Уилям Айриш
Валс в тъмнината (3)

II

Файтонът се носеше в галоп по Сейнт Луис Стрийт. Седнал на ръба на седалката, Дюранд се бе изпънал напред, като се опираше само на събраните си върху дръжката на бастуна длани. В един момент се наклони още по-силно.

— Ей оная! — викна той, като сочеше развълнувано. — Ей оная там!

— Оная новата ли? — запита възхитено файтонджията.

— Сам си я строя — осведоми го Дюранд в изблик на закъсняла с шестнайсет години хлапашка гордост. После се доизясни: — Тоест строят я по мой план. Аз казах как да ми я направят.

Файтонджията се почеса по врата. В дадения случай жестът му не означаваше недоумение, а искрена възхита пред това великолепие.

— Брей, наистина си я бива — рече той.

Къщата беше двуетажна, тухлена, с бели багети около прозорците и входната врата. Не беше голяма, но затова пък бе вдигната на много хубаво място. Парцелът беше ъглов, тя гледаше едновременно към две улици, а пред нея нямаше нищо. Освен това петното за строеж беше по-малко, така че оставаше напълно достатъчно място, за да я отдели от съседните къщи. Отпред можеха да се оставят тревни площи, а отзад да са направи градинка.

Разбира се, къщата все още не беше съвсем готова. Пред нея имаше разхвърляни купчинки строшени тухли, тревните чимове стояха неподредени, а стъклата на прозорците бяха изцапани с боя. Но докато я гледаше, изразът на Дюранд беше почти благоговеен — с полуотворени устни и навлажнени очи. Той никога не бе виждал такава хубава къща. Това беше най-прекрасната къща — неговата.

Едно въпросително изплющяване на камшик го откъсна от унеса му.

— Ще трябва да ме почакаш. После ще тръгна оттук да посрещна парахода.

— Ясно, господине, гледайте си спокойно — ухили се разбиращо файтонджията. — Човек трябва да си види къщата.

Дюранд не влезе веднага вътре, а продължи да се прехласва, като първо обходи бавно и разгледа изцяло двете външни фасади. Почука с бастуна каменните основи. Протегна ръка, отвори един от кепенците, после пак го затвори. Промуши с бастуна малко валмо слама и педантично го премести встрани от пътеката, като между впрочем така го разпиля, че стана по-лошо и отпреди.

Най-после той отново застана пред входа, гордо вдигнал глава. Върху боядисаната в бяло чамова врата с молив беше отбелязано мястото на чукало от ковано желязо, което все още липсваше: Той специално бе ходил до леярницата, за да може сам да го избере. Нямаше дреболия, за която би си спестил труда.

Вероятно поради убеждението, че е нелепо да се хлопа на вратата на собствената къща, Дюранд направо натисна бравата, установи, че е отключено и влезе. Отвътре го лъхна характерният и дори приятен — а в случая може да се каже пленителен — аромат на нова къща, пресен талаш, терпентинова боя, маджун и някои други по-трудно установими съставки.

От дъното на салона към горкия етаж водеше все още неизползувано стълбище, прясно лакирано и вероятно заради това покрито през средата с ивица кафява амбалажна хартия, Дюранд се обърна и влезе в голата гостна стая; от западния прозорец върху пода се изливаха четвъртити локвички златиста светлина.

Както стоеше загледан, стаята започна да се променя. Дебел мъхест килим на цветя застла аскетично голите дъски. В студената допреди малко камина с ярък, ленив пламък лумнаха дърва. Върху стената над полицата на камината призрачно проблесна кръгло огледало. В празното доскоро пространство изникнаха плюшен диван, плюшено кресло и масичка. Върху нея, отначало слабо, а после по-силно грейна млечнобял глобус на лампион. Той освети тъмнокоса глава, удобно отпусната назад върху високата, облечена в бяло облегалка на един от столовете. На масата, в мекото сияние на лампиона се появи кошничка за ръкоделие или може би за шев. Тя беше някак си по-неясна от останалите подробности.

Някъде горе издрънча кофа и в стаята изведнъж нахлу всеизличаващ полъх — килимът изтъня, огънят помръкна, лампата изгасна, а с нея изчезна и тъмнокосата глава с неопределени черти. Стаята пак придоби предишния си неприветлив вид — разхвърляни ролки тапети, кофа на дървени магарета, гол под.

— Ей, кой е там? — викна женски глас и думите глухо прокънтяха през празните помещения.

Дюранд излезе в салона и застана в началото на стълбището.

— Я, вие ли сте, господин Лу? Горе-долу свършвам вече.

Над перилата надничаше сбръчканото лице на възрастна негърка, вързано през челото с яркоцветна кърпа, за да не се праши косата й.

— Къде е отишъл тоя работник долу? — малко сопнато запита Дюранд. — Вече трябваше да привършва.

— За лепило е май. Ще дойде.

— Как е там горе?

— Качете се да видите.

Дюранд неочаквано и за себе си припна по стълбите с удивително лека стъпка.

— Всъщност аз спалнята искам да видя — заяви той, докато минаваше покрай нея.

— Ами младоженец — подсмихна се тя.

Дюранд спря на вратата и я погледна с укор.

— Интересуват ме тапетите — помъчи се да обясни той.

— Хич не ми ги разправяйте тия, господин Лу. Аз да не съм вчерашна.

Той се приближи до стената и прокара пръсти по тапетите, сякаш цветчетата бяха истински, а не отпечатани.

— Залепени изглеждат по-добре, нали?

— Бива ги — съгласи се тя.

— По-подходящи не можах да намеря. Доставиха ми ги чак от Ню Йорк. Знаеш ли, аз я попитах какви тапети предпочита, без да й казвам защо искам да зная — той потършува в джоба си, извади писмо и внимателно го разгъна. Най-после намери желания пасаж и го подчерта с пръст: „… а за спалня обичам розово, но не много ярко, с дребни сини цветчета като незабравка“.

Той отново сгъна писмото й тържествуващо посочи с глава стените. Леля Сара го слушаше само с половин ухо.

— Имам още куп работи да довършвам. Да извинявате, господин Лу, ама тука се пречкате. Най-напред трябва да оправя туй легло. — И тя отново се засмя.

— Защо се смееш през цялото време? — възнегодува Дюранд. — Да не съм те видял да се държиш така, когато тя дойде.

— Глупости, господин Лу. Да не ми е изпила чавка акъла. Хич не берете грижа.

Дюранд излезе от стаята, но само след миг отново се върна до вратата.

— Дали ще успееш да закачиш пердетата долу, преди тя да дойде? Така прозорците изглеждат доста голи.

— Вие я доведете, пък къщата ще е готова — успокои го разшеталата се старица и метна нагоре един бял чаршаф, който се изду като корабно платно.

Той пак излезе. И отново се върна, този път от средата на стълбището.

— И виж какво, няма да е зле да намериш някакви цветя и да ги подредиш тук-там. Може би в гостната, та да ги види още щом влезе.

Негърката измърмори нещо, което подозрително приличаше на:

— Щяло да й остане време цветя да мирише.

— Какво? — дочу я той ужасен.

Тя благоразумно не го повтори.

Дюранд отново тръгна и се върна за трети път. Сега вече трябваше да изкачи всичките стъпала.

— И като си отиваш, остави навсякъде да свети. Искам къщата да е ведра и приветлива, когато тя я види за първи път.

— Губете ми времето още малко и нищо няма да свърша — скара му се Леля Сара, но не много сърдито. — Я хайде къш — размаха престилка тя със снизходителната безцеремонност, с която се отпъжда хлапак на седем или седемнайсет години, а не мъж на трийсет и седем. — Ама това е то, мъж като си мисли, че ти помага да подредиш заради някой, само ти се пречка в краката.

Той я погледна доста обидено, но тръгна да слиза. Този път вече не се върна.

Все пак пет минути по-късно, когато и тя слезе долу, намери го там. Дюранд стоеше с гръб към стълбите. Беше застанал до една маса просто защото се бе изпречила на пътя му. Леко приведен над нея, опрял длани върху двата й ръба, той сякаш напрегнато се взираше в бъдещето, видимо само за него. Сякаш съзерцаваше някаква дребна фигурка, идеща насреща му през лабиринта на живота все по-близо и по-близо, за да придобие реални размери.

Дюранд не усети, че Леля Сара е слязла. Едва когато чу гласа й, той се откъсна от бляновете за бъдещето.

— Още ли сте тук, господин Лу? Пък и аз какво ли се чудя? — Тя сложи ръце на кръста си и го загледа с умиление. — Само да се видите. Щастлив сте, а? Май никога не съм виждала друг да изглежда така.

Той смутено прокара длан по брадичката си, сякаш ставаше дума за някакъв външен признак.

— Много ли ми личи? — После, неуверено се огледа, наоколо, като че ли не можеше напълно да повярва, че всичко е такова, каквото го виждаше. — Моята собствена къща… — едва чуто промълви той. — Моята жена.

— Мъж без жена е половин човек, сянка само, дето обикаля насам-натам, а откъде пада, не се знае.

Дюранд бързо вдигна ръка, докосна неуверено жабото си и пак я отпусна.

— Все ми се причува някаква музика. Дали наблизо не свири някакъв оркестър?

— Свири ами, как не — сериозно потвърди Леля Сара. — Свири оня оркестър, дето е само за един човек. И само за един ден. И аз съм го слушала веднъж. Днеска е вашият ден да го слушате.

— Аз по-добре да тръгвам! — рече Дюранд, после се втурна към вратата, отвори я широко, припна по алеята и скочи в чакащия го файтон така, че той се разлюля.

— Към пристана на Канал Стрийт — въздъхна той с блажено нетърпение. — Отиваме да посрещнем парахода от Сейнт Луис.