Уилям Айриш
Валс в тъмнината (4)

III

По реката не се виждаше нищо. Небето беше синьо. И то, и водата се отразяваха в горящите от нетърпеливо очакване очи на Дюранд като в огледало. По едно време изникна малко черно петънце, сякаш цапнато с човешки пръст върху необятния божи небосвод. Там, където се появи, като че ли не течеше река, а имаше само бряг. Изглеждаше, че се носи над сушата, тъй като беше отвъд мястото, където реката правеше завой, преди да потече права към Ню Орлиънс и стеклия се на пристана народ.

Дюранд застана в очакване като другите посрещачи наоколо. Някои бяха толкова близо до него, че почти го притискаха с лакти. Хора, които не познаваше, никога не бе виждал и нямаше да види отново; хора, събрани заедно за малко заради пристигането на парахода.

Той си бе избрал място до един дебел и плосък пал, който се издаваше над пристана и му служеше за ориентир. Стоеше близо до него и не позволяваше да го изместят, понеже знаеше, че там ще привържат парахода за брега. Известно време стоя, стъпил с единия си крак върху пала. После се надвеси над него в очакване, като се подпря с ръце отгоре му. По едно време даже поседна на него, но скоро стана, сякаш вярваше, че ако стои прав, параходът ще доплува по-бързо.

Димът вече се бе издигнал високо в небето и напомняше на събрани в едно черни щраусови пера, които се опитват да се разделят. Под кълбата му започна да изниква тънък черен конус от стомана комин. След него се показа втори.

— Ето го! — извика някакъв моряк и това напълно излишно и позакъсняло изявление беше подето от двама-трима души около него.

— Да, да, ето го — повториха те като ехо. — Наистина иде.

— Наистина иде — шепнеше сърцето на Дюранд, но имаше предвид нещо друго.

Коминът като тъп нож разрязва сушата край завоя и излезе над водите на реката. Под него се виждаше светлокафявата палубна надстройка, надупчена с безброй малки люкове в два дълги прави реда; най-отдолу беше черният тромав корпус, който отдалече изглеждаше като тънка черта. Страничните колела се въртяха, лопатите се обръщаха в най-високата си точка и падаха надолу, пръскайки тънки струйки в буйната мътнокафява вода, в която непрестанно се блъскаха.

Параходът взе завоя и вече с нос към пристана започна да се уголемява. Почти придобил истинските си размери, той се носеше към него, сякаш щеше да го разцепи на две. Някъде от палубата се изтръгна пронизително висок и безкрайно печален писък, все едно че прокълната душа неистово простена в адски мъки; бяло облаче пара обви комина и се разсея назад към кърмата. Параходът „Ню Орлиънс“, тръгнал преди три дни от Сейнт Луис, беше отново в едноименното си родно пристанище.

Лопатите спряха да се въртят и той се плъзна по водата като хартиена лодчица, като призрак. Обърна се с борд към пристана и продължи покрай него. Така изглеждаше, че се движи по-бързо, отколкото когато идеше с нос към посрещаните, макар в действителност да беше точно обратното.

Люковете минаваха начесто като колове от ограда, но постепенно се разредиха. Най-после параходът спря и дори леко се върна, сякаш загубил равновесие. Водата между пристана и корпуса закипя; останала без изход, тя се въртеше, плискаше и бушуваше като полудяла. Накрая се успокои в тясна като процеп ивица.

Реката и небето вече не се виждаха, скрити зад високия силует. От перилата на горната палуба някои махна веднъж-дваж с ръка. Не към Дюранд — беше мъж; вероятно не и към другите посрещачи, а просто така — като приятелски поздрав при пристигането. Един човек от пристана му помаха в отговор от името на всички.

Отгоре хвърлиха въже и няколко души от малобройната тълпа се дръпнаха назад, за да не ги удари. Пристанищните работници изскочиха напред — беше дошъл техният ред да се проявят поне за малко — уловиха въжето и ловко го преметнаха на пала пред Дюранд. Същото вършеха и на другия край. Параходът беше привързан надеждно, беше в пристан.

Моряците откачиха една част от перилата на долната палуба; към така получилия се проход избутаха трап на колела, който прехвърлиха като мост над ивицата вода.

Едва-що го бяха закрепили и един от помощник-капитаните се спусна по него и застана непосредствено до долния му край, за да наблюдава слизането на пътниците, които вече се редяха по палубата от двете страни на широкия колкото за един човек проход.

Дюранд се приближи до трапа и сложи ръка върху парапета му сякаш с няма молба. Взираше се във всяко поредно лице, което бързо се спускаше, за да мине само на сантиметри от неговото.

Пръв слезе някакъв мъж с куфари за мостри в ръце — навярно търговски пътник, забързан по работа. След него по-бавно и много внимателно се спусна белокоса жена с очила; не беше тя. Още една жена. Но и това не беше тя, тъй като съпругът й вървеше на крачка зад нея и внимателно я подкрепяше за лакътя. Подире им, по реда на фамилната йерархия, се изниза цяло семейство.

После един след друг минаха няколко мъже; съвсем непознатите лица бързо се мяркаха пред погледа на Дюранд. След тях се появи жена и за миг… Не, не беше тя; имаше други очи, друг нос, лицето й беше друго. Стрелна го непознат поглед, изместен рязко след срещата с неговия. Слезе още един мъж, а подире му жена с червени коси и светли вежди; пак не беше тя.

Последва промеждутък на бездействие, изчакване.

Сърцето на Дюранд се сви, но страхът му се оказа преждевременен. Успокоиха го отекналите по палубата стъпки на някой изостанал, който бързаше да настигне другите. По лекото и ситно почукване на токчетата той позна, че е жена. Пред очите му се мярна развята пола и някакво лице, но то отново не беше нейното. Лъхна го люляков одеколон и срещна хладния поглед на очи, които не го търсеха и не даваха пет пари за него, както впрочем и той за тях.

И повече никой. Трапът опустя. Затишие както винаги, когато дойде краят на нещо.

Дюранд продължаваше да се взира нагоре с помръкнало лице.

Стискаше парапета с две ръце. Най-после го пусна, мина от другата страна и разтревожен хвана ръкава на помощник-капитана, който все още не си беше тръгнал.

— Няма ли други?

Офицерът се обърна, сложи длани около устата си и гръмко викна към палубата:

— Има ли още хора?

Някой от екипажа, а може би капитанът, се приближи до перилата и погледна надолу.

— Няма никой на борда — извика той.

Гласът му прозвуча като погребален звън. Дюранд сякаш се озова съвсем сам в море от внезапно настъпила тишина, макар че около него все още кипеше глъчка. Но за него беше тишина. Безнадеждна и зашеметяваща.

— Но все пак трябва… Трябва да има…

— Трябва, но няма — отвърна шеговито капитанът. — Качете се да проверите сам.

После се обърна и се отдалечи. Вече сваляха багажа.

Макар че нямаше никаква надежда, Дюранд чакаше.

Никой. Само багаж, бездушните остатъци от товара. След малко и това свърши.

Най-после той се обърна, тръгна по пристана, слезе на твърда почва и направи няколко крачки по брега. Държеше главата си сковано извърната, сякаш от едната му страна го очакваше по-силна болка, макар че не беше така, болката беше еднаква навсякъде.

Не разбра как спря, нито какво го бе накарало. Дори не си даваше сметка защо изобщо продължава да стои там. Нито параходът, нито реката щяха да му дадат нещо. За него вече нямаше нищо нито там, нито където и да е другаде.

Очите му се изпълниха със сълзи и макар че наблизо нямаше никой, той бавно сведе поглед, за да ги скрие. Стоеше, обронил глава, сякаш смълчан пред ложето на мъртвец. Мъртвец, който само той виждаше.

Земята пред незрящите му очи беше пустош, жълтеникава пръст, напечена от слънцето. Пустош като живота, който може би го очакваше занапред.

И тогава, без шум от стъпки, пред него плахо се появи кръглата сянка на малка глава; падаше някъде изотзад и постепенно се уголемяваше. Последваха я шия и рамене. Подир тях — изящната извивка на талия. Накрая фигурата престана да се движи, замря.

Замъглените очи на Дюранд не забелязаха нищо. Той не виждаше земята, нито каквото и да било върху нея, а само къщата на Сейнт Луис Стрийт. Мислено се прощаваше с нея. Никога вече нямаше да прекрачи прага й, никога нямаше да се върне там. Някой търговски посредник щеше да я продаде и…

Една ръка леко докосна рамото му. Не беше нито настоятелно, нито нетърпеливо, а меко и нежно, сякаш кацна пеперуда. Сянката от земята бе вдигнала своята ръка-сянка към друга сянка — неговата; за миг двете останаха слети, след което сянката на ръката отново се отпусна надолу.

Дюранд бавно повдигна глава. После все тъй бавно се извърна в посоката, от която бе дошло докосването.

Някаква фигура се мярна пред него и се устреми към центъра на полезрението му, сякаш не той, а пейзажът се бе завъртял като върху подвижна сцена.

Фигурата беше дребна, но напълно съразмерна в собствените си умалени пропорции и ако погледът му не бе потърсил нещо реално, с което да я сравни и съпостави, тя би изглеждала е неопределен ръст — с величествените размери на класическа скулптура или с миниатюрното изящество на кукла.

Ясни кестеняви очи стигаха до рамото на Дюранд. Той никога не беше виждал такова прелестно лице, изящно като порцелан, но без да е хладно и сковано, с устни, прилични на свито розово листче.

Тя беше малко над двайсет години, но поради дребния си ръст изглеждаше по-млада, което не противоречеше особено на истината. Кожата й беше като на девойче, а очите й гледаха невинно и по детски доверчиво.

Златисти къдрички, многобройни и ситни като маргаритки, покриваха главата й, като почти успешно се съпротивляваха на обичайната прическа, която се бе опитала да им наложи. На тила косите й бяха хванати в неизменния кок само благодарение на големи фуркети, а на бретона изобщо отказваха да се подчинят и трептяха, бухнали като топазени морски пръски.

Тя държеше тялото си леко устремено напред в положението, което беше de rigueur^[1] за дамите, известно като „гръцка стойка“. Роклята й бе ушита по тогавашната мода, установена от няколко години. Отпред беше опъната като калъф върху сгънат чадър, по средата имаше отделно скроено парче, което беше набрано назад и изглеждаше като вързана отгоре престилка, а отзад роклята се издуваше в богато изобилие от панделки и дипли, изкусно поддържани от втъкани в основата им метални нишки — това беше така нареченият турнюр, без който жените биха изглеждали неприлично плоски в гръб. Почти едно и също е да се виждат ходилата или — о, ужас! — глезените, както и седалището да остане плоско.

Върху златистите й къдри бе кацнала светлолилава сламена шапчица, не по-голяма от мъжка длан и също толкова плоска. Макар и закачливо наклонена към лявата вежда, тя беше толкова малка, че изобщо не стигаше дотам, а просто си седеше на върха на главата й.

Малките й уши се виждаха изцяло, бяха пробити и над миниатюрните дупчици блестяха камъчета аметист. Около шията и имаше тясна панделка от светлолилаво кадифе. Лилаво чадърче от органдин, не по-голямо от чиния и ефирно като мъгла, се рееше над главата й като блуждаещо люляково сияние. На земята до нея беше оставена позлатена клетка за птички, чиято долна част беше увита, а през непокрития й сводест покрив се виждаше как вътре подскача яркожълто канарче.

Дюранд погледна ръката й, после рамото си — толкова невероятно му се струваше това, че тя го е докоснала; просто не можеше да си представи защо би го докоснала. След това въпросително повдигна шапка над главата си.

Устните на девойката се разтеглиха в омайваща усмивка.

— Не ме познахте, нали, господин Дюранд?

Той леко поклати глава. На страните й се появиха трапчинки; очите й също се усмихнаха.

— Аз съм Джулия, Луис. Мога ли да те наричам така?

Той изпусна шапката си на земята и тя леко се претърколи. Наведе се да я вземе, но протегна само ръка и рамо, като нито за миг не сваляше поглед от лицето й, сякаш то го привличаше непреодолимо като магнит.

— Но… Как е възможно.

— Аз съм Джулия Ръсел — настоя тя и продължи да се усмихва.

— Но… Вие не може да… — продължи да изяжда думите той.

Веждите й се извиха нагоре, усмивката съчувствено изчезна.

— Не беше почтено от моя страна, нали?

— Но на снимката… тъмната коса…

— Това беше снимка на леля ми.

Тя поклати глава със закъсняло съжаление. После наведе чадърчето към земята и го затвори с мек звук. Започна да чертае с върха му нещо неразбираемо в прахта. Свела поглед, тъжно заразглежда драскулките.

— Сега вече знам, че не трябваше да го правя. Но тогава не ми изглеждаше толкова важно, все още нищо не беше сериозно. Смятах, че само ще си пишем. Много пъти оттогава се канех да ти изпратя моята снимка и да ти обясня всичко… И колкото по-дълго изчаквах, толкова по-малко смелост имах. Боях се, че… че по този начин съвсем ще те загубя. Това ме тормозеше все по-силно и по-силно, но колкото повече времето наближаваше. В последния момент, когато вече се бях качила на парахода, исках да сляза и да се върна. Но Бърта ме убеди да продължа насам — сестра ми, нали знаеш.

— Знам — кимна той, все още замаян.

— Последното нещо, което тя ми каза преди тръгване, беше: „Той ще ти прости. Ще разбере, че не си имала лоши намерения“. Но по време на пътуването, о, колко горчиво се разкайвах за това свое… лекомислие. — Главата й направо клюмна и тя измъчено прехапа устни с дребните си бели зъби.

— Не мога да повярвам… просто не мога… — продължаваше да заеква Дюранд.

Както чертаеше с дръжката на чадърчето по земята, засрамено очаквайки опрощението му, тя беше истински образ на прелестно разкаяние.

— Но толкова по-млада… — чудеше се той. — И толкова по-красива дори от…

— И за това си бях помислила — промълви тя. — Толкова мъже се прехласват по някое просто хубавичко лице. А аз исках чувствата ни да са по-дълбоки и по-трайни от това. И по-сигурни. Исках да ме обичаш, ако наистина ме обичаш, заради… ама заради нещата, които ти пишех, заради това как разсъждавах и какво всъщност представлявам, а не заради някаква си вятърничава снимка на кой знае кого. Мислех си, че ако в началото се лиша от всички предимства на външния си вид, възрастта и така нататък, то после опасността от една преходна любов ще бъде далеч по-малка. С други думи предпочитах пречки в началото, отколкото в края.

Колко е разумна, мислеше си той, колко е уравновесена и освен това е така привлекателна. Ами да, тя беше направо съвършена.

— Да знаеш само колко пъти се канех да ти напиша истината — разкаяно продължи тя. — И всеки път смелостта ми изневеряваше. Боях се, че съвсем ще охладнееш към човека, който сам ти казва, че те е измамил. Просто не можех да го напиша на хартия. — Тя направи очарователно движение с ръка. — Сега съм пред тебе и ти вече знаеш най-лошото.

— Ами, най-лошото — възпротиви се решително Дюранд. — Но ти — все още изумен продължи той, — ти, за разлика от мене, през цялото време си знаела, че аз съм много… тоест доста по-възрастен от тебе. И все пак…

Тя сведе очи, сякаш искаше да му признае още нещо.

— Кой знае, може би точно това е било основното ти предимство. Откакто се помня, аз винаги съм изпитвала… как да го кажа, романтични чувства вълнувала съм се или съм се възхищавала само от по-възрастни мъже. Никога не съм се интересувала от младежи на моите години. Не зная на какво се дължи това. Така е с всички жени в нашето семейство. Майка ми се е омъжила на петнайсет, когато баща ми е бил доста над четирийсет. Самият факт, че ти си на трийсет и шест, беше първото, което ме… — от моминско стеснение тя се въздържа да довърши.

Дюранд продължаваше да я изпива с поглед, като все още не можеше да повярва.

— Разочарован ли си? — запита боязливо тя.

— Какво говориш! — възкликна той.

Последва нов колеблив въпрос:

— Прощаваш ли ми?

— Беше прекрасна лъжа — отвърна топло той. — Най-прекрасната лъжа, която някога съм чувал.

Дюранд й се усмихна; макар и все още малко смутена, тя му отвърна.

— Но сега ще трябва отново да привиквам към тебе. И отново да те опознавам, защото започнах не както трябва — весело рече той.

Тя мълчаливо извърна глава и полускри лице в рамото си. Дори този жест, който при други би изглеждал сантиментален и ужасно сладникав, при нея успешно мина за закачливо преиграване, като същевременно беше умел начин да покаже, че се е засрамила и че й е неудобно от това.

Той широко се засмя.

Джулия отново извърна лице към него.

— Променил ли си плановете и, ъ-ъ, намеренията си?

— А ти?

— Аз съм тук — съвсем простичко отвърна тя.

За миг Дюранд се вгледа в нея, като се наслаждаваше на очарованието й. И изведнъж, събрал смелост, той се реши.

— По-добре ли ще се почувствуваш, ще престанеш ли да се притесняваш — в скоропоговорка изрече той, — ако и аз ти направя едно признание?

— Ти? — удивено запита тя.

— Аз… аз също като тебе не ти казах цялата истина — припряно продължи той.

— Но според мен ти си такъв, какъвто се описа, какъвто си на снимката…

— Не, не е това, има нещо друго. Може би и аз се чувствувах като тебе и исках да приемеш предложението ми, да ти се харесам като човек такъв, какъвто съм. Инак казано, да ме харесаш заради мен самия.

— Това го разбирам и така те харесвам — рече тя, после озадачено добави: — Но май не всичко ми е ясно.

— Ще разбереш след малко — почти нетърпеливо обеща той. — Трябва да ти призная, че аз не съм чиновник във фирма за внос на кафе.

На лицето и се изписа само любезен интерес и неразбиране.

— И нямам спестени хиляда долара, с които да започнем.

Никаква реакция, никакъв признак на униване или зле прикрита алчност. Дюранд напрегнато я наблюдаваше. Още преди да продължи, и то доста преди да продължи, по лицето й бавно се разля опрощаваща усмивка. Той изчака малко й добави:

— Всъщност аз притежавам фирма за внос на кафе.

Пак никаква реакция. Само оная леко пресилена усмивка, с която жените се опитват да изглеждат любезни, когато слушат напълно безинтересни за тях подробности около работата на мъжете.

— И имам близо сто хиляди долара.

Той я изчака да каже нещо, но Джулия продължаваше да мълчи, като че ли тя го чакаше да се доизкаже. Изглежда, предметът на разговора беше толкова скучен и маловажен за нея, че просто не бе забелязала, че са стигнали връхната му точка.

— Ами това исках да ти призная — заяви малко сковано той.

— О, така ли? — изненадано рече тя. — Това ли било? Говориш за… — Джулия размаха безпомощно ръка — … говориш за работата си, за парични въпроси… — Тя притисна с пръст устните си, за да сподави една прозявка, която той така и не би забелязал, ако не се бе опитала да я прикрие. — Има две неща, от които нищо не разбирам — призна тя. — Едното е политиката, а другото е търговията и паричните въпроси.

— Но все пак ти ми прощаваш, нали? — настоя той, като усещаше как в гърдите му се надига дива радост, ликуване, както в миговете, когато човек най-после се срещне със съвършено отношение към нещата, направо случайно, когато едва ли вече се е надявал.

Този път Джулия открито се засмя с палава нотка, сякаш той й приписваше голяма заслуга.

— Е, щом трябва, прощавам ти — отстъпи тя. — Аз така или иначе не обръщах никакво внимание на пасажите, в които ми пишеше за това, и просто се чудя, че ми искаш прошка за нещо, което досега не знаех, че си извършил. Все пак прощавам ти, макар и да не знам за какво.

Дюранд се вгледа в нея още по-напрегнато и сякаш проникна навътре, открил, че дълбоко в себе си тя е не по-малко очарователна, отколкото външно, на пръв поглед.

Сенките им неусетно се бяха издължили, а на пристана не бе останал почти никой. Дюранд се огледа наоколо и неохотно се върна към действителността.

— Става късно, а аз още те държа тук — рече той по-скоро от тактичност и не много искрено, защото това според него би могло да означава раздяла завинаги.

— С тебе просто забравих, че времето тече — призна тя, като не откъсваше поглед от лицето му. — Не зная дали е на добро, или на лошо. Даже забравих в какво положение съм — нито на парахода, нито на брега. Скоро ще трябва да реша къде да отида.

— Всичко ще се уреди — каза той и нетърпеливо се приведе напред, — стига да имам съгласието ти.

— А твоето не е ли необходимо? — дяволито запита тя.

— Аз съм съгласен, съгласен съм. — Той почти остана без дъх в стремежа си да я убеди.

Сега пък Джулия не бързаше.

— Не знам — рече тя, като повдигна върха на чадърчето, свали го и после пак го повдигна в колебание, което беше особено мъчително за Дюранд. — Ако се бе почувствал измамен — продължи тя, — ако бе погледнал с неодобрение на това, че те излъгах, възнамерявах да се кача отново на парахода и да остана там до завръщането му в Сейнт Луис. Не мислиш ли, че все пак е по-разумно да…

— Не, дума да не става — прекъсна я той уплашен. — Какво говориш, измамен! Аз съм най-доволният човек в Ню Орлиънс тази вечер — най-щастливият човек в града…

Но, изглежда, не беше лесно да я убеди.

— Все още има време. По-добре сега, отколкото по-късно. Съвсем сигурен ли си, че не искаш да се върна? Думица няма да кажа, въобще няма да се оплаквам. Напълно ще те разбера…

Внезапно Дюранд отново бе обхванат от страх, че може да я загуби. Нея, която изобщо не бе виждал допреди половин час.

— Но аз не се чувствувам измамен! Моля те, повярвай ми! Дори напротив. Как мога да те убедя? А може би на тебе ти трябва време. Така ли е? Това ли се опитваш да ми кажеш? — настояваше той с растящо безпокойство.

За миг тя го погледна топло, искрено и дори, може да се каже, нежно. После поклати отрицателно глава, наистина много леко, но с такава непоколебима увереност, каквато човек, умеещ да тълкува правилно, никога не би взел за момичешко лекомислие и непостоянство.

— Аз бях решила — бавно и простичко заяви тя — още когато се качвах на парахода в Сейнт Луис. Всъщност още след като получих писмото с предложението ти за женитба и ти отговорих. А реша ли веднъж нещо, трудно се отричам. Ще го разбереш, когато ме опознаеш повече. — След това добави: — Ако това стане.

И тя зачака реакцията му на това леко, ала неприятно бодване, която не закъсня.

— Тогава ще ти отговоря така — рече Дюранд, разтреперан от обида. — Ето така. — Той отвори портфейла си, извади снимката на другата, по-възрастната жена — леля й — накъса я енергично и пусна парченцата да се разпилеят по земята. След това разпери ръце.

— Аз също съм решил.

Тя се усмихна, за да потвърди съгласието си.

— В такъв случай…?

— В такъв случай да тръгваме. Чакат ни в черквата вече повече от четвърт час. Забавихме се прекалено дълго тук.

Дюранд сви лакът, усмихна се и й предложи ръката си, галантно приведен от кръста, колкото на шега — като закачливо преиграване, толкова и чистосърдечно.

— Госпожице Джулия? — прикани я той.

Това беше върховният и най-истински момент на тяхната романтична връзка. Годежът им.

Джулия подпря чадърчето на другото си рамо и леко подбра полите на роклята си. Ръката й приятелски се уви около неговата като сгрят от слънцето филиз на лозница.

— Господин Дюранд — нарече го тя на фамилно име само за да спази благоприличие, както подобава на все още неомъжена млада дама, и чаровно сведе поглед.