Уилям Айриш
Валс в тъмнината (15)

XIV

Той изчака да свършат с вечерята, преди да й заговори по този въпрос, и то по най-мекия начин, почти без да я укори.

След като се преместиха от столовата във всекидневната и се настаниха един срещу друг от двете страни на осветената от лампата маса, той извади писмото и го протегна към нея.

— Това се получи днес за теб. Отворих го по грешка, без да обърна внимание. Извини ме, моля те.

Тя взе плика, погледна го за миг от едната страна, после от другата.

— От кого е?

— Не можеш ли да познаеш?

И тъкмо щеше да се запита защо почеркът сам по себе си не й го подсказва, когато тя измънка едно „аха“, след като междувременно бе извадила писмото от плика и го бе разгънала. Така че въпросът нямаше време да се оформи в главата му. Но дали това „аха“ означаваше, че се е сетила кой е подателят или просто се догаждаше какво може да е писмото, или пък даже нещо съвсем друго, той по никакъв начин не можеше да различи.

Джулия го прочете бързо, дори може да се каже доста набързо, като завърташе леко глава с всеки нов ред, после обратно и пак отначало, в непрекъснат низ от слаби тикове. Те престанаха, когато стигна края на страницата.

Стори му се, че съзира разкаяние в скованото и отнесено изражение, изписало се внезапно на лицето й, което остана такова още малко след това.

— Пише ми, че… — Тя посегна да му подаде листа. — Ти чете ли го?

— Да — отвърна той с леко неудобство.

Джулия отново пъхна писмото в плика и приглади два пъти разкъсания му ръб.

Дюранд я погледна нежно, за да посмекчи настойчивостта на молбата си.

— Джулия, пиши й — увещаващо каза той, — ти изобщо не си такава.

— Ще й пиша, Луис — обеща тя разкаяно, — непременно ще й пиша — и поразкърши ръце, взирайки се в тях.

— Но защо не си го сторила досега? — кротко продължи той. — Не съм те питал, защото бях сигурен, че си й писала.

— О, нали знаеш, колко неща се случиха — каних се, неведнъж се каних и всеки път нещо ме отвличаше. Луис, тези няколко седмици бяха за мен началото на един съвсем нов живот, всичко се струпа някак наведнъж и…

— Разбирам — рече той. — Но ще й пишеш, нали? — После вдигна вестника и се задълбочи в него.

— Това ще ми е първата работа — обеща тя.

Измина половин час. Сега Джулия разлистваше страниците на дебел илюстрован албум, любуваше се на гравюрите върху мед и презрително пренебрегваше текста.

Известно време той я наблюдаваше под спуснати клепачи. След малко се окашля, за да й напомни, че има да върши нещо.

Тя не го чу и продължи да разглежда албума, погълната от него като дете.

— Нали каза, че ще пишеш на сестра си?

Джулия леко се смути.

— Казах. Но точно тази вечер ли? И утре е ден.

— Не искаш ли да й пишеш?

— Как да не искам, защо говориш така? Но точно сега ли? Не е ли все едно дали ще й пиша днес или утре.

Дюранд остави вестника настрана.

— Боя се, че не е все едно по отношение на получаването. Ако седнеш да й пишеш сега, писмото ще замине със сутрешната поща. Ако изчакаш до утре, то ще се забави още с един ден, през който тя ще продължава да се притеснява.

Той стана, за да й затвори албума, тъй като тя явно нямаше намерение сама да го стори. После спря за миг, вгледа се изпитателно в нея и запита:

— Между вас всичко ли е наред? Да не сте се скарали на тръгване и ти да не си ми казала? — И преди тя да успее да отвори уста, ако изобщо смяташе да го прави, той сам си отговори вместо нея: — По писмото й не личи да сте се карали.

Шията й се опъна за момент, но после пак се отпусна, сякаш Дюранд бе възпрял думите, които тя щеше да изрече.

— Как можеш да говориш така? — смънка Джулия. — Ние сме толкова привързани една към друга.

— Добре тогава, сядай. Защо упорствуваш? Кога, ако не сега? Доколкото виждам, с нищо не си заета.

Дюранд трябваше да я хване за двете ръце и да я изправи на крака. И макар че наглед тя не се съпротивляваше, той почувства тежестта на тялото й, което сякаш се теглеше в противоположна посока.

Дюранд отиде до писалището и вдигна капака. Извади бял лист от купа хартия за писма на лавицата и го сложи както трябва, леко наклонен на една страна. Най-накрая, след като я накара да седне, му се наложи дори да топне писалката в мастилницата и да я сложи в ръката й. Поглади я по главата и шеговито рече:

— Приличаш ми на някое опърничаво дете, което не ще да си пише домашните.

Тя се опита да се усмихне, но при всяко положение резултатът предизвикваше съмнение.

— Дай да видя писмото за малко — най-сетне каза тя.

Той се върна до масата, за да й го донесе. Но Джулия погледна като че ли само най-горния ред, сякаш искаше да види начина на обръщение, за да го използува и тя. Дюранд обаче си каза, че това сигурно е плод на въображението му.

Много хора могат да отговорят задоволително на писмо само ако то е пред очите им; вероятно и с нея беше така.

След този единствен бърз поглед тя веднага извърна очи и написа на лежащия пред нея празен лист „Мила моя Бърта“. Той видя това иззад рамото й. Изглежда, писмото на сестра й не й трябваше повече, защото тя леко го бутна настрана и не го използува изобщо по-нататък.

Дюранд я остави на спокойствие. Върна се на мястото си и отново вдигна вестника. Но мисълта на Джулия сякаш не течеше леко. Той чуваше как писецът й драсне някоя дума, после спре и доста дълго нищо не се чува. След това драсне нервно още няколко думи и пак спре. Той я погледна точно в момента, когато тя измъчено се хвана за челото и ръката й за момент остана там.

Най-накрая я чу да издава дълбока въздишка, но не толкова на облекчение от това, че е приключила работата си, колкото на едва сдържано отвращение към нея, което продължава и след като вече е свършена и скърцането на писеца окончателно престана. Тя хвърли писалката, сякаш раздразнена.

— Свърших. Искаш ли да го прочетеш?

— Не — отвърна той. — Това е писмо между две сестри, а не е да го чете съпругът.

— Както кажеш — нехайно рече тя. Прокара розовия си език по покрития с лепило ръб на плика и го запечата. Подпря го на вътрешната страна на писалището, готова да затвори капака над него. — Утре ще пратя Леля Сара да ми го пусне.

Той се пресегна и преди двете й ръце, устремили се към него само миг по-късно, да успеят да му попречат, взе писмото. Тя не бе очаквала, че той ще застане зад нея.

Дюранд го пъхна във вътрешния си джоб и закопча сакото над него.

— Мога и аз да го пусна — каза той. — Аз излизам от къщи по-рано. Така и то ще тръгне по-рано.

Видя я как се стресна, сякаш я хванаха в капан — за миг погледът й уплашено се стрелна встрани, но после пак се успокои, и то толкова бързо, че той си каза, че сигурно е сбъркал, че просто му се е привидяло.

Когато отново я погледна, тя триеше някакви невидими петънца по пръстите си с парче кожа за почистване на писци; това, изглежда, беше единствената останала й за момента грижа, макар да беше свила замислено вежди над заниманието си.