Уилям Айриш
Валс в тъмнината (56)

LV

Беше чиста случайност, че Дюранд узна. Случайно съвпадение да отиде там, където наистина отиде. Нещо повече — да направи това, което наистина направи.

Докато я чакаше да се облече — една процедура, която й отнемаше два-три пъти повече време, отколкото на него, тя го бе помолила да излезе и да й купи няколко от леките пури „Ла Фаворита“, към които се бе пристрастила. Останеха ли сами, тя вече пушеше съвсем открито. Какво ли не опита Дюранд, но не можа да я откаже от тях, така че в края на краищата я остави да прави каквото си ще. Освен това изпразваше пепелниците и чистеше пепелта, която тя немарливо ръсеше след себе си, отваряше прозорците, за да се проветрява, а един или два пъти, когато камериерката или някой друг ги бяха изненадвали, той бе взимал пурата и се бе правил, че пуши, въпреки че инак нямаше такъв навик. И всичко това заради доброто й име, за да не се понесе клюката.

— А как се справяше… преди? — запита Дюранд същия този ден, когато Бони го бе помолила за услугата.

Искаше да каже преди да го срещне. Чудеше се дали тогава някой друг е излизал да й купува пурите.

— Ходех да си ги купувам сама — призна тя.

— Сама? — ахна той. Все имаше с какво да го удиви.

— Обикновено им казвах, че са за брат ми, който е болен и не може да излезе да си купи и затова е пратил мене. Вътре в себе си ми вярваха винаги, виждах го, но… — Тя сви рамене с едва доловимо отвращение.

Как биха могли да не й повярват, мислеше си Дюранд. Кой здравомислещ човек би допуснал дори за миг, че една жена ще се осмели да влезе в магазин за тютюн, за да купи пури за себе си?

— Но не обичах да ходя сама — добави тя. — Така се блещеха насреща ми всеки път, като че ли съм човекоядка или нещо такова. Ако имаше повече хора вътре, а обикновено имаше, мигновено настъпваше мъртва тишина, ще кажеш, че съм им направила магия. Но колкото и бързо да млъкваха, при влизането си все чувах някоя и друга дума, която не беше за моите уши. После всички се вцепеняваха с такъв гузен вид — чудеха се дали съм чула нещо и ако съм чула, дали съм разбрала значението му. — Тя се засмя. — Идвало ми е да им кажа, че съм чула всичко, за да не им е толкова неудобно.

— Бони! — възмутено рече Дюранд.

— Ами така си беше — настоя тя. — Защо да го отричам? — Сетне отново се засмя, този път на изражението му, и замахна, като че ли искаше да го замери с нещо. — Е, хайде стига, недей да бъдеш толкоз добродетелен.

В магазина за тютюн, където Дюранд случайно бе влязъл, за да изпълни молбата й, се продаваха и други неща, привличащи непостоянната клиентела в курортния град. Имаше илюстровани картички върху въртящи се поставки, хартия за писма, бурканчета с бонбони, сувенири и дори някои съвсем прости детски играчки. Освен всичко това, точно на входа, за да се хвърля на очи, беше сложена наклонена дървена стойка с вестници от други градове — нововъведение, което целеше да се понрави на изпитващите мъка по родния край летовници.

На излизане Дюранд спря пред нея и без да бърза, я огледа с надежда да намери някой вестник от Ню Орлиънс. Самото име на града беше достатъчно да породи лека тъга у него. Родният град. Вести от родния град за заточеника. Канал Стрийт, огряна от слънце, Ройъл Стрийт, Рампарт Стрийт, старата сграда на градския съвет — прочутото „Кабилдо“… Забрави къде се намира, чувствуваше се самотен, пронизван от дълбока болка, която сигурно стигаше до мозъка на костите му. Един друг вид любов — любовта, която всеки изпитва към родното си място, мястото, което най-напред е опознал.

Нямаше нито един вестник от Ню Орлиънс. Но Дюранд забеляза един от Моубийл и го взе от стойката. Не беше нов, останал бе непродаден от две седмици.

През това време пренебрегнатият собственик услужливо го увещаваше иззад гърба му:

— С какво мога да ви услужа, господине? Откъде сте? Тук получаваме пресата от всички градове. А ако няма, ще се радваме да ви доставим всеки вестник, който пожелаете…

Междувременно Дюранд бе разгърнал единствения лист на вестника и там, на вътрешната страница, съзря следното съобщение, което го разтърси като експлозия от възпламенен барут:

Ужасяващо разкритие в нашия град

„Преди няколко дни в избата на една къща на Декатър Стрийт бе разкрит човешки скелет. Наемателите напуснали къщата си по време на неотдавнашното наводнение, както и всички съседи наоколо. При завръщането си те открили хлътналите очертания на гроб, а също и човешки останки, които се различавали на места. Предполага се, че водата е отмила рохкавата пръст, с която е бил запълнен гробът, тъй като до този момент не е имало никакви следи от това тайно погребение. Намерен е и оловен куршум, който потвърждава версията, че е било извършено престъпление. Сегашните наематели на къщата, които незабавно съобщили на властите за зловещата си находка, са извън всяко подозрение, тъй като трупът явно е бил погребан доста преди те да се нанесат.

Понастоящем властите изготвят списък на всички предишни наематели, с цел да ги издирят и призоват за разпит. В бъдеще ние надлежно ще ви осведомяваме за всички подробности около престъплението.“

Няколко минути по-късно, когато той блъсна вратата, задъхан и с позеленяло лице, тя се извърна от огледалото с широко отворени от уплаха очи. Страните й, за разлика от неговите, бяха розови като узрели праскови след неотдавнашната употреба на пухчето за пудра.

— Какво има? Пребледнял си, сякаш си видял призрак.

Видях наистина, помисли си Дюранд, и то лице в лице. Призрака на човека, който смятахме, че сме погребали завинаги.

— Открили са го — кратко рече той.

Тя веднага разбра.

Като че ли го прочете по очите му.

С какво учудващо спокойствие го прие, помисли си Дюранд. Дори не трепна, нито пребледня — с професионално безпристрастие, сякаш се интересуваше само от точността на подробностите, а не от смисъла им. И не каза нищо. Наложи се той да заговори пръв.

— Е? Какво ще кажеш?

— Трябваше да очакваме, че това ще се случи някой ден. — Бони размаха вестника и го захвърли. — И ето, че се случи. Няма какво да говорим повече. — И философски сви рамене. — Положението не е чак толкова трагично. Можеха да го открият и по-рано. — Започна да брои на пръсти, както правят събралите се на приказка жени, когато изчисляват колко месеца остават до раждането на някое дете. Или по-скоро колко месеца са минали от зачеването му. — Кога беше това? Доколкото си спомням, някъде около десети юни. Вече има три месеца оттогава…

— Бони! — Дюранд затвори очи от ужас; имаше чувството, че ще припадне.

— Те все още не знаят кой го е извършил. Как биха могли да разберат? Това е точка в наша полза.

— Но те знаят, знаят — задавено рече той и нервно закрачи в едната и в другата посока като мечка, която иска да излезе от клетката си.

Бони отривисто се изправи и ядосано хвърли нещо на пода. Раздразнена от него, пристъпи напред с желание да го успокои и убеди, хвана го за реверите на сакото и го разтърси доста силно, сякаш го правеше за негово добро, за да му влее малко здрав разум.

— Няма ли да чуеш какво ти говоря? — кипна тя. — Няма ли да помислиш с главата си? Сега знаят какво е станало. Но все още не знаят кой го е извършил. И никога няма да узнаят. — Погледна предпазливо към затворената врата и сниши глас. — Тогава нямаше никой в стаята. Нито в къщата. Никой не видя какво стана. Запомни го. Могат да допускат, да подозират, дори да бъдат сигурни — каквото си щат, но не и да го докажат. Вече мина време. Сега е твърде късно да го докажат и няма да успеят, докато свят светува. Какво ти казаха, когато отиде при тях заради мене? Че трябва да имаш доказателства. А те нямат. Ти го изхвърли… онова там; сега то лежи ръждясало, заровено в пясъка, някъде по крайбрежието на Моубийл, разяждано от солените води. Могат ли да докажат, че куршумът е излязъл точно от него, а не от някой друг? — Тя презрително се засмя. — Засега не е открит такъв способ.

Дюранд почти не я слушаше, а гледаше към стените и даже нагоре към тавана, сякаш те го притискаха.

— Нека да се махнем оттук — каза той със задавен глас, докато разхлабваше яката си. — Не мога да издържам повече.

— Не са го открили тук, а в Моубийл. Тук е толкова сигурно, колкото и преди да го открият. Преди не знаеха, че сме тук. И сега не знаят.

Искаше му се да предприеме нещо, да издигне допълнителна преграда между тях и задаващата се като черен облак на хоризонта Немезида, макар да знаеше, че е безсмислено.

Бони въздъхна и с поглед му даде да разбере, че го смята за безнадежден случай.

— Ето, вечерта ни се провали — промълви тя по-скоро на себе си, отколкото на него. — А смятах да си облека новата рокля от виненочервена тафта.

Потупа го окуражително по ръката.

— Слез долу и си поръчай нещо за пиене; поискай го по-силно. Сега ти трябва точно това. После ела да видим дали си се оправил и ще измислим нещо. Хайде, бъди послушен. — И съвсем непоследователно добави: — Междувременно аз ще се преоблека. Много ми се иска да си покажа виненочервената рокля.

Накрая решиха да останат за момента. Ала не защото тя успя да го убеди, а по-скоро поради обхваналия го хипнотичен ужас. Изчакваше пристигането на следващия вестник от Моубийл в магазина за тютюн и след като не знаеше как да си го достави по друг начин, трябваше да бъде там, да остане на същото място.

Минаха пет дни, макар че Дюранд почти постоянно навестяваше магазинчето.

— Понякога ги изпращат, понякога не — обясняваше собственикът. — Ако желаете, бих могъл да им пиша да побързат.

— Не, няма нужда — прибързано отвърна Дюранд. — Аз просто… просто се чудя какво да правя тук. Обичам да чета новините от родния град.

Когато вестникът пристигна, не му стигна смелост да го прегледа още в магазина, а го взе със себе и го отнесе на Бони да го прочетат заедно. Тя разтвори страниците, а той сведе неспокойно лицето си над рамото й.

— Ето го — рече Бони и прегъна шумолящия вестник около съобщението. Зачетоха се.

„Брус Долард, посредникът, който е отговарял за къщата през последните няколко години, е информирал властите за един случай, при който наемателите внезапно съобщили, че напускат и заминали още същата сутрин, като до този момент с нищо не били показали, че имат подобно намерение.

Собственикът на един железарски магазин е идентифицирал бела, намерен в избата на къщата, и заявил, че го е продал преди известно време на жена с неустановена самоличност. Счита се, че датата на покупката на инструмента ще спомогне за приблизително установяване времето на престъплението.

Това са разкритията засега, но властите са уверени, че ще се изяснят и други обстоятелства…“

— Сега вече знаят — горчиво заяви Дюранд. — Повече не може да се отрича. Сега вече знаят.

— Не, нищо не знаят — категорично възрази тя. — Иначе нямаше да го напишат тук, в този вид. Налучкват, както винаги.

— Но белът…

— Белът е стоял в къщата дълго време след като ние напуснахме. Може да са го използували и други наематели, дошли след нас.

— Положението става все по-лошо и по-лошо.

— Само така изглежда. Целта им е една и те я постигат — искат да ни уплашат, да ни накарат да допуснем някаква грешка. В действителност нищо лошо не е станало, положението е същото, както и преди да го открият.

— Как можеш да говориш така, след като го виждаш написано черно на бяло?

Тя поклати глава.

— Куче, което лае, не хапе; трябва да спре, за да впие зъбите си. Не ти ли е ясно, че когато узнаят, ако това изобщо се случи, ние никога няма да разберем това. Ти чакаш съобщение, което никога няма да стигне до нас. Търсиш новини, които никога няма да бъдат отпечатани. Не проумяваш ли, че докато продължават да пишат за това, ние сме в безопасност? Когато спрат да пишат, тогава трябва да внимаваме. Когато внезапно замлъкнат, тогава ще е станало наистина опасно.

Той се запита откъде ли е придобила тази мъдрост. Дали от собствения си горчив опит? Или пък й е вродена като на котките, които могат да виждат на тъмно и да избягват капаните?

— А не е ли възможно мълчанието им да означава, че са забравили за този случай?

Тя му предложи още едно хапче от горчивата си мъдрост, подсладено с хладна и отегчена усмивка.

— Полицията ли? Там никога не забравят, мили мой. Не те, а ние трябва да забравим, ако искаме да оцелеем.

Следващия път той донесе три поредни броя, издадени през ден, но получени наведнъж. Разделиха си ги и се заловиха да ги четат поотделно; припряно разлистваха страница подир страница, за да намерят това, което им трябваше.

Той рязко извърна глава и изплашено я погледна.

— Престанали са! Не споменават вече нито дума.

— И в тези няма нищо. — Тя мъдро кимна, изпълнена с лоши предчувствия. — Сега е настъпила сериозната опасност. Сега вече сме в беда.

Дюранд решително захвърли страниците настрана и стана, готов да действува — толкова опитен се чувствуваше под вещото й ръководство.

— Да тръгваме ли?

Бони помисли и взе решение за двамата.

— Ще изчакаме още един вестник. Можем да си позволим тази отсрочка. Вероятно вече знаят кой го е извършил, но се съмнявам дали знаят къде сме сега.

Ново изчакване. Този път още три дни. Дойде и следващият вестник. И отново нищо. Пълно мълчание. Всепоглъщаща тишина или поне така се стори на Дюранд, докато се взираха в страниците.

Този път само се спогледаха. Най-сетне Бони стана и вдигна ръце към раменете на кремавия си пеньоар, за да го съблече. Хладнокръвно, без да бърза, но решително.

— Сега вече трябва да тръгваме — тихо рече тя. — Те са по следите ни.

Дори и след толкова време той все още се чувствуваше объркан от това едва ли не шесто чувство, което тя, изглежда, бе развила у себе си. Плашеше се от него. Или поне знаеше, че никога не би могъл да го придобие.

— Ще стегна багажа — каза Бони. — Недей да излизаш повече. Стой тук, докато се приготвим.

Той неволно потръпна. Продължи да седи, загледан в нея, без да изпуска от очи нито едно от движенията й. Гледаше я, сякаш беше магьосница или пък вълшебна пръчица, оживяла под образа на жена, която сама ходи и говори.

— Ти не постъпи правилно — отбеляза тя след малко. — Сега вече е късно да поправиш грешката си, но много е възможно да си ускорил събитията. Не биваше всеки път да избираш само вестниците от Моубийл. Мълвата за такива неща се разнася по-бързо, отколкото можеш да си представиш.

— Но как иначе бих могъл?… — заекна той.

— Всеки път, когато купуваше вестник, трябваше да взимаш по някой и от другите градове. После можеше да го хвърлиш, но така нямаше да предизвикаш подозрение.

Бони влезе в съседната стая.

Значи, имало си правилен и неправилен начин за действие, безпомощно разсъждаваше той. Ах, тази мъдрост на преследваните от закона.

За момент тя остави багажа и се върна на вратата.

— Сега накъде? Къде ще отидем оттук?

Той я погледна като хипнотизиран. И не можа да й отговори.