна тя. — Никога не са ме кръщавали. Никога не съм имала кръщелно име.

— Мислех си, че всеки има име.

— Аз не съм имала дори и това. Бащата и майката дават името. Един панер за пране, оставен на стъпалата, не може да ти даде име. Сега разбираш ли?

— Тогава откъде го взе?

— От една илюстрована пощенска картичка — отвърна тя и някаква стара обида и злоба, все още незаглъхнала в нея, я накараха да повдигне за момент глава. — Илюстрована пощенска картичка от Шотландия, която един ден се получи в сиропиталището. Тогава бях на дванайсет години. Взех я и крадешком й хвърлих един поглед. На лицевата й страна видях най-красивата гледка в живота си — покрити с бръшлян стени и синьо езеро. Надписът под замъка гласеше „Бони Касъл“. Не знаех какво означава, но го приех за мое име. Дотогава в сиропиталището ми викаха Джози. Ах, как мразех това име. Във всеки случай и то не беше по-истинско, отколкото Бони. От този ден винаги съм се наричала така, следователно това е истинското ми име, ако не за друго, то поне заради дългата употреба. Какво значение имат няколко пръски светена вода по главата. Хайде, смей се де — тъжно го подкани тя.

— Отдавна вече не знам как — навъсено измърмори той. — Ти добре се погрижи за това. Колко време прекара там, в този дом?

— Мисля, че до петнайсетата си година. Приблизително там. Разбираш ли, аз никога не съм имала точна рождена дата. И без това съм минала. По едно време сама си избрах дата — точно както и името. Денят на свети Валънтайн^[1], защото тогава е толкова весело. Но скоро ми омръзна и го изоставих.

Дюранд мълчаливо бе вперил поглед в нея.

Тя уморено си пое дъх, за да може да продължи.

— Както и да е, избягах оттам, когато бях на петнайсет години. Обвиниха ме, че съм откраднала нещо и ме биха. Не ме обвиняваха за пръв път, нито ме биеха за пръв път, но ако на тринайсет години си мислех, че единственото, което мога да направя, е да изтърпя, на петнайсет вече не можех да го приема. През нощта се прехвърлих през стената. Помогнаха ми няколко от другите момичета, но не посмяха да дойдат с мен. — После се замисли и някак особено, безпристрастно, сякаш говореше за друг човек, добави: — Поне страхлива никога не съм била.

— Да, ти никога не си била страхлива — съгласи се той, но като че ли не виждаше в това никаква причина за гордост.

— После бях в Пенсилвания — продължи тя. — Беше ужасно студено. Спомням си как с часове се влачих по пътя, докато най-после един колар ме взе на талигата си.

— От Севера ли си? — запита той. — Не знаех. Не говориш като тях.

— Севера, Юга — сви рамене тя. — Какво значение има? Говоря, както приказват на последното място, където съм била, докато отида някъде другаде.

И винаги казваш лъжи, помисли си той, никога истината.

— Отидох във Филаделфия. За известно време ме прибра една старица, същинска вещица. Намери ме на улицата, когато бях почти припаднала от изтощение. В началото си мислех, че го прави от доброта, но се оказа, че не е така. След като ме нахрани и ме остави да си почина няколко дни, тя ме облече в детски дрехи — нали бях дребничка — и ме взе със себе си да пазаруваме по магазините. Рече „Наблюдавай ме“ и ми показа как да задигам неща от щандовете, без да ме забележат. Накрая избягах и от нея.

— Но преди това си го правила и ти, нали? — Той внимателно я загледа, за да види дали ще се затрудни в отговора.

Тя дори не си пое дъх.

— Но преди това съм го правила и аз. Даваше ми да ям само ако задигна нещо.

— И какво стана после?

— Поработих малко като чистачка — най-черната работа; помагах да правят кифлите в една пекарна; работих дори като перачка. Повечето време нямаше къде да живея. — Тя извърна глава за момент и жилите на шията й силно се опънаха. — Вече не си спомням голяма част от това време. Нещо повече, изобщо не ми се иска да си го припомням.

Сигурно се е продавала по улиците, помисли си той, и при това предположение сърцето му се сви, сякаш тя му беше скъп човек.

В този миг с почти свръхестествена проницателност тя добави:

— Имаше един път, който можех да поема, но аз не исках да тръгна по него.

Лъжи, каза си той, само лъжи, но сърцето му полудя от радост.

— Една нощ избягах в ужас от някаква жена, която ме беше придумала да изпия чаша чай в дома й.

— Възхитително — рече сухо той.

— О, недей да ми приписваш качества — отвърна тя в неочакван изблик на искреност. — Отдай го по-скоро на своенравието ми. В онези дни понякога мразех всички хора на света заради това, което трябваше да търпя — мъже, жени, деца, всички. Нямаше да им дам нищо, каквото и да бяха поискали от мене, защото никой не ми даваше това, което аз исках от хората.

Той безмълвно гледаше надолу, изкушен, макар и за кратко, да й повярва; този път съвсем съзнателно, не само със сърцето си.

— Е, по-добре да не се разпростирам нашироко. Тебе най-вече те интересува какво се случи по реката. Попаднах в една трупа пътуващи актьори и тръгнах с тях. Те дори не играеха в истински театри. Нямаха достатъчно пари да си го позволят. Обикаляха и даваха представленията си в палатки. Оттам случайно се запознах с един човек, който беше професионален комарджия по параходите. Предишната му съучастничка го бе напуснала, за да се ожени за някакъв плантатор — или поне така ми каза, — и сега той търсеше някоя да я замести. Предложи ми процент от печалбата си, ако се съглася да тръгна с него. — Тя махна с ръка. — В края на краищата това беше друг вид театрално представление. На места, които предпочитах пред онези, с които бях свикнала.

Замълча. После добави:

— Това беше той.

— Как се казваше, как го наричаха? — запита Дюранд с внезапно събудил се интерес.

— Какво значение има? Името му, както и моето, беше фалшиво. Сменяше го при всеки курс по реката. Така и трябваше, като предпазна мярка. Веднъж беше Мак Ларнин. Друг път Ридо. Съмнявам се дали ми е казал истинското си име през цялото това време, докато бяхме заедно. Подозирам, че самият той го беше забравил. Него вече го няма. Не ме карай да си припомням.

Не иска да го издаде, помисли си Дюранд.

— Сигурно си го наричала някак.

Тя горчиво се усмихна при спомена.

— „Скъпи братко“. Така че всички да ме чуват. Това беше част от ролята ми. Пътувахме като брат и сестра. Аз държах на това. Имахме отделни каюти.

— И той се съгласи — не беше въпрос, а израз на недоверие.

— Отначало се възпротиви. Изглежда, че предишната му съучастничка… Това всъщност няма значение. Изтъкнах му, че така ще е по-добре дори за работата му и след като го убедих, той с готовност се съгласи. За него нямаше нищо по-важно от работата. Имаше си любовници във всеки град по реката, така че една повече или по-малко за него нямаше значение. Моята роля беше да изпусна кърпичката си на палубата или да се сблъскам с някого в тесните проходи, или дори да се объркам и да помоля да ме упътят. Няма нищо лошо в това един джентълмен възпитано да се запознае с нечия неомъжена сестра. Но ако ме мислеха за негова жена — или нещо друго, това би ги възпирало. После, както изисква благоприличието, аз ги запознавах с брат си при първия удобен случай. Скоро след това се започваше играта.

— Ти играеше ли?

— Никога. Само една безсрамна уличница би седнала да играе с мъже.

— Все пак си присъствувала, нали?

— Доливах им чашите. Флиртувах по малко, за да ги държа в добро настроение. А когато възникнеше спор, заставах на тяхна страна срещу собствения си брат.

— Давала си му знаци.

Тя леко сви рамене с философско примирение.

— Нали затова бях там?

Ръцете на Дюранд бяха скръстени като на човек, който издава сурова присъда — или по-скоро като на човек, който вече е издал сурова присъда — и когото не могат да трогнат никакви молби и жалби от страна на виновния. Той нетърпеливо размърда пръстите на кръстосаните си ръце.

— Ами Джулия? Другата, истинската.

— Вече стигнахме и до това — покорно промълви тя и дълбоко си пое дъх, за да й стигне до края на последната част от разказа й. — Обикновено слизахме надолу по реката веднъж месечно, не по-често. Иначе нямаше да е благоразумно. Оставахме известно време и отново се връщахме. Последния път тръгнахме от Сейнт Луис на осемнайсети май с парахода „Ню Орлиънс“.

— Както и Джулия.

Тя кимна.

— Първата нощ по реката нещата не потръгнаха както трябва. Изглежда той най-после си беше намерил майстора. Не знам как се случи. Не би могло да е просто късмет от страна на жертвата, тъй като моят партньор знаеше прекалено много начини, за да му противодействува. Сигурно най-после бе срещнал човек, който може да мами по-добре и от него. Не можех да видя картите на другия; изглежда играеше по памет, тъй като ги държеше обърнати с лице една към друга. И всички мои начини да подсказвам боите с поглаждане на огърлицата, гривната, обеците или пръстена бяха безполезни; просто не можех да ги използувам. Играта продължи половината нощ и партньорът ми постоянно губеше, докато накрая не му остана нищо, с което да залага. И понеже в тези игри участвуват само пътници, които не се познават един друг, плащането става в брой, така че загубата беше истинска, в пари.

— Изиграните мошеници — подхвърли Дюранд.

— Но доста преди това, няколко часа по-рано, другият ме беше помолил да ги оставя сами. Настоятелно, но по такъв любезен начин, че не можех да направя нищо друго, освен да се подчиня, ако не исках да се стигне до момента, когато той щеше да ме обвини открито в това, което сигурно вече бе усетил. Престори се, че не е свикнал да играе в присъствието на дами и поиска да си свали сакото и жилетката. Макар че веднага дадох съгласието си, той отказа да го направи пред мен и аз трябваше да напусна. Съучастникът ми направи всичко възможно, всичко, което можеше да измисли, за да ме възпре, но тъй като вече нямаше смисъл да стоя там, аз излязох. Беше ясно, че сме попаднали в собствения си капан.

Скоро след това, докато се разхождах сама покрай перилата на палубата, до мене спря жена, също непридружавана от никого и поведе разговор. Не бях свикнала да бъбря с други жени, тъй като в това нямаше никаква изгода за мене и отначало я слушах само с половин ухо.

Беше глупачка. Само за няколко минути, без да съм я карала, тя ми разказа всичко за себе си. Коя е, къде отива и защо. Беше прекалено доверчива, не знаеше нищо за света извън дома си. Особено за света на параходите по реката и хората, които можеш да срещнеш на тях.

Отначало се опитах да се отърва от нея, но не успях. Хвана се за мене и вървеше по петите ми. Изглежда, бе зажадняла за душеприказчик, трябваше й някой, комуто да излее сърцето си, което преливаше от романтични предчувствия. Каза ми името ти, спря пред една осветена врата и настоя да ми покаже снимката, която й беше изпратил, дори ми чете пасажи от последните ти няколко писма, като че бяха светото писание.

Най-накрая, точно когато започвах да чувствувам, че повече няма да мога да издържа, ще избухна и така ще я накарам да замълчи веднъж завинаги, тя усети, че… вече е твърде късно за нея и хукна към каютата си като дете, което е закъсняло да се прибере, и през цялото време се обръщаше да ми маха — толкова ме беше харесала.

Същата тази вечер имахме жестока разправия с него. Обвини ме, че съм пренебрегнала общата „работа“. Аз, съвсем глупаво, за да се оправдая, му разказах за нея. Че е тръгнала, за да се омъжи за някого, на който не му е виждала очите, но има сто хиляди долара и че…

Дюранд застана нащрек.

— Откъде би могла да го знае? — попита той рязко. — Казах го на теб, когато мислех, че си Джулия, и то след като вече беше пристигнала и стоеше до мене на пристана.

Тя хладно се изсмя.

— Беше те проучила много преди да тръгне от Сейнт Луис. Аз те изиграх на едро, а тя не по-малко успешно, но на дребно.

Той дълго мълча, сякаш в това ново разбулване на женската хитрост намираше оправдание за постъпката й.

След малко тя продължи, без да са я подканили, като че бе преценила до секунда колко време трябва да му даде, за да разсъждава върху това, за което и тя знаеше, че мисли.

— Когато споменах този факт, той ме погледна. Още в същия миг престана да се кара с мене, остави ме и закрачи насам-натам по палубата. Мога да ти кажа само това, което ставаше пред очите ми. Тогава не разбирах значението на случилото се. Сега, като си помисля, мога да го изтълкувам. Но тогава не можех да го проумея. Ти трябва да ми повярваш. Трябва, Лу.

Тя събра дланите си, вдигна ги пред лицето му и умолително закърши пръсти.

— Нима? А какво ще ме накара да ти повярвам?

— Тази вечер ти казвам истината. Не съм го правила преди, може и да не се повтори, но това е самата истина, всяка дума е истина.

Не съм го правила преди, може и да не се повтори, улови се той наивно да повтаря наум след нея.

— Отново излязох, за да го потърся и да го попитам дали смята да продължава да играе тази вечер, за да си възвърне загубите; дали ще има още нужда от мен или да се прибера и да си легна. Открих го до перилата, неподвижен, потънал в дълбок размисъл. Луната не беше изгряла и над реката вече притъмняваше. Все още плувахме в долното течение на Мисури, мисля, че трябваше да излезем на широкото преди разсъмване. Почти не можах да го позная, докато не застанах до лакътя му, толкова зле го виждах в тъмнината.

Той ми прошепна: „Почукай на вратата й и я покани да се разходите по палубата“.

„Но вече е късно, тя може да си е легнала. Не е свикнала да стои до това време като нас“ — отвърнах аз.

„Прави, каквото ти казвам! — свирепо ми заповяда той. — Иначе ще те накарам да станеш по-отстъпчива с плесници. Измисли как да я убедиш да излезе навън. Кажи й, че си самотна и искаш някой да ти прави компания. Или кажи, че скоро ще се покажат светлини по брега, които трябва да види на всяка цена. Ако е толкова наивна, колкото разправяш, какъвто и да е претекстът, ще свърши работа.“

И така ме блъсна, че едва не се проснах върху дъските на палубата.

— И ти отиде?

— Отидох. Какво друго ми оставаше? Защо да страдам заради някаква непозната? Кой непознат някога бе страдал заради мене?

Дюранд не отговори на този въпрос.

— Отидох до вратата й, почуках и когато тя изплашено се обади, за да попита кой е, спомням си, че за да я успокоя, отговорих с меден гласец: „Вашата нова приятелка, госпожица Шарлот“.

— С това име ли се подвизаваше на парахода?

— За това пътуване, да. Тя отвори веднага, толкова голямо доверие ми имаше. Все още не се беше съблякла, но каза, че тъкмо се канела. Ах, защо не го беше направила вече!

— Проявяваш милосърдие сега, когато всичко е минало — заяви Дюранд. — Тогава не си била милостива.

Без да трепне, тя продължи:

— Поканих я. Оплаках се от главоболие, тя моментално остави всичко и взе да ми търси лекарства, но аз казах, че предпочитам да изляза на чист въздух и я помолих да се поразходи за малко с мен, тъй като вече е късно.

Спомням си, че изпитвах странно безпокойство относно намеренията му — о, досещах се, че не й мисли доброто, но не смеех и да си помисля, че смята да посегне на нея физически; допусках, че в най-лошия случай е замислил някаква сложна система за изнудване, за да я притисне по-късно, когато вече се е омъжила за теб — и дори още докато говорех, все се надявах, че тя ще ми откаже и така ще мога да се оправдая пред него. Но, изглежда, й бях станала много симпатична. Нямаше защо да повтарям молбата си, тя веднага се съгласи и лицето й грейна от удоволствие, че съм я потърсила. Набързо се наметна с някакъв шал, затвори вратата след себе си и излезе с мен.

Дюранд беше силно заинтригуван, макар и против волята си.

— Това истината ли е, Джулия? Истината ли е? — запита той с притаен дъх.

— Бони — недоволно измърмори тя.

— Истината ли ми казваш? Наистина ли не знаеше какви са намеренията му?

— Иначе щях ли да коленича в краката ти? Щяха ли очите ми да са пълни със сълзи на разкаяние? Погледни ме добре. Какво друго да ти кажа, какво друго да сторя? Да се закълна ли? Донеси ми една Библия. Отвори я пред мене. Вдигни страниците й пред сърцето ми, докато говоря.

Никога преди това той не я бе виждал да плаче. Запита се дали изобщо някога е плакала. Тя ридаеше сякаш за пръв път, възпираше сълзите си, криеше ги като нещо съвсем непознато за нея, а не като жена, която многократно преди това ги е използувала, за да постигне целите си, която знае, че те й дават преимущество и затова ги оставя да текат свободно и дори умишлено ги предизвиква.

Дюранд отхвърли предположението, което недоверчивостта му го бе накарала да направи.

— И после? Какво стана после? — настоятелно я подканваше да продължи той.

— Минахме три пъти по палубата от край до край в пълно разбирателство, като най-близки приятелки.

Тя спря за момент.

— Какво има?

— Току-що си спомних нещо. Не исках да се сещам. Докато вървяхме, тя беше прехвърлила ръка около кръста ми. Добре че поне моята не беше около нейния. Пак ми заразказва за тебе, все за тебе, до безкрай. Все ти й беше в устата, ти и само ти.

Тя си пое дъх, сякаш отново почувствувала напрежението на онази нощ на разходката по пустата притъмняла палуба.

— Не се случи нищо. Той не се появи. При всяка сянка аз бях готова да сподавя писъка си, но него го нямаше. Накрая вече нямаше как да я задържам повече при себе си. Попита ме какво става с главоболието ми и аз отвърнах, че ми е минало. Едва ли би могла да си представи облекчението ми, когато й го казвах.

Изпратих я до вратата на каютата. Спомням си, че тя се обърна за миг към мен, дори целуна ръката ми за лека нощ, толкова ме беше харесала. Каза ми: „Така се радвам, че се запознахме, Шарлот. Никога не съм имала своя истинска приятелка. Трябва да дойдеш да ме видиш, мене и моя… — тук тя кокетно се позапъна — моя съпруг, да ни дойдеш на гости веднага щом се подредим. Ще имам голяма нужда от приятели в новия си живот“. После отвори вратата и влезе. Жива и здрава. Дори чух как бързо залости отвътре.

И това беше последният път, когато я видях.

Тя многозначително замълча, сякаш знаеше, че сега е времето да използува в пълна мяра желаното от нея въздействие.

— И това ли беше цялото ти участие? — бавно запита той.

— Това беше цялото ми участие. Каквото и да е станало след това, аз нямам дял в него.

След малко отново поде:

— Оттогава често съм си мислила по този въпрос. Сега разбирам какво е станало, какво сигурно е станало. Но тогава не знаех, иначе не бих я оставила сама. Допусках, че той смята да я заговори по някакъв начин на палубата; да създаде такава ситуация, при която тя да изпадне в затруднение, от което би могла да излезе само ако плати по-късно, или може би да й открадне някаква вещ, а после да я изнудва, за да й я върне, ако не иска да изгуби доверието ти и доброто си име. Докато се връщах сама към каютата си, дори ми мина през ума, че може изобщо да се е отказал, да е променил намерението си, каквото и да е било то. Случвало се беше и преди — започне някаква игра и по средата се откаже, а аз узнавам чак по-късно — тя мрачно поклати глава. — Но не, той не се беше отказал. Сигурно се е вмъкнал в каютата й, за да я причака вътре. Точно това е искал и затова ме накара да се разхождам с нея по палубата.

— Но по-късно… не ти ли разказа с подробности какво се е случило там, в нейната каюта?

Тя твърдо поклати глава.

— Никога нищо не ми е разказвал. Не успях да измъкна нито дума. Той никога не споделяше, никога не проявяваше слабост, особено пред жени. Нямаше за цел да ме кара да вярвам на това, което ми казва. Знаех, че не е така и той знаеше, че се досещам. Каза ми няколко думи, колкото да заглади положението и да приключи по възможно най-бързия начин. Все пак това беше единственото, което научих от началото до края. Трябваше да съм доволна и на толкова, това беше всичко, което узнах.

— И какво беше то?

— Ето как ми го разказа, дума по дума. Около един час преди разсъмване, когато целият параход все още спеше, той дойде, почука предпазливо на вратата ми и ме събуди. Беше напълно облечен, но дали не си бе лягал през нощта, или вече се бе приготвил, не можах да разбера. На челото му, над веждата имаше една-единствена драскотина: съвсем дребна, не повече от сантиметър-два. И това беше всичко.

Влезе, затвори внимателно вратата, после съвсем делово и кратко ми нареди: „Обличай се, трябваш ми. Преди малко на приятелката ти от миналата нощ й се случи нещастие — падна в тъмното зад борда. Не успя да изплува“. Започна да хвърля по мен чорапи и разни други мои вещи, една по една, за да ме накара да побързам. Това е всичко, което ми каза тогава, всичко, което някога научих: че й се е случило нещастие и в тъмното е паднала зад борда.

— Но ти разбра, нали?

— Как можех да не разбера? Казах му, че се досещам какво е сторил. Той направо се съгласи, каза, че може и да съм се досетила. Но в отговор ме попита: „И какво смяташ да правиш!“.

Отвърнах, че това не влиза в сделката ни: „Картите са едно, това е съвсем друго“.

Тогава той си свали предварително пръстена, за да не остави белези по лицето ми и ме заудря с опакото на ръката си, както сам се изрази, за да избие част от предразсъдъците ми. Заплаши ме. Каза, че ако го обвиня пред властите, и той ще ме обвини на свой ред. Че и двамата ще влезем в затвора заради това. А освен това мене са виждали с нея, а не него. Че за никого от нас няма никаква полза от това, само ще погубя и двама ни. Накрая ме заплаши, че ако се наложи, ще ме убие — най-бързият начин да ми запуши устата, ако се опитам да кажа каквото и да било.

После, когато видя, че ме е сплашил достатъчно, започна да ме убеждава. „Тя безвъзвратно е изчезнала — изтъкваше ми той. — Каквото и да правиш, не можеш да я върнеш на борда, а сто хиляди долара те очакват, когато слезеш утре от този параход в Ню Орлиънс“.

Отвори вратата, аз пооправих дрехите си и го последвах.

Взе оскъдния ми багаж в каютата си и го сложи сред своя. А на негово място в моята каюта преместихме нейния. Не забравихме и клетката с птичето. Той извади от джоба си твоите писма до нея и снимката, която ти й беше изпратил, и аз ги прибрах в моята чантичка. След това зачакахме края на пътуването.

Когато пристигнахме и започнахме да слизаме, никой не забеляза отсъствието й в суматохата. Никой от пътниците не си я спомняше, всички бяха заети със собствените си работи. А ако някой от носачите изобщо забележеше празната й каюта, сигурно щеше да си помисли, че друг се е погрижил за нея и нейните вещи. Слязохме от парахода поотделно, той най-напред, а аз почти последна. Никой не забеляза и това.

Видях те, че стоиш там и те познах по снимката. Когато най-сетне пристанът опустя, се приближих и спрях до тебе. Това е историята, Лу.

Тя свърши и се отпусна назад, подвила нозе, а ръцете й лежаха безжизнено в скута й, сякаш не можеше вече да ги помръдне. Неподвижна и съкрушена, като че ли го чакаше да произнесе присъдата си над нея. Цялото й тяло се бе свлякло надолу — раменете, главата, дори извивката на гърба; единствено очите й бяха извърнати нагоре, умолително приковани в строгото му лице.

— Не съвсем — рече той. — Не съвсем. Ами онзи, как му беше името? Какъв беше планът му по-нататък?

— Каза, че ще ми се обади, когато мине достатъчно време. И тогава трябваше да…

— Да направиш това, което направи.

Тя решително поклати глава.

— Не, не това. Макар че може да ти се е видяло така. Веднъж се срещнахме тайно за няколко минути, бях излязла на покупки без теб — такава беше предварителната ни уговорка — и аз му казах, че няма смисъл да разчита повече на мене, да изостави плана, тъй като вече не съм в състояние да го изпълня.

— Защо промени решението си?

— Защо трябва да ти обяснявам точно сега?

— Защо да не ми обясниш?

— Ще бъде напразно. Няма да ми повярваш.

— Нека аз да преценя.

— Добре тогава, щом толкова настояваш — почти предизвикателно отстъпи тя. — Казах му, че вече не мога и да си помисля да извърша това, което очаква от мене. Казах му, че съм се влюбила в собствения си съпруг.

Сякаш дъга изневиделица засия в цялото си многоцветно великолепие върху мрачното сиво небе. Той си каза, че както истинската дъга е само една игра на природата, така и тази е просто илюзия. Но тя не помръкна, не угасна; грееше там като знак на надеждата, като предвестник на слънцето.

Тя продължаваше да говори, но замаян от признателност за предишната й забележка, която все още го обливаше в благословената си топлина, той не долови смисъла на част от думите й.

— Изсмя се и каза, че си нямам и понятие от това, какво е любов. После се озлоби и ме обвини, че го мамя и се опитвам да задържа всичко за себе си.

В съзнанието на Дюранд се въртеше само едно: „влюбила съм се“, и то заглушаваше останалите й думи. Беше като контрапункт, който се прокрадва в основната мелодия, натрапва се и едва ли не я заличава.

— Опитах се да му дам пари, за да се отърва от него. Казах му, че ще му дам всичко, което мога да взема, всъщност почти толкова, на колкото бе разчитал, само и само да напусне Ню Орлиънс и да ме остави на спокойствие. Да, предложих му да ограбя собствения си съпруг, да изложа на опасност всичко това, към което се стремях, само да не ме търси, да ме остави там, където бях щастлива за първи път в живота си.

Щастлива за първи път в живота си — тези думи прозвучаха като древен химн в съзнанието му. „Значи тя наистина е била щастлива с мен.“

— Само да беше приел подкупа, все щях да измисля някакво отчаяно оправдание за пред тебе — че са ми откраднали чантичката в тълпата, че на улицата съм загубила току-що изтеглените от банката пари, че „сестра ми“ ненадейно се е разболяла и тъй като няма никакви средства, изпратила съм всичко в Сейнт Луис — о, каквото и да е, колкото и неубедително, колкото и неправдоподобно да изглеждаше, стига да беше по-почтено от истината. Да, щях да рискувам да си навлека недоволството и неодобрението ти, дори по-лошо — подозренията ти, стига да молех да те запазя за себе си; това исках, както и да продължа да живея с тебе.

Да продължа да живея с тебе. Сега той си припомни горещите й целувки, неукротимите й изблици на радостен смях. Коя актриса би могла да играе тази роля през цялото време — сутрин, обед, вечер? Дори актрисите играят само по час-два на представление, а през останалото време си почиват. Трябва да е било искрено и неподправено. Той си спомни израза в очите й, когато се разделяше с нея онзи, последния ден: в тях имаше някаква дълбока тъга и недоволство. (Но дали наистина я имаше тогава, или сега му се струваше така?)

— Това не можеше да го задоволи, не му стигаше. Искаше всичко, не само някаква част. Май наистина нямаше изход. Каквато и сума да му бях дала, той все щеше да си мисли, че задържам за себе си много повече. Нямаше доверие никому — веднъж, при един спор чух тези думи по негов адрес — никому, дори и на себе си.

Повярва ми, че те обичам, но разбра, че сега държи още по-силен коз срещу мене. И тозчас го включи в играта. Заяви, че ако се откажа от сделката, той сам чрез анонимно писмо ще ти разкрие как съм те измамила. И той вероятно нямало да получи парите си, но и аз съм щяла да изгубя това, което имам. И пак щеше да се наложи да бягаме заедно и да започваме отначало. „Не се и опитвай да заловиш писмото ми — предупреди ме той, — това никак няма да ти помогне. Ще отида при него лично и ще те разоблича. Не само ще му кажа, че не си жената, за която се представяш, а и че при това си ми била любовница през всичките тези години.“ Което не е вярно — доста бързо прибави тя, уж не към него. „Да видим тогава колко време още ще те държи при себе си.“

И след като се разделихме този ден — продължи тя, — аз разбрах, че каквото и да направя, всичко е безсмислено. Разбрах, че така или иначе ще трябва да те загубя.

Не спах цяла нощ. Писмото наистина дойде. Знаех си, че ще го направи. Държеше на думата си за такива неща; но само за тях. Успях да го взема. Чаках до вратата, когато пощата дойде. Разкъсах плика и го прочетох. Дори сега помня какво пишеше в него.

„Жената, с която живеете в къщата си, не е тази, за която я вземате, а съвсем друга, с друго име и освен това любовница на друг човек. Този човек съм аз, така че знам какво приказвам. Пазете парите си, господин Дюранд. Ако не ми вярвате, кажете й без предупреждение: «Бони, ела при мене», и наблюдавайте внимателно лицето й — ще видите как ще пребледнее.“

Нямаше подател, а беше подписано: „Приятел“.

Унищожих го, но знаех, че съм спечелила само един-два дни отсрочка. Щеше да изпрати друго. Или сам щеше да дойде. Или пък щеше да ме причака, когато съм излязла сама, и после щяха да ме намерят просната някъде, прободена с нож. Знаех с какъв човек си имам работа — никога не прощаваше на тези, които му се противопоставят — тя се опита да се усмихне, но не успя. — Куклената ми къщичка се беше срутила върху главата ми. Така че се реших и избягах.

— При него.

— Не — отвърна вяло тя, сякаш след толкова време тази подробност вече нямаше никакво значение. — Парите взех, да. Но и от него избягах така, както изоставих тебе. Това ми беше удовлетворението от цялата история, колкото и да е незначително — не стана това, което той искаше. Зад мен беше останало пепелище. Спомням си как навремето мислех, че ние тримата сме един странен триъгълник. Ти беше любовта, той — смъртта, а аз бях помежду ви.

Избягах колкото можех по-надалече. Качих се на парахода, който щеше да отпътува на север, и се спотайвах, докато Ню Орлиънс остана на един час зад гърба ми. Първо отидох в Мемфис, след това в Луисвил и накрая в Синсинати, където за известно време се укривах. В този период се боях за живота си. Знаех, че щеше да ме убие като нищо, ако ме намери. После, в Синсинати, един човек, който ни познаваше бегло и двамата от времето, когато бяхме заедно, ми каза, че той е загубил живота си при престрелка в някакъв игрален дом в Кайро, Джорджия. И така опасността бе отминала. Но тогава вече беше късно да поправя стореното. Повече не можех да се върна при теб.

И тя го погледна с такъв трогателен израз, който би стопил и камък.

— Когато стана безопасно, отново се върнах на юг и само преди няколко седмици се запознах с полковник Уърт, а сега ме намери ти. Това е моята история, Лу.

Тя зачака и щом замълча, тишината се проточи като вечност.

Дюранд упорито я гледаше, без да проронва нито дума. Но зад този спокоен, вглъбен и благоразумен израз на лицето, който той стоически поддържаше, бушуваше неподозиран смут, хаос, сблъскваха се доверчивост и неверие, порицание и оневиняване, за и против, понасяха се в кръг като водовъртеж отново и отново.

Въпреки всичко тя ти взе парите, нали? Защо, след като те е „обичала“ толкова? Трябвало е да се бори сама с този свят през идните години, знаела е прекрасно колко трудно е за сама жена да се оправя в него, предишният й живот й е дал добър урок. Нима можеш да я виниш?

Откъде знаеш, че не е измамила и двама ви; че не се е случило точно това, в което другият я бе обвинил — избягала е, за да запази цялата плячка за себе си, вместо да я дели с него? Две предателства, а не едно.

Поне е невинна за смъртта на Джулия, ти го чу. Но откъде знаеш дори това? Живата, невредимата ти предава своята версия за случилото се, но мъртвата, жертвата я няма тук, за да ти разкаже нейната. А тя може да е различна.

Ти я обичаше преди, в това не се съмняваш. Защо тогава не й вярваш, когато ти казва, че и тя те е обичала? Нима не е способна да обича, както и ти? Любовта е като магнит — привлича само тези елементи, с които си прилича. Тя сигурно те е обичала, за да привлече любовта ти. Както и ти сигурно си я обичал, в това си уверен, за да привлечеш любовта й. Трябва да има любов и от двете страни, за да протече ток.

— Няма ли да ми кажеш нещо, Лу?

— Какво има да се говори?

— Аз не мога да ти го кажа. То трябва да дойде от тебе.

— Нима? — сухо рече той. — А ако нямам нищо за казване, никакъв отговор?

— Нямаш ли, Лу? — Гласът й стана напевен. — Наистина ли нямаш? — Сега прозвуча като успокоително заклинание. — Дори думица? — лицето й незабележимо се повдигна към неговото. — Дори… толкова? — Някога някъде той бе виждал картинки от Индия, картинки на сплетени на кълбо кобри, надигнали глави под свирката на змиеукротителя. И като змия, също така неусетно, тя бе попълзяла по него, преди да я усети; ала сега змията укротяваше господаря си, а не обратно. — Дори… толкова?

Изведнъж той се видя притиснат в примка, тя се бе увила около него като някакво хищно тропическо растение. Парещите й като жарава устни се сляха с неговите. Струваше му се, че вдишва пламък, който проникна в гърдите му и подпали изсушените му като прахан чувства; самотата и дългото лишение от нейната близост лумнаха в буен огън, за да отвърнат на целувката й с безумна страст.

Изправи се с мъка, а с него и тя, така се бяха вплели. Отблъсна я с всичката сила, която би използувал, ако се бореше с друг мъж; така и трябваше, инак не би могъл да се отскубне от нея.

Тя се олюля, политна и се просна по гръб с протегната назад ръка, така че само едното рамо и главата й останаха леко повдигнати над пода.

Лежеше с изпомачкани дрехи, унизена, но въпреки всичко лицето й сияеше победоносно, а на устните й трептеше едва забележима тържествуваща усмивка. Сякаш знаеше кой е спечелил в двубоя и кой е загубил. Облегна се удобно; толкова уверена бе в себе си, че дори не си направи труда да стане. Докато той, задъхващ се и заслепен, се блъскаше от стол в стол като ранено животно; ушите му бучаха от нахлулата в тях кръв, пръстите конвулсивно разхлабваха яката, като че призраците на ръцете й бяха все още там и го душеха.

Най-после Дюранд стигна до нея с вдигнат над главата си пестник, сякаш заплашваше, че ще я повали още веднъж, ако се опита да стане.

— Приготви се! — изрева той в лицето й. — Събери си нещата! Нищо не може да промени решението ми. Връщаш се с мен в Ню Орлиънс.

Тя се повлече назад по пода, за да не може да я достигне, макар че самодоволната й усмивка опровергаваше тази проява на боязън; после се съвзе и се изправи с онази вродена грациозност, която нищо не можеше да й отнеме, дори такова грубо падане.

Изглеждаше смирена и изпълнителна, изглеждаше покорна; издаваше я само многозначителната й усмивка. Вече не отправяше настойчиви молби. Прибра назад падналия на челото й кичур. Съвсем, съвсем леко сви рамене. Тупна се безцелно по краката и отново отпусна ръце, сякаш приемаше неизбежното.

Посегна към полуразкопчаната си на кръста рокля и Дюранд рязко й обърна гръб.

— Ще те изчакам навън в преддверието — с неудобство рече той и се запъти нататък.

— Добре ще направиш — иронично се съгласи тя. — Вече сме разделени от доста време, нали?

Той седна на малка табуретка до стената, точно зад външната врата.

Тя бавно тръгна след него и бавно притвори вътрешната врата — онази, която беше между тях — остави я едва-едва открехната.

— Прозорците ми са на втория етаж — успокои го тя със същата иронична нотка в гласа. — И под тях няма стълба. Така че няма вероятност да направя опит за бягство.

Дюранд оброни глава, сякаш шията му се бе прекършила изведнъж и притисна силно юмруци към челото си, насред което изпъкваше дебела като въже вена, пулсираща от насъбралите се чувства: любовта се преборваше с омразата, омразата с любовта, но само той знаеше, че се води такава битка, защото седеше абсолютно безучастно.

И така, те бяха от двете страни на една незатворена врата. Победителят и победеният. Но кой от коя страна беше?

Зад вратата тропна издърпано навън чекмедже, после отново скръцна обратно на мястото си. До Дюранд достигна свежият полъх на парфюм с аромата на покрита с първи пролетни цветя ливада. Светлината, процеждаща се от другата страна, понамаля, като че някой бе угасил една част от източниците й.

Дюранд извърна глава и откри, че вратата е била отворена няколко секунди. В широкото, радушно подканващо пространство бе застанала тя; едната й ръка беше на вратата, а другата — на касата. Под пряката светлина, която идеше от стаята зад гърба й, бухналата пяна на дантелената й нощница се стелеше около нея като прозрачна мъглица и целият й силует се очерта ясно — двуного, а не змия.

Очите й бяха мечтателно притворени, леката усмивка носеше спомена за забравени неща.

— Хайде, Лу — промълви тя, сякаш увещаваше някое вироглаво момченце да се държи прилично. — Угаси оная лампа до себе си и ела в стаята на твоята жена.