Уилям Айриш
Валс в тъмнината (47)

XLVI

Ако някой ги бе зърнал случайно половин час по-късно, сигурно щеше да ги вземе за образец на кротка семейна идилия: мъж и жена обсъждат разноските по домакинството или може би как да подменят мебелировката в стаята.

Той се бе изтегнал в някакво кресло, а тя бе приседнала на облегалката до него и разсеяно рошеше с ръка косите му, докато размишляваха и разговаряха по създалото се положение.

До този момент Дюранд бе държал в ръцете си поредната чаша. Накрая Бони я взе и я постави на масата.

— Стига ти толкова засега — предупреди тя и го погали по главата. — Не бива да се напиваш.

— Безнадеждно е, Бони — изнурено отвърна той.

— Нищо подобно — отново го погали по главата. — Аз и друг път съм била…

И макар че не довърши, Дюранд разбра какво се бе канила да каже. Аз и друг път съм била в такива положения. Къде ли, кога ли, зачуди се той, кой ли го бе извършил, с кого ли е била през това време?

— Ако побегнем веднага оттук — подхвана тя, сякаш продължаваше прекъснато за момент разискване, — това ще е най-глупавата постъпка, която хора… в нашето положение… могат да извършат — гласът й като че ли идеше някъде отдалеч и докато го слушаше, Дюранд с изненада установи, че думите й звучат удивително лицемерно и неестествено — като на хубавичка млада учителка, която търпеливо обяснява урока на не много умен ученик. Липсваше й само бродерията в скута и хрисимо сведения поглед.

— Бони, ние не можем да останем тук — заекна той. — Какво ще правим? Как бихме могли да останем? — за миг скри очи с ръка. — Вече мина един час.

— Колко време преди да си дойда стана това? — запита тя едва ли не с безпристрастието на учен.

— Не знам. Струва ми се, че мина много време… — Дюранд нетърпеливо се изправи от креслото. — Вече можехме да бъдем далеч оттук. Трябваше да бъдем.

Леко, но решително Бони го върна на мястото му.

— Няма да останем — успокои го тя. — Но няма и да се втурнем презглава. Нима не виждаш какво би означавало това? Няма да минат и няколко часа, някой ще го открие и ще хукнат по петите ни.

— Но те така или иначе ще го открият.

— Не, няма да го открият. Но само при положение, че изиграем картите си както трябва. Ще тръгнем, когато му дойде времето. Но това ще стане, след като подготвим всичко. Първото нещо е да се отървем от онова там… — Тя небрежно посочи с палец към другия край на стаята.

— Може би трябва да го изнесем от къщата — несигурно предложи той.

Тя замислено прехапа устни.

— Чакай малко, нека да помисля.

Най-сетне поклати глава и бавно рече:

— Не, не навън… Почти сигурно е, че ще ни видят.

— Тогава?

— Ще го скрием някъде вътре — отвърна тя и леко сви рамене, като че това се разбираше от само себе си.

Идеята му се стори ужасна.

— Тук вътре, в къщата?…

— Разбира се. Много по-безопасно е. Всъщност това е единственото, което можем да сторим. Тук сме само двамата, няма прислуга. И няма защо да бързаме, времето е пред нас.

— Уф — изпъшка Дюранд.

Нямаше време за чувства, Бони отново се замисли, отново прехапа устни. Тя го плашеше почти толкова, колкото и фактът, който се опитваха да скрият.

— Може би в някоя от камините — предложи той смутено. — На този етаж има две доста големи.

Тя поклати глава.

— Ще го открият само след няколко дни.

— Тогава в някой шкаф.

— Още по-лошо. Ще бъде въпрос на часове. — Бони протегна крак напред и тупна няколко пъти с пета. После кимна, сякаш най-сетне й бе хрумнало нещо по-приемливо. — Някъде под пода.

— Но това са букови дъски. Ще се забелязва още щом влезеш в стаята.

— Избата. Какъв е там подът?

Дюранд изобщо не си спомняше да го е виждал; май изобщо не бе слизал долу.

Бони скочи от креслото. Латентният период бе завършил, идваше времето за действие.

— Почакай малко, ще сляза да видя. — Беше стигнала до вратата, когато го предупреди, без да извръща глава: — Докато ме няма, недей да пиеш повече.

Върна се тичешком, хитро присвила очи.

— Подът е пръстен. Ще стане.

Тя трябваше да мисли и за двамата. Дръпна го нетърпеливо за рамото.

— Хайде, засега нека го свалим долу. По-добре е да не стои тук, докато се приготвим. Все някой може да дойде.

Дюранд отиде до него, но изведнъж му призля и спря.

Тя трябваше да мисли за всичко.

— Не е ли по-добре да си свалиш сакото. Така само ще ти пречи.

Пое сакото от ръката му и внимателно го преметна върху облегалката на креслото. Дори изтърси някаква прашинка от единия ръкав, преди да го остави.

Дюранд се запита как едно такова обикновено, всекидневно действие — да му помогне да си свали сакото — може да изглежда толкова зловещо и да го накара да изтръпва до мозъка на костите си.

Подхвана завития килим през средата, пъхна го под мишницата си, а с другата ръка го обгърна отгоре. Единият му край — там където предполагаше, че са краката — се повлече по пода от собствената си тежест. Той успя да закрепи нагоре другия край, там, където беше главата.

Направи няколко крачки, помъкнал килима. Ненадейно тежестта намаля и долният му край престана да се влачи. Той погледна назад и видя, че тя го бе вдигнала: помагаше му.

— Недей — простена Дюранд. — Недей, за бога! Не искам ти да…

— О, Луис, стига си се правил на глупак — раздразнено отвърна тя. После някак по-меко добави: — Така е много по-бързо. За мене това е само един килим. Нали нищо не виждам.

Изнесоха го от стаята и тръгнаха по коридора към избата. Спряха и го оставиха, за да може Дюранд да отвори вратата. Понесоха го отново, свалиха го по стълбите и най-накрая стигнаха до избата.

Там отново го оставиха, този път завинаги. Дюранд се бе запъхтял. Прокара ръка по челото си.

— Тежко — съгласи се тя и въздъхна с лека усмивка, от която кръвта му се смрази. Дори най-незначителните й постъпки му изглеждаха ужасни.

Решиха да го заровят до стената. Преди да се спрат на това място, тя на няколко пъти заби острия връх на обувката си в пръстта.

— Мисля, че тук е най-добре. Не е чак толкова твърдо.

Дюранд вдигна някакво изгнило парче дърво и го счупи на коляното си, за да се получи остър връх.

— С това ли се каниш да копаеш? Ще ти отнеме цяла нощ. — Думите й прозвучаха някак весело, сякаш я напушваше смях, колкото и невероятно да му се бе сторило.

Той заби дървото в коравия под и то се счупи за втори път — явно беше, че е неподходящо.

— Ще трябва бел — рече тя. — С нищо друго няма да стане.

— Тук долу няма никакъв бел.

— И горе в къщата няма. — Бони тръгна да се качва по стълбите. Дюранд остана на мястото си. Тя се обърна и го повика с ръка отгоре. — Ще изляза да купя. Виждам, че все още си разстроен. Недей да стоиш долу, докато ме няма — ще се почувствуваш още по-зле. Чакай ме горе.

Той се качи след нея и затвори вратата на избата.

Бони си сложи широкополата шапка, после се наметна с някакъв шал, като че просто излизаше да пазарува.

— Мислиш ли, че е благоразумно?

— Не виждам какво лошо има в това някой да си купи бел. Всичко зависи от това как ще го направиш.

Тя се запъти към външната врата, а Дюранд я последва. На прага Бони се обърна към него. Стисна здраво брадичката му и го целуна по устните.

— Дръж се, миличък.

Дюранд никога не си беше помислял, че една целувка може да бъде такова отвратително нещо.

— Стой по-далече от него — посъветва го тя. — И не започвай да пиеш отново — приличаше на грижовна майка, която дава на момченцето си последни напътствия как да се държи, докато я няма.

Вратата се затвори зад нея, но той все още я виждаше през прозорчето. Видя я как пое по алеята към улицата, досущ като някоя тръгнала на покупки домакиня. Дори приглади старателно ръкавиците си, преди да завие и да изчезне от погледа му.

Той остана сам, сам с мъртвия. Тръгна накъдето видят очите му, влезе в една стая, но не онази, в която се бе случило нещастието, строполи се в някакво кресло и се сви апатично в очакване на завръщането й.

Стори му се, че тя си дойде след часове. С положителност бе минал час.

Бони донесе бела. Носеше го открито, но нима можеше да се носи по друг начин? Металната му част беше увита в амбалажна хартия и овързана с канап. Дръжката стърчеше навън.

— Много ли се забавих?

— Безкрайно — простена той.

— Нарочно отидох по-далече — обясни тя. — Не исках да го купувам от някой близък магазин, защото хората ни познават по лице.

— Не мислиш ли, че сгрешихме, като го купихме?

Бони самоуверено се усмихна.

— Не, като имаш предвид как го направих. Аз изобщо не казах, че ми трябва бел. Посъветваха ме да си купя. Просто попитах продавача какъв инструмент ще ми трябва, за да обработвам двора зад къщата, дали лопата или гребло. Съмнявах се дали един бел ще ми свърши работа. Оставих го да ме убеждава доста време. — Тя самонадеяно завъртя глава.

Как е могла да стои там и да спори, недоумяващо се запита Дюранд. Взе бела от ръцете й.

— Да сляза ли с тебе? — предложи тя, внимателно свали шапката си с две ръце, сложи фибите в нея и грижливо я остави така, че да не се развали формата й.

— Не — отвърна той със задавен глас. Кой знае защо му се струваше, че ако тя е край него, всичко би изглеждало още по-ужасно и едва ли би могъл да го понесе. — Ще ти кажа, когато… свърша.

Тя му даде няколко последни полезни съвета.

— Първо да си очертаеш мястото. Прецени колко дълго и колко широко трябва да бъде. С върха на бела. Това ще ти спести много излишни усилия.

Той нищо не отвърна, само почувствува, че му се повдига.

Затвори вратата след себе си и заслиза по стълбите.

Лампата все още светеше, където я бяха оставили.

Той увеличи пламъка. Сега пък му се стори, че е прекалено светло, виждаха се твърде много подробности и бързо го понамали.

Никога преди това не бе копал гроб.

Първо, както го бе посъветвала, си очерта размерите. Заби бела в описания правоъгълник и той остана така, прав от само себе си. Нави ръкавите на ризата си, за да не му пречат.

После взе бела и започна.

Копаенето не беше чак толкова неприятно. Докато работеше, онова беше зад него и не се виждаше. Ужасът му не изчезна напълно, но все пак беше по-малък. Би могло да се приеме, че копае някакъв трап или яма, необходима за съвсем друго.

Но след това, когато свърши…

Необходимо му беше известно време, за да събере сили и решителност. Беше се отдръпнал в най-отдалечения край на избата и стоеше с гръб към онова, после прекоси бързо цялото разстояние дотам.

Придърпа килима и го постави успоредно с ръба на зейналата яма. Сетне хвана здраво свободния му край и бутна навитата част надолу. Рулото се разви в съдържанието му падна в дупката; чу се само едно глухо тупване и толкова. Издърпа килима нагоре. Излезе удивително леко. За миг се мярна едната ръка, но бързо се отпусна надолу.

Дюранд се стараеше да не гледа в ямата. Заобиколи от другата страна, където беше купчината изровена пръст, започна да я избутва надолу с опакото на бела, извърнал лице.

Когато все пак трябваше да погледне, за да види докъде е стигнал, най-лошото беше свършено. Отвътре не го гледаше никакво лице. Виждаше се само малка част от средата на тялото, която сякаш плаваше над повърхността, издигаше се над натрупания наоколо слой пръст. Скоро и тя изчезна.

„И божието дело се превърна в пръст, каквото е било“ — мина през съзнанието му.

Накрая трябваше да гази отгоре с крака, за да утъпче пръстта. Този момент също бе потискащ.

Продължи да тъпче доста по-дълго, отколкото беше необходимо. Като че ли искате да се подсигури, че това, което лежи отдолу, никога повече няма да се покаже. Беше същински изблик на страха и отчаянието, който не можеш да прекратиш по свое желание.

Дюранд вдигна поглед.

Тя бе застанала горе на стълбището и го наблюдаваше.

— Откъде разбра, че свършвам? — изпъшка той.

— Два пъти слизах да проверявам докъде си стигнал. И се връщах, за да не те смущавам. Мислех, че е по-добре да те оставя сам. — Лицето й беше напълно безизразно. — Не вярвах, че ще можеш да го свършиш до края. Но ти все пак успя.

Дюранд не знаеше дали това е похвала, или не.

Ритна бела от пътя си и се повлече по стълбите към нея.

Рухна дълго преди да я стигне. По-скоро се остави да рухне. Просна се на най-горното стъпало, подпря се на лакътя си и се разрида беззвучно.

Тя се наведе над него. Ръката й утешително легна върху рамото му.

— Хайде стига. Свърши се. Край на всичко. Вече няма за какво да се тревожиш.

— Аз убих човек — рече той със задавен глас. — Убих човек. Това е запретено от бога.

Бони изсумтя в изблик на невесел смях.

— На война войниците убиват десетки хора, без изобщо да се замислят. Дори им дават медали за това.

Задърпа го за ръката, докато той отново стъпи на краката си и се изправи до нея.

— Хайде да се махаме оттук.

Тя слезе за малко долу, за да вземе забравената от него лампа. Качи я горе и я остави на пода. После затвори вратата след себе си и гнусливо потри връхчетата на пръстите си — вероятно защото бе пипала лампата. Или може би…

Върна се при него и успокоително го прегърна през кръста.

— Ела горе да си легнеш. Капнал си. Знаеш ли, че наближава десет? Стоя долу цели четири часа.

— Искаш да кажеш?… — Той помисли, че не е чул добре. — Да спя в същата тази къща?

Бони махна с ръка, сякаш да отхвърли глупавите му угризения.

— Късно е. По това време няма никакви влакове. Пък дори и да имаше, никой не се втурва да пътува посред нощ. Това само ще им даде повод да…

— Но, Бони, та нали през цялото време и двамата ще знаем какво лежи…

— Не ставай дете. Просто забрави за това. Той е чак долу в избата. А ние чак горе в спалнята.

Бони го задърпа по стълбите, докато го принуди да тръгне редом с нея.

— Приличаш ми на момченце, което се бои от тъмното — подигра го тя.

Дюранд не каза нищо повече.

В осветената спалня той скришом я наблюдаваше, докато сам апатично и с несръчни движения събличаше дрехите си. Тази вечер обичайното й суетене преди лягане по нищо не се различаваше от друг път. Отново някои от долните й дрехи се замятаха на вълни над главата й в припрените й както винаги опити да измъкне ръцете си от тях. Отново фустите й се смъкнаха една по една на пода, а тя правеше крачка встрани след всяка от тях. Отново разпуснатите й коси останаха под високата яка на бархетната нощница, тя ги освободи и леко разтърси глава назад. Всяко движение беше естествено, непринудено.

Бони дори седна пред огледалото и разреса коси с четката.

Дюранд легна по гръб, затвори очи, а стомахът му се бе свил на топка.

Не си пожелаха лека нощ. Може би Бони си мислеше, че е заспал или пък се бе пообидила от прекалено силните му угризения. Поне от това той беше доволен. Доволен, че не се бе опитала да го целуне. За миг-два изпита странното чувство, че ако го беше сторила, щеше да стане от леглото, да изтича до прозореца и да скочи.

Бони угаси лампата и стаята потъна в тъмносин мрак.

Дюранд лежеше неподвижен, вцепенен и изпънат като трупа, който преди малко бе погребал долу в избата.

Не само не можеше да заспи, боеше се да заспи. Ако беше възможно, никога нямаше да затвори очи за сън. Страхуваше се, че ако премине границата на реалността, ще срещне човека, когото току-що бе убил.

Въпреки цялото й равнодушие, на нея също не й се спеше. Той я усети, че се обръща няколко пъти. След малко тя раздразнено въздъхна. После Дюранд чу как леглото леко изскърца, когато Бони се изправи и се подпря на лакът.

В следващия момент, неизвестно как, той почувствува, че се е надвесила над него. Може би по дъха й.

До ушите му достигна нежният й шепот.

— Лу, спиш ли?

Той не отговори.

Чу я как стана, сетне шумоленето на обличана дреха. Чу я как взе лампата и излезе от стаята, без да я пали. После отвън проникна постепенно усилващото се сияние на запалената лампа. След това намаля — тя слизаше по стълбите.

Дишането на Дюранд се учести. Нима го напускаше? Нима готвеше невярно предателство в нощната тъма? Ужасен, той се отърси от вцепенението, което го бе оковало като ледена обвивка, скочи, наметна някаква дреха и предпазливо тръгна към площадката на стълбището.

Отдолу се процеждаше бледа светлинка. Когато тя се движеше тихо насам-натам, от време на време се чуваха приглушени звуци.

Притаил дъх, той слезе пипнешком стъпало по стъпало и се упъти към задната част на къщата, откъдето идеше светлината. Най-сетне стигна до вратата. Видя я.

Беше седнала до осветената от лампата маса и настървено гризеше пилешка кълка.

— Гладна съм, Лу — рече засрамено тя. — Не съм вечеряла. — После хвана празния стол до себе си и приканващо го завъртя към него. — Ще хапнеш ли с мене?