Уилям Айриш
Валс в тъмнината (10)

IX

Цветът на лицето й често озадачаваше Дюранд. Изглежда, можеше да се сменя светкавично и най-неочаквано, просто докато мигне човек. Кожата й поруменяваше или пребледняваше, ако тези са точните думи, толкова бързо, че макар промяната да не ставаше пред очите му, в крайна сметка впечатлението беше същото.

То не беше просто пламване, тъй като не изчезваше скоро след това, както обикновено се случва; веднъж зачервило се, лицето й оставаше такова с часове.

Всичко това беше особено видимо сутрин. След като отвореше кепенците, Дюранд се обръщаше да я погледне и тогава тя беше бледа като камелия. При все туй, само няколко минути по-късно, просто докато Джулия успееше да слезе долу подире му и да се настани срещу него на масата, страните й вече имаха свежия оттенък на иглика и розови карамфили, който толкова силно подчертаваше сините й очи и златистите коси, че направо беше непоносимо да се гледа такава красота.

Една вечер в театъра (те бяха седнали в ложа) лицето й се преобрази по същия този начин по време на антракта между две действия. Този път той го отдаде на някакво неразположение, което тя така или иначе не би признала. Бяха позакъснели и влязоха, ако не съвсем на тъмно, то поне в сумрак, разсейван само от светлините на сцената. Но между две действия, когато газените полилеи отново засияха, тя забеляза (при това изглеждаше доста разтревожена, той така и не разбра защо), че ложата им е тапицирана с наситенозелена дамаска, украсена с пискюли. В пряката и силна светлина този особено отровен нюанс придаваше на лицето й пръстения цвят на жлъчно болна.

Както винаги, когато се появеше някъде с него, към нея бяха отправени многобройни мъжки и женски погледи от публиката и не един театрален бинокъл бе фокусиран върху лицето й, което беше напълно допустимо по онова време.

Известно време тя се въртеше неспокойно в креслото си, после рязко стана, докосна леко китката му и се извини, че ще излезе.

— Да не ти е зле? — попита той и направи опит да я последва, но тя беше вече навън.

Върна се още преди светлината да намалее и сега изглеждаше съвсем другояче. Нездравата отсянка бе изчезнала; страните й пламтяха със свежа като на праскова руменина, която надделяваше над съвместните усилия на светлината и тапицерията, за да възтържествува красотата й.

Броят на насочените към нея, бинокли начаса се удвои. Някои непридружавани от дами мъже дори се попривдигнаха от местата си. По-скоро се почувствува, отколкото чу как през салона премина вълна от глух, изпълнен с възхищение шепот.

— Какво ти беше? — разтревожен запита Дюранд. — Зле ли се почувствува? Да не би нещо вечерята?…

— Никога не съм се чувствувала по-добре! — убедено отвърна тя. Сега вече седеше уверена и спокойна; миг преди светлините отново да намалеят за следващото действие, тя се обърна усмихната към него и бръсна несъществуваща прашинка от рамото му, сякаш да покаже гордо на целия свят с кого бе дошла и кому принадлежеше.

Една сутрин обаче безпокойството му надделя. Той стана от масата, на която бяха седнали да закусват, отиде до нея и докосна челото й с опакото на ръката си.

— Какво правиш? — съвсем невъзмутимо попита тя, но все пак вдигна поглед към надвисналата му длан.

— Исках да проверя дали нямаш температура.

Но челото й беше нормално хладно и Дюранд се върна на мястото си.

— Малко се безпокоя за теб, Джулия. Чудя се дали да не повикам лекар да те прегледа, просто тъй, за мое успокоение. Чувал съм, че… — Той се поколеба, за да не я изплаши прекалено, че в ранния си стадий някои белодробни заболявания се проявяват само като това… ъ-ъ… периодично пламване и поруменяване на страните.

За миг му се стори, че устните й трепнаха насмешливо, но тя само окуражително се усмихна.

— Ами, нищо ми няма. Чувствувам се съвсем здрава.

— Понякога така пребледняваш. А друг път… Ето на, преди малко в нашата стая ти беше прекалено бледа. А сега страните ти са румени като ябълки.

Джулия обърна вилицата си, после пак я сложи постарому.

— Сигурно е от студената вода — отвърна тя. — Масажирам си лицето доста силно и се зачервявам. Затова не се безпокой повече, няма нищо страшно.

— О, така ли — възкликна той, сякаш камък падна от гърдите му. — Това ли била причината? Просто да не повярваш!…

Дюранд внезапно извърна глава. Зад него беше Леля Сара, застанала неподвижно с някакъв забравен поднос в ръка. Тя се взираше в лицето на Джулия, изпитателно присвила очи.

Той, разбира се, реши, че и тя като него се притеснява за здравето на младата си господарка и затова се е втренчила така умислено и потайно в нея.