Уилям Айриш
Валс в тъмнината (22)

XXI

Публиката се изливаше като река от театър „Тиволи“ на Ройъл Стрийт. Газените пламъчета в глобусите по стените и тавана на препълненото фоайе трепкаха на пресекулки от стремителното движение на тълпата. Пиесата беше много забавна, адаптация на френската, наречена „Татковата малка лудория“, и оживените разговори го доказваха.

Щом стигна до улицата, плътната маса от хора започна да се разпада: зрителите от галерията се пръснаха пеша в различни посоки, тези, които имаха места в ложите и партера, се качваха по двама, а понякога и по четирима в пристигащите един подир друг екипажи, които спираха пред входа на театъра, призовани от чернокож портиер.

Човекът, който се таеше в сянката на стената, където светлината не можеше да стигне, оставаше незабелязан, макар че мнозина минаваха толкова близо, че почти го докосваха.

Най-после тълпата се разотиде. Светлината отслабваше, тъй като някакъв прислужник бе започнал да гаси фенерите един по един с помощта на дълъг прът.

Вече бяха останали само неколцина по-мудни хора, които все още чакаха реда си на мястото, където спираха екипажите. Никой не бързаше, всички проявяваха любезност и уважение към другите.

— След вас.

— Не, господине, ние сме след вас. Сега е ваш ред.

Една последна двойка накрая. Най-сетне е дошъл и техният ред. Жената е нисичка, с дантелен шарф, увит плътно около главата й, за да я предпазва от нездравословния нощен въздух, и така прикрива напълно косата, дори устата и брадичката.

Придружителят й се отделя за малко, за да провери защо екипажът им се бави и внезапно, сякаш изневиделица, до нея застава мъж, който продължително се взира в лицето й. Тя извръща глава, придърпва шарфа още по-надолу и разтреперана прави една-две крачки встрани.

Сега той се привежда, неприкрито проточил шия, едва ли не наведен по-ниско от забуленото й в дантели лице, и напрегнато се вглежда в него.

Тя надава изплашен вик и се дръпва назад.

— Джулия? — шепнешком пита той.

В страха си тя се извръща на другата страна, с гръб към него. Той отново застава пред нея.

— Госпожо, бихте ли свалили шарфа си?

— Оставете ме или ще викам за помощ.

Той посяга и го отмята настрани.

Две сини, ужасени очи, очите на непозната жена, се взират в него с изумление.

Придружителят й дотичва обратно, заплашително вдига бастуна си.

— Това ви се пада! — стоварва го един, два пъти, после го захвърля, защото му се струва, че това не му стига и започва да удря свирепо с невъоръжена ръка.

Дюранд политва назад и пада на паважа.

Той нито парира ударите, нито се опитва да стане и да отвърне.

Лежи проснат, подпрян на единия си лакът, пасивен, изтощен, сломен. Безумният поглед е изчезнал от лицето му.

— Простете — въздъхва той. — Взех ви за… за една друга жена.

— Хайде, Дан. Човекът сигурно не е съвсем с ума си.

— Не, госпожо, не съм луд — отвръща той с ледено достойнство. — Аз съм напълно с ума си. Дори прекалено.