Уилям Айриш
Валс в тъмнината (28)

XXVII

Няколко дни по-късно параходът „Батън Руж“ пристигна в пристанището на Сейнт Луис в шест часа вечерта. Беше сряда, единайсети.

Дюранд никога не бе идвал в този град, но ако преди година би харесал и оценил отликите на новото място, неговия по-забързан и оживен дух в сравнение с упойно-приспиващата атмосфера на Ню Орлиънс, леко германското влияние във външния му вид, очевидно и все пак неподдаващо се на определение за идващия от потопения във френските традиции град в долното течение на реката, то сега сърцето му беше така натежало, че нищо не го интересуваше и нищо не забелязваше; само си даде сметка, че пътуването е приключило и това е мястото, където е свършило; мястото, което щеше да му даде отговора на загадката, да разреши въпросите пред него, да изясни съдбата му.

Денят беше облачен, но дори и така създаваше чувство за организираност и спретнатост, имаше по-свеж и остър дъх от нюорлианските облаци. Навсякъде се усещаше енергичност, по-малко изящество, доста повече неугледност.

Това беше Северът, поне за Дюранд; по на север още не бе ходил.

Естествено знаеше адреса на Бърта Ръсел наизуст, но поради напредналия час, а може би и поради неосъзнато, дремещо в душата му малодушие, което се стремеше да отложи върховното изпитание колкото е възможно по-дълго, той реши първо да се настани в хотел и едва тогава да потърси тази непозната жена, от която сега зависеше всичко, и да поговори с нея.

Още щом излезе от навеса на пристана, за да се упъти към града, той бе възпрян от вдигнатите камшици на групичка файтонджии, които с надежда се въртяха наоколо, и се качи в първия изпречил му се файтон.

— Закарайте ме до някой хотел — мрачно каза той. — Само да не е много скъп. И да не е много далеч.

— Добре, господине. Мен ако питате, май „Търговски пътник“ е такъв, какъвто ви трябва. Само на един хвърлей оттука.

Дори чернокожите тук говореха по-бързо, отколкото у дома, отбеляза Дюранд с безразличие.

Хотелът беше мръсно, пиянско заведение край брега на реката, но на него малко му трябваше и той остана. Получи ключ и упътвания, а после трябваше сам да намери пътя към една неприветлива стая с почти сляп прозорец, чийто изглед беше тройно изолиран от издадената напред тухлена, колона, матовия слой прах по стъклото и лепкавата от мръсотия завеса. Вече се здрачаваше, но той не би погледнал навън, дори и да имаше тази възможност. Не бе дошъл тук да се любува на изгледа.

Хвърли багажа си на пода и унило се отпусна в едно кресло — закърши нервно китките си и се замисли.

Както предната нощ и през целия ден на парахода, отново си представи сцената, която го очакваше. Отново чу успокоителния глас, който се надяваше да чуе. „Тя винаги си е била по-буйна, господин Дюранд, такава си е Джулия. Бяга не за първи път. Но не се бойте, пак ще се върне при вас. Когато най-малко я очаквате, изведнъж ще се върне и ще ви поиска прошка.“

Дюранд си даде сметка, че всъщност му се иска да бъде така и затова си въобразява тези неща. Искаше му се да го уверят, че тя е истинската Джулия — измамница, крадла, бегълка, но все пак тази, за която се бе представила. Защо, чудеше се той, защо?

Защото анонимността би означавала, че загубата му е още по-пълна, още по-непоправима. Анонимността би означавала, че си е отишла завинаги, че дори няма такава жена, която да се надява да намери някой ден, че нищо не му е останало.

Или може би защото другата възможност тя да си остане Джулия беше още по-мрачна, ако не и нещо по-лошо и само при мисълта за нея го побиваха тръпки.

После пак се сети за писмото, което според Бърта бе написано от непознат човек, и… всичките му надежди угаснаха.

След малко напусна стаята, слезе долу и се опита да хапне нещо в крайно неприветливия ресторант на хотела — едно типично заведение за хранене на търговски пътници, задимено, огласяно от шумни самохвалства, в което нямаше нито една жена. Вечеря по силата на навика, без да забележи какво яде. После, както седеше пред недокоснатата чаша гъсто и студено като лед кафе, изведнъж забеляза по големия пожълтял циферблат на стената, че наближава девет и реши да изпълни задачата си още тази вечер и да приключи с всичко, без да изчака до сутринта. Би било непоносимо мъчително да се опитва да спи, след като щеше да мисли за едно и също. Искаше всичко да се свърши, независимо за добро или за лошо; искаше да узнае веднага, просто не би могъл да изтърпи тази несигурност дори още половин час.

Върна се за малко в стаята, взе двете писма на сестра й, брачното свидетелство и другите документи, които имаха отношение към въпроса, пъхна ги в един от външните си джобове, за да му са подръка, слезе долу, намери файтон и даде адреса.

В мрака той не успя да разгледа добре външния вид на къщата. Стори му се доста голяма. В горната част силуетът й беше наклонен, което означаваше, че от едната страна покривът е по-стръмен. Намираше се в почтен, много чист квартал. Покрай тротоарите имаше дървета, а улиците бяха безлюдни, тъй като всички порядъчни граждани, които живееха в околността, се бяха прибрали по домовете си, където им беше мястото по това време. Тук-там жълто-зеленикавото улично осветление примигваше като рой светулки сред дърветата. Камбанарията на една близка църква се врязваше като черен нож в керемиденото на цвят небе, по-бледо от земната повърхност поради светлата маса на надвисналите облаци.

Що се отнася до самата къща, през два съседни двойни прозореца на долния й етаж прозираше оранжева светлина на запалена лампа; останалата част тънеше в мрак. Добре че поне имаше някой вътре.

Дюранд слезе от файтона и затърси пари.

— Да ви чакам ли, господине? — запита файтонджията.

— Не — отвърна неохотно Дюранд, — не. Не знам колко ще се забавя.

Стана му почти неприятно, когато видя как файтонът обърна и замина, остави го там, така да се каже, откъснат и лишен от възможността да се оттегли в последния момент, както до болка се изкушаваше.

Отиде до вратата, видя бутонче и го натисна.

Почака доста време, но се въздържа да звънне втори път.

После много бавно, сякаш запалено от пламъка на приближаваща се отдалече светлина, едно невидимо до този момент полукръгло прозорче над вратата лумна в редуващи се ивици от тъмночервено и безцветно стъкло.

Иззад вратата се обади женски глас.

— Кой е, моля? Какво желаете?

Вероятно живееше сама, ако се съди по тези характерни предпазни мерки.

— Бих желал да говоря с госпожица Бърта Ръсел — отвърна той. — По важен въпрос.

— Един момент, моля.

Той чу как резето се вдигна, после завъртането на райбера. Вратата се отвори и тя застана на прага, повдигнала газената лампа в едната си ръка, така че лъчите й да се разпръснат по-надалеч, да осветят и него, за да е по-спокойна.

Беше около петдесетгодишна. Висока, едра жена, но в никой случай пълна — по-скоро изглеждаше кокалеста. Цветът на лицето й беше нездрав — восъчноблед като на човек, който е имал тревоги и не е излизал навън дълго време. Косата й, твърда и лъскава, вече започваше да побелява. На тила все още беше тъмна, но над челото се бяха появили първите прошарени кичури, които се вклиняваха нагоре, а прическата й ги подчертаваше още повече, вместо да се опита да ги прикрие: строго прибрана назад, стегната, като че ли иска да я оскубе, а после небрежно завита на кок. Това й придаваше известна суровост, но може би причината не беше в косата й, а в чертите на лицето, които сами по себе си не издаваха кой знае какво чувство за хумор или нежност.

Носеше семпла вълнена рокля — черна, с бяла плетена якичка, прикрепена около шията с брошка от цветен кварц.

— Кажете — рече тя. — Аз съм Бърта Ръсел. Познаваме ли се?

— Аз съм Луис Дюранд — мрачно отвърна той. — Току-що пристигам от Ню Орлиънс.

Тя си пое дълбоко дъх. Дълго се взира в лицето му, сякаш привикваше към него. След това отривисто дръпна вратата още по-навътре и каза:

— Заповядайте, господин Дюранд. Влезте вътре.

Вратата се затвори след него. Той изчака встрани, после тя отново го поведе.

— Заповядайте. Гостната е насам.

Минаха през салона, чийто тъмен под беше покрит с килим, и влязоха в гостната. Навярно бе чела до момента, в който той позвъни: на светлината от лампата, поставена върху една маса в средата на стаята, пред погледа му изплува дебела разтворена книга с позлатени ръбове, до която бяха оставени очила със сребърни рамки. Той позна, че това е Библията. Виждаше се червена кадифена панделка за отбелязване на страниците.

— Почакайте за момент, много е тъмно.

Тя запали втора лампа и светлината поразшири обсега си, тъй като вече не идваше само от едно място. Въпреки това стаята съвсем не беше ярко осветена.

— Седнете, господин Дюранд.

Тя се настани срещу него от другата страна на масата, където първоначално бе седяла, преди той да дойде. Сложи кадифената панделка на новото място в Библията, затвори дебелия тежък том и леко го отмести настрана.

Той долавяше, че жената тръпне в очакване, разтревожена и изпълнена със страх. Вълнението й имаше почти физически израз — толкова бе силно и така твърдо бе потиснато. Тя с усилие събра дланите си и ги подпря на ръба на масата, където преди малко бе лежала Библията.

Навлажни останалите си без капка кръв устни.

— Кажете ми сега за какво сте дошли. Какво ще ми съобщите?

— Въпросът не е в това какво мога да ви кажа аз, а какво можете да ми кажете вие.

Тя кимна някак намусено, сякаш не одобряваше предизвикателството, но все пак бе решила да го приеме, само и само да се постигне някакъв напредък.

— Добре, така да е. Мога да ви кажа само това. Сестра ми Джулия получи от вас предложение за женитба чрез писмо, някъде около петнайсети април миналата година. Отричате ли това?

Трябваше да даде конкретен отговор на този въпрос, но той не каза нищо, за да я накара да продължи.

— Тя тръгна оттук на осемнайсети май, за да дойде при вас в Ню Орлиънс. — Очите й се впиха в неговите. — Не зная нищо за нея след тази дата — тя дълбоко въздъхна. — На едно от моите писма получих отговор с непознат за мене почерк. А сега вие идвате тук сам.

— Нямаше кого да доведа с мен.

Очите й се разшириха, но тя остана безмълвна.

— Един момент — каза той. — Мисля, че и двамата ще си спестим време, ако най-напред изясним едно…

Дюранд изведнъж спря, защото вече беше излишно да довършва изречението. Сам бе намерил отговора, като погледна стената над рамото й. Беше просто невероятно как не го е забелязал досега, но цялото му внимание бе насочено към жената, а не към заобикалящата ги обстановка, пък и стените оставаха в сянка далеч от лампите.

Това, което видя, беше голяма фотография — портрет в почти естествени размери в рамка, облечена с вишнево кадифе. Лицето на него не беше на млада жена, не беше на момиче. Устните бяха стиснати и предричаха бъдеща хапливост. Острият поглед предвещаваше бръчки. Не беше красива. Тъмна коса, прибрана на тила…

Бърта се изправи, застана малко встрани, вдигна лампата високо до рамото си и я обърна така, че портретът да попада изцяло в широката пътека на струящата нагоре светлина.

— Това е Джулия. Това е сестра ми. Ето тук пред вас. Това, което гледате сега. Фотографията беше увеличена само преди две-три години.

Той проговори, но се чу само шепот, който едва достигна до нея.

— Тогава аз… аз не съм се оженил за нея.

Лампата досега осветяваше главно портрета, но това, което се разкри точно в обратната посока, накара Бърта да я остави веднага.

— Господин Дюранд! — Тя понечи да тръгне към него, сякаш искаше да го подкрепи. — Да ви донеса ли нещо за пиене?

Той леко повдигна ръка, за да я спре. Чуваше тежкото си дишане, което свистеше в ушите му като ковашки мях. Извърна се малко, хвана се и се задържа за стола, после рухна върху него.

Протегна ръка и посочи с пръст; пръстът му играеше нагоре-надолу, докато устните му събираха сили да обяснят какво сочи.

— Това е жената, чиято снимка получих оттук. Но това не е жената, за която се ожених в Ню Орлиънс миналия двайсети май.

Уплахата, от която лицето й изглеждаше така мъртвешки бледо, бе превъзмогната, погълната от неговата, която й се стори още по-ужасна.

— Ще ви донеса малко вино — бързо предложи тя.

Той вдигна ръка, за да й откаже. Дръпна яката си, поразхлаби я.

— Ще ви донеса малко вино — безпомощно повтори тя.

— Недейте, нищо ми няма. Не си правете труда.

— Имате ли у вас фотография или какъвто и да е портрет на другата жена? — попита тя след малко.

— Нищо нямам, абсолютно нищичко. Тя някак си успя да отложи дори правенето на сватбени снимки. Започвам да си мисля, че не е било случаен пропуск, а напълно съзнателно…

Той тъжно се усмихна.

— Мога да ви я опиша, ако това ще ви задоволи. Не ми трябва снимка, за да си я спомня. Беше руса. Мъничка. Доста… искам да кажа малко по-млада от сестра ви. — Той се поколеба и млъкна, сякаш осъзнал колко е безсмислено това, което прави.

— Ами Джулия? — настоя тя, като че ли той можеше да й даде отговор. — Тогава къде е Джулия? — Тя отчаяно притисна длани върху масата и се приведе напред. — Аз я изпратих на парахода.

— Аз пък посрещнах парахода. Тя не беше на него. Нямаше я.

— Сигурен ли сте в това? Сигурен ли сте? — В очите й блеснаха сълзи.

— Наблюдавах как слизат пътниците. Слязоха всички до един. Тя не беше сред тях. Не беше на парахода.

Бърта се отпусна на стола зад масата. Вдигна ръка към челото си и за момент остана така. Не се разплака, макар че устните й потръпнаха конвулсивно няколко пъти.

И двамата трябваше да погледнат нещата реално. Всичко стоеше открито пред тях. Не можеше да се избегне, не можеше да се заобиколи. Беше назряло дотук. Въпросът бе кой пръв ще го изрече.

Изрече го тя.

Отпусна вдигнатата си ръка и дрезгаво прошепна:

— Убили са я. Намерила е смъртта си на парахода. — Тя потрепери, сякаш някакво злокобно привидение се бе вмъкнало в стаята, пренебрегнало врати и прозорци. — Кой знае как и от чии ръце. — Отново потрепери като в треска. — Станало е, след като й махна за сбогом в оная сряда следобед.

Бавно и печално Дюранд сведе глава в съгласие. Най-сетне убеден, най-сетне проумял всичко така, както е в действителност. И довърши вместо нея:

— И преди аз да застана до трапа на парахода, за да я посрещна в оня петък следобед.